Re: Дребнио волен народ (недовършен превод) / Фен клубове / Тери Пратчет

ДРЕБНИО ВОЛЕН НАРОД

Глава 1
Добре свършено дрънчене

Някои неща започват преди други.
Валеше летен дъждец, ама май дъждецът не знаеше това, понеже валеше като зимна буря.
Мис Проницателина Тик беше седнала под жалкия заслон на занемарения плет и изследваше вселената. Тя не забелязваше дъжда. Вещиците съхнат бързо.
Вселената беше изследвана посредством две вейки вързани с канап, камък с дупка, яйце, един от чорапите на мис Тик (и той с дупка), карфица, къс хартия и малко парче молив. За разлика от вълшебниците, вещиците са се научили да се оправят с малко.
Нещата бяха вързани и оплетени помежду си и образуваха ... устройство. То се движеше по чудат начин, щом тя го ръчнеше. Една от пръчките, да речем, изглежда минаваше право през яйцето и си излизаше от другата страна без да остави следа.
- Да, - рече си тя тихичко докато дъждът преливаше през ръба на шапката й – Ето това е то. Несъмнено трептене по стените на света. Много обезпокоително. Вероятно чужд свят се опитва да установи контакт. Това никога не е на добро. Трябва да отида там. Обаче... според левия ми лакът там вече си имат вещица.
- Че тогава тя да се оправя – обади се един засега тайнствен гласец откъм краката й.
- Не, това не може да е вярно. С тая ми ти варовита земя – каза мис Тик – Добра вещица не варовик не вирее. Та това нещо е само малко по-твърдо от глина! Трябва ти добра яка скала за да се пръкне вещица, повярвай ми. – Мис Тик поклати глава и от шапката и се разхвърчаха капки – Но като цяло лактите ми са много достоверен източник. *1
- Ами стига толкова приказки. Да идем и да видим – каза гласът – Тук не ни е особено добре, нали?
Вярно, че не беше добре. Низините не бяха място за вещици. Мис Тик изкарваше по някой грош със знахарство и черно-гледане *2 и най-често нощуваше по плевни. На два пъти я бяха хвърлили във вирове.
- Не може да се натрапвам. – каза тя – Не и в територията на друга вещица. Това никога, ама никога не свършва добре. Но пък... – замисли се тя – вещиците не се пръкват ей така от нищото. Я да видим...
Тя измъкна от джоба си напукана купа и изля в нея водата насъбрала се в шапката й. После извади от друг джоб шишенце мастило и сипа точно колкото водата да почернее. После събра ръце над купата за да я пази от дъжда и се вслуша в очите си.

*1 Хората казват неща от рода на “вслушай се в сърцето си”, но вещиците са се научили да се вслушват и в други неща. Бъбреците да речем може да ти кажат изумителни неща. – бел.авт.
*2 Обикновените гледачки ти казват каквото ти се иска да ти се случи, а вещиците ти казват какво ще ти се случи независимо дали го искаш. Странното е, че вещиците обикновено са по-точни, но по-непопулярни. – бел.авт.

Тифани Болежкова лежеше по корем край реката и пръстите и шареха за пъстърва. Така пъстървата я беше гъдел, а на Тифани и харесваше как тя се смее. Смехът й излизаше на мехурчета.
Малко по-нататък по брега, на един каменист плаж брат й Уентуърт бърникаше нещо с пръчка и почти със сигурност ставаше лепкав.
Всичко можеше да направи Уентуърт лепкав. Остави го измит и сухичък по средата на чиста стая и след пет минути Уентуърт ще е вече лепкав. Комай то изобщо не идеше от никъде. Той просто си ставаше лепкав. Но пък беше лесно за гледане дете, стига да гледаш да не яде жаби.
Частица от ума на Тифани беше малко несигурна за нещо относно името Тифани. Тя беше на девет години и усещаше, че ще е мъчно да се живее така че да й отива да е Тифани. Освен това тъкмо преди една седмица тя беше решила, че като порасне ще стане вещица, а беше сигурно, че тук Тифани просто няма да върши работа. Хората ще се смеят.
Друга, по-голяма част от ума на Тифани мислеше за думата “шушукане”. Малцина са мислили достатъчно за тази дума. Докато пръстите й шареха по гушката на пъстървата тя обръщаще и обръщаше тази дума в главата си.
Шушукане... според речника на баба й това значеше “тих мек звук като при шепнене”. Харесваше й вкусът на тази дума. Караше я да мисли за тайнствени хора в дълги плащове, които си шепнат важни и секретни неща зад някоя врата: шушу-шушу-шушу-шушу...
Тя беше прочела речника от начало до край. Никой не й беше казвал, че речници не се четат така.
Както си мислеше това тя забеляза, че веселата пъстърва е отплувала. Но пък във водата имаше нещо друго, само на няколко инча от лицето й.
То беше кръгла кошница, не по-голяма от половин кокосов орех, увита с нещо което да запушва дупките и да й дава да плува. В нея се беше изправило малко човече, високо само шест инча. То имаше мърлява рижа коса с вплетени в нея няколко пера, мъниста и парцали. Имаше рижа брада, която хич не изглеждаше по-добре от косата. Останалата част от него, която не беше покрита със сини татуировки, беше покрита с малка препаска. Та този човек размахваше юмрук към нея и крещеше:
- Кривънци! Бегай ма, тъпо дребно лапе! Па’и се от зелената чутура!
Като каза това, той дръпна някакъв конец провесен от лодката му и на повърхността изплува още едно рижо човече, жадно гълтащо въздух.
- Оно не е време за риба! – каза първото човече докато вмъкваше второто в лодката – Зелената чутура иде!
- Кривънци! – каза плувецът докато водата се стичаше от него – Бегай да бегаме!
И като каза това той хвана едно много малко гребло и с чевръсти движения засили кошницата надалеч.
- Извинявайте! – извика Тифани – Вие елфчета ли сте?
Нямаше отговор. Малката кръгла лодка изчезна в тръстиките.
Вероятно не са, реши Тифани.
Тогава, за нейна мрачна радост, дойде шушукането. Нямаше вятър, но листата на елшите покрай речния бряг затрептяха и зашумоляха. Тръстиките също. Те не се накланяха, само някак се размътиха. Всичко се размъти, като че нещо беше взело целия свят и го бълникаше. Въздухът бучеше. Хора шепнеха зад затворени врати...
Водата забълбука, право от подмола. Тук не беше много дълбоко, ако Тифани беше наджапала в реката, щеше да й стигне само до коленете, но изведнъж водата потъмня и позеленя и някак-си много се задълбочи...
Тя отстъпи няколко крачки назад тъкмо преди дълги мършави ръце да изригнат от водата и да задращят диво по брега тъкмо където тя беше до преди малко. За миг тя зърна тясно лице с дълги остри зъби, грамадни кръгли очи и мокра зелена коса като водорасло и нещото се гмурна обратно в дълбините.
Когато водата се затвори над него Тифани вече бягаше покрай брега към малкия плаж където Уентуърт мяташе жабки. Тя грабна детето точно когато мехурчетата взеха завоя на реката и стигнаха до плажа. Тогава водата пак завря, зеленокосата твар изскочи и дългите ръце задрапаха по калта. Тогава то изкряска и пак потъна във водата.
- Искам да-ъ пиш-кам! – викна Уентуърт.
Тифани не му обърна внимание. Тя се беше загледала замислено в реката.
Изобщо не съм изплашена, помисли си тя. Странно. Трябваше да съм изплашена, а съм само ядосана. Е, все пак усещам уплахата като нажежено кълбо, но ядът не й дава да излезе...
- Искам искам искам искам да-ъ пиш-кам! – зарева Уентуърт.
- Давай де! – каза разсеяно Тифани. Вълните още се разбиваха в брега.
Нямаше как да каже за това на когото и да е. Всеки щеше само да каже “Брей че въображение има това дете” ако се случеше в добро настроение, или “Не разправяй врели-некипели!” ако не се случеше.
Все още беше много ядосана. Как смееше някакво си чудовище да се разкарва из реката? Особено чудовище, което е толкова... толкова... смехотворно? За кого се мислеше то?
Ето я Тифани връщаща се вкъщи. Да започнем от ботушите. То бяха големи и тежки ботуши, много пъти поправяни от баща й и принадлежали на разни сестри преди нея. Тя носеше по няколко чифта чорапи да не й изпадат ботушите. Те бяха големи. Понякога Тифани чувстваше, че тя не е нищо повече от средство за ботушите да движат натам-насам.
По-нататък – роклята. Преди нея тя беше била на много нейни сестри и беше толкова много пъти подгъвана и отпускана от майка й, че всъщност си беше време да бъде изхвърлена. Но Тифани си я обичаше. Тя стигаше до глезените й и какъвто и цвят да е била някога, сега беше млечно синьо, което по случайност беше тъкмо цветът на пеперудите пърхащи покрай пътеката.
По-нататък – лицето на Тифани. Светло розово, с кафяви очи и кафява коса. Нищо особено. Главата й би могла да направи впечатление на някого вгледал се, примерно, в купа пълна с черна вода, че е мъ-ъничко по-големичка в сравнение с останалата част от тялото, но може би това ще се оправи когато тя порастне.
Сега пък да се отдалечим още и още докато пътеката не стане панделка, а Тифани и брат й две малки точици, и ето я тяхната страна...
Наричат я Варовитище. Зелени морави се стелят под парещото лятно слънце. Погледнато от тук стадата овце бавно плуват по торфищата като облаци по зелено небе. Тук таме овчарски кучета се втурват през торфа като комети.
И, като се отдалечи още погледът, ще види дълъг зелен рид, полегнал като кит насред света...
...посред мастилената дъждовна вода в каната.

Мис Тик вдигна поглед.
- Ама че онзи дребосък в лодката беше Нак Мак Фигъл! Най-страховитата от всички елфически раси! Дори троловете бягат от Дребния волен народ! А един от тях да вземе да я предупреди!
- Значи тя е вещицата, нали? – каза гласът.
- На тази възраст? Невъзможно! – рече мис Тик – Няма кой да я е учил! По Варовитището няма вещици! То е твърде меко. И все пак... тя не се изплаши...
Дъждът беше спрял. Мис Тик се загледа във Варовитище показващо се из-под ниските кълбести облаци. То беше само на пет мили оттук.
- Това дете трябва да бъде наглеждано – рече тя – Но варовикът е твърде мек за да се пръкне на него вещица...

Само планните се извисяваха над Варовитище. Те се издигаха остри, синьо-сиви, нашарени с дълги ивици сняг по върховете си дори през лятото. “Невести на небето” – ги беше нарекла веднъж баба Болежкова, а тя толкова рядко продумваше, особено ако не ставаше дума за овце, че Тифани го запомни. Освен това то си беше точно така. Планините си изглеждаха така през зимата, когато бяха целите бели и виелиците по върховете им бяха като була.
Баба използваше старовремски думи и казваше чудати стари поговорки. Тя не казваше на низините Варовитище, а им казваше “кърището”. Из кърището ни открито студено е и ветровито, си мислеше Тифани, та думата остана в главата й.
Тя се прибра в чифлика.
Хората все някак оставяха Тифани сама. В това нямаше нищо жестоко или неприятно, но чифликът беше голям и всеки си имаше работа за вършене, тя пък вършеше нейната работа много добре, така че стана в известен смисъл невидима. Тя работеше в мандрата и беше добра в това. Правеше по-добро масло от майка си и хората разправяха колко е добра със сиренето. То си беше талант. Понякога, когато бродещите учители минаваха през селото, тя отиваше да получи по малко образование. Но най-често тя работеше в мандрата, където беше тъмно и студено. Харесваше й. Защото правеше нещо за чифлика.
Всъщност чифликът си се казваше Дома. Баща й го вземаше на аренда от Барона, чиято собственост беше земята, но Болежкови я обработваха от векове, та баща и казваше (тихо и само понякога след някоя бира привечер), че ако питаха земята, тя беше собственост на Болежкови. Майката на Тифани все му казваше да не говори така, макар че откакто Баба се помина преди две години Баронът винаги се бе отнасял с уважение към господин Болежков и го наричаше най-добрия овчар по хълмовете, а като цяло хората в селото казваха, че в последно време той не е чак толкова лош. Да показваш уважение си се изплаща, казваше майката на Тифани, а и горкият човек си има своите грижи.
Но понякога баща и настояваше, че Болежкови били споменати в древни документи за областта от много векове насам. Тея хълмове са им в костите, казваше той, и те винаги са били овчари.
Тифани много се гордееше с това, макар че всъщност изобщо не би било зле да се гордееш и че предците ти също така са ходели някъде или понякога да са опитвали нови неща. Но все с нещо трябва да се гордееш. И откакто се помнеше, тя чуваше баща си, иначе тих и не обичащ да припира човек, отново и отново да казва Шегата, която трябва да е била предавана от поколение на поколение, от Болежков на Болежков през вековете.
Да речем той ще каже “Още един ден работа, а Болежката си е същата” или пък “Легна си и Болежка, стана и пак Болежка” или дори “Все е тъй при мен – Болежка та Болежка”. Примерно след третия път вече не беше особено смешно, но щеше да й липсва, ако той не казваше такива неща поне по веднъж седмично. Нямаше нужда да бъде смешно, това си бяха татковите шеги. Във всеки случай, те винаги са били оставащи на мястото си Болежкови, никога не са били Бежкови.
Тифани не завари никого в кухнята. Майка й сигурно беше отишла да занесе обяд на мъжете, които тая седмица стрижеха. Сестрите й Хана и Фастидия също ще да са там, да събират вълна и да се заглеждат по младите момци. Те двете винаги имаха голям мерак да работят по време на Стрижене.
Край голямата черна печка имаше лавица, която майка й още наричаше Библиотеката на Баба Болежкова, понеже на майка й и харесваше мисълта, че си имат библиотека. Всички останали я наричаха Бабината лавица.
Лавицата беше мъничка и книгите се гушеха между буркан кристализирал джинджифил и порцелановата овчарка, която Тифани спечели на панаира, когато беше на шест години.
Имаше само пет книги ако не се брои големият дневник на чифлика, който според Тифани не можеше да се бои за истинска книга, понеже сам трябва да си го пишеш. Първата книга беше Речникът. До него беше Алманахът, който се сменяше всяка година. До него беше Болести по овцете, подута от белязките наслагани в нея от баба й.
Баба Болежкова беше експерт по овцете, макар да казваше, че те са “само чували кокали, очни ябълки и зъби, търсещи си само нови начини за умиране”. Другите овчари изминаваха мили да докарат стоката си да ги излекува Баба от разни недъзи. Те казваха, че тя имала Усет, макар че тя само казваше, че най-добрият цяр и за овце и за хора е малко терпентин и добро проклетисване и някой ритник. Късове хартия със собствените рецепти на Баба за овчи цярове се подаваха от цялата книга. Повечето включваха терпентин, а някои включваха проклетисване.
До книгата за овцете имаше малко томче озаглавено Цветята на Варовитище. Торфищата бяха пълни със ситни деликатни цветя като иглики и тинтяви и още по-малки цветчета, които някак си успяваха да преживеят пашата. На Варовитище цветята трябваше да са яки и хитри за да оцелеят след овцете и зимните виелици.
Някой преди много време бе изрисувал цветни картинки на цветята. На предния лист на книгата беше изписано със стегнат почерк “Сара Дърташка”, което беше моминското име на Баба. Вероятно тя си е мислила че Болежкова поне ще да е по-добре от Дърташка.
И последната книга беше Книжица С Вълшебни Приказки За Доброто Детенце.
Тифани стъпи на един стол и я смъкна долу. Тя запрелиства страниците докато не намери каквото търсеше и известно време го гледаше съсредоточено. После върна книгата на полицата, прибра стола на мястото му и отвори шкафа с приборите за маса. Намери супена чиния, отиде до чекмеджето, взе шивашкия метър на майка си и измери чинията.
- Ха – каза си тя – Осем инча. Защо просто не си кажат така?
Тя свали от пирона най-големия тиган, в който можеше да се изпържи закуска за половин дузина души наведнъж, после взе няколко сладки от буркана на дрешника и ги сложи в стара книжна кесия. Тогава, за изумление на Уентуърт, тя го хвана за лепкавата ръка и го поведе обратно към реката.
Там нещата изглеждаха съвсем нормално, но тя не се остави това да я измами. Всичките пъстърви бяха избягали и птиците не пееха.
Тя намери място на брега на реката с храст с нужния размер. После заби един клон в земята толкова здраво колкото можеше, току до водата, и завърза на него кесията със сладките.
- Хайде на сладките, Уентуърт! – извика тя.
Тогава тя хвана тигана и тихичко се скри зад храста.
Уентуърт дотопурка до сладките и се опита да вземе кесията. Но тя не помръдваше.
- Искам да-ъ пиш-кам! – извика той, защото тази заплаха обикновено сработваше. Дебелите му пръстчета чоплеха възлите.
Тифани внимателно наблюдаваше водата. Дали не стана по-тъмна? Дали не стана по-зелена? Дали това долу не бяха само водорасли? Дали тези мехурчета не бяха смехът на някоя пъстърва?
Не.
Тя изскочи от скривалището си замахвайки с тигана като с тояга. Ревящото чудовище изхвръкна от водата и се срещна с тигана с дрънчене.
Добро дрънчене беше това, с мощното дррръуъуъуъуъуъуънннннннн, което е белег на добре свършеното дрънчене.
За момент тварта увисна над водата докато няколко зъба и парчека зелени водорасли пльокнаха във водата, после бавно се свлече и потъна пускайки купища мехурчета.
Водата се избистри и отново си беше същата стара река, плитка и ледено студена, с дъно цялото в ситни камъчета.
- Искам искам сладки! - изврещя Уентуърт, който никога не забелязваше нищо друго, когато наблизо имаше сладки.
Тифани развърза възела и му даде. Той ги залапа твърде бързо, както винаги правеше със сладките. Тя изчака докато не му стана лошо и после си тръгна замислено към вкъщи.
Долу в тръстиките, ама съвсем долу, някакви гласчета зашепнаха:
- Кривънци! Дребен Боби, виде ли туй ма?
- Епа да. Бегай да бегаме па да кажеме на Големио човек, че сме намерили бабаягата.

Мис Тик бягаше по прашния път. Вещиците не обичат да ги виждат да бягат, това изглежда непрофесионално. Също така не беше редно да ги виждат да мъкнат разни неща, а тя си носеше палатката на гърба. Освен това тя оставяше след себе си облаци пара. Вещиците съхнат изотвътре.
- Ама то имаше всичките онея зъби! – обади се тайнственият глас, този път откъм шапката й.
- Знам! – отсече мис Тик.
- А тя само да замахне и да го удари!
- Да. Знам.
- Просто ей така!
- Да. Много впечатляващо. – каза мис Тик. Задъхваше се. Освен това вече беше стигнала ниските склонове в долината, а тя не беше добра на варовика. Една бродеща вещица обича да има твърда почва под краката, а не толкова мек камък, че да можеш да го режеш с нож.
- Впечатляващо ли? – каза гласът – Та тя използва брат си за стръв!
- Изумително, нали? – отвърна мис Тик – Толкова бързо да съобразява... о, не...
Тя спря и се облегна на една крайпътна ограда докато отмине световъртежът.
- Какво стана? Какво стана? – извика гласът от шапката й – Замалко да падна!
- Това е от проклетия варовик! Вече почти го усещам! Мога да правя магии на прилична почва, да не говорим за добра яка скала, а и на глина се оправям, дори... но варовикът на нищо не прилича! Аз, както знаеш, съм много чувствителна към геологията.
- Какво се опитваш да ми кажеш? – попита гласът.
- Варовикът е ... жадна земя. Аз нямам чак толкова сила на варовик.
Скритият собственик на гласа попита:
- И какво сега, ще се сринеш ли?
- Не, не! Само дето магията не ми излиза...

Мис Тик не приличаше на вещица. Повечето вещици не приличаха на вещици, особено тези които скитат от място на място. Да приличаш на вещица може да е опасно когато се движиш сред необразованите. Поради тази причина тя не носеше окултна бижутерия, нямаше си светещ магически кинжал, нито сребърен потир с гравирани черепи, нито мятаща искри метла – тъй като това са все фини намеци, че наблизо може да има вещица. В джобовете й не ще намериш нищо по-магично от някое друго клонче, може би парче канап, една-две монети и, разбира се, муска за късмет. Всички по селата носеха муски за късмет и мис Тик бе установила, че ако си нямаш муска, може да те заподозрат че си вещица.
Мис Тик имаше островърха шапка, но тази шапка беше сришом островърха, а ставаше явно островърха само когато мис Тик изрично го пожелаеше.
Единственото нещо в торбата й, което може би би могло да предизвика у някого подозрения, беше една малка оръфана книжка озаглавена “Въведение в Ескейпологията” от Великия Уилямсън. Ако един от рисковете на професията е да бъдеш метната с вързани ръце в някой вир, то нито умението да проплуваш тридесет ярда под вода и то напълно облечена, нито умението да се спотайваш под водораслите дишайки през куха тръстика не ще струват нищо, освен ако същевременно не си изключително добра с възлите.

- Значи не можеш да правиш магии тук? – попита гласът.
- Не мога - каза мис Тик.

Тогава тя чу звънци. Странна процесия идеше по белия път. Магарета теглеха каручки с ярко боядисани чергила. До каручките вървяха хора целите в прах. Повечето бяха мъже облечени в ярки роби, или най-малкото роби, които са били ярки преди да бъдат мъкнати години наред през кал и прахоляк. Всеки от тях имаше чудновата черна квадратна шапка.
Мис Тик се усмихна.
Те изглеждаха като калайджии, но нито един от тях не ще може да калайдиса котле. Това, което правеха те бе да продават невидими неща. Като ги продадяха те продължаваха да си ги имат. Те продаваха нещо, от което всеки има нужда, но рядко го иска. Те продаваха ключа от вселената на хора, които изобщо не подозираха, че вселената била заключена.
- Не мога да го направя – каза мис Тик и се изправи – Но мога да уча другите!

До пладне Тифани работи в мандрата. Сиренето си искаше работа. На обяд имаше хляб и мармалад. Майка й й каза:
- Днес в селото идват учителите. Можеш да идеш ако си си свършила работата.
Тифани се съгласи, че да, наистина, имало едно-две неща, за които тя искала да научи нещо повече.
- Тогава вземи половин дузина моркови и едно яйце. Смея да твърдя, че яйцето ще им дойде добре, на горкичките.
След обяда Тифани ги взе и отиде да получи образование за стойността на едно яйце.
Повечето момчета от селото като пораснеха се заемаха с поминъка на бащите си, или в краен случай с друг поминък някъде из селото, където нечий друг баща можеше да ги учи. От момичетата се очакваше като порастнат да станат нечия жена. От тях се очакваше също да могат да четат и пишат, което се считаше за лека домашна работа твърде лабава за момчета. Обаче всички усещаха, че има неща, които дори и момчетата е добре да знаят, за да не си губят времето да се чудят за подробности като “Какво има оттатък планините?” или “Защо му е на дъжда да пада от небето?”.
Всяко семейство в селото си купуваше Алманаха всяка година и това даваше един вид образование. Той беше голям и дебел и отпечатан някъде много далече и даваше куп подробности за неща като фазите на луната и точното време за сеене на боб. Той съдържаше също някое друго пророчество за идещата година и споменаваше чужбински места с имена като Клач и Хершеба. Тифани беше видяла в Алманаха рисунка на Клач. Тя изобразяваше камила посред пустиня. Тя не би разбрала, че тези двете неща са точно това, ако майка й не й беше казала. Та Клач беше тъкмо това – камила в пустиня. Тя се чудеше дали няма и още нещо, но изглежда никой не знаеше друго освен че “Клач = камила + пустиня”.
И точно там беше белята. Ако не намериш начин да го спреш, хората ще продължат да задават въпроси.
Точно за това бяха учителите. Катуните им бродеха из планините наред с калайджиите, бродещите налбанти, хората продаващи чудодейни лекарства, амбулантните търговци, гледачките и всякакви други странници продаващи неща, които на хората не им трябват всеки ден, но от време на време се оказват от полза.
Те пътуваха от село на село и даваха уроци по много различни предмети. Не се мешаха с другите странници и бяха много тайнствени с опърпаните си роби и странните си квадратни капи. Използваха дълги думи като “гофрирана ламарина”. Водеха нелек живот изхранвайки се само от уроци давани на всекиго който би пожелал да слуша. Ако никой не искаше да слуша, те оставаха на печен таралеж. Спяха под звездите, които учителите по математика можеха да броят, учителите по астрономия да измерват, а учителите по литература да именуват. Учителите по география се губеха в горите и падаха в траповете за мечки.
Хората обикновено се радваха да ги видят. Те обучаваха децата колкото беше нужно да ги накарат да млъкнат, което в крайна сметка си беше най-важното. Важно беше и да не забравиш да ги изпъдиш от селото като падне нощта та да не крадат пилци.
Днес ярките малки навеси и шатри бяха опънати на поляната край селото. Зад навесите малки квадратчета бяха оградени от високи платнища и зорко надзиравани от учителските чираци никой да не подслуша Образованието без да си плати. Най-близката палатка си имаше табела на която пишеше:
Гюграфийъ!
Гюграфийъ!
Гюграфийъ!
Само днес: сички усновни кунтиненти и укияни
ПРОМОЦИЙЪ сичко дето трябва дъ се знае зъ ледниците!
Приемъ едно пени или Сички Усновни Зелинчуци!

Тифани беше чела достатъчно да знае, че на този конкретен учител, дори да беше факир по усновните кунтиненти, не би му повредила помощта на човека от съседната палатка:
Чудесата на Пунктуацията и Правописа
1 – Абсолютно Сигурно Знание за Запетаята
2 – Окончателно Уредете Въпроса за О и У
3 – Разбулете Тайната на Апострофа
4 – Вижте Знака за Процент (за незначително допълнително възнаграждение)
5 – Забавления с Кавичките
Приемам зеленчуци, яйца и чисти носени дрехи

Следващата сергия беше украсена със сцени от историята, най-вече крале отсичащи главите на други крале и подобни подбрани моменти. Учителят пред нея беше облечен в опърпана червена роба украсена със заешка кожа, на шапкана си беше набол знаменца и имаше малък мегафон, който насочи към Тифани:
- Смъртта на кралете през вековете? Много образователно, с купища кръв!
- Не е за мен – каза Тифани
- О, трябва да познаваш корените си, госпожице – каза учителят – Иначе как ще разбереш накъде отиваш?
- Корените ми са много поколения Болежкови – каза Тифани – И мисля че отивам в друга палатка.
Тя намери каквото търсеше в навес отрупан с картинки на животни, включително, за нейно удовлетворение, една камила.
На табелата пишеше:
Полезни Същества. Днес: Нашият Приятел Таралежът

Тя не беше сигурна в полезността на съществото от реката, но това изглежда беше единственото място да разбере. Няколко деца вече чакаха на пейките под навеса започването на урока, но учителят още стоеше навън в надеждата си да запълни останалите свободни места.
- Здравей, малко момиченце – каза той и това беше само първата от грешките които допусна – Сигурен съм че ти искаш да знаеш всичко за таралежите, а?
- Този урок го минах миналото лято – каза Тифани.
Човекът се вгледа по-внимателно и усмивката му посърна.
- О, да – въздъхна той – Спомням си. Ти зададе всички онези ... въпросчета.
- Днес бих искала да ми отговорите на един въпрос – заяви Тифани.
- Стига това да не е въпросът откъде идват малките таралежчета – каза човекът.
- Не – каза търпеливо Тифани – Въпросът ми е по зоология.
- Зоология, а? Голяма дума, нали?
- Всъщност не е. – рече Тифани – Голяма дума е “покровителствено”. Зоология е доста кратка дума.
Очите на учителя се присвиха още повече. Деца като Тифани бяха лоша новина.
- Виждам, че си умно момиченце. – каза той – Но аз не знам тъдява да има учители по зоология. По ветиинарство има, ама по зоология няма. Някакво конкретно животно ли те интересува?
- Зеленозъбата Джейни. Сладководно чудовище с големи зъби и нокти и очи като супени чинии. – каза Тифани.
- Супени чинии какъв размер? Големи супени чинии ли имаш предвид дето са пълна паница може би с някоя бисквита или дори с комат хляб, или пък онези малки чинии дето ти дават като поръчаш само супа и салата?
- Размерът чинии, които са осем инча в диаметър. Аз проверих. – отвърна Тифани, на която никога не й се беше случвало да поръчва само супа и салата.
- Хъм, това си е загадка – рече учителят – Не мисля че знам такова. Със сигурност не е полезно същество. Прилича ми на измислено.
- Да, и аз си помислих това – каза Тифани – Но все пак искам да знам повече за него.
- Добре, тогава опитай при нея. Тя е нова тук.
Учителят посочи с пръст към малка палатка в края на редицата. Тя беше черна и доста похабена. Нямаше афиши и абсолютно никакви възклицателни знаци.
- На какво учи тя? – попита Тифани.
- Не мога да ти кажа – отвърна учителят – Тя твърди че било мислене, ама не знам как можеш да учиш на това. Един морков, моля.
Като приближи Тифани видя малка бележка забодена с карфица за чергилото. На нея бе изписано с букви които по скоро шепнеха, а не крещяха:

МОГА ДА ТЕ НАУЧА НА НЕЩО КОЕТО НЕ ЩЕ ЗАБРАВИШ ТОКУ ТЪЙ

Глава 2
Мис Тик

Тифани прочете табелата и се усмихна.
- Аха, - каза си тя. Понеже нямаше на какво да почука, тя каза на глас – Чук-чук.
Женски глас от палатката попита:
- Кой е?
- Тифани.
- Тифани коя?
- Тифани, на която не й е до шеги.
- Я! Това изглежда обнадеждаващо. Влез.
Тифани дръпна платнището. В палатката беше тъмно, а също така горещо и задушно. Кльощава жена беше седнала зад малка масичка. Тя имаше много остър и костелив нос и носеше огромна черна сламена шапка накичена с хартиени цветя. Шапката никак не отиваше на лицето й.
- Вие вещица ли сте? – попита Тифани – Нямам нищо против да сте.
- Що за странен въпрос изтърси?! – каза жената леко шокирана – Вашият барон обявява вещиците извън закона, ти знаеш това, а както си влизаш направо “Ти вещица ли си?” Защо да съм вещица?
- Облечена сте в черно.
- Добре, но всеки може да носи черно. Това нищо не означава. – отбеляза жената.
- И носите сламена шапка с хартиени цветчета. – продължи Тифани.
- Аха! Ето ти го доказателството – заяде се жената – Вещиците, детенцето ми, носят високи островърхи шапки. Всеки го знае.
- Да, но вещиците освен това са много умни – рече кротко Тифани. Някакво пробляскване в очите на жената я окуражи да продължи – Те се промъкват навсякъде. Нищо чудно да не приличат винаги на вещици. А вещица която идва насам, ще знае за Барона, така че ще носи шапка, за която всеки ще каже, че вещиците не носят.
Жената я зяпна.
- Невероятна проява на разсъдителност. – рече тя най-накрая – От теб ще излезе добър ловец на вещици. Те, нали знаеш, подлагат вещиците на огън. Значи, каквато и шапка да нося, ти ще кажеш, че това доказва, че съм вещица, а?
- Е, краставата жаба, която седи на шапката ви също е някаква улика.- отвърна Тифани.
- Всъщност аз съм водна жаба, тоест воден жабок – обади се съществото, вглеждащо се в Тифани иззад хартиените цветя.
- Твърде си пъпчив за водна жаба.
- Не съм добре със здравето – каза жабокът.
- И говориш. – добави Тифани.
- Разполагаш само моите думи за това. – заяви жабокът и се скри сред хартиените цветя. – Нищо не можеш да докажеш!
- Нали не носиш кибрит? – попита жената.
- Не.
- Отлично, отлично. Само проверявах.
И отново настана дълга пауза, докато жената се вглеждаше в Тифани, като че претегляйки нещо.
- Казвам се мис Тик. – каза тя най-сетне – И съм вещица. Много подходящо име за вещица естествено.
- Имате предвид налудничавите нервни движения? – попита Тифани набръчквайки чело.
- Мо-оля? – рече мис Тик, доста хладно.
- Тикове, - поясни Тифани – Случват се на хора и овце преживели страхотии. Но ако се вземе малко терпентин и ...
- Аз имах предвид, че това звучи като “мистик” – обясни мис Тик.
- О, имате предвид кал-ламбур, или игра на думи – каза Тифани *3 – В този случай нямаше ли да е по-добре да сте мис Тера, което е старовремска дума за земята, понеже то звучи като “мистерия”, макар че от друга страна това звучи и като “истерия”, което значи...
- Струва ми се, че сме се захванали с учене, та пушек се дига – отново я прекъсна мис Тик – Може да има и пострадали.
- Ама вие наистина ли сте вещица?
- О, моля ти се – каза мис Тик – Да, да, вещица съм. Имам говорещо животно и склонността да поправям произношението на другите хора – между другото не се казва кал-ламбур, а каламбур, обожавам да си пъхам носа в работите на другите хора и, да, имам и островърха шапка.

*3 Тифани беше изчела в речника множество думи, които никога не беше чувала, така че трябваше сама да се сеща как да ги произнася.

- Сега може ли да задействам пружината? – оживи се жабокът.
- Да – каза мис Тик все така не откъсвайки очи от Тифани – Можеш да задействаш пружината.
- Обичам да задействам пружини – каза жабокът, пропълзявайки към задната страна на шапката.
Чу се изщракване и едно тихо пуоп-пуоп-пуоп, и средата на шапката се издигна бавно и на тласъци изсред цветята, които изпопадаха.
- Ъ... – каза Тифани.
- Въпрос ли имаш? – поинтересува се мис Тик.
Шапката издаде едно последно пуоп и образува съвършено остър връх.
- Откъде знаете, че няма да изтичам направо при Барона и да ви издам? – попита Тифани.
- Защото нямаш ни най-малкото желание да постъпиш така. – отвърна мис Тик – Ти си напълно очарована. Ти искаш да бъдеш вещица, нали? Може би искаш да летиш на метла, а?
- О, да! – Тя често си беше мечтала да полети. Ала следващите думи на мис Тик я върнаха на земята.
- Така ли? Значи искаш да носиш дебели, ама наистина много дебели гащи? Повярвай ми, като летя, аз нося два чифта вълнени гащи, и още едни от зебло отгоре и, да ти кажа, те изобщо не изглеждат женствено, независимо колко дантела нашиеш по тях. Горе може да стане студено. Хората често забравят това. Освен това го има и изтръпването. Изобщо не ме питай за изтръпването. Нищо няма да ти кажа за изтръпването.
- Но не бихте ли могли да използвате затопляща магия? – попита Тифани.
- Бих могла. Но вещиците не правят така. Почнеш ли веднъж да използваш магия за да се сгрееш и ще почнеш да я използваш и за други неща.
- Но нали това е каквото една вещица... – започна Тифани.
- Когато научиш магията, ама когато наистина я научиш, като научиш всичко за нея, все още тепърва ще трябва да научиш най-важния урок. – каза мис Тик.
- И той е?
- Да не я използваш. Вещиците не използват магия, освен когато наистина е необходимо. Мъчна работа е това и е трудно да се контролира. Ние правим други неща. Вещицата обръща внимание на всичко. Вещицата използва главата си. Вещицата е уверена в себе си. Вещицата винаги има в себе си парче канап...
- Аз винаги си нося парче канап! – каза Тифани – Винаги ще свърши работа.
- Хубаво. Но вещерството е нещо повече от канап. Вещицата намира удоволствие в дребните подробности. Вещицата вижда отвъд нещата и покрай нещата. Вещицата вижда повече от останалите. Вещицата знае къде и кога е тя. Вещицата би видяла Зеленозъбата Джейни. – добави тя – Какво се случи?
- Как разбрахте, че съм видяла Зеленозъбата Джейни?
- Аз съм вещица. Познай сама.
- Аз мисля...
- Да? – подкани я вещицата.
- Мисля, че сте ме чули да говоря с учителя.
- Правилно. Просто използвах ушите си – каза мис Тик, без да спомене нищо за паници с мастило. – Разкажи ми сега за чудовището с очи големи като онзи размер чинии, които са осем инча в диаметър. Какво общо имат супените чинии?
- Чудовището е споменато в една книга с приказки, която имам – обясни Тифани – Там се казва, че Зеленозъбата Джейни има очи големи като супени чинии. Имаше и картинка, но тя не беше добра. Така че аз измерих една супена чиния, за да бъда точна.
Мис Тик подпря брадичка с ръце и се усмихна странно.
- Това беше правилно нали? – попита Тифани.
- Какво? О, да. Вярно. Ъ... да. Много ... точно. Давай нататък.
Тифани й разказа за борбата си с Джейни, макар че не спомена Уентуърт, в случай че мис Тик си помисли нещо. Мис Тик слушаше внимателно.
- Защо тиган? – запита по едно време тя – Би могла да намериш някое дърво.
- Тиганът ми се стори някак по-добре.
- Ха! Така си е. Джейни щеше да те схруска, ако беше използвала тояга. Тиганът е от желязо. Същества от този тертип не понасят желязо.
- Но това беше чудовище от книга с приказки! – каза Тифани – Какво търси тя в нашата рекичка?
Известно време мис Тик се взираше в Тифани, а после попита:
- Защо искаш да бъдеш вещица, Тифани?

Всичко започна от Книжица С Вълшебни Приказки За Доброто Детенце. Всъщност може би то започна и от много други неща, но най-вече от приказките.
Майка й й ги беше чела, когато тя беше малка, а после тя си ги четеше сама. И във всяка приказка имаше все някаква вещица. Злата стара вещица.
И Тифани се питаше: къде е доказателството?
Приказките никога не казваха защо тя да е зла. Достатъчно беше да е стара жена, сам-самичка, чудата на вид, да няма зъби. Достатъчно беше да я нарекат вещица.
Като стана дума, книгата никога не даваше доказателства за каквото и да е. Книгата може да разправя за “прекрасния принц”, ... но дали той наистина е бил прекрасен или хората само са казвали така, защото той е принц? Колкото до “момичето толкова хубаво колкото денят е дълъг” ... добре де, ама кой ден? Та посред зима понякога почти нямаше светлина! Приказките не искаха от теб да мислиш, а само да вярваш на каквото ти се казва...
А там се казваше, че старата вещица живее сам-самичка в странна колиба от курабийки или пък в къщурка която се разкарва натам насам на кокоши крака, казваше се че вещицата може да говори с животните и да прави магии.
Тифани знаеше само една стара жена, живееща сам-сама в странна колиба...
Добре де, това не беше съвсем вярно. Но тя знаеше само една стара жена, живееща в странна колиба, която си се движеше сама, и това беше Баба Болежкова. И тя можеше да прави магии – магии за овце, и тя говореше с животните и в нея нямаше нищо зло. Това доказваше, че на приказките не може да се вярва.
А имаше и друга старица, за която всички казваха, че е вещица. И след онова, което й се случи, Тифани си имаше едно... тоест много наум.
Във всеки случай тя предпочиташе вещиците пред нафуканите хубави принцове и особено пред глупаво ухилените принцеси, които нямаха акъл дори колкото буболечка. Те също имаха чудна златна коса, а Тифани нямаше. Нейната коса беше кафява, най-обикновено кафяво. Майка й казваше, че косата й е кестенява, но Тифани си знаеше, че тя е кафява, кафява, кафява, също както и очите й. Кафяви като земята. А имаше ли в книгите някакви приключения за хора с кафява коса и кафяви очи? Не, не и не... русите и синеоки и червенокосите и зеленооки обираха всички истории. Имаш ли кафява коса, може да си само слуга или дървар или нещо такова. Или работничка в мандра. Е, това нямаше да го бъде, макар че тя си е добра със сиренето. Не можеше да бъде принц и никога нямаше да бъде принцеса, не искаше да бъде дървар, така че й оставаше да бъде вещица и да разбира нещата, също като Баба Болежкова...

- Коя е Баба Болежкова? – попита един глас.

Коя беше Баба Болежкова? Хората тепърва ще започнат да се питат. А отговорът беше, че Баба Болежкова беше, че я имаше. Винаги я имаше. Животът на всички Болежкови като че се въртеше все около Баба Болежкова. Долу в селото се вземаха решения, вършеха се неща, животът течеше все с едно наум – че Баба Болежкова беше в овчарската си къщичка на колела из хълмовете и бдеше.
Тя беше мълчанието на хълмовете. Може би затова харесваше Тифани по своя си странен въздържан начин. Големите й сестри бяха бъбриви, а Баба не обичаше шума. Тифани не шумеше когато беше горе на колибата. Просто й харесваше да е там. Тя гледаше как ястребите летят и слушаше шума на тишината.
Там горе си имаше шум. Звуци, гласове, животински крясъци се носеха из пустощта, някак-си правейки тишината по-дълбока и многообразна. А Баба Болежкова се увиваше в тази тишина и оставяше място и за Тифани. Долу в чифлика винаги имаше твърде много хора и твърде много шетня. Там не оставаше време за тишина. Не оставаше време за вслушване. Но Баба през цялото време мълчеше и слушаше.

- Какво? – сепна се Тифани.
- Току що каза “Баба болежкова през цялото време ме слушаше – каза мис Тик.
Тифани преглътна.
- Мисля, че баба ми беше малко нещо вещица, - каза тя с оттенък на гордост.
- Така ли? Откъде знаеш?
- Е, вещиците могат да кълнат хората, нали? – каза Тифани.
- Така казват – отвърна дипломатично мис Тик.
- Е, татко казва, че небето се е посинило от проклетисването на Баба Болежкова.
Мис Тик въздъхна.
- Да, но проклетисването, ами, проклетисването то не е като истинското проклинане. Проклетисването е, знаеш ли, нещо като пусто да опустее или да му се не види. Докато проклинането е по-скоро нещо като “Носът ти да гръмне и ушите ти да изхвърчат, дано”.
- Мисля, че попържането на Баба беше нещо повече. – отсече Тифани – А и тя говореше с кучетата си.
- И какви неща им е казвала? – попита мис Тик.
- О, неща като тук и чиба и а така – каза Тифани – И те винаги правеха каквото тя им кажеше.
- Та това са просто овчарски команди – каза снизходително мис Тик – Вещерсството не е точно това.
- Да, ама това все пак ги прави нейни спътници, нали? - отвърна Тифани почвайки да се нервира – Вещиците си имат животни с които говорят и които се наричат спътници. Като твоя жабок тук.
- Аз не съм спътник – обади се глас изсред хартиените цветя – Аз само временно я съпровождам.
- И тя разбираше от всички видове билки – настояваше Тифани. Баба Болежкова трябваше да излезе вещица, дори да се наложеше Тифани да се кара за това цял ден. – Тя можеше да изцери всичко. Баща ми казваше, че тя може да накара и курбан да стане и да заблее. – Тифани сниши глас – Тя можеше да възкресява агнета...

```
През пролетта и лятото Баба Болежкова не можеше да бъде видяна вкъщи. Повечето време тя нощуваше в старата къщичка на колела, която можеше да се мести след стадата. Но Тифани за пръв път я беше видяла в чифлика да коленичи пред огъня и да слага мъртво агне в голямата черна пещ.
Тифани не спря да пищи. А баба я взе нежно макар и малко неловко в скута си я нарече "моята малка джигит" докато отдолу от пода двете й овчарски кучета Гръм и Мълния я зяпаха с кучешко изумление. Баба не беше много в свои води с деца, защото децата не блееха.
Когато Тифани престана да пищи просто защото й свърши въздухът, Баба я остави на черджето и отвори печката и Тифани видя как агнето излезе оттам живо.
Когато Тифани попорасна малко, тя разбра, че "джигит" значи двадесет на Ян Тан Тетера - старинния броячен език на овчарите от Варовитище. Старите хора още го използваха като брояха неща, които смятаха за по-специални. Тифани беше двайстата внучка на Баба Болежкова.
Като порасна още малко, тя научи и всичко за сгряващата пещ, която никога не загряваше повече отколкото трябва за сгряване. Майка й оставяше тестото да втасва в нея, а котаракът Плъхарко понякога спеше в нея, понякога върху тестото. Това беше просто място за съживяване на слабо агне родено направо върху снега и полумъртво от студ. Такава беше цаката. Никаква магия нямаше. Но по онова време то си беше магия. И не преставаше да бъде магия само като научиш как става.

- Добре, но това не е точно магия. - отново разруши магията мис Тик - Всъщност не е нужно да имаш вещици сред предците си, макар че и това помага, заради наследствеността.
- Като с талантите ли? - повдигна вежда Тифани.
- В известен смисъл. Само че аз имах предвид да речем островърхите шапки. Ако може да наследиш островърха шапка от баба си, това спестява много разходи. Много трудно се намират, особено достатъчно здрави да издържат падаща от небето селска къща. Госпожа Болежкова имала ли е нещо такова?
- Не мисля. - отговори Тифани. - Тя изобщо не носеше шапки, освен когато беше много студено. Тя имаше качулка от стар чувал за зърно. Това ...ъ... брои ли се?
За пръв път лицето на мис Тик поомекна:
- Вероятно, вероятно. Имаш ли братя и сестри, Тифани?
- Имам шест сестри. Аз съм най-малката. Повечето вече не живеят с нас.
- Докато не престана да бъдеш най-малката, когато се появи малкото ти сладко братче. - поде мис Тик - Единственото момче. Хубава изненада трябва да е било.
Внезапно леката усмивка на мис Тик се стори леко досадна за Тифани.
- Откъде знаеш за брат ми?
Усмивката на мис Тик се стопи. Много будно дете.
- Само предполагах - промълви тя. Никой не обича да си признава че е шпионирал.
- Пъсихология ли използваш върху мен? - разпали се Тифани.
- Мисля, че имаш предвид психология - поправи я мис Тик.
- Както и да се нарича. Мислиш, че не го харесвам, защото родителите ми вдигат много шум за него и го глезят ли?
- Е, мина ми през ума. - каза мис Тик и престана да се безпокои за шпионирането - Това което ме накара да се замисля беше, че ти го използва за стръв за чудовища.
- Той е жива досада - викна Тифани - Взима ми цялото време и все трябва да бдя над него и постоянно хленчи за сладки. Впрочем - продължи тя - трябваше да мисля бързо.
- Така си е - каза мис Тик.
- Баба Болежкова щеше да направи нещо относно чудовищата в нашата река - продължи Тифани пренебрегвайки последните думи - Дори ако са от приказка.
И също така тя щеше да направи нещо за каквото стана с госпожа Снапърли - добави тя наум. Тя щеше да се застъпи и хората щяха да слушат... Те винаги слушаха, когато Баба заговореше. Застъпвай се за тези, които нямат глас - така казваше тя.
- Добре - каза мис Тик - Тя щеше. Вещиците се оправят с нещата. Ти каза, че там където Джейни изскочи от реката беше много плитко. И всичко стана замъглено и трептящо, нали? Имаше ли шушукане?
Тифани грейна в усмивка.
- Да, определено имаше!
- Ох, лошо.
- Аз мога ли да го спра?
- А това ме впечатли. - каза мис Тик - Ти каза: "Аз мога ли да го спра?", а не "Може ли някой да го спре?" нито даже "Можем ли да го спрем?" Това е добре. Ти поемаш отговорност. Добро начало. И хладнокръвието го запазваш. Обаче, не, ти не можеш да го спреш.
- Ама аз напердаших Зеленозъбата Джейни!
- Извади късмет. - рече мис Тик - Повярвай ми, и по-лоши неща от нея може има както е тръгнало. Смятам че тук предстои масирано нашествие и, колкото и да сме умни, мойто момиче, нямаш повече шансове от агне в снежна нощ. Но не се безпокой. Ще се опитам да намеря помощ.
- Каква, от Барона ли?
- Хубава работа, не. Каква полза от него?
- Но той ни защитава - каза Тифани - Майка ми казва така.
- Така ли? - усъмни се мис Тик - И от кой ли? Исках да кажа от кого?
- Е, от ... ами от нападения сигурно. От други барони, както казва баща ми.
- Той голяма войска ли има?
- Ами ... ъ ... той има сержант Робъртс и Кевин и Невил и Тревър. - каза Тифани - Всичките ги познаваме. Те най-вече пазят замъка.
- Някой от тях да има магични сили? - попита мис Тик.
- Веднъж видях Невил да прави фокуси с карти.
- Чудесно за купон, но може би няма да е от голяма полза дори срещу нещо като Джейни. - отбеляза мис Тик - Няма ли др... Няма ли тук някаква вещица?
Тифани се поколеба.
- Старата госпожа Снапърли - каза тя най-накрая. О, да. Тя живееше сам сама в странна колиба, точно така...
- Хубаво име - каза мис Тик - Обаче не мога да кажа, че съм го чувала досега. Къде е тя?
- Тя умря в снега тая зима. - промълви бавно Тифани.
- А сега ми кажи това, което не ми казваш - отсече мис Тик, остро като с нож.
- Тя... ъ ... казват тя просела, но никой не и отварял и ъ... нощта беше студена и... тя умря.
- И тя беше вещица, така ли?
- Всички казваха, че е вещица - каза Тифани. Наистина не и се говореше за това. На никого в селото не му се говореше за това. Нито пък някой минаваше покрай развалините от колибата и в гората.
- Ти не мислиш ли така?
- Ами... - Тифани заусуква ръце - Знаете ли... Баронът имаше син. Казваше се Роланд. Беше само на дванайсет години, мисля. Та той отиде да язди в гората миналото лято и кучетата му се върнаха без него.
- Госпожа Снапърли в тази гора ли живееше? - попита мис Тик.
- Да.
- И хората мислят, че тя го е убила? - каза мис Тик и въздъхна - Сигурно си мислят, че го е опекла в печката си или нещо такова.
- Никой нищо не е казал. - отговори Тифани - Но да, мисля, че хората са си го мислили.
- А конят му намери ли се? - попита мис Тик.
- Не. Което е странно, защото ако се мернеше където и да е по хълмовете, хората щяха да забележат...
Мис Тик сви ръце, изсумтя и се усмихна с усмивка лишена от какъвто и да е хумир:
- Не е трудно да се обясни. Госпожа Снапърли ще да е имала наистина голяма пещ, а?
- Не, печката беше наистина съвсем малка - отвърна Тифани - само десет инча в дълбочина.
- Обзалагам се, че госпожа Снапърли не е имала зъби и си е говорила сама, нали? - каза мис Тик.
- Да. И тя имаше котка. И беше кривогледа. - каза Тифани и после всичко се изля наведнъж – И след като той изчезна те отидоха до колибата и гледаха в печката и и ровиха в градината и и мятаха камъни по старата и котка докато котката не умря и я изкараха от къщата и струпаха всичките и стари книги по средата на стаята и ги изгориха всичко до основи и всички казваха, че тя е стара вещица.
- Изгорили са книгите – каза мис Тик с равен глас.
- Защото те казаха, че в тях имало старинни писмена и картини на звезди – каза Тифани.
- А когато ти отиде да погледнеш, имаше ли? – попита мис Тик.
Тифани внезапно изтръпна.
- Откъде знаеш?
- Бива ме да слушам. Та имаше ли?
Тифани въздъхна.
- Да, следващия ден аз отидох до колибата и някои страници, нали знаете, бяха изхвърчали заради горещината и аз намерих парче от една от тях и там имаше стари букви и златни и сини кантове. И аз погребах котката и.
- Погребала си котката?
- Да! Все някой трябваше да го направи! – извика разпалено Тифани.
- И си измерила печката – продължи мис Тик – Знам, защото току що ми каза размера и.
И, добави наум мис Тик, ти измери супените чинии. На какво ли съм попаднала?
- Да де. Измерих я. Мислих си... та тя беше мъничка! И ако тя е могла да омагьоса момче и цял кон, то защо не е омагьосала хората, които дойдоха за нея? Това е съвсем безсмислено --- !
Мис Тик и даде знак да замълчи и попита:
- И какво стана после?
- После Баронът каза никой да си няма работа с нея. Той каза, че всяка вещица намерена тъдява ще бъде вързана и хвърлена във вира. Ъ, ти май си в опасност. – добави тя колебливо.
- Аз мога да отвързвам възли със зъби и имам Златна грамота по Плуване от Куирмския Пансион за благородни девици. – каза мис Тик – Струваха си всички онези упражнения по гмуркане в басейна с дрехи.
После тя се наведе напред и продължи:
- Дай да позная, какво се е случило с госпожа Снапърли. Тя е изкарала някак лятото докато не заваля сняг, нали? Крала е храна от плевните и може би някои жени са и оставяли храна на задния вход, когато мъжете им не са били наблизо, нали? Предполагам, че по-големите момчета са мятали неща по нея.
- Откъде знаете всичко това? – попита Тифани.
- Не е нужно голямо въображение, повярвай ми. И тя не беше вещица, нали?
- Мисля че беше просто болна стара жена и че не беше нужна на никого и че малко миришеше и изглеждаше странно понеже нямаше зъби – отговори Тифани – Тя изглеждаше точно като вещица от приказките. Всеки с половин акъл можеше да види това.
- Да. Но понякога е толкова трудно да се намери половин акъл точно когато ти трябва. – въздъхна мис Тик.
- Не можеш ли да ме научиш на каквото трябва за да бъда вещица? – попита Тифани.
- Кажи ми, защо все още искаш да станеш вещица като имаш предвид това, което се случи с госпожа Снапърли?
- За да не се случват и друг път такива неща – отговори Тифани.
Тя дори погреба котката на старата вещица, помисли си мис Тик. Що за дете е това?
- Добър отговор. Някога от теб може да излезе сериозна вещица. – каза тя – Само че аз не уча хората да бъдат вещици. Аз уча хората за вещиците. Вещиците се учат в специално училище. Аз само им посочвам пътя, ако те стават за нещо. Всяка вещица си има особени интереси, а аз обичам децата.
- Защо?
- Защото те по-лесно се събират в печката.
Но Тифани не се изплаши, а само се раздразни.
- Не беше мило да се каже това. – отбеляза тя.
- Хубаво, но вещиците не е нужно да са мили – отвърна мис Тик и измъкна изпод масата голяма черна торба. – Радвам се да видя, че внимаваш.
- Наистина ли има училище за вещици? – попита Тифани.
- В известен смисъл, да. – отговори мис Тик.
- Къде?
- Съвсем наблизо.
- Вълшебно ли е?
- Много вълшебно.
- Приказно място ли е?
- Няма друго като него.
- Мога ли да отида там с магия? Ще се яви ли, да речем, еднорог да ме откара там?
- Защо пък еднорог? Еднорогът не е нищо повече от голям кон с нещо на края. Няма какво да му се прехласваш. – каза мис Тик и добави – Досега ми дължиш едно яйце, моля.
- Къде точно мога да намеря това училище? – попита Тифани давайки и яйце.
- А. Това май е въпрос за корнеплод. Два моркова, моля.
Тифани и ги даде.
- Благодаря. Готова ли си? За да намериш училището за вещици иди на близките височините, качи се на върха, отвори очи и ... – мис Тик се поколеба.
- Да?
- ... и пак отвори очи.
- Но... – започна Тифани.
- Имаш ли още яйца?
- Не, но...
- Значи дотук с образованието. Обаче аз имам да те питам един въпрос.
- Имаш ли яйца? – попита изведнъж Тифани.
- Ха! Да си видяла нещо друго на реката, Тифани?
Тишината внезапно изпълни палатката. Звукът от неправилно произношение и хаотична география се просмукваше отвън докато Тифани и мис Тик се гледаха право в очите.
- Не, - излъга Тифани.
- Сигурна ли си? – попита мис Тик.
- Да.
Те продължиха състезанието по взиране. Но Тифани можеше да победи и котка в тази дисциплина.
- О, виждам. – каза мис Тик и отмести поглед – Много добре. В такъв случай, моля те, кажи ми... като спря пред моята палатка преди малко ти каза “Аха” по един, както ми се струва, самодоволен начин. Та дали си си мислела: Това е странна малка черна палатка с тайнствена малка табела на вратата, така че влизането в нея може да е начало на приключение, или пък си си мислела: Това може да е палатката на някоя зла стара вещица, каквато хората са си мислили че е госпожа Снапърли, та тя ще ми направи някаква ужасна магия щом вляза? Всичко е наред, вече може да спреш да се взират. Очите ти са се насълзили.
- Мислих си и двете неща – примигна Тифани.
- Но все пак влезе. Защо?
- За да разбера.
- Добър отговор. Вещиците са любопитни по природа. – мис Тик се изправи – Е, трябва да вървя. Надявам се, че ще се видим отново. Ще ти дам обаче един безплатен съвет.
- Ще ми струва ли нещо?
- Какво? Току що ти казах, че е безплатен!
- Да, но баща ми казва, че безплатният съвет често се оказва скъп. – каза Тифани.
Мис Тик изсумтя:
- Да кажем, че този съвет е безценен. Слушаш ли?
- Да.
- Добре. Значи... ако вярваш в себе си...
- Да?
- ... и ако държиш на мечтите си...
- Да?
- ... и ако следваш звездата си...
- Да?
- ... пак ще те победят хора, използвали тяхното време да работят здраво и да учат неща и които не са били толкова мързеливи. Довиждане.
Палатката стана като че по-тъмна. Беше време за напускане. Тифани се озова обратно на мегданя, където другите учители си прибираха сергиите.
Тя не се огледа. Знаеше достатъчно за да не се оглежда. Или щеше да завари палатката пак там, което щеше да е разочароващо, или тя щеше да е тайнствено изчезнала, което пък щеше да е обезпокоително.
Насочи се към вкъщи и се зачуди, дали не е трябвало да спомене малкото червенокосо човече. Не го беше споменала поради куп причини. Сега тя не беше съвсем сигурна, че ги е видяла; имаше чувството, че те всъщност не биха искали тя да ги види. И не беше зле мис Тик да не знае нещо. Да. Това беше най-добрата част. Мис Тик беше нещо твърде умна, поне според Тифани.

По пътя към вкъщи тя се изкачи на Арканския хълм, който беше току до селото. Той не беше много голям, беше по-малък дори от баирите край чифлика, да не говорим за планините.
Хълмът беше по-... по-обитаем. На върха имаше равно място където не растеше нищо и Тифани знаеше едно предание за герой, който веднъж се е бил тук с дракон и кръвта на дракона попарила земята. Имаше и друго предание, че под хълма имало съкровище, пазено от дракон, а пък според друго предание там бил погребан крал в броня от чисто злато. Много предания имаше за този хълм; чудно как самият хълм не бе потънал под тежестта им.
Тифани стоеше на голата почва и се оглеждаше. Можеше да види селото и реката и чифлика Дома и замъка на Барона, а оттатък полята, които познаваше се виждаха сиви гори и пущинаци.
Тя затвори очи и пак ги отвори. И примигна и отново ги отвори.
Нямаше вълшебна врата, нито се разкри скрита сграда, нито каквито и да е странни знаци.
Само дето за миг въздухът забуча и замириса на сняг.
Като се прибра вкъщи тя погледна в речника за “масиран”. Значеше “засилен, с повишена активност, който е съсредоточен на едно място, като масирана атака”.
Масирано нашествие, беше казала мис Тик.
Малки невидими очи сега се взираха в Тифани от полицата...

Глава 3
На лов за бабаяга

Мис Тик си свали шапката, бръкна в нея и дръпна един канап. С малко щракане и пльокане шапката прие формата на доста стара сламена шапка. Тя събра хартиените цветчета от пода и внимателно накичи с тях шапката.
Накрая каза: Пфу!
- Не можеш просто да оставиш детето ей така. – обади се жабокът от масата.
- Как така?
- Тя определено има Първо Зрение и Втори Акъл. Това е много силна комбинация.
- Тя си пада малко всезнайка – отбеляза мис Тик.
- Точно така. Също като теб. Тя те впечатли, нали? Знам, че те впечатли, защото беше доста гадна с нея, а ти винаги правиш така с тези които са те впечатлили.
- Искаш ли да те превърна в крастава жаба?
- Я да видим... – подметна саркастично жабокът – По-яка кожа, по-голям ръст, възможността да ме целуне принцеса се увеличава на сто процента... добре, защо не. Веднага като сте готова, мадам.
- Има и по-лоши неща от това да си жаба. – забеляза мрачно мис Тик.
- Опитай някой път – не се впечатли жабокът – Както и да е, аз определено я харесах.
- Както и аз – каза рязко мис Тик – Чува значи тя, че стара жена е умряла, защото тея идиоти са я мислели за вещица и решава тя да стане вещица, за да не правят така друг път. Чудовище се втурва към нея от реката, а тя го налага с тиган! Чувал ли си някога поговорката че “всяка страна си намира вещицата”? Тук, обзалагам се, се случва точно това. Но пък вещица на варовик? Вещиците виреят на гранит и базалт, плътна яка скала! Знаеш ли какво е варовикът?
- Ти ще ми кажеш.
- Това са черупките на милиарди и милиарди малки безпомощни морски твари умряли преди милиони години. – каза мис Тик – Това са .... крехки кости. Меки. Калпави. Трошливи. Дори пясъчникът е по-добър. Обаче... тя е израсла на варовик и е яка, а е и ръбата. Тя е родена вещица. На варовик! Което е невъзможно!
- Тя напердаши Джейни! – отбеляза жабокът – Момичето си има талант!
- Може би, но и трябва и нещо повече. Джейни не е много умна. Тя е само Забранително чудовище от първа степен. И тя сигурно се е чувствала доста объркано в поток, когато обичайното и местообитание са застоялите води. Има много, ама много по-лоши неща от нея.
- Какво имаш предвид под “Забранително чудовище първа степен”? Никога не съм чувал да я наричат така. – поинтересува се жабокът.
- Освен че съм вещица, аз съм и учителка. – каза мис Тик докато си нагласяше шапката – Следователно съставям списъци. Правя класификации. Записвам нещата в пригледни таблици с два цвята мастило. Джейни е едно от многото същества изобретени от възрастните, за да не смеят децата да ходят на опасни места. – тя въздъхна – Ех, ако хората вземеха да помислят преди да измислят чудовища.
- Длъжна си да останеш и да и помогнеш. – каза жабокът.
- Практически тук нямам сила – отвърна мис Тик – Казах ти вече. От варовика е. И си спомни червенокосия човек. Нак Мак Фигъл я заговори! Предупреди я! Аз през живота си не съм видяла нито един от тях! С тях на нейна страна, кой знае какво ще съумее тя?
Тя взе жабока в ръце и продължи:
- Сещаш ли се какво ще стане сега? Всичките неща заключени в старите приказки. Всичките онези причини да не се отклоняваш от пътеката, да не отваряш забранената врата, да не казваш неправилната дума или да не разсипваш сол. Всичките измишльотини от които децата имат кошмари. Всичките чудовища изпод най-голямото легло в света. Има място, където всички измишльотини са истински и сънищата са реални. И ако никой не ги спре, те ще станат истински тук. Ако не бяха Нак Мак Фигъл, щях да съм наистина обезпокоена. При това положение ще се опитам да докарам някаква помощ. Без метла това ще ми коства най-малко два дни!
- Не е честно да я оставяш сама с тях – каза жабокът.
- Тя няма да е сама. Ще има теб.
- Оу – рече жабокът.

Тифани спеше в една стая с Фастидия и Хана. Тя се събуди, когато ги чу да идват и полежа със затворени очи, докато дишането им не стана равномерно, което ще рече че са засънували сънища за млади стригачи на овце свалили ризите си. Навън лятна мълния забляска по хълмовете и затътна гръм...

Гръм и Мълния. Преди да разбере, че това са звукът и светлината на бурята, тя ги знаеше като кучета. Овчарските кучета на Баба винаги бяха с нея, под открито небе и под покрив. Видиш ги като бели резки в далечината по торфа, а в следващия момент изведнъж се озоват задъхани тук, с очи неоткъсващи се от Бабиното лице. Половината кучета по баирите бяха кутрета на Мълния, обучени от Баба Болежкова.
Тифани беше ходила със семейството си на големите Кучешки състезания. Всички овчари от Варовитище се събираха на тях и най-добрите излизаха да покажат колко ги бива да работят с кучетата си. Кучетата скупчваха овцете, разделяха ги, вкарваха ги в кошарите... а понякога се втурваха и се счепкваха с други кучета, понеже и най-доброто куче си има лоши дни. Но Баба никога не излизаше с Гръм и Мълния. Тя все се облягаше на оградата с кучетата легнали пред краката и, гледаше съсредоточено представянето и пуфкаше с калпавата си лула. И бащата на Тифани каза, че след като всеки овчар покажеше как се оправят кучетата му, съдиите ще погледнат нервно към Баба Болежкова за да видят какво мисли тя.
Всъщност всички овчари гледаха нея. Баба никога не излизаше на състезанията, защото самата тя беше състезанията. Ако Баба решеше, че си добър овчар, ако кимнеше като излизаш на арената, ако пуфнеше с лула и кажеше “а така”, то ти си героят на деня и цялото Варовитище е твое...
Когато Тифани беше малка и беше на Кърището с Баба, Гръм и Мълния и бяха бавачки. Те лежаха и бдяха на няколко крачки от където тя си играеше. И тя беше толкова горда, когато баба и разреши да ги използва да събере едно стадо. Тя търчеше възбудено натам насам крещейки “Тук!”, “Натам!” и “Давай!” и, о чудо, кучетата се справиха отлично.
Сега тя знаеше, че те щяха да се справят отлично, каквото и да викаше тя. Баба само си седеше там пушейки лулата си и кучетата като че четяха мислите и. Те се оставяха само на Баба Болежкова да ги командва...

След малко бурята утихна и зашумоли лек дъжд. По някое време котаракът Плъхарко отвори вратата и скочи в леглото. Плъхарко беше голям, толкова голям, че като че течеше. Той беше толкова тлъст, че на всяка що годе равна повърхност само се разнасяше като голяма локва от козина. Той мразеше Тифани, но никога не позволяваше на личните си чувства да застанат на пътя му към топло местенце за спане.
Тя трябва да беше заспала, защото се събуди, когато чу гласовете. Те изглеждаха много наблизо, но някак си бледи.
- Кривънци! Нема лошо да ка’еш “намери бабаягата”, ма оно ка’и ми де да гледаме. Че они дангалаците, да ти ка’eм, са си лика прилика!
- Епа Не-съвсем-дребен Джорди дето беше за риба рече, че она била големо големо моме!
- Нема файда, я да ти речем! Че они сите са големи големи момета!
- Брей цървул с цървул! Секи знае, че бабаягите се са с остри капи!
- Па она като спи не е ли бабаяга тогаз?
- Ей? – прошепна Тифани.
Настана тишина, изпълнена с дишането на сестрите и. Но някак си, тя не можеше да обясни как, това беше тишина от някой много внимаващ да не дигне шум.
Тя се наведе и погледна под леглото. Там нямаше нищо освен нощното гърне.
Но малкия човек на реката говореше точно така.
Тя легна отново и се заслуша докато ушите и не заболяха.
После се зачуди, какво ли ще да е това училище за вещици и защо досега не го е видяла.
Тя познаваше всяка педя в околността на две мили околовръст. Най и харесваше реката и вировете където щуките се печаха на слънце над водораслите и бреговете където гнездяха рибарчета. Към миля нагоре по реката имаше гнезда на чапли и тя обичаше да се промъква към птиците когато те идваха да ловят риба, защото няма нищо по смешно от чапла опитваща се да литне когато

Глава 7
Първото Зрение и Вторият Акъл

Блик, блещукане, блясък, лъсване...
Тифани често беше размишлявала за думите през дългите часове докато биеше маслото. “Ономатопоея”, както тя беше разбрала от речника, означаваше думи звучащи като звука издаван от нещото, като например думата “кукумявка”. Тя обаче си мислеше, че би трябвало да има и дума за “дума, звучаща като звука, който нещото би издало, ако нещото изобщо би издало звук, доколкото то всъщност не издава никакви звуци, но ако ги беше издавало, щеше да звучи така”.
Например блик. Ако светлината беше издавала звук като се отрази от далечен прозорец, тя щеше да каже “блик!”. А светлината от пайетите, всичките звънтящи ведно малки бликове, ще казва нещо като “блещук-блещук”. “Бляс” ще е чистият ясен звук отразен от нещо, което ще си сияе цял ден. А “лъс” ще е мекият, почти мазен звук на нещо богато и пищно.
В малката пещера ги имаше всички накуп. Имаше само една миришеща на овча лой свещ, но светлината бликаше, блещукаше, блестеше и лъсваше по златните купи навсякъде околовръст, така че единственото малко пламъче изпълваше въздуха със светлина, която дори миришеше на разкош.
Посред златото беше леглото на келдата, облегнала се на купчина възглавници. Тя беше много, ама много по-дебела от мъжките пиктсита. Изглеждаше сякаш е била направена от валма леко кашаво тесто с орехов цвят.
Докато Тифани се намъкваше в стаята, очите и бяха затворени, но в момента, в която тя се настани, те внезапно се отвориха. Бяха най-пронзителните очи, които Тифани беше виждала досега, по-пронзителни дори от тези на мис Тик.
- Та-ака, ‘начи ти си мънечкото момиче на Сара Болежкова, а? – попита келдата.
- Да. Имах предвид, епа да. – отговори Тифани. Не и беше много удобно да лежи по корем тук – А ти си келдата, а?
- Епа да. Имах предвид, да. – каза келдата и кръглото и лице цялото се набразди от усмивката и – Та как ти е името?
- Тифани, ъ... келда.
Фиона изникна от някаква друга част на пещерата и седна на едно столче до леглото гледайки втренчено и неодобрително Тифани.
- Убаво име. По нашенски че е Тир-фа-фаин, което че рече Земя Под Вълните. – рече келдата и повтори името малко по-бързичко – Тиффан.
- Не мисля, че са смятали да ме нарекат...
- Е, това дето ората сметат, и това дето сторват са си съвсем различни неща – възрази келдата – Малкото ти братче е ... в безопасност, чедо. Мо’e да се каже, дека е по-в безопасност сега, отколкото е бил некога. Никоя болка нито даже смъртта може го стигне. Нено ‘личество нема да даде и косъм да падне от чутурата му. И тъкмо тук е белята. А ми помогни, момиче.
Фиона веднага скокна и помогна на келдата да се поизправи върху възглавниците.
- Доде бех стигнала? – продължи келдата – А, мънечкото лапе. Епа я викам, он си е добре дето си е. Ма чини ми се, дека майка плаче за него, а?
- И баща му също – добави Тифани.
- А мънечката му сестра? – попита келдата.
Тифани усети как думите “Да, разбира се” автоматично се заредиха на езика и. Но тя знаеше също, че би било много глупаво да им позволи да продължат нататък. Тъмните очи на малката старица виждаха право в главата и.
- Верно си е, верно, родена бабаяга си ти – каза келдата след някое време все така взирайки се в нея – Имаш си ти онуй ситно нещичко у тебе, дето си трае. Дето си трае па гледа осталалото у тебе. Туй са Първото Зрение и Вторио Акъл дето ги имаш и дето са голема дарба, ма също и голема беля за тебе. Видиш ти и чуеш дето другите не могат, ма си винаги като некой дето на празнико седи у ъгъло с мънечко пиячка и не мое да се весели с другите. Има си го у тебе мънечкото нещо дето никогиж нема да се отпусне и да се изметне. Верно си е, верно, дека си от корено на Сара Болежкова. Довели са ми момците когото си требе.
Тифани не знаеше какво да отвърне на това, затова си промълча. Келдата я гледаше все така и очите и блещукаха, докато на Тифани не и стана неудобно.
- Защо и е на Кралицата, да взима брат ми? – попита накрая тя – И защо се е обърнала срещу мен?
- Мислиш си дека она се е обърнала срещу тебе ли?
- Да де, така си е! Джейни, да речем, още можеше да е случаност, ами конникът? Ами псетата на мрака? Ами отвличането на Уентуърт?
- Теб дири она у мислите си – подтвърди келдата – И га те подири, нещо от нейнио свет минава у тоя свет. Може па само да сака да те изпита.
- Да ме изпита ли?
- Да види она колко струваш. Ти си бабаягата сега, вещицата дето пази пределите и портите. Досущ както баба ти беше, макар она никогиж не би се тъй нарекла. И я бех досега, а ей сега ти го давам мойто место. Она требе да мине покрай теб ако иска власт у тая земя. Имаш си ти Първо Зрение и Втори Акъл, досущ като баба ти. Редко се види туй у големанците.
- Да нямаш предвид второ зрение? – поиска да уточни Тифани – Като при хората, които могат да виждат духове и такива неща ли?
- Епа не. Големанците се такива че ти разправят. Първото зрение е кога можеш види онуй дето си е наистина, а не онуй дето твойта чутура ти вика, че требе да го бъде. Второто зрение е бледо зрение, оно види само онуй дето и тъй си го чекаш. Повечето големанци се такова го имат. Чуй ме сега, оти я вече чезнем, а ти още много неща ги не найш. Да не мислиш дека има само един свет? Убава мисъл е туй за овце и за смъртни дето не сакат си отвори зъркелите. Оти истината е, дека нема толкоз звезди у небето колкото светове. Вдеваш ли? Они са насекъде, големи и ситни, току до кожата ти. Ма са насекъде, викам ти. Некои можеш ги види, некои немойш, ма си има проходи, Тиффан. Мо’e да е на рид или на дърво или на камък или на завойо на некой път или па да е мисъл у чутурата ти, ма те са насекъде покрай нас. Требе да се научиш да ги видиш, щото си одиш през тях без да се усещаш. И некои от тех са ... отровни.
Келдата за момент се взря в Тифани и продължи:
- Пита ме ти, оти е зела кралицата твойто лапе? Ми обича неено ‘личество лапета. Она си нема нейни си. Мило и драго че даде за тех она. И че му даде она на лапето сичко дето оно че сака. Ма само каквото он че сака.
- Но той иска само сладки! – каза Тифани.
- Тъй ли? А ти даваш ли му? – продължи келдата като че гледайки право в главата на Тифани – Он обаче има нужда от обич и грижа и учене и ората понекога да му викат “не” и тоя род неща. Он има нужда да порасне силен. Епа туй от кралицата он нема да го види. Она че му дава сладки. Вовеки.
Тифани би предпочела келдата да престане да я гледа така.
- Ма видим я, дека си има он сестра, дето без да се плаши от мъки че оди да си го върне – каза малката стара жена отмествайки най-накрая погледа си от Тифани – Честито малко лапе е он, късметлия е. Ти нали найш как да си силна, а?
- Мисля, че да.
- Убаво. А найш ли как да си слаба? Мойш ли се снишиш пред бурята, мойш ли се огънеш по ветъро? – пак и се усмихна келдата – Не бе, нема що да ми отговаряш на туй. Мънечкио пилец секи път требе да рипне от гнездото та да се види мо’e ли да лети. Па и чини ми се, дека усещам у теб нещо от Сара Болежкова, а кога она си наумеше нещо, немаше що да река дето да и обърне акъло. Ти още не си жена, ма нема лошо от това, оти там дето че одиш на децата им е по-леко отколкото на големите ора.
- В света на кралицата ли? – обади се Тифани, мъчейки се да не изостава от мисълта на келдата.
- Епа да. Я моем да го усетим и сега да надвисва като некоя мъгла, ма не по-далеч от другата страна на огледало. Я чезнем, Тиффан. Не мо’ем веч да пазим туй место. Та чуй що че ти предложим, дете. Че ти посочим я пътьо към кралицата, а ти в отплата че станеш келда наместо мене.
Това изненада Фиона не по-малко отколкото изненада самата Тифани. Фиона скокна и отвори уста, но келдата вдигна набръчканата си ръка и й каза:
- Ти щом станеш келда некъде, мойто момиче, че сакаш ората да правят квото ти им викаш. Тъй че я ми спести кавгата. А ти, Тиффан, чуеш ли го мойто предложение? По-добро нема да намериш.
- Ма она не мо’е… - започна Фиона.
- Как па да не мо’e? – отсече я келдата.
- Ма она не е пиктси, бре мамо!
- Епа само дето е малко големка – отговори келдата – Нема да се кахъриш, Тиффан. Нема да е за дълго. Само им фърляй по некое око за некое време. Па се грижи за земята както баба ти се е грижила и ми наглеждай момците. А га се върне твоя момък у дома, че отфърчи Хамиш до планините и че пусне приказката, че клано на Варовиковия Рид сака келда. Убаво ни е местенцето тук и момите че додат на тълпи. Ти що викаш?
- Она не ‘най как що требе по нашенски! – не преставаше да протестира Фиона – Преуморила си се ма мале!
- Епа да, верно си е – отговори и келдата – Ма не мо’e щерка да върти клано на майка си, и ти туй си го найш. Добро моме си ти, Фиона, ма ти е баш време да си земеш пазачи и да одиш да си дириш клан за тебе си. Ич не мо’e да остаеш тук.
После келдата пак се обърна към Тифани:
- Е, Тиффан? – и тя вдигна палец колкото глава на топлийка и зачака.
- Какво ще трябва да правя? – попита Тифани.
- Да му мислиш – каза келдата все така държейки палеца си изпънат – Добри момци са мойте момци, нема по-юначни от тех. Ма они си мислят дека чутурата им е да млатят с нея противнико. Момци са си они и толкоз. Ние пиктситата, найш ли, не сме голем народ. Ти имаш ли много сестри? Фион тука си нема ни една. Едничка щерка ми е она. За цел живот келдата може да е благословена само с една щерка, ако че да има стотици и стотици синове.
- Те всичките ли са ти синове? – ахна Тифани.
- Епа да – усмихна и се келдата – Освен шепа мои братя, дето фанаха пътьо с мене, га ръгнах да ставам я келда. А не ми гледай толкоз сепнато. Много са ни ситни дечицата га се родят, като житени зрънца у клас са. Ма бърже порастват – тя въздъхна – Но понекога си мислим дека целио акъл остае у щерката. Добри момци са, ма у мисленето ич ги не бива. Че требе да им помогнеш, та да ти помогнат те.
- Ма майко, она нема как да ги изпълни сите задължения на келдата! – намери още едно възражение Фиона.
- Не виждам защо не, ако ми се обясни – не се съгласи Тифани.
- Не видиш ли, а? – сопна и се Фиона – Леле, оно че стане върло интересно.
- А я си спомням що ми викаше за теб Сара Болежкова – намеси се келдата – Рече она дека си странно лапе, дето се гледа и слуша. Рече она дека ти е пълна чутурата с думи, дето на глас ги не казуеш. Чудеше се она що че излезе от теб. Комай е баш време дошло да научиш, а?
Съзнавайки, че Фиона я гледа и може-би тъкмо защото Фиона я гледаше, Тифани наплюнчи палеца си и внимателно го опря в малкото палче на келдата.
- Е, свърши се – рече келдата. Изведнъж тя се отпусна по гръб на леглото и като че се спаружи. По лицето и се появиха нови бръчки.
- Никой че не каже дека съм си оставила момците без да има кой да ги гледа. – промълви тя – Сега я можем да се върнем у Последнио Свет. Тиффан е келда отсега, чуеш ли, Фиона. У нейната къща ти че правиш каквото она нареди.
Фиона погледна в краката си. Тифани я виждаше колко е ядосана.
Келдата клюмна. Махна с ръка на Тифани да се приближи и й каза с отпаднал глас:
- Е туй-то. Свърши се. А сега и мойта част от договора. Чуй са. Издири го... местото дека времето не пасва. Там го пътьо. Че ти блесне право у очи. Земи си го братчето та да олекне на майка ти на сърцето, па и за твойта глава...
Гласът и пресекна и Фиона се завтече към леглото.
Келдата изсумтя.
Отвори си едното око.
- Не още – промълви тя на Фиона и продължи с по-силен глас – Подушвам ли я мънечката глътчица от Специалното Средство за Овчи Натривки, или да? А, Келда?
Тифани в първия момент не разбра, но после продума сепнато:
- О, мен ли питаш? О. Да. Ъ... ето...
Келдата отново се помъчи да се изправи.
- Най-убавото нещо правено от човеци – каза тя – Я само че сръбнем мъ-ънечка глътка, бе Фиона.
- От него ти поникват косми на гърдите – предупреди я Тифани.
- Убаво де, за глътка от Специалното Средство на Сара Болежкова че изтърпим я некой кичур – настоя старата келда, взе от Фиона една чаша колкото напръстник и я вдигна приканващо.
- Ич не мислим дека че е добре за теб, бе Мале – възрази Фиона.
- Тоя път я че отсъдим – не се съгласи келдата – Молим те за една глътчица преди да си идем, Келда Тиффан.
Тифани лекичко наведе шишето. Келдата ядосано разклати чашата и каза:
- Ма я имах наум по-големка мънечка глътчица, бе Келда. Оти келда требе да има щедро сърце.
Тя отпи повече от глътчица, но не чак колкото юнашка глътка.
- Брей, бая време мина без да съм опитвала я тая попара – каза тя – Ей, посръбвахме си ние с твойта баба по некоя глътка пред огиньо у мразовити нощи...
Тифани видя ясно в ума си как Баба Болежкова и тази мъничка дебела жена седят пред тумбестата печка в колибата на колела докато овцете преживят под звездите.
- А, ти мо’еш го види – забеляза келдата – Я усещам погледо ти по мен. Оно е работа на Първото Зрение.
После тя остави чашата и каза:
- Фиона, а иди доведи Роб Секигоопрай и Уилям гонагъла.
- Големанката е запречила отворо – нацупи се Фиона.
- Чини ми се, дека се че намериш как да се промъкнеш – каза и старата келда с такъв един спокоен глас, който намекваше, че ако хората не го послушат, ще последва гърмовен глас.
И Фиона се промъкна хвърляйки неприязнен поглед към Тифани.
- Найш ли некой да гледа пчели? – попита келдата. Когато Тифани кимна, старицата продължи:
- Тогаз че разбереш оти си немаме много щерки. Не мо’е да има две царици у един кошер, оти иначе че има голем тупаник. Фиона требе да си земе неколцина пазачи и да подири клан, дето си чека келда. Тъй е по нашенски. Она обаче си мисли, дека и иначе мо’е, както момите понекога си мислят. Внимавай с нея.
Тифани долови движение и Роб Секигоопрай и бардът влязоха в стаята. Дочу се още тропот и шъткане. Отвън се оформяше и неофициална публика.
Когато шумът донякъде се поуталожи старата келда каза:
- Не е на убаво за един клан дори за час да остане без келда да го нагледуе. Та дорде доде некоя нова келда, Тиффан че е вашта келда.
Около и зад Тифани се надигна мърморене. Старата келда се обърна към гонагъла Уилям:
- Права ли съм я, дека туй е било и по-рано?
- Епа да. Дор два пъти, тъй викат песните – отвърна Уилям. После се намръщи и добави: – Мо’е да се ка’e три пъти, броим ли и кога кралицата бе …
Гласът му бе пометен от крясъците из-зад Тифани:
- Нема кралица! Нема царье! Нема болярье! Нема господарье! Нема пак да ни изментят!
Старата келда вдигна ръка:
- Тиффан е издънка на Баба Болежкова. Сите я знаете.
- Епа да. Па и видехме дребната бабаяга да се дзвери на коннико без чутура у зъркелите дето си ги нема – каза Роб Секигоопрай – Не секи го мо’е туй!
- Я па бех ваша келда дор до седемдесет години и мойта дума не мо‘е да ойде нахалос – каза старата келда – Тъй че изборо е направен. И още ви викам, дека че и помогнете да си открадне мънечкото братче. Тая орис на сите ви я налагам в памет на мен и на Сара Болежкова.
Тя отново легна и добави с по-тих глас:
- А ей сега оти гонагъло не ми засвири Цвекето ми замириса па дано имаме добра среща у Последнио Свят. На Тиффан па викам туй, внимавай – келдата си пое дълбоко въздух – Има место дето приказките са наяве и песните излизат верни...
Старата келда замлъкна. Уилям гонагъла наду гайдата си. Ушите на Тифани закъкриха от толкова високи тонове, че не можеше да се чуят.
След някое време Фиона се наведе над майка си и заплака.
Роб Секигоопрай се обърна към Тифани и я погледна с насълзени очи:
- Мо’eм ли да те помолим да идеш у големата одая, Келда? – помоли той тихо – Ний, найш ли, имаме да свършим некои работи...
Тифани кимна и, много внимателно, усещайки как пиктситата и правят път, се измъкна заднешком от отвора. Намери си място където не изглеждаше да се пречка на никого и седна облегната на стената.
Очакваше много “Вай вай вай”, но изглежда смъртта на келдата беше твърде сериозно нещо за това. Някои Фигъли плачеха, други бяха зяпнали в нищото и, когато новината се разпространи, глъчката в залата беше заменена от скръбно подсмърчащо мълчание.

...хълмовете се бяха смълчали в деня когато умря Баба Болежкова.
Всеки ден някой донасяше пресен хляб, мляко и огризки за кучетата. Нямаше нужда да е толкова често, но Тифани веднъж чу родителите и да си говорят и баща и каза: “Сега трябва да наглеждаме Мама”.
Този ден беше ред на Тифани, но тя никога не го възприемаше като задължение. Обичаше да ходи дотук.
Но забеляза тишината. Този път не беше онази тишината, съставена от множество малки шумове, а завеса от мълчание около цялата колиба.
Така че тя знаеше още преди да стигне до отворената врата и да види Баба Болежкова лежаща на тясното легло.
Усети как край нея се разнесе студенина, която дори имаше свой звук, като приглушен но остър музикален тон. Имаше си и свой глас. Казваше и: Твърде късно е, няма полза от сълзи, няма време да се казва каквото и да е, трябва да се свършат някои работи...
И... тогава тя нахрани кучетата, които търпеливо си чакаха закуската. Щеше и бъде по-добре, ако те направеха нещо жално, като да завият или да лижат лицето на Баба, но те просто си траеха. И Тифани все така чуваше гласа в главата си: Никакви сълзи. Не плачи за Баба Болежкова.
Сега, вътре от главата си, тя наблюдаваше една малко по-малка Тифани как шета около колибата като някаква кукла...
Тя разтреби в колибата. То вътре нямаше много неща освен печката и леглото. Имаше я торбата с дрехите и големия бидон за вода и сандъчето за храна и това беше всичко. О, беше пълно с неща за гледане на овце – гърненца и стъкленици и торбички и ножове и ножици – но нямаше нищо което да издава личността живяла тук ако не се броят стотиците жълто-сини опаковки от Веселия Моряк забодени по стените.
Тя взе една – и тя оттогава беше под дюшека и вкъщи – и си спомни Приказката.
За Баба Болежкова беше много необичайно да каже повече от някое изречение накуп. Тя използваше думите все едно струваха пари. Но един ден, когато тя донесе храна в колибата, Баба и разказа приказка. Е, нещо като приказка. Тя отвори пакета, погледна опаковката и после погледна Тифани с онова нейно леко озадачено изражение и каза: “Хиляди пъти съм гледала аз тези неща, но нито веднъж не бях виждала гем-ята му” Така тя казваше на гемията.
Тифани, то се знае, се втурна да погледне, но не можа да види никаква гемия, също както не можеше да види и голата жена.
“Това е щото гемята е там, дето не можеш я види” – каза и Баба – “Той има гемя за да гони голямата бяла риба кит в соленото море. Вечно я гони той, през целия свят. А рибата се казва Мойби. И тоя звяр е като грамадна варовикова канара, тъй чух аз. В една книга.”
“Защо я гони?” – попита Тифани.
“За да я хване, ето защо” – отвърна Баба – “Но нивга не ще я хване и ето защо – кръгъл е светът като голяма паница, и морето с него, та те се гонят един другиго и е все едно че той гони сам себе си. Хич не ти трябва да ходиш в морето, джигит. Лоши неща стават там. Тъй казват всички. Стой си ти тук, където ридовете са в костите ти.”
И това беше всичко. Беше един от малкото случаи, когато Баба Болежкова изобщо беше казала нещо на Тифани, което да не се отнася по един или друг начин за овце. Друг път тя изобщо не беше признавала, че има някакъв свят и отвъд Варовиците. Понякога Тифани сънуваше как Веселият моряк гони с гемията си кита. А понякога китът преследваше нея, но Веселият моряк винаги пристигаше навреме с великолепния си кораб и подхващаше своята гонитба.
Понякога тя бягаше към фара и се събуждаше тъкмо когато вратата се отваряше. Никога не беше виждала море, но един от съседите имаше стара картинка на много хора вкопчили се в един сал насред нещо като огромно езеро пълно с вълни. Там тя не можеше да види никакъв фар.
И тогава Тифани седна на тясното легло и се замисли за Баба Болежкова и за малкото момиче Сара Дърташка, което толкова грижливо рисуваше цветята в книгата си и за това, как светът изгуби средоточието си.
Тишината и липсваше. Тя вече не беше като преди. Бабината тишина беше топла и те обгръщаше в себе си. И макар понякога Баба Болежкова да не успяваше да направи разлика между деца и агнета, нейната тишина винаги те приемаше и прикътваше. И всичко, което трябваше да донесеш в замяна, беше твоята си тишина.
На Тифани и се искаше да беше имала шанс да се извини заради овчарката.
После тя се върна вкъщи и каза на всички, че Баба е умряла. Беше на седем и светът беше свършил.

Някой почука учтиво по ботуша и. Тя отвори очи и видя жабока. В устата си държеше камък. Изплю го и каза:
- Извинявай за това. Щях да използвам ръцете си, но нашият видът е много мекушав.
- И какво се очаква от мен да направя? – попита тя.
- Е, ако си удариш главата в ниския таван, ще имаш основания да настояваш за обезщетение – каза жабокът – Ъ... аз наистина ли казах това?
- Да и бих предпочела да не беше. Защо го каза?
- Не знам, не знам – изстена жабокът – Извинявай, за какво говорехме?
- Аз имах предвид, какво искат от мен пиктситата да направя сега?
- Не мисля, че това е правилен подход в случая. – възрази жабокът – Ти си келдата. Ти казваш какво да се прави.
- Защо Фиона не може да е келда? Та тя е пиктси!
- Тук не мога да ти помогна – каза жабокът.
- Я да ррречем не можем ли да помогнем? – намеси се друг глас до ухото на Тифани.
Тя се обърна и вида гонагъла Уилям застанал на една от галериите опасващи пещерата.
Погледнат от близо, той беше забележително различен от останалите Фигъли. Косата му беше по-спретната и вързана на опашка. Нямаше толкова много татуировки. И говорът му беше различен – по-разбран и по-бавен от този на другите, и “р”-то му беше все едно биеше барабан.
- Ъ, да – рече Тифани – Защо Фиона не може да стане келда тук?
Уилям кимна и започна учтиво:
- Това е добъррр въпрррос. Но, найш ли, не мо’e келда да се жени за брррат си. Тррябва да иде в дррруг клан и да се ожени за тамошен войн.
- Добре де, защо онзи войн да не дойде тук?
- Щото тукашните Фигъли не ще го познават. Не ще получи той уважжение тук.
В устата на Уилям “уважение” прозвуча като свлачище.
- О. Добре... а какво беше това за Кралицата? Тъкмо щеше да кажеш нещо и те те прекъснаха.
Уилям изглежда се смути:
- Не мислим, дека можем да ти кажем за...
- Е, аз съм временната келда. – каза твърдо Тифани.
- Епа да. Добррре... едно вррреме ние живехме у свето на Кррралицата и й служехме, пррреди она да стане толкова студена. Ама она ни измами и ние се ррразбунтувахме. Мррачно врреме беше оно. Не ни обича она. И дррруго нема да ти кажем.
Тифани се загледа във Фигълите влизащи и излизащи през входа към стаята на келдата. Там вътре ставаше нещо.
- Погребват я у другио край на могилата. С другите келди на клано. – каза и Уилям без да го питат.
- Мислех си, че ще са по-... шумни. – рече Тифани.
- Она им бе майка – обясни Уилям – Не им е до викане. Сърррцата им са твърррде пълни за думи. Като му доде вррремето, че му ударим една панихида за връщане у земята на живите, и там ще има шум, бъди сигурна. Като им засвиря “Самио дявол с дружина адвокати” и като му тропнат един петстотин-и-дванадесеторен рил и като апнат и като пийнат мойте племенници, чини ми се, че си имат махмурлук колкото да утепа овца. – старият Фигъл се усмихна за малко – Ама засега секи Фигъл си я спомня с мълчание. Жалейката ни не е като вашта. Жалееме тея дето остаят.
- Тя и твоя майка ли беше? – попита го тихо Тифани.
- Епа не. Сестра ми беше она. Ма не каза ли ти она, дека като тръгне келдата за нов клан, си зема она неколцина от братята си? Твърде много е за душа да понесе да си сам след чужди хора – тук гонагълът въздъхна – Разбира се, га се ожени келдата, га мине време, клано се пълни се с нейни дечица и вече не и е толкоз самотно.
- Но на теб сигурно ти е – промълви Тифани.
- Бърза си у акъла, признавам ти го – каза Уилям – От тея дето дойдоха с нея я съм последен. Га се свърши с това, че поискам от новата келда да ме пусне при наште у планината. Ууубава тлъста земя е тука и си имат племенниците ми ууубав клан, ма я сакам да умрем у урвите дето съм ррроден. Молим да ме извиниш, Келда.
И той се обърна и се изгуби в тъмнината на могилата.
На Тифани изведнъж и се прииска да се прибере у дома. Може би беше само задади тъгата на Уилям, но тя се чувстваше затворена в могилата.
- Трябва да се измъкна от тук – промълви тя.
- Чудесна идея. – подкрепи я жабокът – Най-малкото трябва да намериш мястото, където времето е различно.
- Но как? – проплака Тифани – Времето не може да се види!
Тя си промуши ръцете през входната дупка и се издърпа на свеж въздух...

В чифлика имаше голям стар часовник и веднъж седмично му се сверяваше времето. Което ще рече, баща и като ходеше на пазара в Срекмеджийски Извор запомняше положението на стрелките на тамошния голям часовник и като се прибереше, нагласяше в същото положение стрелките на домашния часовник. Но и без това този часовник беше само за показ. Всички си мереха времето по слънцето, а то не може да греши.
Тифани се излегна сред стволовете на старите трънливи храсти, чиито листа не преставаха да шумулят на вятъра. Могилата беше като островче сред безкрайното торфище. Закъснели иглики и дори няколко раздърпани напръстника растяха под защитата на бодливия клонак. Престилката и лежеше наблизо, където я беше оставила.
- Можеше поне да ми каже къде да гледам – оплака се тя след някое време.
- Но тя не знаеше, къде ще е това – възрази жабокът – Тя знаеше само белезите, по които да го познаеш.
Тифани внимателно се претърколи и загледа небето през клонака. Щяло да и блесне, беше и казала келдата...
- Мисля, че трябва да си поговоря с Хамиш. – каза тя.
- Право думаш, гос’жа – обади се едно гласче до ухото и. Тя обърна глава и попита:
- Откога сте тук?
- Епа целото време, гос’жа – отвърна невъзмутимо пиктсито. Други подадоха глави иззад разни клони и изпод шумата. Поне двадесетина от тях бяха на могилата.
- Цялото време ли ме следяхте?
- Епа да, гос’жа. Оно си ни е туй работата да наглеждаме нашта келда. А па я съм си тук горе повечето време, щото се уча да ставам гонагъл. – младият Фигъл и показа гайдата си – А они ми не дават да свирим долу, оти ми викат, свирнята ми мязала на паяк сакащ да си пръдне през ушите, гос’жа.
- Ами ако се случи да ми се поиска да... да ми наложи да отида до... Ами ако кажа, че не искам да ме пазите?
- Ми ако ми говориш за дребнио зов на природата, гос’жа, кенефо е ей там у ямата у варовико. Ти само ни окни и никой нема да наднича, тук имаш нашта дума.
Тифани стоеше и го гледаше изправен сред игликите, грейнал от гордост и усърдие да услужи. Беше по-млад от повечето пиктсита, без чак толкова белези и цицини. Дори носът му не беше счупен.
- Как се казваш, пиктси? – попита го тя.
- Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок, гос’жа. Нема чак толкоз фигълски имена, найш ли, тъй че требе да си ги делиме.
- Добре, Не-толкоз-голем-като-дребен-Джок... – започна Тифани.
- Не ма, Като-средно-голем-Джок, бе гос’жа – проправи я Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок.
- Добре де, Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок, аз...
- Не ма, гос’жа, Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок. Изпусна ми едното джок. – постара се да и помогне Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок.
- Нямаше ли да ти е по-добре да си, да речем, Хенри? – рече безпомощно Тифани.
- Не ма, гос’жа – намръщи се Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок – Нема песни за туй име, найш ли. Ма имало е некои видни юнаци на име Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок. Ми че оно е почти толкоз прочуто име като туй на самио Дребен Джок! И, оно се знай, ойде ли си самио Дребен Джок у свето на живите, я че земем името Дребен Джок, което, найш ли, ич не значи дето да не си харесуем името Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок. Много славни песни има за юначните дела на Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок – добави пиктсито и изглеждаше толкова въодушевен, че на Тифани не и даде сърце да отбележи, че това ще да са много дълги песни. Вместо това тя каза:
- Добре, ъ, ако обичате, искам да говоря с Хамиш летеца.
- Нема проблема. Он е право горе – каза Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок и изчезна.
Миг по-късно Тифани чу, или по-скоро усети с ушите си, как някой свирна по фигълски.
Тифани извади от престилката си Болести по овцете, която вече изглеждаше много оръфана. Отзад имаше празен лист. Тя го откъсна, чувствайки се задари това като престъпница, и взе молива си.

Скъпи Мамо и Тате,
Как сте, аз съм добре. Уентуърт също е добре но трябва да ходя да го взема от Кр откъдето е той сега. Надявам се скоро да се върна.
Тифани
ПП Надявам се че със сиренето всичко е наред.

Тъкмо обмисляше това, когато чу над главата си пърхащи криле. Нещо забуча, после замалко затихна и после един тънък, изтощен и доста приглушен глас каза:
- Ох, кривънци.
Тя погледна към торфа. Тялото на Хамиш стърчеше с краката нагоре на няколко крачки от нея. Ръцете му със закачените на тях клечки още бяха разперени. *4

*4 Няма думи можещи да опишат на какво прилича Фигъл в препаска с главата надолу, така че няма и да се опитваме.

Мина известно време докато го извадят. Той като се приземял по глава въртейки се, обясниха й, трябвало да го отвъртат в обратната посока, иначе ушите му щели да паднат.
Когато той най-накрая се изправи залитайки, Тифани му каза:
- Можеш ли да увиеш в това писмо един камък и да го пуснеш пред къщата, където хората ще го видят?
- Епа да, гос’жа.
- И... ъ... боли ли като кацаш така на глава?
- Епа не, гос’жа, ма си е бая стрескащо.
- Тогава може да ти е от помощ един вид играчка, която правихме едно време – каза му Тифани – Та значи правиш нещо като ... торба с въздух...
- Торба с въздух ли? – повтори неразбиращо летецът.
- Е, нали знаеш как ризи и други неща се издуват на простора като е ветровито? Та значи просто правиш една торба от някакво платно и връзваш за нея някой канап, а за канапа връзваш камък и като го хвърлиш, торбата се пълни с въздух и камъкът пада бавно.
Хамиш я зяпаше без да продума.
- Разбираш ли? – попита го по някое време Тифани.
- Епа да. Я само чеках да видим нема ли да ми речеш още нещо – отвърна почтително Хамиш.
- Мислиш ли, че можеш да, ъ, да вземеш назаем малко фин плат?
- Епа не, гос’жа, ма баш се сещам дека можем да го краднем – отвърна Хамиш.
Тифани реши да остави това без коментар. Вместо това го попита:
- Къде беше Кралицата, когато се спусна мъглата?
Хамиш и посочи:
- Накъм половин миля надолу оттук, гос’жа.
В далечината се виждаха още могили и няколко побити камъка от старо време.
Трилитони, така се наричаха те. Това значеше просто “три камъка”. Единствените камъни, които си бяха от Варовиците, бяха кремъци, а те никога не биваха особено големи. Камъните от трилитоните са били довлечени дотук от поне десет мили и бяха натрупани като детски кубчета. Тук таме големите камъни бяха подредени в кръгове. Понякога пък един единствен камък си стоеше сам. Всичко това трябва да е било отнело много време на много хора. Някои казваха, че някога там се правели човешки жертвоприношения. Казваха, че те били от някаква древна религия. Други казваха, че те бележели стари гробове.
Други пък разправяха, че те били предупреждение – недей да ходиш там.
Тифани не беше послушала предупреждението. На няколко пъти беше ходила там със сестрите си, ей така напук, в случай че там се намереха черепи. Но могилите край камъните бяха на хиляди години. По тях можеше да се видят само заешки дупки.
- Че има ли още нещо, гос’жа? – попита я Хамиш – Нема ли? Ми я тогаз че одим...
Той вдигна ръце над главата си и хукна през торфището. Тифани подскочи когато ястребът пикира само на няколко стъпки от нея и го сграбчи.
- Как може една педя висок човек да дресира такава птица? – поинтересува се тя, загледана как ястребът се издига на кръгове към небето.
- Епа за туй требе само мънечко благо, гос’жа – отговори и Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок.
- Наистина ли?
- Епа да, мънечко благо и бая жестокост - продължи Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок – Хамиш ги дресира като търчи с заешка кожа и чека пилецо да му скокне.
- Това изглежда ужасно!
- Ма не, он не гаднее много. Он само че го фрасне у чутурата и тогаз он си пра’и един мехлем дето му го навира у човката. И пилецо га се освести, си мисли дека му е майчица и пра’и сичко дето му се ка’е.
Ястребът вече се беше смалил до точица.
- Че той май почти не се отбива на земята! – възкликна Тифани.
- Епа да. Он спи у ястребовото гнездо, гос’жа. Он вика дека там намирал топлинка. И целото си време он е у въздухо. Не му е рахат не му ли духа свеж ветър под препаската.
- А птиците не възразяват ли?
- Епа не, гос’жа. Сите пилци и зверове тук знаят дека да си приятел с Нак Мак Фигъл носи щастие.
- Така ли?
- Епа правичката да си кажем, гос’жа, они по-скоро знаят дека да не си приятел с Нак Мак Фигъл носи нещастие.
Тифани погледна слънцето. До мръкнало оставаха още само няколко часа.
- Аз трябва да намеря входа – каза тя – Виж сега, Не-толкоз-дребен-като...
- Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок, гос’жа – поправи я търпеливо пиктсито.
- Да, да, благодаря ти. Къде е Роб Секигоопрай? Всъщност къде са всички?
Младото пиктси я погледна малко смутено:
- Оно има мънечко обсъждане там долу, гос’жа.
- Хубава работа, ние трябва да намерим брат ми, нали? И аз съм келдата в близката околност, така ли е или да?
- Ма оно има мънечко у-слож-не-ни-я, гос’жа. Они обсъждат ... ъ... тебе...
- И какво точно за мен?
На Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок изглежда никак не му се искаше да е тук в този момент.
- Еми они обсъждат ... ъ ... они... – замънка той.
Тифани се прости с надеждата да разбере нещо от него. Пиктсито се червеше. А понеже беше поначало син, това даваше един неприятен морав цвят.
- Връщам се в дупката – заяви тя – Ще ми подбутнеш ли, ако обичаш, ботушите.
Тя се промуши през сухата земя и Фигълите се пръснаха, когато тя тупна долу.
Когато очите и привикнаха с полумрака, тя видя, че галериите отново са тъпкани с пиктсита. Някои от тях се миеха, а мнозина по някаква причина си бяха пригладили рижите коси с лой. Всичките я зяпнаха все едно ги беше заварила да вършат нещо ужасно.
- Трябва да вървим, ако искаме да проследим Кралицата. – заяви тя гледайки надолу към Роб Секигоопрай, който си миеше лицето в леген от половин орехова черупка. Вода капеше от брадата му, заплетена на плитки. Дългата му коса също беше направена на три плитки. Ако се обърнеше рязко, сигурно можеше да убие с тях някого.
- Епа убаво – рече той – ма има една работа, дето требе да я уредим, Келда – той заусуква кърпата в ръцете си. Когато Роб Секигоопрай сучеше нещо в ръце, той беше много разтревожен.
- Е? – подкани го Тифани.
- Ъ... нема ли да сакаш чаша чай? – смени темата Роб и едно пиктси довлече с клатушкане голяма златна чаша, някога сигурно правена за някой крал.
Тифани я взе. Всъщност тя беше жадна. Откъм тълпата се чу въздишка, когато тя отпи от чая, който се оказа всъщност доста добър.
- Гепихме си торба от чая от един търговец, дето си нанкаше на пътьо – обясни Роб Секигоопрай – Бива си го, нал’ тъй? – И той приглади косата си с мокри ръце.
Чашата на Тифани спря на половината път до устата и. Може би пиктситата не осъзнаваха колко гръмко си шепнеха, защото разговорът се водеше току до ухото и.
- Леле, че си е големка она, без да кажем нищо против нея.
- Епа да, ма една келда требе да си е голема, щото нал’ найш требе да има много дечица.
- Епа верно си е, убаво нещо е голема мома, ма а земе момъко да я гушне, че требе да бележи с тебешир доде е стигнал оня ден.
- И е бая млада.
- Ми нема що да има бебета още сега. Или мо’e да има не твърде много на един път, си викам я. Не повечко от десет наведнъж, а момци?
- Кривънци, момци, що ми думате бе? Она че си го избере Роб Секигоопрай, не друг. Оттука мо’еш ги чуй на големио човек горките колене как тракат!
Тифани беше израсла в чифлик. Всякакви приказки, че бебетата ги донасяли щъркели или ги намирали под храстите, не траеха дълго на село, особено ако кравата имаше някое мъчно отелване посред нощ. А тя помагаше и при агнене, където мънички ръчички бяха от голяма полза при трудни случаи. Знаеше и за какво се връзва червен тебешир на коремите на овните и защо овците с червено на гърба се знае че ще стават майки напролет. Учудващо е колко много може да научи едно тихо и наблюдателно дете, в това число неща, които хората си мислеха, че и било рано да знае.
В другия край на залата тя зърна Фиона, която се усмихваше по начин не предвещаващ нищо добро.
- Какво става тук, Роб Секигоопрай? – попита тя подбирайки внимателно думите.
- Епа оно е... правилата на клано, нал’ найш – замънка Фигълът – Ми ти си ни новата келда и, тъй де, значи че требе да те питаме, видиш ли, не че си мислиме нещо такова, ма, требе да те питаме мън мън мън.
И той заотстъпва припряно.
- Нещо не го схванах това – каза Тифани.
- Ми найш ли, ми ние добре се лъснахме – подхвана все тъй издалече Роб Секигоопрай – А некои момци направо си се изкъпаха у роснио гьол, нищо че още е само май месец, а пък Голем Йън си изми подмишниците за първи път у живото си, а Прост Уили ти е накъсал китка убави цветенца.
Прост Уили излезе напред, потейки се от гордост и смущение и протегна към нея споменатата китка. Някога това вероятно са били убави цветенца, но той беше схванал малко превратно идеята за късане на цветя. Разнищени парчета от стъбла, листа и от цветчета стърчаха от всички страни на юмрука му.
- Колко мило – промълви Тифани, сръбвайки още една глътка чай.
- Убаво, убаво – продължи Роб Секигоопрай бършейки си лицето – Та ти не би ли ни услужила па да ни ка’еш мън мън мън…
- Они сакат да те питат, за кого от тех че се омъжиш – намеси се с ясен глас Фиона – Туй са правилата. Ти требе да избираш или да се откажеш от келдуването. Ти требе да си избереш мъжо и ден да наречеш.
- Епа да – подтвърди Роб Секигоопрай без да я поглежда.
Тифани беше хванала чашата съвършено неподвижно, но само защото в момента не можеше да помръдне нито един мускул. Мислите и бушуваха: Олеле! Това не може да ми се случи на мен! Не мога... Той не би мотъл... Ние не бихме могли... Та те дори не са... Това е просто смешно! Да бягам!
Но тя осъзнаваше, че от сенките я гледат стотици разтревожени лица. Ще е много важно, как ще се оправиш с това - каза и Вторият Акъл. Всички те наблюдават. И на Фиона и се иска да те види как ще постъпиш. Наистина не би трябвало да изпитваш вражда към момиче четри лакътя по-ниско от теб, но ти изпитваш точно вражда.
- Е, това беше много неочаквано – каза тя насилвайки се да се усмихне – Голяма чест, разбира се.
- Епа да, верно си е – каза Роб Секигоопрай свел очи към пода.
- И сте толкова много, че няма да е лесно да избера – продължи Тифани с усмивка. А Втория Акъл и каза: И той също не е доволен от тая работа!
- Епа ич нема да е леко – подтвърди Роб Секигоопрай.
- Иска ми се само да подишам малко свеж въздух докато мисля – завърши Тифани и не позволи на усмивката си да увехне чак докато не излезе от могилата.
Приведе се и погледът и обходи листата на игликата.
- Жабок! – извика тя.
Той изпълзя дъвчейки нещо и каза:
- Мм?
- Те искат да се оженят за мен!
- Ммм фхм пшм мм?
- Какво ядеш?
Жабокът преглътна:
- Един доста недохранен плужек.
- Казах, че те искат да се оженят за мен!
- Е и?
- Как така “е и”? Ами че ... Само си помисли!
- Е, да де, тая работа с височината – призна жабокът – Сега разликата може и да не изглежда голяма, обаче когато ти се източиш на метър и седемдесет, той ще си остане на не повече от петнайсет сантиметра и...
- Я не ми се присмивай! Аз съм келда!
- Но разбира се, там е цялата работа, нали – възкликна жабокът – Що се отнася до тях, те си имат правила. Новата келда се омъжва за войн по неин избор и се заселва при клана и ражда купища Фигъли. Би било страшно оскърбление да им откажеш...
- Няма да се омъжвам за Фигъл! Не мога да раждам стотици дечица! Кажи ми какво да правя!
- Аз ли? Да казвам на келдата какво да прави! Не, не бих посмял. – нацупи се жабокът – И не ми харесва да ми крещиш. Дори и жабите си имат, знаеш ли, своята гордост.
И той пак се скри в листата.
Тифани си пое дълбоко въздух за да изкрещи и после си затвори устата.
Старата келда трябва да е знаела за всичко това, помисли си тя. Така че... тя трябва да е решила, че ще се справя. Цялата работа е в правилата и те сами не знаят как да се оправят с тях. Нито един от тях не иска да се жени за голямо момиче като нея, макар че никой от тях не би признал това. Всичко опираше до правилата.
Трябва да има начин да се заобиколят. Трябва да има. Но тя трябва да си избере съпруг и да назначи ден за свадбата. Тъй и бяха казали те.
За момент тя се загледа в трънака. И си помисли: Хъм.
После се вмъкна обратно в дупката.
Пиктситата я чакаха като на тръни, всички уплашени брадати лица до едно втренчени в нейното.
- Аз избирам теб, Роб Секигоопрай – заяви тя.
Лицето на Роб се превърна в маска на ужаса. Чу го да промърмори с тънък глас: “Ох кривънци!”
- Но разбира се на булката и се пада да определи деня, нали? – продължи тя бодро – Всеки го знае.
- Епа да – измънка Роб Секигоопрай – Верно си е, такъв си е обичайо.
- Тогава ей сега ще го определя – Тифани си пое дълбоко дъх и каза – На края на света има голяма грамадна планина цялата от гранит, висока една миля. И веднъж годишно една малка птичка кацва на канарата и чисти човката си в нея. Та когато от бършенето на човката на птичето планината се изтрие до песъчинка ... това ще е денят, когато аз ще се омъжа за теб, Роб Секигоопрай Фигъл!
Ужасът на лицето на Роб Секигоопрай премина в неприкрита паника, но скоро той се замисли и после, много бавно, полека-лека, се захили.
- Епа да, убаво си е намислено – рече той без да бърза – Нема що да го припираме.
- Именно – подтвърди Тифани.
- Па и тъй че си имаме време да я уредим тая работа с поканите за гости – подхвана пиктсито.
- Точно така.
- Па и оная работа с булчинската рокля и китките цветенца и таквоз – продължи Роб развеселявайки се все повече с всяка секунда – Таквиз работи мо’е, найш ли, да отнемат цяла вечност.
- О, да – съгласи се Тифани.
- Ма она си каза право не! – избухна Фиона – На пилецо че му требват милиони години да...
- Она каза епа да! – изкрещя Роб Секигоопрай – сите я чухте, бе момци! И ми нарече ден! Ей ти ги правилата!
- Па и за планната нема проблема – намеси се Прост Уили, все още държейки цветята – Ти само ни речи дека е тя, па ми се чини дека ситното пиле че има да се чуди дека...
- Не ма, требе да си е ситното пиле! – извика отчаяно Роб Секигоопрай – Сфанахте ли ма? Ситното пиле! Секи дето не е сфанал, че ми сфане ботушо! А некои от нас требе да одят да гепят дребното лапе от неено Личество! – той изтегли меча си и го размаха над главата си – Кой че оди с мене?
Това изглежда подейства. Нак Мак Фигъл обичаха ясно поставените цели. Стотици мечове и бойни брадви, а в случая с Прост Уили и един наръч изпокъсани цветя, се издигнаха във въздуха и бойният вик на Нак Мак Фигъл отекна в пещерата. Времето нужно на едно пиктси за преминаване от нормално в бясно войнствено състояние е толкова малко, че може да се мери само с най-малкия часовник.
Само дето, понеже пиктситата са крайни индивидуалисти, всеки си имаше свой си боен вик и Тифани можа да различи само няколко в общата глъч:
- Могат да ни земат живото, ма не могат ни земат гащите!
- Фрас-прас и пет пари!
- Ти си фани гората, па я че ти фанем кесията!
- Не мо’е да са повече от иляда бе!
- Наври си го у траканците!
... но постепенно виковете се сляха в един общ рев, който разтърси стените:
Нема царье! Нема кралици! Нема болярье! Нема господарье! Нема пак да ни метнат!
Това изглежда удовлетвори Фигълите, от тавата падна облак прах, и настана тишина.
- Айде момци! – провикна се Роб Секигоопрай.
Всичките Фигъли като един се спуснаха от галериите и се юрнаха през залата и нагоре по склона към дупката. След броени секунди в залата вече нямаше никого освен гонагъла и Фиона.
- Къде отидоха те? – попита Тифани.
- А, ми они просто ръгнаа – сви рамене Фиона – Я па че стоим тук и че наглеждам огъньо. Се некой требе да се държи като истинска келда – тя метна един поглед към Тифани.
- Надявам се, че скоро ще си намериш клан за тебе си, Фиона – рече и сладко-сладко Тифани. Пиктсито и се озъби.
- Они че търчат наоколо некое време – намеси се Уилям – мо’е би че зашеметят некой заек и неколко пъти че се катурнат. Подир туй че им светне, дека не знаят що още да сторят и че поспрат.
- Всеки път ли се юрват така? – попита Тифани.
- Епа тоя път Роб Секигоопрай ич ги нечеше тея приказки за женитба – подхили се Уилям.
- Да, в това отношение определено имам нещо общо с него – отбеляза Тифани.
После тя се измъкна от дупката и завари жабока да я чака.
- Чух всичко. Добра работа. Много умно. Много дипломатично – похвали я той.
Тифани се огледа. Още оставаха няколко часа до залез, но сенките вече почваха да се издължават.
- По-добре да вървим – каза тя докато си връзваше престилката – И ти идваш, жабок.
- Хубаво, но аз не разбирам много от вмъкване в... – започна той докато отстъпваше заднешком. Но жабите не ги бива много-много в отстъпването заднешком и Тифани го хвана и го прибра в джоба на престилката.
Тя пое към могилите и камъните. Брат ми никога няма да порастне – мислеше си тя докато бързаше през торфището. Старицата и беше казала точно това. Как можеше да стане това? Що за място е това, където никога не ще порастнеш?
Могилите наближаваха. Уилям и Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок търчаха редом с нея, но нищо не подсказваше къде са останалите Нак Мак Фигъли.
И ето я вече сред могилите. Систрите й и бяха казали, че тук имаше още мъртви крале, но това никога не я беше плашило. Нищо по ридовете никога не я беше плашило.
Тук обаче беше студено. Това тя досега не го беше забелязвала.
Намери място, където времето не пасва. Е, могилите всъщност си бяха история. Както и древните камъни. Пасват ли те? Всъщност, да, пасват, защото макар и да принадлежат на миналото, те все пак са тук от хиляди години. Остарели са тук. Част от това място са.
Слънцето се спускаше и сенките се издължаваха. По такова време Варовиците издаваха тайните си. На някои места, при подходяща светлина, можеше да се съзрат краищата на стари полета и коловози. Сенките показваха неща, които не можеше да се видят и по най-яркото пълнопладние.
Тифани си беше рекла, че като има “пълнолуние”, защо пък да няма “пълнопладние”.
Но сега не се виждаха даже следи от копита. Тя обиколи трилитоните, приличащи малко на големи каменни порти, но нищо не се случи дори когато тя минаваше през тях и на едната и на другата страна.
Това не беше по плана. Трябваше да има вълшебна врата. Тя беше сигурна, че трябва.
Ушите и изпищяха, което значеше, че някой е надул гайдата. Тя се огледа и зърна Уилям гонагъла изправил се на един срутил се камък. Бузите му се бяха издули, както и торбата на гайдата.
Тя му махна:
- Виждаш ли нещо?
Уилям извади тръбата от устата си и ушите и спряха да пищят.
- Епа да – рече той.
- Пътя към страната на Кралицата ли?
- Епа да.
- Е, ще бъдеш ли толкова добър да ми кажеш къде е?
- Оти да го казвам на келдата – отряза я Уилям – Она мо’е да си го види сама.
- Но ти би могъл да ми кажеш!
- Епа да, а па ти би могла да ми кажеш “моля” – отговори и Уилям – Я съм на деведесе и шест годин. Я да не съм ти кукла у кукленското ти къще. Твоята баба си беше жена на место, ма оти па да ми заповедва некое дребно-ситно моме-бърбунка.
Тифани зяпна за момент и после извади жабока от джоба на престилката.
- Бърбунка? – попита настоятелно тя
- Значи нещо много малко – каза жабокът – Повярвай ми.
- Той ли ме нарича мене малка...!
- Ми я съм по-голем отвътррре! – възрази Уилям – И чини ми се, дека татко ти нема да се зарадва ако му доде некое дребно великанско моме да му заповедва на него налево надесно!
- Старата келда заповядваше на хората!
- Епа да! Она си го заслужи уважението! – гласът на гонагъла отекна от камъните.
- Моля те, не знам какво да сторя! – изхленчи Тифани.
Уилям я погледна и и рече с по-благ глас:
- Епа, дотук ич не я караш зле. Ми ти го отърва Роб Секигообрай от женитбата и не потъпка правилата и си оправно моме, признавам ти го. И че го намериш пътьо ако ще да мине некое време. Само не тропвай с крак и не чекай свето да ти уйдисва. Найш ли, ти само ревеш за сладки. Ползвай си ги очите. Ползвай си я чутурата.
И той пак взе гайдата, наду бузите си докато и тя не се изпълни и ушите и отново изпищяха.
- Ами ти, жабок? – попита с надежда Тифани, надничайки в джоба на престилката си.
- Опасявам се, че ще трябва да се оправяш сама – отговори и той – Какъвто и да съм бил по-рано, със сигурност не разбирам от намиране на невидими врати. И, ако ми позволиш да отбележа, на мен също не ми харесва да ме притискат.
- Но... Аз не знам какво да правя! Някаква вълшебна дума ли има, която да трябва да кажа?
- Не знам, дали има някаква вълшебна дума, която да трябва да кажеш – каза жабокът и й обърна гръб.
Тифани осъзнаваше, че Фигълите вече бяха тук. Те имаха гадния навик да бъдат изключително тихи когато поискат.
О не, помисли си тя, та те си мислят, че аз знам какво да правя! Не е честно! Никой не ме е учил на това. Не съм ходила на училище за вещици! Даже не мога да го намеря! Проходът трябва да е някъде наоколо и със сигурност има белези, но аз не ги знам!
Те ме наблюдават, за да видят дали бе бива. А мен ме бива със сиренето и толкова. Но вещицата Се Оправя с Нещата...
Тя върна жабока в джоба на престилката и усети тежестта на книгата Болести по овцете.
Когато я извади, дочу надигащата се въздишка от насъбралите се пиктсита.
Те си мислят, че думите са вълшебни...
Тя отвори книгата наслуки и сбърчи чело:
- Задръстки – зачете тя на глас. Пиктситата край нея закимаха с глави и се заръчкаха с лакти, докато тя продължи да чете:
- Задръстките са гърчове при шилетата, които може да доведат до възпаление на долните проходи. Не се ли лекува овреме, може да доведе до много по-сериозно състояние като Зачервявка. Препоръчва се ежедневна доза терпентин докато не свърши или гърченето или терпентинът или овцата.
Тогава тя се престраши да се огледа. Фигъли я зяпаха от всички камъни и могили наоколо. Изглеждаха впечатлени.
Обаче думите на Болести по овцете не придвижваха нещата с вълшебния проход.
- Пършивина – продължи да чете Тифани и долови вълни от стаяване на дъх – Пършивината е състояние на лющене на кожата, особено около седалището. Терпентинът е полезно средство...
И тогава с крайчеца на окото си тя зърна мечето.
То беше съвсем мъничко и от тоя вид червено, дето не може да се срещне в природата. Тифани знаеше какво е това. Уентуърт обожаваше желирани мечета. На вкус бяха като лепило смесено със захар и бяха направени от 100% Изкуствени Добавки.
- А, - каза тя на глас – брат ми със сигурност е минал от тук.
Тези думи предизвикаха осезаемо вълнение.
Тя тръгна напред четейки на глас за Хрипове в Ноздрите и Олюляваници, но без да пропуска да оглежда земята. И ето, намери още едно желирано мече, този път зелено, едва-едва виждащо се в торфа.
Та-ка, помисли си Тифани.
Малко по-нататък имаше една арка от три камъка – два големи балвана и трети преметнат отгоре им. Тя вече беше минавала под него и нищо не се беше случило.
Но нищо не би и трябвало да се случи, помисли си тя. Никой не оставя входове към своя свят, през които да може да мине всеки, иначе хората ще си влизат и излизат по случайност. Трябва да си го знаеш къде е.
Може би само така се задейства.
Отлично. Тогава вярвам, че това е входът.
Тя мина под свода и видя изумителна гледка: зелена трева, синьо небе, започващо да порозовява поради залязващото слънце, няколко малки бели пухкави облачета и топъл наситено-меден оттенък на всичко околовръст. Изумително беше, как изобщо можеше да има такава гледка. И това, че Тифани я виждаше почти всеки ден откакто се помнеше, не я правеше по-малко фантастична. А като бонус даже нямаше нужда да я гледаш през каквато и да е каменна арка. Можеше да я видиш практически от всякъде.
Освен дето...
... нещо не беше наред. Тифани мина под арката няколко пъти и все още не беше сигурна. Тя разпери пръсти на ръка разстояние от лицено си опитвайки се да измери колко високо над хоризонта е слънцето.
И тогава видя една лястовица, подгонила муха, и един вираж я заведе зад камъните.
Ефектът беше ... странен и почти разстройващ. Птичката прелетя зад камъта и очите на Тифани тъкмо да проследят полета и ... но лястовицата я нямаше. Трябваше да се появи, а я нямаше.
А после изникна хем вътре в отвора, хем и от другата страна едновременно.
Все едно някой ти беше извадил очите и разменил местата им.
Гледай за място дето времето не си пасва...
- Светът който се вижда през отвора закъснява поне с една секунда от този тук – обяви Тифани стараейки се да звучи колкото се може по-уверена – Мисл... Сигурна съм, че това е входът.
Нак Мак Фигълите завиркаха възторжено и запляскаха и се втурнаха към нея през торфището.
- Леле, ми то беше велико туй твойто четмо! – поздрави я Роб Секигоопрай – Я не сфанах нито дума!
- Епа да, оно требе да е могъща реч, щом не мо’ем да вденем за к’во по гяволите иде реч! – отбеляза друго едно пиктси.
- Ей, определено го имаш ти келдинлъко у тебе, гос’жа – каза и Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок.
- Епа да! – обади се и Прост Уили – Направо ни утепа га ги зърна сладките, ма ич не се издаде! Ние си мислехме дека онуй зеленото нема да го видиш!
Останалите пиктсита спряха да ликуват и го изгледаха.
- Сега па що рекох? Рекох ли нещо? – сепна се той.
Тифани клюмна:
- Значи вие всички знаехте прохода, нали?
- Епа да – призна Роб Секигоопрай – Ми ние тея работи си ги отбираме. Ми ние едно време, найш ли, живехме у земята на Кралицата, ма се разбунтувахме срещу злото и царуване и...
- И га сторихме туй и она ни изрита на основание оти целото време бехме фиркани и крадвахме и се тепахме – допълни Прост Уили.
- Ма ич не беше тъй! – изрева Роб Секигоопрай.
- А вие искахте да видите, аз мога ли да го намеря пътя, а? – побърза да попита Тифани преди да е започнал бой.
- Епа да. И убаво се оправи, моме.
Тифани поклати глава:
- Не, не се оправих. Това не беше истинска магия. Не я мога аз нея. Аз само гледах кое как е и схванах как е цаката. Всъщност това беше измама.
Пиктситата се спогледаха.
- Убава работа – каза и Роб Секигоопрай – Че що е магия бре? Да махаш с клечка и да речеш неколко дребни вълшебни думи ли? Епа требе ли му акъл за туй? Ма да ги гледаш нещата, ма верно да ги гледаш и да му фанеш цаката, е на туй му викам аз истинска дарба.
- Епа верно си е – присъедини се за изненада на Тифани и Уилям гонагъла – Ти си ги ползва очите и си я ползва чутурата. Е туй е дето я върши истинската бабаяга. А баенето оно е за парлама.
- О – ободри се Тифани – Наистина ли? Е добре тогава... ето я нашата врата, хора!
- Право думаш – рече Роб Секигоопрай – Епа сега ни води през нея.
Тифани се поколеба и после помисли: Усещам се как мисля. Наблюдавам се как мисля. И какво мисля? Ето какво мисля: Вече съм минавала под този свод и нищо не се получи.
Да, но тогава не гледах. Нито пък мислих. Не и както трябва.
Светът, който виждам през арката всъщност не е естински. Само изглежда като че ли е. Това е нещо като ... вълшебна картинка, поставена тук за да маскира входа. И ако не внимаваш ще си влезеш и излезеш без да се усетиш.
Аха...
Тя мина през арката. Нищо не се случи. Нак Мак Фигълите чинно я гледаха.
Та-ка, помисли си тя. Пак се оставих на това нещо да ме излъже, нали…?
Тя застана точно пред камъните, изпъна ръце настрани и затвори очи. Много бавно пристъпи напред...
Нещо изпращя под ботушите и, но тя не си отвори очите докато не престана да усеща камъните до себе си. Когато ги отвори...
... пред нея се разгърна черно-бял пейзаж.