|
Дано ви поразведря малко с този малък превод... Казах че други няма да има но си страдам от вредна форма на литературен мазохизъм...
ПРАС!
Tери Пратчет е един от най-известните писатели в днешно време. Обикновено можете да го намерите зад клавиатурата му в Уилтшир. Твърди, че така живее за трима. През 1998-ма получава почетния медал на английски език, а първата му детска книга за Света на Диска, "Изумителният Морис и неговите образовани гризачи", е наградена с медала Карнеги през 2001. ПРАС! е тридесетата книга на феноменално успешната му поредица на Света на Диска.
Първото, което Так стори, той написа себе си.
Второто, което Так стори, той написа Законите.
Третото, което Так стори, той написа Света.
Четвъртото, което Так стори, той написа пещера.
Петото, което Чак стори, той написа друза - каменно яйце.
И в полумрака на гърлото на пещерата, Друзата се излюпи и роди Братята.
Първият Брат отиде към светлината и се озова под открито небе. Тъй той става твърде висок. Той бе първия Човек. Не намери Законите, и бе просветлен.
Вторият Брат отиде към мрака и се озова под каменен свод. Тъй той става висок колкото е редно. Той бе първото джудже. Той откри Законите, които Так написа, и мракът го обзе.
Но частица от живия дух на Так бе хванат в счупеното каменно яйце, и то стана първия трол, който се скиташе по света неканен и нежелан, без душа или цел, без да учи или разбира. Таящ страх към светлината и мрака, завинаги той се лута в полумрака и не знае нищо, не учи нищо, не създава нищо, и нищо не е.
- Из Гд Так Гар" (Нещата, които Так написа), преведено от проф. Д. Д. Д. Дивашки, Печатница на Невидимия университет.
АМ$8. В оригинала последният параграф на цитирания текст изглежда да е добавен много по-късно.
Него планината не смазва, не.
Него слънцето не спира, не.
Него чукът не троши, не.
Него не плаши огън, не.
Той вдига глава над сърцето си.
Той Диамант.
- Превод на тролски пиктограми, издълбани в базалтова плоча от най-дълбокото ниво на Петмезената мина в Анкх-Морпорк, датиращи приблизително отпреди половин милион години.
Прас...
Това е звукът, който тежката бухалка издаде, когато удари главата. Тялото се сгърчи и падна назад.
И бе сторено, нечуто, невидяно от никого: безупречен край, безупречно решение, безупречна работа.
Но, както казват джуджетата, където бедата, там и трола.
Тролът видя.
Започна като чудесен ден. Знаеше, че скоро ще да стане ужасен, но за няколко минути можеше да се преструва, че това не е така.
Сам Ваймс се бръснеше. Беше всекидневен ритуал на неподчинение, потвърждение, че е... ами, той самият, просто Сам Ваймс.
Действително той се бръснеше в имение, и докато правеше това, неговият прислужник му четеше откъси от Таймс, но това си беше просто ... условност. От огледалото го гледаше все същият Сам Ваймс. Денят, в който видеше оттам да наднича Дукът на Анкх щеше да бъде лош ден. "Дук" беше просто професионална характеристика, нищо повече.
- Повечето новини касаят ... джуджешката ситуация в момента, сър – каза Уиликинс, докато Ваймс се справяше с трудното място под носа. Още ползваше касапския бръснач на дядо си. Това си беше друг вид котва към реалността. Освен това, старата стомана беше по-добре от съвременната. Сибил, с нейното странно увлечение по модерни машинарийки упорито настояваше той да си вземе няколко от онези модерни бръсначки, с малкото духче вътре, което си има малки ножици и върши цялата работа, и то бързо, но Ваймс се беше възпротивил. Ако някой трябваше да държи острие близо до лицето му, това щеше да бъде само той.
- Долината на Куум, долината на Куум – измърмори той на отражението си. – Нещо ново?
- Само по себе си не, сър – каза Уиткинс, отгръщайки обратно на първата страница. – Има съобщение за онази реч на граг Трошибут. Пише, че след нея е имало безредици. Няколко джуджета и тролове са били ранени. Лидерите на двете общности призовата към ред.
Ваймс оттърси малко пяна от бръснача. – Ха! И още как. Уиликинс, ти бил ли си се много, когато си бил хлапе? Бил ли си член на някоя банда или нещо такова?
- Имах честта да принадлежа на Грубияните от Шарлатанската улица, сър – каза прислужникът.
- Наистина ли? – каза Ваймс, искрено удивен. – Бяха доста корави момчета, доколкото си спомням.
- Благодаря, сър – каза Уиткинс гладко. – Горд съм, че успявах да надскоча себе си, когато се налагаше дебат за оспорванатеритория с младите господа от въжената улица. Хамалските куки бяха предпочитаното от тях оръжие, доколкото помня.
- А вашето? – каза Ваймс, потресен.
- Шапка с подшити в периферията заострени пенита, сър. Дежурна помощ по време на беди.
- О богове, човече! С такова нещо можеш да извадиш нечие око!
- С усърдие, сър, да – каза Уиткинс, педантично сгъвайки кърпа.
А ето как сега си тук изтупан в раираните си панталони и прислужническото си сако, лъскав като лой и мек като масло, мислеше си Ваймс докато обираше зад ушите. А аз съм дук. Как върви светът само.
- И чувал ли си въобще някога някой да е казал: "Нека направим малко безредици"?
- Никога, сър. – Каза Уиткинс, вземайки отново вестника.
- И аз не съм. Случва се само по вестниците.
Ваймс се загледа в превръзката на ръката си. Даже и така си беше доста притеснителна.
- Споменават ли, че лично поех командването? – каза.
- Не, сър. Но пише, че враждуващите групировка на улицата отвън са били държани настрани една от друга от юначните усилия на стражата, сър.
- Ама, че наистина ли са използвали думата "юначен"? – попита Ваймс.
- Да, сър.
- Ами, добре – съгласи се Ваймс намусено. – А обърнали ли са внимание на факта, че се наложи двама стражи да бъдат приети в Безплатната болница, единият от които ранен доста зле?
- Необяснимо защо не, сър – каза прислужникът.
- Хм. Типично. Е, все едно... продължавай.
Уиликинс се изкашля прислужнически.
- Вероятно бихте желали да свалите бръснача преди да чуете следващото, сър. Имах неприятности с нейно благородие заради порязването миналата седмица.
Ваймс свали инструмента, а отражението му въздъхна.
- Добре, Уиткинс. Кажи ми най-лошото.
Зад него вестникът издаде професионално шумолене.
- Заглавието на страница три е "Страж – вампир в Стражата?", сър. – каза прислужникът, и внимателно отстъпи назад.
- Дявол да го вземе! Кой ли им е казал?
- Наистина не бих могъл да отговоря, сър. Пише, че не одобрявате вампирите в Стражата, но ще приемете един днес за интервю. Пише, че има оживен дебат по въпроса.
- Отгърни на осма страница, ако обичаш. – каза Ваймс. Зад гърба му вестникът прошумоля отново.
- Е? – каза. – Обикновено там поместват глупавата си политическа карикатура, нали?
- Вие наистина свалихте бръснача, нали, сър – каза Уиткинс.
- Да!
- Може би би било добре също така да отстъпите малко и от умивалника, сър.
- Карикатурата е за моя сметка, нали ... – каза Ваймс мрачно.
- Уви, да, сър. Изобразява малък нервен вампир, но мога така да се изразя, доста голяма рисунка на Ваша милост, надвесил се над бюрото Ви с дървен кол в едната ръка. Думите Ви са: "Бива ли те в надзора, а?", сър, което е забавна игра на думи, от една страна, с обичайната полицейска процедура...
- Да, мисля че схващам шегата – каза Ваймс уморено.
- Дали ще успееш да намериш оригинала и да го купиш преди Сибил? Всеки път когато правят моя карикатура, тя я купува и я окачва в библиотеката!
- Г-н, а, Физ успява да докара доста добра прилика, сър. – призна прислужникът. И със съжаление трябва да Ви уведомя, че нейно благородие вече поръча да отида до офиса на Таймс от нейно име.
Ваймс измърмори.
- В добавка на това – продължи Уиткинс, сър, нейно благородие пожела да Ви напомня, че тя и Сам Младши ще ви очакват точно в 11 часа в ателието на Сър Джошуа, сър. Портретът е на важен етап, доколкото разбирам.
- Но, аз ...
- Тя бе много категорична, сър. Каза, че ако един командир на стражата не може да си вземе малко свободно време, кой би могъл?
***
На този ден през 1802 художникът Методиа измамнически се събуди през нощта от звуците на битка, идващи от чекмеджето на нощната му масичка.
Отново.
***
Слаба светлина осветяваше мазето, тоест придаваше различни текстури на тъмнината и открояваше сенките от по-тъмните сенки.
Силуетите почти не се виждаха. За нормални очи би било съвсем невъзможно да различат кой говори.
- За това няма да се приказва, ясно ли е ?
-Да не се приказва? Та той е мъртъв!
- Това е джуджешка работа! Не трябва да достига до ушите на градската стража! Те нямат работа тук! Нима някой от нас ги иска тук?
- Все пак те имат джуджешки стражи...
- Ха. Д’ркза . Твърде слънчасали. Сега са просто ниски хора. Нима мислят като джуджета? А Ваймс ще копае все по-надълбоко и надълбоко и ще размахва глупавите парцалки и дрипи, които наричат закони. Защо да позволяваме такова оскверняване? Освен това не е кой знае каква мистерия. Само трол би могъл да го стори, единодушни ли сме по този въпрос ? – Попитах: Единодушни ли сме?
- Наистина, така беше – каза един от силуетите. Гласът му беше тънък и стар и –фактически- несигурен.
- Така е, беше трол – каза друг глас, почти като първия, но с повече увереност.
Последвалата пауза беше подчертана от несекващия шум на помпите.
- Би могло да бъде само трол. А и не е ли казано, че зад всяко престъпление се крие трол?
Когато командирът на стражата Сам Ваймс пристигна на работа, пред сградата на площада на Псевдополис се беше образувала малка тълпа. До момента утринта беше била хубава и слънчева. Сега пак беше слънчева, но вече не и хубава.
В тълпата носеха табели, на които Ваймс видя неща като "Кръвопийците вън!" и "Долу зъбите!"...
Той измърмори лоша дума под носа си, но съвсем тихо.
Ото Шрек, иконографът на Таймс стоеше наблизо, с чадър и унило изражение. Той улови погледа на Ваймс и мрачно се приближи.
- И ти ли, Ото? – попита Ваймс. – Дошъл си да направиш снимка на чудесни малки безредици, а?
- Новината е, командире – каза Ото, гледайки надолу към върховете на излъсканите си до блясък обувки.
- Кой ти каза?
- Аз прозто правя знимки, командире – каза Ото, вдигайки обидено поглед. – Така или иначе, не бих могъл да Ви каже даже и да знаех, поради Звободата на Зловото.
- Свободата да наливаш масло в огъня? – натърти Ваймс.
- Това е звободата, командире. Никой никога не е казвал, че тя е нежто хубаво.
- Но ... ами, ти също си вампир! – каза Ваймс, сочейки към протестиращите. – На теб харесва ли ти какво става тук?
- Пак е новина, командир Ваймз. – каза Ото хрисимо.
Ваймс отново огледа тълпата. Състоеше се предимно от хора. Имаше трол, макар че сигурно тролът се беше присъединил без специална причина, просто защото нещо се случва. Един вампир би се нуждаел от зидарска бургия и много търпение преди да успее да направи нещо на трол. Все пак може би имаше нещо положително в тази работа: отвличаше вниманието от годишнината от Битката в долината на Куум.
- Странно как явно ти не ги притеснявало, Ото. – каза Ваймс, успокоявайки се малко.
- Е, не зъм тук официално облечен. Не зъм з меча и значката. Не зъм заплаха. Аз зъм просто работлив сухар. И ги карам да се смеят.
Ваймс се загледа в него. Никога не беше мислил за това така, но ... да, спретнатият, мил Ото, с черното си и червено наметало и джобовете за джунджуриите си, лъскавите си черни обувки, внимателно подстриганата си коса, и, не на последно място, абсурдният му акцент, който ставаше по-дебел или по-тънък в зависимост от това с кого говореше, не изглеждаше като заплаха. Изглеждаше смешно, като шега, като вампир от опера. На Ваймс никога преди не му беше хрумвало, че може би шегата е за сметка на другите. Накарай ги да се смеят и няма да се страхуват.
Той кимна на Ото и влезе вътре, където сержант Веселка Дребнодупе седеше – върху кутия – на твърде високото бюро, с новите си добре излъскани нашивки на ръкава. Ваймс си напомни да направи нещо за кутията. Някои от джуджешките стражи ставаха все по-докачливи заради това, че трябва да я ползват.
- Мисля, че може да изпратим няколко стражи отвън, Веселке. – каза той. – Само колкото да припомним на хората, че поддържането на реда е наша работа.
- Не мисля, че наистина се налага, г-н Ваймс.
- Не ми се иска да виждам снимка в Таймс, на която първият от вампирите-кандидати за работа тук е бит от тълпата, ефр..., сержанте. – каза Ваймс остро.
- Така и си помислих, сър.- каза Веселка. – Затова пратих сержант Ангуа да я заведе. Влязоха през задния вход преди половин час. Ангуа я развежда из сградата. Мисля, че в момента са долу в съблекалните.
- Пратил си Ангуа? – каза Ваймс, прималял.
- Да, сър? – каза Веселка, внезапно изглеждайки притеснена. – Ъ, ... да няма проблем?
Ваймс я зяпна. Тя е добър примерен стражник, помисли си той. Ще ми се да има още две като нея. И тя си заслужи повишението, и още как... но, припомни си той, тя е от Юбервалд, нали? Трябваше да се е сетила за... работата между тях и върколаците. може би вината е моя. Не спирам да им повтарям, че всички ченгета са просто ченгета.
- Какво? О, не. –каза. – Не мисля.
Вампир или върколак в една стая, помисли си той, докато се качваше по стълбите към кабинета си. Е, просто ще се наложи да се справят. И това е само първият от проблемите ни.
- Също така доведох г-н Песимал в кабинета за интервюта. – подвикна Веселка за него.
Ваймс спря насред пътя си.
- Песимал? – попита.
- Правителственият инспектор, сър? – каза Веселка. – Онзи, за когото ми казахте?
А, да, помисли си Ваймс. Вторият ни проблем.
***
Беше политика. Ваймс никога не беше разбирал политиката, която беше пълна с капани за честните хора. Този капан беше заложен миналата седмица в офиса на лорд Ветинари, по време на обикновена среща, когато...
А, Ваймс – каза негово благородие когато Ваймс влезе. – Колко мило от твоя страна да наминеш. Денят е прекрасен, нали?
"Беше, досега", си помисли Ваймс когато видя другите двама души в стаята.
- Искали сте да ме видите, сър? – каза той, обръщайки се обратно към Ветинари. – Има шествие на Силиконовата антиклеветническа лига по Водната улица и съм спрял движението чак до Последната порта...
- Сигурен съм, че може да почака, капитане.
- Да, сър. Но там е бедата. То основно това и прави.
Вечинари махна унило с ръка. – Пълни коли в задръстване са знак за прогрес, Ваймс – изтъкна той.
- Само в преносен смисъл, сър. – каза Ваймс.
- Е, сигурен съм че така или иначе твоите хора могат да се справят с положението. И са толкова много напоследък, такъв разход. Моля седнете капитане. Познавате ли г-н Джон Смит?
Другият господин на масата извади лулата от устата си и дари Ваймс с маниакално приветлива усмивка.
- Не мисля, че сссъм имал удоволсссствието – каза, протягайки ръка. Не би трябвало да е възможно човек да заекне и да проточи "С"-то едновременно, но г-н Джон Смит се справи успешно.
Да се здрависвам с вампир? Само през трупа ми, помисли си Ваймс, даже ако онзи носи зле изплетен пуловер. Вместо това козирува.
- Радвам се да се запознаем. – излъга той отсечено, седейки напрегнато. Ама този пуловер наистина беше ужасен. Имаше отвратителна зигзаговидна шарка, в странни, нещастни цветове. Изглеждаше като нещо изплетено от нечия страдаща от цветна слепота леля, от онзи тип неща, които не изхвърляш от страх боклукчиите да не ти се присмеят и да ти обърнат кофите.
- Ваймс, г-н Смит е... – започна Вечинари.
- Президент на Анкх-Морпорския клон на Юбервалдската въздържателска лига. – каза Ваймс. – И мисля, че дамата до него е г-жа Дорийн Намигваческа, ковчежник на същата. Става дума за вампир в Стражата, нали, сър? Отново.
- Да, Ваймс. – каза Ветинари. – И да, отново. Ще седнем ли? Ваймс?
Този път няма измъкване, осъзна командирът на Стражата, докато се оттегляше в стола с негодувание. И този път щеше да изгуби. Ветинари го беше натикал в ъгъла.
На Ваймс му бяха известни всички аргументи в Стражата да има различни видове. Бяха хубави аргументи. А някои от тези срещу тях бяха лоши. В Стражата имаме тролове, доста джуджета, върколак, три голема, един Игор и, не на последно място, Ефрейтор Нобс , така че защо не и вампир? А и Лигата на Въздържателите беше факт. Вампирите, които носеха черната лентичка на лигата ("Ни капка повече!") – също. Действително, вампирите, оказали се от кръвта можеха да бъдат леко чалнати, но бяха интелигентни и находчиви и като такива евентуална придобивка за обществото.
А и Стражата беше най-видимата ръка на закона в града. Защо да не се даде пример?
Защото, помисли си очукваната, но все още функционираща душа на Ваймс, ти мразиш проклетите вампири. Без разтакаване, без преструвки, без клишета от сорта на "обществото няма да одобри". Ти мразиш проклети вампири и това е твоята проклета Стража.
Останалите трима в стаята го гледаха.
- Г-н Ваймз – каза г-жа Намигваческа. – Не мозем да не забелезим, че ожте не сте наели вампир във важата Зтража.
Кажи "Стража", моля те. – помисли си Ваймс. Знам, че можеш. Пусни осемнайстата буква от азбуката в живота си. Помоли г-н Смит за няколко букви, той ги има в излишък. Все едно, имам си нов аргумент. Железен, та дрънка.
- Г-жа Намигваческа- съобщи на глас – никой вампир не е подавал молба да се присъедини км Стражата. Просто нямат нужната умствена закалка за живота на ченге. И съм капитан Ваймс, благодаря.
Малките очички на г-жа Намигваческа горяха с праведна омраза.
- О, нима заявяваде, че вампириде са ... дъпи? – каза тя.
- Не, мадам Намигваческа, заявявам, че са интелигентни. И точно в това е и проблема. Защо би искал някои интелигентен член на обществото да рискува да му трошат чут... главата всекидневно за 38 долара на месец плюс осигуровките? Вампирите притежават класа, образование, думичката "фон" в името си. Бива ги за какво ли не по-добро от това да трамбоват улиците като ченгета. Какво искате, да ги карам да се запишат?
- И нняма ли да им ссе предложи длъжносссстта замесссстник-капитан? – попита Джон Смит. По лицето му имаше пот и залепената му усмивка беше маниакална. Според слуховете въздържанието го мъчеше здравата.
- Не. Всички започват да улицата. – каза Ваймс. Това не беше съвсем вярно, но въпросът го беше засегнал. – И то в нощната стража. Добро обучение. Най-доброто. След седмица дъждовни нощи, мъгли, вода, капеща във врата и странни шумове из сенките... тогава разбираме дали полицаят е читав или ...
Разбра в мига, който го каза. Беше влязъл право в капана! Явно бяха открили кандидат!
- Е, това е чудезно! – каза г-жа Намигваческа, облягайки се назад.
На Ваймс му се прищя да я раздруса и да извика: Ти не си никакъв вампир, Дорийн! Женена си за такъв, да, но той не стана такъв до момента отвъд възможността човек да си представи, че би искал да те ухапе! Всички истински Въздържатели се опитват да се държат нормално и ненатрапчиво! Без диплещи се наметала, без смукане на кръв и съвсем определено без разкъсване на ефирните нощници на млади дами! Всички знаят, че Джон Лъжевампира Смит някога е бил виконт Варго Ст. Грует фон Вилинюз! А сега пуши лула и носи тези ужасни пуловери и колекционира банани и прави модели на човешки органи от кибритени клечки, защото мисли, че това го прави повече човек. Но ти, Дорийн? Родена си на Петльовата улица! Майка ти е била перачка! Никой никога не би разкъсал нощницата ти, ако ще и с кран. Но си толкова усърдна! Хоби ти е! Опитваш се да бъдеш по вампир от вампирите! Впрочем тези фалшиви заострени зъби тракат докато говориш!
- Ваймс?
- А? – Ваймс си даде сметка, че някой е говорил по време на вътрешния му монолог.
- Г-н Смит има добри новини – каза Вечинари.
- Наиссстина. – каза Джон Смит с ослепителната си маниакална усмивка. Намерихме кандидат за Вассс. Вампир, който иссска да се присъедини към ссстражата.
- И, разбира за ножта няма да е проблем. – каза Дорийн триумфално. – Ние зме ножта!
- Опитвате се да ми кажете, че аз трябва... – започна Ваймс.
- О, не, капитане. – намеси се Вечинари бързо. – Напълно уважаваме самостоятелността Ви като началник на Стражата. Ясно е, че следва да наеме когото прецените за подходящ. Всичко, за което моля, е кандидатът да бъда поканен на интервю, в името на равноправните отношения.
Да бе, помисли си Ваймс. И политиката на Юбервалд ще се окаже малко по-лесна, нали, стига да можеш да кажеш, че имаш Въздържател в Стражата. И ако го отрежа, ще трябва да обяснявам защо. И "просто не харесвам вампири" няма да свърши работа.
- Разбира се. Пратете ми го.
- Той е всъщност тя. – каза Лорд Вечинари. Погледна книжата си. –Саласия Долорезиста Аманита Тригестрата Зелдана Малифий– той замълча, обръщайки няколко страници, и каза: Мисля, можем да пропуснем няколко имена, но накрая завършва с "фон Гърбозвън". Тя е на 51 години, но -добави той бързо, преди Ваймс да се възползва от тази информация, това е нищо за един вампир. И, и да, би желала да се обръщат към нея просто със "Сали".
***
Съблекалнята не беше достатъчно голяма. Ни най-малко даже. Сержант Ангуа се опита да не диша през носа.
Голяма зала би й свършила работа. Чист въздух – даже още повече. Нуждаеше се от пространство да диша. По-точно да не диша миризмата на вампир.
Дяволите да я вземат Веселка! Но нямаше как да й откаже, това би я представило в лоша светлина. Можеше само да се усмихва и да търпи и да се бори с натрапчивото желание да изтръгне гърлото на новото момиче със зъби.
Тя със сигурност знае какво прави, помисли си Ангуа. Знаят си, че отделят тази миризма на същества, които постигат всичко с минимални усилия, като у дома си навсякъде, правейки всекиго другиго да се чувства като втора класа и пълно дърво. О, богове, "Наричайте ме Сали". Ама разбира се.
- Извинявай за това. – каза Ангуа, на глас, опивайки се да накара космите на тила си да не се изправят. – Малко е тясно тук. Покашля се. – Както и да е, това е то. Не се притеснявай, тук винаги мирише така. И не си прави труда да заключваш шкафчето си, всички ключалки и ключове са един и същ модел и така или иначе вратичката се отваря ако удариш рамката по определен начин. Не дръж ценни вещи вътре, мястото е пълно с джебчии. И да не те притеснява ако някой сложи вътре светена вода или дървен кол.
- Вероятно ли е това да се случи? – попита Сали.
- Не е вероятно. Със сигурност ще се случи. Например, аз навремето намирах кучешки каишки и бисквити с форма на кокал в моето.
- Не се ли оплака?
- Какво? Не! Не се оплакваш на никого! - не издържа Ангуа, молейки се да може да спре да диша на секундата. Сигурна беше, че косата й вече е станала като гнездо.
- Аз мислех, че Стражата...
- Виж, няма нищо общо с това какво си... сме, ок? – каза Ангуа Ако беше джудже щяха да са обувки с платформи или къса стълба или нещо друго, макар че в днешно време това не се случва толкова често. Провят го на всеки. Ченгеджийска работа. И ще те наблюдават да видят как ще реагираш, разбираш ли? Никой не се интересува дали си трол или гном или зомби или вампир – много, добави тя наум – но не позволявай да се разчуе, че си ревла или порта. Пък и кучешките бисквити си бяха доста хубави, честно казано. А, срещна ли вече Игор?
- Много пъти. – каза Сали. Ангуа се насили са де усмихне. В Юбервалд човек срещаше игоровци постоянно. Особено ако си вампир.
- Тукашният, става дума. – каза Ангуа.
- Не мисля.
А, добре. Ангуа обикновено избягваше лабораторията на Игор, защото миризмите там бяха или болезнено химически или ужасно, подозрително органични, но сега би ги мирисала с облекчение. Насочи се към вратата малко по-бързо отколкото беше възпитано, и почука.
Вратата се отвори с проскърцване. Всяка врата, отворена от Игор правеше така. Беше номер на професията.
- Здрасти, Игор. – каза Сами жизнерадостно. – Дай шест!
Ангуа ги остави да си бъбрят. Игорите бяха сервилни по природа, вампирите напротив. Идеална комбинация. Поне сега щеше да може да глътне малко въздух.
***
Вратата се отвори.
- Г-н Песимал, сър. – представи го Веселка, въвеждайки мъж не много по-висок от нея, в офиса на Ваймс. А ето Ви и Вашия брой на Таймс...
Г-н Песимал имаше много акуратен вид. Даже беше повече от това. Беше по-пригладен от човек-оригами. Костюмът му беше евтин, но излъскан, малките му обувки лъщяха. Косата му също, даже повече от обувките. Беше сресана симетрично и така обилно напомадена, че сякаш беше нарисувана на главата му.
Вечинари каза, че всички градски служби се инспектират от време на време. Нямаше причина да пропускат Стражата, нали? Все пак беше голям разход в градските финанси.
Ваймс беше изтъкнал факта, че разход има когато има загуби.
"И все пак", беше отговорил Вечинари. Просто "и все пак". Не можеш да спориш с "и все пак".
И резултатът беше г-н Песимал, който сега идваше насреща му.
Той блещукаше докато ходеше. Ваймс не можеше да го опише иначе. Всяко движение беше... ами, акуратно. "Обзалагам се, че има огромно портмоне и носи очилата си на лентичка", помисли си той.
Г-н Песимал се сгъна на стола и пред бюрото на Ваймс и отвори закопчалките на куфарчето си, които изщракаха съдбовно. Церемониално си сложи чифт очила. Бяха привързани с черна лентичка.
- Препоръчителното ми писмо от лорд Ветинари, Ваше благородие. – каза, връчвайки на Ваймс лист хартия.
- Благодаря Ви, г-н... А. Е. Песимал – отговори Ваймс, след като го погледна и сложи настрана. – Как можем да Ви помогнем? И впрочем когато съм по служба обръщението е "капитан Ваймс".
- Ще ми трябва кабинет, Ваша милост. И възможност да надзиравам цялата Ви кореспонденция. Както знаете, назначен съм да дам на лорд Ветинари пълен отчет и анализ за приходите и разходите на Стражата, с всякакви предложения за подобрение във всеки отрасъл на дейностите й. Вашата помощ е добре дошла, но не и задължителна.
- Предложения за подобрение, а? – каза Ваймс жизнерадостно, а за стола на А. Е. Песимал сержант Веселка Дребнодупе затвори очи в ужас. – Възхитително. Винаги съм бил известен със склонността си към сътрудничество. Казах Ви нещо за титлата, нали?
- Да, Ваше благородие. – каза А. Е. Песимал педантично. И все пак, Вие сте Дукът на Анкх и би било неправомерно да се обръщам към Вас иначе. Би било неуважително
– Разбирам. А как да се обръщам аз към Вас, г-н Песимал? – попита Ваймс. С крайчеца на окото си видя една от дъските на пода да се повдига почти незабележимо.
- "А. Е. Песимал" би било напълно приемливо, Ваша милост – каза инспекторът.
- "А"-то е за...? – каза Ваймс, отделяйки за секунда очи от дъската.
- Просто "А", Ваша милост – каза А. Е. Песимал търпеливо – "А. Е. Песимал".
- Имаш предвид, че нямаш име, а инициали?
- Просто така, Ваша милост. – каза дребният човечец.
- Как ти викат приятелите ти?
А. Е. Песимал имаше вид сякаш в последното изречение има генерално твърдение, което му е съвсем наясно, така че Ваймс го съжали. – Е, сержант Друбнодупе зад Вас ще ви помогне. – каза Ваймс с фалшива приповдигнатост. – Намери на г.н А. Е. Песимал кабинет някъде, сержант, и ми дай да види всякаква документация каквато му е необходима. Ако трябва го зарий с нея, стига да е далеч от мен.
- Благодаря, Ваше Благородие. – каза А. Е. Песимал. – Ще се наложи също да разпитам няколко стражници.
- Защо? – попита Ваймс.
- За да съм сигурен, че докладът ми е изчерпателен, Ваше Благородие. – каза г-н А. Е. Песимал спокойно.
- Аз мога да Ви кажа всичко, което Ви е нужно. – каза Ваймс.
- Да, Ваша Милост, но събирането на информация не става по този начин. Следва да действам напълно независимо . "Quis custodiet ipsos custodes?", Ваше Благородие.
- Тая приказка я знам. "Кой варди вардияните ?". Аз ги вардя, г-н Песимал.
- Да, но кой варди Вас, Ваше Благородие? – попита инспекторът с кратка усмивка.
- Пак аз. Винаги. Повярвайте ми.
- О, със сигурност, Ваше Благородие. И все пак, налага се да представлявам съществения интерес тук. Ще се постарая да не бъда твърде натрапчив.
- Какво решите, г-н Песимал – предаде се Ваймс. Не си беше дал сметка, че толкова е вбесил Вечинари в последно време. Настоящата ситуация приличаше на някоя от игрите му. – Добре. Наслаждавайте се на надяваме се краткия си престой при нас. Сега моля да ме извините, сутринта се очертава упорита с тази проклета долина на Куум и така нататък. Влез, Фред!
Беше научил този номер от Вечинари. Беше трудно да останеш в стаята когато е дошъл нов посетител. Да не говорим, че Фред се потеше обилно в топлото време, беше си направо шампион на потене.
И през всички години на дългата си служба в Стражата така и не беше схванал, че когато стъпи пред вратата на кабинета, дъската на пода леко се повдига, точно толкова, че Ваймс да забележи.
Дъската се намести обратно, вратата се отвори.
- Не проумявам как винаги познавате, г-н Ваймс. – каза сержант Колън бодро. – Тъкмо се канех да почукам.
-След като си подслушал доста от разговора, помисли си Ваймс. Все пак с удоволствие видя как носът на А. Е. Песимал се сбръчква.
- Какво става, Фред? О, не се притеснявай. Г-н Песимал тъкмо си тръгваше. Продължете със задълженията си, сержант Дребнодупе. Приятна утрин, г-н Песимал.
Фред Колън махна шлема си веднага щом Веселка изведе бързо инспекторът от кабинета и избърса челото си.
-Много е горещо навън. Смятам, че ще има буря.
- Да, Фред. И защо точно си тук? – каза Ваймс, подсказвайки, че макар Фред да беше винаги добре дошъл, точно сега не беше добър момент.
- На улицата става нещо голямо, сър. – каза Фред честно, като някой, който е наизустил фразата.
Ваймс въздъхна.
- Фред, искаш да кажеш, че нещо се случва?
- Да, сър. С джуджетата, сър. Искам да кажа хората ни. Стана по-зле. Сбират се и се си шушукат. Накъдето и да се обърнеш, все шушукат. Обаче спират веднага, щом някой се приближи. Даже и сержантите. Спират и те поглеждат ей така, сър. И всичко това дразни троловете, както сигурно сте се досетил вече.
- Няма да допусна да се разиграва втора битка в долината на Куум в този участък, Фред. Знам, че целия град сега е на нокти покрай годишнината, но ще стоваря закона като тон правоъгълни сградища върху главата на всяко ченге, което си позволи да проиграва исторически сцени в съблекалнята. Ще е излетял оттук преди да се усети. Постарай се всички да са наясно с това.
- Да, сър. Но не за това говорех сега, сър. Всички знаем за това. Сега е нещо различно, ново. И е лошо, сър, изправя ми космите. Джуджетата знаят нещо. Нещо, което не казват.
Ваймс почака. Фред Колън не беше блестящ полицай. Беше бавен, отпуснат и с не особено голямо въображение. Но беше трамбовал улиците толкова отдавна, че беше оставил бразда, и някъде в дебелата му глупава глава се криеше нещо много умно, което усещаше миризмите по вятъра, чуваше смеховете и разчиташе написано по стени тайно послание, макар и да му мърдаха устните, докато правеше това.
- Сигурно е заради този проклет Трошибут, пак ги е подкокоросал, Фред.
- Чух ги да споменават името му на техния си език, да, сър, но не е само това, кълна се. Искам да кажа, че имаха наистина неспокоен вид, сър. Мъти се нещо важно, сър усещам го и в червата си.
Ваймс прецени авторитета на червата на Фред Колан като веществено доказателство А. Не беше нещо, което да има сила в съдебна зала, но инстинктите на стар уличен звяр като Фред струваха много в света на ченгетата.
- Къде е Керън? – попита.
- Не по служба, сър. Той пое нощната и сутрешната смяна на улицата на Петмезената мина. Всички държат двойни смени, сър. – добави укорително.
- Съжалявам, Фред, знаеш как е. Виж, ще го накарам да проучи ситуацията, когато се върне. Той е джудже, ще разбере какви слухове се носят.
- Струва ми се, че може би ще е малко твърде висок за да има точно този случай, сър. – каза Колън със странен глас.
Ваймс наклони глава.
- Какво те кара да смяташ така, Фред?
Фред Колън поклати глава. – Просто имам такова усещане, сър. – каза, след което добави с глас, пропит с миризмата на спомена и отчаянието: - Беше си по-добре когато бяхме само ти и аз и Ноби и младия Керън, нали? Навремето знаехме кой кой е. Знаехме се един-друг какво мислим...
- Да, мислехме си: "Ще ми се поне един път обстоятеслствата да бяха на наша страна". – каза Ваймс. - Виж, знам, че положението ни притеснява всичките, ОК? Но разчитам на Вас старите стражници да се стегнете, схващаш ли? Харесваш ли новия си кабинет?
Колън се съживи. – Много хубав е, сър. Жалко за вратата, разбира се.
Да се намери място за Фред Колън се оказа проблем. Имаше вид на човек, който, ако пада в пропастта, ще спре да попита за посоката. Трябваше да го познава човек. Новите стражници не го познаваха. Всичко, което виждаха в него, беше страхлив дебелак, което наистина беше почти всичко. Но не съвсем всичко.
Фред се беше сблъскал с Пенсионирането и беше отказал да го приеме. Ваймс заобиколи проблема като го назначи на поста Комисар, за всеобщо забавление , и му беше дал кабинета в тренировъчното училище на Стражата от другата страна на улицата, което беше много по-известно като, и така вероятно щеше да си бъде известно завинаги, Старата Лимонадена фабрика. Ваймс беше предложил поста на стражник-свързочник, защото звучеше добре и никой не знаеше какво точно значи Прикачи му и ефрейтор Нобс, който беше друг странен динозавър в дневната Стража.
Работеше. Ноби и Колън бяха добили познания в уличния университет, които можеха да се мерят с тези на Ваймс. Разхождаха се по улиците, на пръв поглед безцелно и пълно незастрашително, но очите и ушите им работеха и те чуваха градския еквивалент на бойните барабани. И понякога барабаните ги намираха. Някога задушният малък кабинет на Фред беше бил място, където запретнали ръкави лелички бяха приготвяли партида след партида тоник, малинена лава и газирана джинджифилка. Сега чайникът винаги беше на огъня и вратата беше винаги отворена за всичките му стари дружки, бивши стражници и стари пандизчии – понякога това беше един и същ човек – и Ваймс с удоволствие плащаше поничките, които изяждаха когато се съберат да се измъкнат за малко изпод чехъла. Струваше си. Старите ченгета знаеха да си отварят очите и клюкарстваха като перачки.
На теория единственият проблем в живота на Фред сега беше вратата му.
- Гилдията на историците държи да запазим колкото е възможно повече от страната сграда, Фред.
- Знам, сър, но ..., ами, "Клюкарната", сър? Ами, моля Ви се!
- Да, но е написано на много хубава месингова табелка, Фред. Казаха ми, че така се е наричал сиропът, от който са правели напитките. Важен исторически факт. Можеш да я покриваш с лист хартия.
- Това и правя, сър, но момчетата го смъкват и се кикотят.
Ваймс въздъхна. – Оправяй се, Фред. Ако, сър, сержанта не е в състояние да се справи с подобно положение, светът е станал много странно място. Това ли е всичко?
- Да, сър, горе-долу. Но ...
- Хайде де Фред, зает съм днес.
- Чували ли сте за г-н Блясък?
- За изчистване на упорити петна ли се ползва?
- Ъ ..., какво, сър? – попита Фред. Никой не умееше да добива по-изненадат вид от него. Ваймс се почувства засрамен.
- Извинявай, Фред. Не, не съм чувал за г-н Блясък.
- Ами ... нищо важно, наистина. "Г-н Блясък, той диамант". Гледах го по стените няколко пъти напоследък. Тролски графити: знаете какви са, дълбоки такива. Изглежда предизвиква жужене сред троловете. Дали не е важно?
Ваймс кимна. Един стражник не обръща внимание на написаното по стените на свой риск. Понякога това беше начинът на града да ти подскаже ако не какво мисли, ако не с клокочещия си мозък, то поне с църкащото си сърце.
- Е, продължавай да слушаш, Фред. Разчитам на теб да не оставиш жуженето да се превърне в убождане – каза Ваймс нарочно по-бодро, за да вдигне малко духа на Фред. – А сега имам среща в вампира.
- Късмет, Сам. Мисля, че ще е дълъг ден.
"Сам" – помисли си Ваймс, докато старият сержант излизаше. О, богове, заслужил си е да ме нарича така, но го прави само когато е наистина, наистина разтревожен. Е, всички сме така сега.
Чакаме да хвърлят първия камък.
Ваймс разгърна броя на Таймс, който Веселка беше оставила на бюрото му. Винаги го прочиташе на работа, за да види новините, които прислужникът му беше счел за твърде опасни за сутрешното му бръснене.
Долината на Куум. Долината на Куум. Виждаше я навсякъде по страниците. Проклетата, проклета долина на Куум. Боговете дано да прокълнат това място, макар че изглежда вече го бяха проклели и после изоставили. Изглеждаше просто като поредната каменна пустош из планините. На теория беше далеч, но напоследък сякаш да бе приближила, и то много. Сега не беше повече и толкова място, колкото състояние на ума.
Чистите факти бяха, че на това място джуджетата бяха причаквали тролите в засада и/или обратното, през един лош ден под жестоките звезди. О, бяха във вражда от Сътворението насам, доколкото Ваймс разбираше, но при битката в Долината на Куум тази дежурна омраза беше станала, ами, официална, беше се превърнала в него като подвижна география. Там, където някое джудже се сбие с някой трол, там беше долината на Куум. Даже и да е кръчмарско сбиване, пак беше долината на Куум. Беше част от митологията на двете раси, боен вик, извечната причина, поради която не може да се вярва на тези ниски, брадати / големи, каменисти коп...а.
Беше имало много такива "битки в долината на Куум" от времето на първата. Войната между джуджетата и троловете беше война на природните сили, като войната между вятъра и вълните. Имаше си собствена инерция.
В събота беше годишнината от Долината на Куум и ... беше пълен с тролове и джуджета, и познайте какво? Колкото повече троловете и джуджетата се отдалечаваха от планините, толкова повече проклетата, проклета долина на Куум добиваше значение.
Стражата нямаше проблеми с шествията: бяха се научили да държат противниците настрана един от друг, пък и така или иначе шествията бяха сутринта, когато всички бяха все още относително трезвени. Но когато джуджешките и тролските кръчми се изпразваха вечерта, самият ад се изливаше на улиците, със запретнати ръкави, готов за бой.
В лошото старо време Стражата се покриваше някъде на сигурно и пристигаше едва когато пиянският бяс беше стихнал. Тогава прибираха в колата за нарушители всеки трол и всяко джудже твърде пияни, замаяни или мъртви, за да помръднат. Беше просто.
Така беше тогава. Сега имаше прекалено много джуджета и тролове – не, поправка, градът беше обогатен от самобитни, растящи джуджешки и тролски общности, и имаше повече... отрова във въздуха.
Твърде много взиране в миналото, прекалено много докачливост. И твърде много пиячка.
И тъкмо когато си мислиш, че по-зле няма как да стане, отнякъде изниква граг Трошибут и аверите му. Наричаха ги "джуджета от дълбините", джуджета с убеждения фундаментални като основен геоложки пласт. Появиха се преди месец, настаниха се в изоставена къща на улицата на Петмезената мина, и наеха няколко местни джуджета да разчистят мазетата. Титулуваха ги "граг". Ваймс разбираше достатъчно джуджешки, за да знае, че "граг" означава "прославен майстор на джуджешкия закон". Трошибут обаче му беше майстор по свой собствен начин. Той проповядваше превъзходството на джуджето над трола, и че дълг на всяко джудже е да следва завета на дедите си и да изтрие тролската раса от лицето на света. Било записано май в някаква свещена книга, което го правеше позволено, и сигурно и задължително.
Младите джуджета го слушаха, защото говореше за история и съдба и всички останали думи, с които винаги се парадира, за да изглежда клането като нещо хубаво. Беше устрем без участието на главата. Заради злобни глупаци като него джуджетата вече ходеха по улиците не само с традиционната бойна брадва, но и с тежка ризница, ланци, боздугани на верига, мечове, и т. н. ... цялата глупава, провокативна железария, известна като "кланг".
И троловете го слушаха. Имаха повече лишеи, повече графити на отделните тролски кланове, повече тролски татуировки и много, много по-големи бухалки.
Не винаги беше било така. Нещата бяха по-спокойни последните десетина години. Като раси джуджетата и троловете никога нямаше да станат дружки, но градът ги размесваше и на Ваймс му се беше струвало, че с леки търкания ще успяват да се спогодят.
А сега в котела за претопяване отново се бяха появили бучки.
Проклетият Тршибут! Ваймс го сърбяха ръцете да го арестува. Технически джуджето не вършеше нищо нередно, но това не беше пречка за ченге, което си знае работата. Определено би могъл да го прибере по обвинение за Поведение, което Може да Доведе до Нарушаване на Реда. Но Ветинари се беше възпротивил. Каза, че подобно нещо само би наляло масло в огъня, но колко по-зле би могло да стане така или иначе?
Ваймс затвори очи и си припомни ниския силует, опакован в черни кожени дрехи и шапка, така че да не извърши престъплението да види светлината на слънцето. Нисък, но пълен с големи приказки:
"Пазете се от трола. Не доверявайте му се. Отпратете го от прага си. Той е нищо, просто прищявка на стихиите, ненаписан, нечист, кухото и завистливо ехо от света на минералите на живите, мислещи същества. В главата му: скала; в сърцето му: камък. Не строи, не дълбае, нито сее, нито жъне. Рождението му е кражба и където и да довлачи бухалката си, краде. Когато не краде, мисли как да краде. Единствена цел на жалкия му живот е неговият завършек, освобождавайки окаяната скала от пропиления за него дар на разума. Изричам това в скръб. Затуй защото убийството на трол не е убийство. В най-лошия слуачй е милосърдно дело.
Накъде по това време тълпата беше нахлула вътре.
Ето толкова по-зле можеше да стане. Ваймс отглеждаше вестника в опит да открие нещо, което да докаже, че хората в Анкх-Морпорк все още живеят в истинския свят...
- О, дявол да го вземе! – той се изстреля от стола и се завтече надолу по стълбите, където Веселка направо се сви под гръмотевичното му идване.
- Знаехме ли за това? – извика, тръсвайки вестника върху регистъра на произшествията.
- Да сме знаели за какво, сър? – попита Веселка.
Ваймс заби пръста в кратка илюстрована статия на четвърта страница, като почти проби хартията.
- Виждаш ли го това? – изръмжа. – Този малоумник от Пощенската служба взел, че пуснал серия мемориални марки за Долината на Куум.
Джуджето погледна статията нервно. – Ъ... две марки, сър.
Ваймс се загледа. Не беше забелязал много от детайла, когато червената мъгла на бяса се спусна. Да, наистина, марките бяха две. Бяха почти еднакви. И двете показваха Долината на Куум, камениста местност, оградена от планините. И двете показваха битката. Но на едната, малки нарисувани тролове гонеха нарисувани джуджета отдясно наляво, а на другата джуджетата гонеха троловете отляво надясно. Долината на Куум, където троловете причаквали в засада джуджетата и джуджетата тях. Ваймс изпъшка. Купете си глупава история, десет пенса парчето, с висока стойност за колекционери.
- "Възпоменателна партида за Долината на Куум" – прочете. – Но ние не искаме да си я спомнят ! Искаме да я забравят !
- Това са само пощенски марки, сър. – каза Веселка. – Искам да кажа, няма закон против пощенските марки...
- Трябва да има такъв против това да си проклет глупак!
- Ако наистина имаше, сър, щяхме да работим извънредно всеки ден, сър. – намръщи се Веселка.
Ваймс се успокои малко. – Да, и нямаше да могат да строят килиите достатъчно бързо. Спомняш ли си марката с аромат на зелка от миналия месец? "Изпратете на вашите напуснали дома синове и дъщери познатата миризма на дома". Та те взимаха, че се подпалваха ако сложиш твърде много от тях накуп.
- Все още не мога да премахна миризмата от дрехите си, сър.
- Както и хората на сто мили оттук, доколкото разбрах. Какво направихме с проклетите измишльотини в крайна сметка?
- Сложих ти шкаф за доказателства № 4 и оставих ключа в ключалката.
- Но Ноби Нобс винаги краде всичко, което... – започна Ваймс.
- Тъй вярно, сър! – каза Веселка щастливо. – Не съм ги виждала от седмици насам!
От столовата се чу трясък, последван от викане. Нещо вътре във Ваймс, може би точно това, което беше чакало първия камък, го изстреля през стаята, надолу по коридора и до вратата на столовата така бързо, че прахът който вдигна нямаше време да спадне.
Завари картина, нарисувана с различни краски на вина. Една от масите беше катурната. Храна и евтини метални прибори и съдове се бяха разпилели по пода. От едната страна на този хаос стоеше тролски полицай Слюда, понастоящем задържан от тролски полицаи и Флуорин и Шиста; от другата страна вероятно човешки ефрейтор Нобс и със сигурност човешки полицай Треска, придържаха във въздуха джуджешки полицай Бранищит.
По останалите маси имаше и други стражници, всички замръзнали, както са се изправяли. И в тишината се носеше шум, който само човек, който специално се ослушва за него може да долови: шумът от ръце, спрели на инч от първото попаднало оръжие, и сега бавно, много бавно прибиращи се обратно.
- Така – каза Ваймс в кънтящия вакуум. – Кой ще е първият, който ще ми съобщи голямата опашата лъжа? Ефрейтор Нобс?
- Ами, г-н Ваймс, - каза Ноби Нобс докато сваляше замлъкналия Бранищит на земята – ъ ... Бранищит тука ... взе на ..., да, взе чашата на Слюда по погрешка, така те ... и ... ние всички видяхме това и скочихме да ... – гласът на Ноби доби скорост, когато лъжите заприличаха на истина – и така бутнахме масата ... понеже ... – и тук лицето на Ноби доби изражение на добродетелна идиотия, което беше доста плашещо – защото той наистина сериозно щеше да пострада ако си пийне и глътка тролско кафе, сър.
Ваймс въздъхна вътрешно. Даже и за глупаво извинение не беше наистина зле. Поне имаше това качество, че е напълно невероятно. Никое джудже не би си и помислило да вземе чаша тролско експресо, което беше стопилка от различни химикали, поръсена с ръжда. Всички знаеха това, както бяха наясно и че Ваймс вижда, че Бранищит е вдигнал брадва над главата си, а полицай ... е замръзнал, изтръгвайки бухалка от Слюда. И всички знаеха също така, че в сегашното си настроение Ваймс би окошарил първия проклет глупак, който сгази лука и вероятно и този до него.
- Това било, така ли? – каза Ваймс. Значи не е било това, че някой май е направил злобно подмятане за колега стражник и други от същата раса, може а? Малка допълнителна доза глупост в морето от глупост по улиците днес, сигурно?
- Не, нищо подобно, сър. – каза Ноби. – Просто малка случка.
- За малко да стане гаден инцидент, а?
- Да, сър!
- Е, не искаме да се случват гадни инциденти, нали, Ноби!
- Не, сър!
- Никой от нас не ги иска, предполагам. – каза Ваймс, оглеждайки стаята. Няколко стражници, забелязват с мрачно задоволство, се потяха от усилието да не мърдат. – А е лесно да се случат, когато умът ни не е здраво в работата. Ясно ли е?
Чу се неясно мънкане.
- Не ви чувам!
Този път звучеше повече като "Тъйвярносър!".
- Чака. отсече Ваймс. – Сега марш навън да пазите реда, защото пък вътре не е мястото за това, и още как!
Хвърли по един специален поглед на стражници Бранищит и Слюда и се запъти обратно към кабинета си, където за малко не се сблъска със сержант Ангуа.
- Съжалявам, тъкмо...
- Оправих се, не се притеснявай. – каза Ваймс. Но беше на косъм.
- Някои от джуджетата наистина са на ръба, сър. Помирисвам го.
- Ти и Фред Колън.
- Не мисля, че е само тая работа с Трошибут, сър. Нещо ... джуджешко е.
- Е, не мога да им го избия от главата. И тъкмо когато денят не може да стане по-зле, ми се налага да говоря с проклетия вампир!
Видя твърде късно притеснения поглед на Ангуа.
- А ... май за мен става дума. – каза плах глас зад него.
Фред Колън и Ноби Нобс, живнали след доста дългата си почивка за кафе, се движеха внимателно по Броудуей, извеждайки малко униформата на въздух. След тези работи в Стражата май вече по-добре да не се навъртат там известно време.
Разговаряха като хора, които имат целия ден на разположение. То така си и беше. Бяха избрали точно тази улица, защото беше оживена и широка и защото в тази част на града нямаше много тролове и джуджета. Мотивите бяха безпогрешни: сега в много квартали джуджета и троловете се движиха на групи, или си стояха на място на групи, в случай че някоя движеща се група започне да прави проблеми в техния квартал. Имаше малки инциденти от седмици насам. Ноби и Фред сметнаха, че в тези райони почти няма ред, така че беше загуба на усилия да се пази и какъвто да е там ред останал, нали? Няма смисъл да държиш овцете там, където ще ги изядат вълците, нали? Логично беше. Би изглаждало глупаво. Докато на големи улици като Броудуей цареше много мир, който очевидно имаше нужда от пазене.
|
[