Thud! преводче / Фен клубове / Тери Пратчет

Искате ли още от THUD? Ето ви. Моля да ми простите грешките при превода, защото изобщо не знам английски, и някои неща ги превеждах фриволно.

Ноби и Фред сметнаха, че в тези райони почти няма ред, така че беше чиста загуба на усилия да се пази малкото което беше останало, нали?
Няма смисъл да държиш овцете там, където ще ги изядат вълците! Логично беше. Би изглеждало глупаво.
Докато на големи улици, като Броудуей, цареше много мир, който очевидно имаше нужда от пазене. Здравият разум им подсказваше, че това е самата истина! Беше очевидно, като носа на лицето ти, особено онзи на лицето на Ноби.
- Лоша работа.- каза Колън докато се шляеха – Никога не съм виждал джуджетата такива.
- Винаги са така натопорчени преди деня на Долината Куум сержант!- отбеляза Ноби.
- Да, обаче Трошибут ги разбуни яко, без грешка! - Колън свали шлема си и изтри вежди.- Казах на Сам за моята вода и той беше впечатлен!
- Би трябвало ! Всеки би се впечатлил.
Колън пипна носа си.
- Задава се буря Ноби.
- Няма и облаче на небето сержант?- забеляза Ноби
- Образно казано Ноби, образно казано!-въздъхна Колън и изгледа приятеля си отстрани. Когато продължи, в гласа му се усещаше колебливият тон на човек, който си е наумил нещо.
-Всъщност Ноби, има едно нещо за което, бих казал , искам да говоря с тебе като мъж....- имаше леко колебание –...с мъж:
-Да сержант?
-Както знаеш Ноби, аз винаги съм приемал лично твоето морално физическо състояние, тъй като нямаш баща, който да те напътства в правилната посока... – започна Колън тактично.
- Напълно вярно сержант. Щях да съм много неориентиран ако не го правеше – каза Ноби добродетелно.
- Ами добре, нали си спомняш, разправяше ми за онова момиче дето си щял да излизаш с него, та как и беше името ..?
- Тауни, сержант ?
- Това беше ..зайчето. Онази дето работи в клуба, нали?
- Точно така. Има ли някакъв проблем сержант? – каза Ноби неспокойно.
- Не съвсем. Но когато миналата седмица ти имаше свободен ден , аз и полицай Джолсън бяхме извикани в Клуб „Розови Писенца” Ноби. Знаеш ли , че там имат танц на кол и танц на маса и неща от този род? Ти познаваш госпожа Копачева дето живее на Нова Обущарска нали?
- Дъртата госпожа Копачева с дървените зъби ли сержант?
- Същата Ноби – каза Колън авторитетно. Тя е чистачка там. И изглежда че когато отишла там в осем часа сутринта АМ, там нямало никой, Ноби, и ами
трудно ми е да го кажа , но изглежда си е била наумила да се позавърти около кола.
Споделиха момент на тишина, за да може Ноби да превърти лентата на въображението си, и бързичко да изреже излишните парчета.
- Но тя трябва да е на около 75 сержант?- каза той, оцъклен в нищото от парализиращ ужас.
- Момичетата имат мечти Ноби, момичетата имат мечти! Р`збира се, тя си забравила, че вече не е толкова гъвкава, плюс това кракът и зе закачил в гащите, а в паниката роклята и се захлупила на главата. Била в доста лошо състояние, когато управителят дошъл, висяла надолу с главата от три часа, а зъбите и били паднали на пода. На всичкото отгоре не можела да се пусне и от кола. Грозна картинка – вярвам, че няма нужда да ти я рисувам. Ето го и края Всичкото Джолсън трябваше да изтръгне кола от тавана и от пода за да можем да я освободим. Тази жена има мускули като на трол Ноби, кълна се. А после, когато я прибирахме зад сцената дойде онази млада жена облечена само в пайети и връзкиза обувки и каза, че е твоя приятелка. Не знаех къде да си дяна лицето!
-Не трябва да си го слагаш никъде сержант. Веднага ще те изхвърлят за такива работи.- каза Ноби.
- Никога не си ми казвал,че тя танцува на кол Ноби!- оплака се Фред.
- Не говори така сержант! - Ноби прозвуча сякаш нещо го заболя. Сега са модерни времена. А и тя има класа, Тауни де. Дори си носи свой собствен кол. Няма ала-бала.
- Но, искам да кажа ... да си показва тялото по такъв неприличен начин Ноби! Да се подмятка нагоре-надолу по без гащи. Така ли трябва да се държи?
Ноби разгледа този сложен метафизичен въпрос от различни ъгли.
- Ъ – ъ..... Да? - рискува.
- Както и да е, аз си мислех че ти все още излизаш с Верити Стенобойката? – каза Колън, звучеше сякаш изнася заключителната пледоария.
- О, Чукоглавата си е добро момиче, стига да я улучиш в добро настроение сержант! призна Ноби.
- Имаш предвид онези дни, когато ти крещи да се разкараш и те гони по надолнището, като хвърля раци по тебе?
- Точно тези дни сержант! Но добра или лоша, никога не мож се оттърва от миризмата на риба. А и очите и са твърде раздалечени едно от друго. Искам да кажа , че е трудно да имаш връзка с момиче дето не може да те види когато си застанал точно пред нея
- Не мислех , че Тауни може да те види, дори ако и се набуташ в очите, също! Та тя е почти шест стъпки висока и има доста голям балкон ... ами тя е доста голямо момиче Ноби. – Фред Колън беше на път да претърпи загуба. Ноби Нобс и танцьорка на кол, с голяма коса, голяма усмивка и ...изобщо голяма големина? Я огледай картинката, а после и зад нея! Имаше нещо тук, наистина имаше. Той направи усилие.- Тя ми каза Ноби , че е била мис Май на първа страница на „Момичета, Гъдел и Жартиери”! Имам предвид....
- Какво искаш да кажеш сержант? Както и да е! Тя не беше само мис Май, беше и през първата седмица на юни! – уточни Ноби. Това беше единственият начин they had room.
-Ъъ... добре тогава, да те попитам – промърмори Фред – дали момиче което си показва тялото за пари е подходяща съпруга за ченге? Задай си този въпрос!
За втори път през последните пет минути, нещо като дълбока мисъл мина през сбръчканото лице на Ноби.
- Това подвеждащ въпрос ли е сержант? – каза накрая – `щото знам със сигурност , че Хадок си е закачил снимката и в шкафчето си и всеки път като отвори и вика „ Оха, я ги глей тия цом...”
- Как се срещнахте всъщност ? – каза Колън бързо.
- Какво? О, очите ни се срещнаха когато напъхвах една IOU в жартиера и сержант! - каза Ноби щастливо. И не мисля, че беше ударена в главата, или нещо! Не мисля така сержант.
- Да не е нещо ...болна? – каза Колън изследвайки всяка вероятност.
- Не сержант!
- Сигурен ли си ?
- Тя каза , че ние вероятно сме двете половини на една и съща душа! – каза Ноби замечтано.
Колън спря с единия крак замръзнал във въздуха над тротоара. Вторачи се в нищото, а устните му мърдаха без да издават звук.
- Сержант ? каза Ноби.
- Ъхъ .... ъхъ. – каза Колън малко или много на себе си – ъхъ, виждам. Не едни и същи неща във всяка половина, очевидно. Някак...пресято.... - Ботушът се приземи. – Бих казал!
Беше по скоро хленчене отколкото плач и идваше откъм вратата на Кралския Музей На Изкуствата. Висока, хърбава фигура направи знак на стража който се оказа наблизо.
- Дасър? – каза Колън като докосна шлема си.
- Имахме охбирхджия , полицай!
- Охкащ обирджия? – каза ноби.
- За боговете, господине! - каза Колън, слагайки предупредително ръката си на раменете на ефрейтора. - Нещо да е откраднато?'
- Даах. Вихждате ли, по скоро си михсля, захщо бехше охбирът? - каза мъжът. Беше заел позата на умислено пиле, но Фред Колън беше впечатлен. Можеше ясно да разбере човека, толкова беше наконтен. Не беше толкова говор колкото пригодена за целта прозявка.
- Аз съм сър Рейнолд Шивашки, Пазител на Изящните изкуства, тъкмо минахвах през Голямата Гахлерия и ... О боже, взели са Калпазански!
Мъжът видя две празни лица.
- Метод Калпазански? – опита – Битката При Долината Куум? Това е безценно произведение на изкуството.
Колън успя да зацепи.
- Аха – каза – това е сериозно. По –добре да хвърлим един поглед отгоре му. Ъ.. искам да кажа мястото на което е станало престъплението.
- Даах, Даах, разбира се – каза сър Рейнолд – елате нахсам. Доколкото съм разбрахл, вие в модерната Страхжа можете да разберете много само като хвърлите един поглед върху местопрестъплението, нали ?
- Така ли ставало?-каза Ноби.
- О, Даах.
- Много ни бива в това.
- Ъ...именно, каза сър Рейнолд. Оттухк моля.
Стражата го последва. Разбира се и преди бяха влизали в музея. Повечето граждани също бяха влизали, в дни в които нямаше по-добро развлечение. При управлението на лорд Ветинари музеят беше ставал домакин на няколко модерни изложения, откакто негова светлост имаше Отношение, но пък бавното шляене между древни гоблени и доста покафенели и прашасали картини беше приятен начин да си прекараш следобеда. Плюс това винаги е приятно да погледаш портрети на огромни розови жени по без дрехи.
Ноби имаше проблем.
- Ей сержант какви ги плещи тоя?- прошепна – Звучи сякаш се прозява през цялото време. Какво е галера?*
* (Б.пр - galler rear – непреводима за мен игра на думи, затова си го насосах както ми дойде)
- Галерия Ноби. Това е много първокачествен лаф, да. И аз трудно му разбирам. Показва високата си класа Ноби. Няма да е твърде добре, ако хората като тебе го разбират нали?
- Вярно казано сержант - съгласи се Ноби – Не бях мислил за това.
- Тази сутрин ли открихте липсата сър? – каза Колън, докато се мъкнеха след уредника към галерията, все още задръстена със стълби и прашни покривала.
- Даах наистина!
- Значи е откраднато снощи тогава?
Сър Рейнолд се поколеба.
- Ъ .... не непрехменно, страхувам се. Ние почиствахме Дългата Гахлерия. Картината беше твърде голяма за да я преместим, разбира се, захтова я покрихме с големи прашасали чаршафи през последния месец. Но когато ги свалихме тази сутрин , там бехше само рамката! Ето забележете.
Калпазански заемаше – или по-скоро беше заемала – рамка висока десет стъпки и дълга петдесет стъпки, което само по себе си, я доближаваше до критерия, самата тя да бъде произведение на изкуството. Стоеше си там ограждайки само грапава прашасала мазилка.
- Предполагам , че сега е у някой богат частен колекционер. – измрънка сър Рейнолд. – Но как би могъл да го пази в тайна? Платното е едно от най-извехстните картини в света. Всеки цивихлизован човек би я разпознал веднага!
- Как изглеждаше? – каза Фред Колън.
Сър Рейнолд придоби онзи израз на недоумение, който получаваше всеки разговарял с Анкх Морпоркските Пазители на реда.
- Вехроятно бих могъл да ви намеря копие. – каза той уморено. – Но оригиналът е дълъг петдесет стъпки! Нихкога ли не сте го вихждали?
- Ами помня, че ме домъкнаха да го видя, когато бях хлапе, но беше бая отдавна наистина. Така или иначе не мож го видя цялото наведнъж. Искам да кажа, че докато отидеш от единия до другия край вече си забравил какво става в началото.
- Уви, това е жалката истина сержант. – каза сър Рейнолд. И най – дразнещото е товах, че всихчкото товах почистване беше за да се построи специална кръгла стая за да се показва Калпазански. Знайте, че идеятах му е бихла да изложи картината таках, че наблюдателят да бъде обкръжен отвсякъхде от нея, сякаш се намира в самото събитие. И щяхте да сте там, в Долината на Куум! Наричал го е паноскопично* изкуство. Говорете каквохто си искате за съвременния интерес, но допълнителните посетители щяха да направят това възможно - да се покахже картината, така както ние вярваме че е редно да се покахзва. А се случи това!
*Б.пр. panoscopic – от панорама и scope- обхват.
- Ако сте щели да я местите, защо просто не я свалихте и прибрахте някъде на чисто и сигурно място сър?
- Искате да кажете да я свием на руло? - каза сър Рейнолд ужасен – Това би причинило много повреди. Какъв ужас! Не, ниех се упражнявахме много внимателно за следващата седмица, когато трябваше най-прилежно и усърдно да извършим преместването. – той потрепера – Когахто си помисля, че някой просто я е изрязал от рамката направо ми прималява!
- Хей това може да е следа сержант! – каза Ноби, който се беше върнал към обичайното си занимание: да се мотае наоколо и да опипва всичко за да разбере дали има нещо ценно. – Я виж, някой е складирал ня`ква смрадлива купчина боклуци тука! Той се замъкна на другата страна, към един постамент който, ама наистина , изглеждаше натрупан догоре с разни вехтории.
- Не го пипайте, моля! – каза сър Рейнолд, втурвайки се натам. Това е „Не Ми Говорете За Понеделниците”! Това е най- спорната твохрба на Даниеларина Недоволна. Не сте местили нищо нали? - добави нервно. – Това буквално е безценно, а пък тя има много остър език като реши.
- Това е само голямо количество стар боклук! – възрази Ноби, като даваше заден ход.
- Изкуството е по-велико от стойността на съставните му механични компоненти ефрейтор! – каза уредникът – Сихгурно не бихте казал, че „Три Големи Розови Жехни” и „Парче Мрежа” на Каравати са само, хм „голямо количество стар пигмент”?
- Какво бихте казал за това тогава? - каза Ноби сочейки съседния постамент. – Това е просто голям заострен кол със закован на него пирон! Това също ли е изкуство?
- Свобода? Ако излезе някога на пазара, най-верояхтно ще докара тридесет хиляди АМ долара. – каза сър Рейнолд.
- За парче дърво и един пирон? – каза Фред Колън. – Кой го е направил?
- След като видял Не Ми Говорете За Понеделниците!, Лорд Ветинари благосклонно заковал Мис Недоволна на кола, за ухото . – каза сър Рейнолд – Все пак , в продължение на следобеда тя успяла да се освободи.
- Бас държа, че е била бясна! – каза Ноби.
- Не и след като спечехлила няколко награди за творбата. Вярвам, че тя планира да се закове за още няколко други неща. Би била много вълнуваща изложба!
- Да ви кажа тогава нещо сър, - каза Ноби услужливо. – Защо да не оставите тази голяма рамка, така както си е, и да и сложите ново име, като Изкуството на Кражбата например?
- Не! – каза сър Рейнолд студено – Това би било неразумно.
Въртейки глава като глобус, Фред Корлън отиде направо до стената толково жестоко, или жестохко, лишена от покритието си.
Картината беше грубо изрязана от рамката. Сержант Колън не беше от високоскоростните мислители, но това положение му се видя доста странно. Ако имаш цял месец на разположение да свиеш картината, защо да оплескваш работата? Фред гледаше на човечеството от гледната точка на ченге, много по- различна в някои отношения от тази на уредника. Никога не казвай, че хората не биха направили нещо , все едно колко е странно.
Вероятно има такива побъркани богаташи дето биха купили картината, дори това да означава, че те ще са единствените които ще я гледат в уединението на собствения си дом. Хората могат да са такива. И осъзнавайки, че всъщност това е голямата им тайна, вероятно получават възхитителна, силна, малка тръпка отвътре.
Но крадците бяха срязали картината така , сякаш въобще не ги е грижа дали ще се продаде. По цялата дължина имаше няколко парцаливи инча от.... Я чакай малко...
Фред се дръпна назад.
Улика! Ето я, точно тук. Той получи възхитителна, силна, малка тръпка отвътре.
- Тази картина, - заяви той – която не е тук, искам да кажа, очевидно, е открадната от......трол!
- О боже, по какво съдите? – каза сър Рейнолд.
- Много съм доволен, че ми задавате този въпрос, господине – каза Фред Колън – наистина доволен. Открих че..., забележете, горната част на обиколната фреска е срязан много близо до рамката. – той показа – Сега, вашият трол би могъл лесно да достигне до горе с ножа си, и да реже по ръба на рамката, отгоре надолу, по малко от всяка страна ето? Но обикновеният трол не може да се навежда така добре, и за това, когато е трябвало да реже по протежение на долната част, малко е пооплескал работата и я е оставил цялата нащърбена. Плюс това само трол може да я отнесе. Стълба от килими е безполезна, а пък да навият фреската на руло би било по-трудната работа. - Той засия.
- Много добре сержант! – каза уредникът.
- Правилно мислене Фред! – каза Ноби.
- Благодаря ефрейтор! – каза Фред Колън великодушно.
- Или пък може да са били две джуджета с подвижна сгъваема стълба. – Ноби пращеше от бодрост. – Декораторите са оставили няколко след себе си. Има ги навсякъде.
Фред Колън въздъхна.
- Виждам Ноби, че такива коментари, направени пред външни лица, са причината аз да съм сержант, а ти не! Ако бяха джуджета, навсякъде щеше да е подрязано чисто и спретнато, очевидно е. Това място заключва ли се нощно време господин, сър Рейнолд?
- Разбира се ! Не само се заключва, но има и решетка. Старият Джон е много педантичен в това отношение. А и той живее на тавана, и може да направи мястото като крепост.
- Той трябва да е пазачът нали? – каза Фред – Ами трябва да говоря с него.
- Несъмнено трябва, - каза сър Рейнолд нервно – Сега, михсля, че разполагаме с някои детайли за картината в склада. Аз ..ъъ..ще отида да ги потърся...
Той забърза към малък портал наблизо.
- Чудя се как са я изкарали навън? – каза Ноби, когато останаха сами.
- Кой казва че са я изкарали? Голямо място като това, пълно с тавани и мазета, и сранни закътани ъгли, защо да не я скатаят на скришно и да почакат малко? Един ден влизаш като клиент, скриваш се под някое покривало, през нощта изрязваш фреската, скриваш я някъде, и на следващия ден си излизаш с друга партида клиенти. Просто а? – той се усмихна на Ноби – Трябва да надхитрим престъпните умове нали?
- Или пък просто биха могли да разбият вратата и да духнат навън с фреската посред нощ, - каза Ноби. – Защо да се моткат със засукан план, като и простичкият върши работа?
Фред възъдъхна.
- Струва ми се,че това ще се окаже доста забъркана работа Ноби.
- Може да помолиш Ваймсчо тогава, да даде случая на нас. – каза Ноби - Искам да кажа, че така или иначе вече знаем фактите, нали?
Във въздуха висеше неизказан въпросът: Къде искаш да си ти през следващите няколко дни? Навън има брадви и сопи, дето са на път да се разхвърчат, или тук вътре претърсвайки всички тавани и мазета много, много внимателно? Помисли за това. И няма да е малодушно нали? `щото знаменито платно като това, е почти част от националното ни наследство! Дори и ако е само рисунка на това, как сбирщина джуджета и тролове са се хванали за гушите!
- Мисля да напиша съответния рапорт по случая и да подскажа на Господин Ваймс, че може би ние сме подходящите хора да се справим с тази работа- каза Фред Колън бавно – случаят се нуждае от вниманието на опитни полицаи! Колко разбираш от изкуство Ноби?
- Колкото трябва сержант!
- Хайде де Ноби!
- Какво? Тауни каза, че това дето тя прави е Изкуство сержант. И носи повече дрехи от всичките жени дето са накачени по стените наоколо,`що го размирисваш?
- Да , но... - Фред Колън се подвоуми. Дълбоко в сърцето си знаеше, че да се въртиш нагоре - надолу около кол, облечена в костюм с който може да си чистиш разстоянието между зъбите, определено не е изкуство, а когато си нарисувана легнала в легло, облечена само с усмивка и чепка грозде, си е добро, солидно изкуство, но да сочиш с пръст разликите, както в случая, си беше опасно.
- Няма урни – каза накрая.
- Какви урни? – каза Ноби.
- Голите жени са изкуство само когато има включени и урни – каза Фред Колън. Това прозвуча слабовато дори и на него самия, и затова прибави – или постамент. Двете заедно е най-добре разбира се. Това е таен знак, който слагат за да ти кажат, ето това е Изкуство и няма проблем да го гледаш.
- Ами какво ще кажеш за растение в саксия?
- Няма проблем , ако е на урната!
- Ами ако няма нито урна, или постамент или саксийно растение? – каза Ноби.
- Имаш ли някого предвид Ноби ? – каза Фред подозрително.
- Да , Богинята Аноя*, Надигаща се от Домакинските Пособия- каза Ноби. Имат я тука. Беше нарисувана от местен момък с три и-та в името, което ми звучи доста артистично.
* Аноя е Анкх-Морпокската Богиня На Нещата Заклещили Се В Чекмеджета.

- Бройката на и-тата е важна Ноби – каза сержант Колън гробовно, но в такива ситуации трябва да си зададеш въпроса: Къде е херувимчето? Ако има малко дебело розово хлапе държащо огледало или ветрило или нещо подобно, тогава всичко все още е наред. Дори ако то ти се зъби. Очевидно е, че не можеш да слагаш урни навсякъде.
- Добре, но да предположим..- започна Ноби.
Една отдалечена врата се отвори и сър Рейнолд влетя по мраморния под, с книга под мишница.
- Ахъ, страхувам се , че няма копие на картината – каза той. Очевидно би бихло трудно да се направи достоверно копие. Но, пък ъъ... в този по-скоро сензационален *трактат има доста детайлни скици. В днешно време изглежда всеки посетител има копие, разбира се. Знаете ли че, на оригиналната картина могат да бъдат различени повече от две хиляди четиристотин и деветдесет отделни джуджета и тролове, по доспехите или по белези по тялото. Това докарало Калпазански до лудост, горкият човек. Отнело му е шестнадесет години да я завърши.
*Б.пр(sensationalist - от sensational което значи и сензационен и чувствителен, но мисля че в случая става дума за чувствителна сензация или сензационна чувствителност, шегичка!)
- Това е нищо, - каза Ноби бодро – нашият Фред започна да боядисва кухнята си и още не е завършена, а я започна преди двайсетина години!
- Благодаря ти за това Ноби – каза Колън студено. Той взе книгата от уредника. Заглавието беше Сборник с Описания от Долината Куум. Колко луд? - каза.
- Ами, занемарил другата си работа. Доста често се местел от място на място, защото не можел да си плати наема и трябвало да влачи със себе си огромното платно. Представете си! Трябвало да проси бои на улицата, което отнемало доста от времето му, тъй като не толкова много хора носят със себе си тубичка Препечена Жълтокафява! Казва също, че тя му говорела. Ще намерите всичко описано тук. Доста драматизирано, страхувам се.
- Картината му говорела?
Сър Рейнолд направи физиономия.
- Вярваме, че е имал това предвид. Не знаем със сигурност. Нямал е никакви приятели. Бил е убеден, че ако заспи през нощта ще се превърне в кокошка. Оставял си малки бележки на които пишело:„Ти не си Кокошка”, въпреки че, понякога е бил убеден, че лъже. Всеобщото мнение е, че с отдадеността си към тази картина си е докарал някакъв вид мозъчна треска. Към края е бихл убеден, че гухби разсъдъка си. Казвал, че може да чухва битката.
- От къде знаете всичко това сър – каза Фред Колън – Нали казахте, че е нямал никакви приятели?
- А, проницателният ум на полицая! – каза сър Рейнолд усмихнато. – Оставял е бележки до себе си, сержант. През цялото време. Когато последната му хазяйка влязла в стаята, намерила няколкостотин от тях, натъпкани в стари торби от храна за кокошки. За щастие не можела да чете, и понеже имала фикс-идеята, че наемателят и нещо като гений и следователно може да има нещо за продаване, тя извикала съседката госпожица Аделина Щастливкова, която рисувала акварели, а госпожица Щастливкова пък извикала един неин приятел който правел рамки за картини, който бързо привикал Ефраим Dowster бележитият пейзажист.
Оттогава насам учените се мъчат да разгадаят главоблъсканицата с бележките , за да разберат какво е ставало в измъчения мозък на бедния човек. Както виждате не са подредени последователно. А някои са много ...странни.
- По странни от „Ти не си Кокошка”?- каза Фред.
- Да! – каза сър Рейнолд. – Има разни неща за гласове, поличби, призраци.... Също така е писал и дневника си на различни парчета хартия и никога не ех оставил никакви знаци за тхова кога или къде е бил, в случай че кокошката го намери. И е използвал много предпазлив език, за да нхе може кокошката да го разбере.
- Съжалявам, но нали казахте че той се е мислел за кокошка? – започна Колън
- Кхой може да измери дълбината на мисловните процеси в главата на клехтника сержант? - каза сър Рейнолд с досада.
- Ъъ ... а картината говори ли ? – каза Ноби Нобс – Странни неща са се случили май а ?
- Ах, не, - каза сър Рейнолд. Поне не и по мое време. Откакто книгата беше преиздадена, в часовете за посещение тук винаги стоеше пазач, и той каза че картината не е издала и звук! Безспорно това винаги е въодушевявало хората и затова винати са съществували теории за заровено съкровище. И точно захтова книгата беше преиздадена. Хората обичат мистериите, нали?
- Не и ние! – каза Фред Колън.
- Аз дори не знам какво значи мистрия.* – каза Ноби , прелиствайки Сборника. Ето, чувал съм за тази книга. Моят приятел Дейв който държи магазина за марки, казва че това била историята на едно джудже, което преминало през едно градче близо до Долината Куум, след повече от две седмици след битката, и било цялото изранено защото попаднало на тролска засада, и умирало от глад, никой не знаел много джуджешки, но изглеждало сякаш джуджето искало да го последват и повтаряло отново и отново една и съща дума, която явно значела „съкровище” на джуджешки, само дето докато го следвали обратно към долината, то умряло по пътя и те никога не успели да открият нищо. И тогава онзи младок художник намерил .... нещо в Долината на Куум и скрил мястото където намерил нещото на тази картина, но му нарисувал банани. Сякаш било обитавано от духове, каза Дейв. И каза, че управниците потулили нещата.
*Б.пр.- mystery и mister rear пак игра на думи.
- Да, но твойто другарче Дейв казва, че управниците винаги потулват нещата Ноби! – каза Фред.
- Ами че те ги потулват!
- С изключение на това, че той винаги е чувал за тези неща и никога не си мълчи. – каза Фред
- Знам, че обичаш да кажеш някоя смешка сержант, но тука има много работи дето ние не ги знаем.
- Като какво например? – каза Колън язвително – Посочи ми едно нещо което става и за което ти не знаеш! Ето , не можеш, можеш ли?
Сър Рейнолд си прочисти гърлото.
- Разбира се това е една от теохриите. – каза той внимателно, като човек попаднал във въртележката противоречиви теории на Мозъчния Тръст Ноби-Колън. - За жалост записките на Метод Калпазански подкрепят верността на почти всяка възможна теохрия която ви хрумне. Настоящият интерес към към картината е , подозирам, заради това, че в книгата действително се повтаря тази история за някаква голяма тайна скрита в картината.
- О ? – каза Колън наострил уши- Каква тайна?
- Нямам представа. Пейзажът ех предаден много подробно. Указание за скрита пещера може би? Нещо около разположението на някои от сражаващите се? Има всякакви теохрии. Често разни странни хора идваха тук с рулетки и с тревожно напрегнато изражение, но аз не мисля, че въобще са открили нещо.
- Може би един от тях я е гепнал?- предположи Ноби.
- Съмнявам се ! По скоро бяха разни потайни индивиди които си носеха сандвичи и манерка и оставаха тук цял ден. От вида хора които харесват анаграмите и тайните знаци и имат теория, и пъпки. Най-вероятно съвсем безобидни, освен един за друг.
Освен това, защо да я крадат? Харесва ни хората да се интересуват от нея. Не мисля, че такава личност ще занесе картината у дома, защото би била твърде дълга да я прибереш под леглото. Знаете ли , че Калпазански е написал, че понякога посреднощ чувал писъци? Шумът от битката, бил е обсебен. Много тъжно.
- В такъв случай, това не е нещо което би искал да окачиш над камината. – каза Фред Колън.
- Точно така сержант. Дори да приемем, че е възможно да съществува камина дълга петдесет стъпки!
- Благодаря ви сър. Още нещо ми дойде наум. Колко врати има в това място?
- Три, - каза сър Рейнолд бързо. А и двете са постоянно заключени. Но ако тролът..
- ...или джуджетата. – каза Ноби.
- Или , както моят по-млад колега посочи, джуджетата се опитат да я отнесат – Водоливници, - каза сър Рейнолд гордо. Двама наблюдават постоянно от сградата отсреща, и има по един на всяка от другите врати. У има и персонал който е дук през целия ден, разбира се.
- Въпросът ми може да ви прозвучи глупаво , но проверихте ли навсякъде сър?
- Персоналът ми претърсва цяла сутрин сержант! Рулото би било твърде голямо и твърде тежко. Това място е пълно със закътани ъгли, но би било твърде очевидно.
Колън отдаде чест.
- Багодаря ви сър. Ние ще огледаме наоколо, ако не възразявате.
- Да, за урни. – каза Ноби.

***

Ваймс се отпусна в стола си и се загледа в проклетия вампир.
Можеше да мине и за шестнайсетгодишна, определено беше трудно да повярваш, че не е много по-млада от Ваймс.
Беше с къса коса, което Ваймс не беше виждал преди у никой вампир, и изглеждаше, ако не като момче, то поне като момиче което няма нищо против да мине за момче.
- Извинявам се за ....коментара оттатък. – каза. – Седмицата не беше доба и се влошава с всеки изминал час.
- Няма от какво да се страхувате – каза Сали. Ако ще ви е от полза да знаете, на мен това не ми харесва, повече отколкото на вас.
- Не се страхувам! – каза Ваймс остро.
- Извинете Господин Ваймс. Подушвам страха ви. Не много – добави - Само мъничко. А и сърцето ви бие учестено. Съжалявам ако съм ви обидила. Просто се опитвах да ви улесня.
Ваймс се облегна назад.
- Не се опитвайте да ме улеснявате госпожице фон Хъмпединг. – каза той – Изнервям се когато хората правят така. Сякаш не ми стига сам да се успокоявам. Също така, не коментирайте миризмата ми , благодаря. О, и съм Командир Ваймс или сър, ясно? Не господин Ваймс.
- А аз предпочитам да ме наричат Сали! – каза вампирката.
Гледаха се един друг, и двамата осъзнаващи, че нещата не потръгнаха добре, и двамата несигурни, че ще успеят да подобрят положението.
- И така .. Сали ...искаш да бъдеш ченге? – каза Ваймс.
- Полицай? Да!
- Да сте имали полицаи в семейството? – каза Ваймс. Това беше стандартен въпрос като за начало. Винаги помагаше, ако новаците имаха в наследство поне някаква представа за полицейщина.
- Не, само кръвопийци. – каза Сали.
Още една пауза. Ваймс въздъхна.
- Виж само искам да си изясня едно нещо. – каза той – Дали Джон Не Съвсем Вампира Смит и Дорийн Намигваческа те подтикнаха към това?
- Не, - каза Сали - Аз се сближих с тях. И ако ще ви е от полза да знаете, не мисля, че трябваше да настане такава суетня заради това.
Ваймс изглеждаше изненадан.
- Но ти си подала молба за постъпване! – каза той.
- Да, но не разбирам защо е всичкият този....интерес!
- Не обвинявай мен. Беше вашата Въздържателска Лига!
- Наистина ли? Вашият Лорд Ветинари беше цитиран във вестника. – каза Сали – Всичките тия приказки за недостиг на различните биологични видове и че липсата на дискриминация спрямо тях, е в добрите традиции на Стражата.
- Ха! – каза Ваймс. Е истина е, че ченгето си е ченге, доколкото това зависи от мен, но добрите традиции на Стражата, Госпожице Хъмпединг, до голяма степен се състоят в това да се намираш някъде по далеч от дъжда, да изкрънкаш по някоя безплатана бира в кръчмата, и винаги да си носиш два бележника!
- В такъв случай, значи нямате нужда от мен?- каза Сали. Аз си помислих, че имате нужда от всеки нов член който се намери. Вижте аз вероятно съм по-силна от всеки ваш надничар който не е трол, доста съм умна, не се плаша от тежка работа и имам превъзходно нощно зрение. Искам да съм полезна.
- Можеш ли да се превръщаш в прилеп?
Тя изглеждаше шокирана.
- Какво? Що за въпрос ми задавате?
- Вероятно най- малко сложният. – каза Ваймс. Освен това може да е от полза. Можеш ли?
- Не.
- О, ами няма значение...
- Мога да се превръщам в много прилепи, - каза Сали. Да се превърнеш в един прилеп е трудно, защото трябва да се съобразяваш с промените в телесното тегло, и освен това не можеш да го правиш ако си бил вече Реформиран, дори и за малко. Както и да е , причинява ми главоболие.
- Каква беше предишната ти работа?
- Не съм работила. Бях музикант.
Ваймс се разведри.
- Наистина ли? Някои от момчетата говореха за сформиране на полицейски оркестър.
- Дали им трябва челист?
- Най- вероятно не.
Ваймс потропваше с пръсти по бюрото. Е все още не беше скочила към гърлото му нали? Това щеше да е проблем разбира се. Вампирите си бяха наред до момента, в който изведнъж вече не са наред.
Но, в интерес на истината, трябваше му някой който може стои изправен и да си довършва изреченията. Тази проклета работа си вземаше парсата. Той имаше нужда от човек, който да е на мястото си през цялото дежурство, просто да държи нещата под контрол.
О, точно сега имаше само боричкане и хвърляне на камъни и чупене на прозорци и бягане, но всички тези неща се натрупваха, както снежинките по пътя на лавината. Хората имаха нужда да виждат ченгета във времена като тези. Ченгатата създаваха илюзията, че светът не е тръгнал на провал.
А хората от Въздържателската Лига бяха доста добри и се покрепяха взаимно. В техен интерес беше, да не допускат член на лигата да се окаже в нечия чужда спалня с усещането, че е попаднал в неловко положение. Щяха да я наблюдават....
- В стражата няма място за кръшкачи. – каза той – В момента сме твърде притиснати и можем да ти отделим време за обучение познато като: учиш се в движение, но пък ще си на улицата от ден първи....Ъъ как си с дневната светлина ?
- Няма проблем щом съм с дълги ръкави и широка периферия. Нося си екипировката във всеки случай.
Ваймс кимна. Малка лопатка за прах и четка, стъкленица със животинска кръв и картичка на която пише:
„ Помощ, разпаднах се на прах и не мога да се изправя.
Моля сметете ме на купчинка и счупете стъкълцето.
Аз нося Черната Лентичка и няма да ви нараня.
Благодаря ви предварително!”
Пръстите му забарабаниха отново по бюрото. Тя устоя на втренчения му поглед.
- Добре , вътре си. – каза Ваймс накрая. – Започваш с изпитателен срок. Всички започват така. Оправи канцеларската работа със сержант Дребнодупе, надолу по стълбите, кажи на сержант Детритус да ти зачисли снаряжение и да ти проведе ориентираща лекция, и се опитай да не се смееш. И вече получи каквото искаше, и тъй като вече мина официалната част .....кажи ми защо?
- Извинете? – каза Сали.
- Вампир иска да е ченге? – каза Ваймс, облягайки се назад на стола. Някак не ми се връзва „ Сали”.
- Мислех си, че ще е интересна работа на свеж въздух, предлагаща възможности да помагаш на хората, Командир Ваймс.
- Хмм, - каза Ваймс. Щом можеш да го кажеш без да се усмихнеш, от тебе може и да излезе ченге въпреки всичко. Добре дошла на работа, старши стражник. Надявам се че имаш..
Вратата се хлопна. Капитан Керът направи две крачки навътре в стаята, видя Сали и се поколеба.
- Старши стражник фон Хъмпединг току що се присъедини към нас Капитане. – каза Ваймс
- Ъъ...чудесно...здравейте госпожице. – каза Керът бързо и се обърна към Ваймс. – Сър някой е убил Трошибут!

***

Анкх Морпоркските Пазители на Реда се тътреха обратно към Двора.
- Какво бих направил аз? - каза Ноби. – Щях да накълцам картината на малки парчета широки по няколко инча, например.
- Това е за диаманти, Ноби. Така се оттърваваш от крадени диаманти.
- Добре тогава, какво ще кажеш за това: нарязваш фреската на парчета с нормален размер за картина, а? След това от обратната страна на всяко праче рисуваш картина, слагаш ги в рамки и ги окачваш наоколо. Никой няма да забележи някоя и друга картина в повече, нали? И когато работата се уталожи, можеш спокойно да си ги краднеш.
- И как ще ги изкараш навън Ноби?
- Ами първо намираш няк`во лепило, и много дълга пръчка и ..
Фред Колън поклати глава.
- Не ми се вярва това да стане Ноби.
- Добре тогава, взимаш няк`ва боя със същия цвят в който са боядисани стените, залепяш картината на стената някъде където пасва и боядисваш отгоре с боята за стената и ето че ще изглежда също като стена. Идва ли ти наум някое подходящо парче стена сержант? Какво ще кажеш за стената в рамката която си е там така или иначе?
- Да го вземат мътните, Ноби, това е много умно. – каза Фред застинал на място.
- Благодаря ти сержант. От твойта уста това означава много.
- Но все още трябва по някакъв начин да я изкараш навън Ноби.
- Сещаш ли се за ония големи прашни покривала сержант? Обзалагам се, че след няколко седмици време двамина момци в работни дрехи ще могат да се измъкнат от там с голяма бяла ролка под мишница и никой няма да заподозре нищо, `щото ще са убедени, че фреската е `крадната преди седмици.
Имаше момент на затишие преди сержант Колън да каже с приглушен глас:
- Имаш много упасен ум Ноби. Много опасен наистина. Как ще намериш нова боя обаче?
- О това е лесно. – каза Ноби. А и знам също, откъде да се снабдя с бояджийски престилки.
- Ноби! - възкликна Фред шокиран
- Добре де сержант. Не можеш да виниш човека за мечтите му, нали?
- Това може да забоде перо на фуражките ни, Ноби. И трябва да се захващаме веднага.
- Пак ли се размечта сержант?
- Може да се смееш Ноби, но само са поогледай наоколо. – каза Фред навъсено. – Засега са само борби между банди, но ще става по-лошо, запомни ми думите. И `сичката тая кавга е за нещо дето е станало преди хиляди години! - Не мога да разбера , защо не се върнат там откъдето са дошли и там да си се млатят.
- Повечето от тях вече са тукашни .- каза Ноби.
Фред изсумтя с презрителния тон на човек за когото това е само въпрос на география.
- Война Ноби, пфу! На кого е притрябвала? – каза той.
- Н-нам сержант. Да се освободят поробените, може би?
- Добре де , става.
- Да се защитиш от тоталитарен агресор*?
* Б.пр.(едва ли словосъчетание като totalitarian aggressor - тоталитарен агресор, съществува в речника на Ноби Нобс, но го оставих така защото само така можах да го преведа смислено.)
- Добре де, бих се съгласил и с това, на...
- Да се спаси цивилизацията от -шайка...
- Искам да кажа, че нищо добро няма да излезе ако това продължи по-дълго Ноби, ако си събереш ума и ме слушаш поне за пет секунди! –каза Колън остро.
- Да, но като продължи дълго какво ще стане сержант?

***

- Кажи го пак, като наблягаш на всяка дума, моля? – каза Ваймс.
- Мъртъв е сър! Трошибут е мъртъв! Джуджетата са абсолютно сигурни.
Ваймс се загледа втренчено в своя капитан. После погледът му се плъзна към Сали и той каза:
- Дадох ти заповед старши стражник Хъмпединг. Отивай и се присъединявай!
Когато момичето излезе бързо, той каза :
- Надявам се че си сигурен втова капитане..
- Разпространява се между джуджетата като, като..- започна Керът
- Алкохол? – предложи Ваймс.
- Много бързо във всеки случай. – заключи Керът. Снощи, казват. Някакъв трол влязъл в дома му на Захарната улица и го пребил до смърт. Чух някои от хората да говорят за това.
- Керът, смяташ ли, че нямаше да узнаем, ако се беше случило такова нещо? – каза Ваймс, но в театъра на ума си, отново чуваше касандрините* предупреждения изречени от Ангуа и Фред Колън. Джуджетата знаят нещо. Джуджетата са неспокойни.
* Б.пр.(касандрини предупреждения – Касандра била древногръцка пророчица известна с това, че имала дарба да предказва само лошите неща. Убита насилствено в края на троянската война (вж. Омир Илиада)
- Не знаем ли сър ? – каза Керът. – Имам предвид аз току що ви казах.
- Имам предвид, тези дето крещят по улиците, не са ли от неговите хора? Политическо убийство и всички ония глупости на същата тема? Не са ли те, които крещят проклето убийство? Кой ти го каза?
- Полицай Огънижелязо и ефрейтор Пръстенотвор сър. Те са свестни момчета. Пръстенотвор скоро ще бъде повишен в сержант. Ъъ...имаше и нещо друго сър. Попитах ги, защо още не сме чули официално, и Огънижелязо каза....това няма да ви хареса сър, каза че Стражата не е нужно да знае. Керът погледна Ваймс предпазливо. Трудно беше да видиш промяна в изражението върху лицето на Командира, но няколко малки мускулчета се втвърдиха.
- По чия заповед?- попита Ваймс.
- На някой си Плам, както изглежда. Той е ....преводачът на Трошибут, предполагам, че така може да се нарече. Той казва, че това си е работа на джуджетата.
- Но тук е Анкх Морпорк, капитане. И убийството е Убийство!
- Да сър.
- И това тук е Градската Стража, - Ваймс продължи. – Така е написано и на вратата.
- Всъщност, обикновено пише „Чингетта са коплита”, както и в момента, но ще накарам някого да го изстърже. – каза Керът.
- И Това означава, че ако някой бъде убит, ние сме отговорни! - Каза Ваймс.
- Знам какво искате да кажете сър. – каза Керът внимателно.
- Ветинари знае ли?
- Не мога да си представя, че не знае.
- Аз също. – Ваймс помисли за момент. – Ами Вестника? Там работят много джуджета?
- Бих се изненадал, ако са го съобщили на някой човек сър. Аз знам само защото съм джудже и понеже Пръстенотвор много иска да стане сержант и честно казано аз съм по- старши, но се съмнявам, че джуджетата печатари биха го споменали на редактора.
- Да не би да ми казваш, капитане, че джуджетата в Стражата ще запазят убийството в тайна?
Керът изглеждаше шокиран.
- О, не сър!
- Добре!
- Те само ще го запазят в тайна от хората. Съжалявам сър.
Ваймс си каза наум, че най-важното в момента е да не се вдига шум. Да не се...как му викаха... вбесявай? Приеми го като познавателно упражнение. Открий защо светът не е такъв какъвто си мислел че е. Сглоби фактите, асимилирай информацията, обмисли последиците, тогава се вбесявай. Но с прецизност.
- Джуджетата винаги са били законопослушни граждани капитане, - каза той. Даже си плащат данъците. И извенъж решават че няма нищо нередно в това да прикрият вероятно убийство? Керът можеше да види стоманените проблясъци в очите на Ваймс.
- Истината е , че... - започна той.
- Да?
- Ами вижте сега, Трошибут е от джуджетата от дълбините сър. Ама от наистина големите дълбини. Той мрази да излиза на повърхността. Казват че живеел на най-най-долното ниво.
- Знам това. И?
- Ами колко дълбоко се простират нашите правомощия сър?
- Какво? Толкова надълбоко, колкото искаме.
- Ъъ...това отбелязано ли е някъде сър? Повечето от джуджетата тук са дошли от Меден Рудник и Лламедос и Юбервалд, - каза Керът. По онези места си имат закони за над земята и закони за под земята. Знам че тук не е същото, но...ами, те виждат света по този начин. И разбира се джуджетата на Трошибут са от дълбинните, а вие знаете какво е отношението на обикновените джуджета към тях.
„И скоро ще почнат да ги боготворят , по дяволите!” си помисли Ваймс, докато притискаше гърбицата на носа се и стискаше очи.
- Но тук е Анкх-Морпорк и ние си имаме наши закони! Няма да навреди на никого ако сме загрижени за здравето на брат Трошибут нали? Можем все пак да почукаме на вратата нали? Пък и имаме основателна причина да попитаме? Вярно, само слух, но доста хора вярват на слухове като този, че не сме способни да го разкрием.
- Добра идея сър.
- Отиди и кажи на Ангуа, че ще ми е необходима . И ... Треска. И може би Пръстенотвор. Естествено и ти идваш.
- Ъъ това не е добра идея сър. Случайно знам че дълбинните джуджета са доста изнервени заради мен. Те вярват, че аз съм твърде човек за да съм джудже.
- Наистина ли?
„Шест стъпки и три инча по чорапи – си мислеше Ваймс. Осиновен и отгледан от джуджета в малка джуджешка мина в планините. Джуджешкото му име е Кзад-бхат, което значи Този Който Си Удря Главата. „ Покашля се.
- Защо, за бога, биха си мислили това, чудя се? – каза.
- Добре, знам че ...технически аз съм човек сър, но размерът по традиция никога не е бил джуджешкото определение за джудже. Трошибут и групата му не бяха много щастливи относно мен.
- Съжалявам да го чуя. Тогава ще взема Веселка.
- Полудяхте ли сър? Знаете какво мислят за женските джуджета които си признават, че са жени.
- Добре тогава ще взема Сержант Детритус. На него вече ще повярват , или не?
- Може да се приеме като провокация сър, - започна Керът колебливо.
- Детритус е Анкх-Морпоркско ченге, капитане, също като мен и теб,- каза Ваймс. Предполагам, че аз съм приемлив, нали?
- Да сър , разбира се. Мисля, че ги притеснявате сър.
- Така ли? O! - Ваймс се поколеба. -Добре, това е чудесно. И Детритус е човек на закона. Все още имаме някакъв закон тука. И докато аз командвам, той слиза в дълбокото! През целия път надолу!

***

„ Ама че тъпотия казах, си мислеше Ваймс, пет минути по- късно, докато вървеше по улиците начело на малкия отряд. Проклинаше се защо го каза. Ченгетата оцеляваха чрез хитрост. Така ставаха нещата.
Имаше си Участъци на Стражата с големи сини фенери отпреде, и винаги гледаше да осигуриш по един широкоплещест пазач отпред, такъв който се забелязва отвсякъде, и се перчиш наоколо сякаш мястото ти принадлежи. Но не го притежаваш. Всичко беше само пушилка и огледала.
Беше измагьосал по един малък полицай във всяка глава.. Разчиташ хората да се предават, само защото знаят правилата.
Но истината беше, че стотина добре въоръжени човека можеха да затрият Стражата, ако знаеха какво да правят. Ако някой побърканяк само веднъж да научи, че изненаданото ченге умира както всички останали, магията е развалена.
Джуджетата на Трошибут не вярват на Градската Стража? Това може да стане проблем. Може би да мъкнеш трол със себе си беше провокативно, но Детритус беше гражданин на този град, мамка му, също като всеки друг. Ако ти...”
- Зън-зън, зън-зън, зънзънзън!
А да! Независимо колко лошо беше положението, винаги можеше да стане и малко по-лошо!
Изкара умната кафява кутия от джоба си и я отвори със замах. Остроухото лице на малко зелено духче се ококори насреща му с такава тъжна и безнадеждна усмивка, която, в различните и превъплащения, Ваймс вече започваше да опознава и да се ужасява от нея.
- Добро утро Напиши-Името-Си-Тук! Аз съм Дезорганизатор Марк Пет, „Цариградско грозде”TM*. Как мога да...- започна то, говорейки бързо за да изговори колкото е възможно повече , преди неизбежното прекъсване.
*Б.пр. Gooseberry - цариградско грозде, алюзия с blueberry – боровинка. Тия англичани са луди. Но след като можеш да наречеш един телефон боровинка, защо дезорганизатора ти да не се казва цариградско грозде.

- Кълна се ще те изключа! – каза Ваймс.
- Ти ме заплаши с чук, - каза духчето обвинително, и разклати миниатюрните решетки. Ей, чуйте всички, той заплаши установените-от-Занаята-правила на техномантиката* с чук! – разкрещя се то. Той дори не е попълнил регистрационната карта! Затова го наричам Напиши-Им..
*Б.пр техномантика – technomancy. Терминът се отнася до въображаема или измислена категория магически способности повлияни от технологията или магически сили, които са придобити чрез използване на технологията. Терминът се употребява за първи път от Стив Мартиндейл в разказа му "Technomancy".
- Мислех, че сте се оттървал от това нещо сър? – каза Ангуа докато Ваймс затръшваше капака. Мислех, че му се случи....злополука!
- ХА! – каза приглушен глас от кутията.
- Сибил винаги ми взима нов! – каза Ваймс, мръщейки се. По-добър. Но знам, че този, беше изключен!
Капакът на кутията се отвори нагоре.
- Събуждам се за да предупредя! – изписка духчето. Десет-две точки-Четиридесет-И-Пет, Да Позирам за Проклетия Портрет!
Ваймс изпъшка. Портретът със сър Джошуа. За това щеше да си навлече неприятности. Вече беше пропуснал два сеанса. Но тази история с джуджетата беше...важна!
- Невъзможно ми е да успея! – смрънка.
- Тогава бихте ли искал да включа удобен-за-ползване Блунос tm - Интегрирани Услуги За Съобщения?
- Какво прави? - каза Ваймс с дълбоко подозрение. Множеството Дезорганизатори които беше притежавал, бяха доказали, че почти успешно и приблизително добре се справят с всички проблеми, произлезли преди всичко от факта, че ги притежаваш.
- Ъъ, по принцип означава, аз да изтичам със съобщението до най-близката щракалкова кула много бързо. – каза духчето обнадеждено.
- И връщаш ли се? – попита Ваймс, също с надежда.
- Абсолютно!
- Благодаря, не! - каза Ваймс.
- Какво ще кажеш тогава за игра на Сплонг!TM, специално създадена за Марк Пет? – предложи духчето. Бухалките са у мен. Не? Може би ще предпочетете винаги-популярната Познай Теглото Ми В Прасета? Или пък мога да изсвиря една от вашите любими мелодии? Моята iHUM tm функция ми позволява да запомня хиляда и петстотин от вашите-най-люб....
- Може да се опитате да се научите как се използва сър. – каза Ангуа, докато Ваймс отново затвори капака над протестиращия глас.
- Изполвал съм един. - каза Ваймс.
- Даа. Като спирачка за врата. - избуботи Детритус зад него.
- Аз тросто не съм на ти с техномантиката, ясно ли е? – каза Ваймс.
- Край на разговора. Треска, би ли отскочил набързо към Лунноезерната Алея? Предай извиненията ми на Лейди Сибил, която ще бъде в студиото на сър Джошуа. Кажи и че много съжалявам, но изникна нещо което изисква специални умения.
„Ами, изисква! - си мислеше той когато продължиха. Най-вероятно по-специални отколкото аз имам. Както и да е, да вървят по дяволите. Става дума за това, че трябва да се пипа внимателно дори само за да научиш, че е станало убийство.”
Сладкарската Улица беше населен с джуджета район, едно от онези почти най-малко приятни за живеене места, но не изцяло. Придобиваш навика да забелязваш предните постове на джуджетата: бъркотията от прозорци свидетелство за това, че двуетажните къщи са префасонирани на триетажни, като в същото време височината остава абсолютно същата, по-големия брой понита теглещи малки каруци, и, разбира се, всичките наистина ниски хора носещи бради и шлемове, това определено беше следа.
Джуджетата копаеха също и надолу. Това си беше джуджешка работа. Тук горе, далече от реката, те най-вероятно можеха да достигнат до нива по- долу от нивото на мазетата без да затънат до шия във вода.
Тази сутрин много от тях бяха на крака. Бяха изключително гневни, доколкото Ваймс можеше да прецени, имайки предвид, че наличното пространство за изражение между веждите и мустаците беше няколко квадратни инча, но не беше обичайна гледка джуджета просто да стърчат наоколо.
Трябваше да са някъде работейки здраво, обикновено един за друг.
Не, не бяха гневни, бяха разтревожени. Хич не ти трябваше да виждаш лицата им, за за го усетиш. Джуджетата като цяло не бяха щастливи от вестниците, разглеждаха новините както любител на изтънчено грозде би гледал стафиди.
Научаваха собствените си новини от други джуджета, за да са сигурни, че са нови и пресни, и пълни с индивидуалност, и без съмнение раздути от разказвача, пълни с всякакви екстри. Тълпата тук неуверено чакаше новини на път да се превърне в бунт.
Засега тълпата се раздели за да ги пусне да преминат. Присъствието на Детритус предизвика вълна от мърморене, което тролът много умно реши да не чува.
- Усещате ли това ? – каза Ангуа, докато вървяхаха по улицата.- Изпод краката ви?
- Нямам твоите изострени усещания сержант! - каза Ваймс.
- Някакво постоянно туп, туп, под земята. - каза Ангуа. Мога да усетя как улицата се тресе. Мисля, че е помпа.
- Изпомпват още мазета може би? – каза Ваймс. - Звучи като голяма подземна дейност.„Колко ли дълбоко могат да стигнат? - зачуди се той. Все пак, Анкх-Морпорк е построен предимно върху Анкх-Морпорк. Тук вечно е имало град.”
Тълпата не беше случайна, когато се загледаш отблизо. Имаше също и опашка, наредена от едната страна на улицата, която се движеше много бавно към една странична врата. Чакаха да се видят с грагите.
„Моля, елате и кажете надгробното слово за баща ми.... Моля посъветвайте ме за продажбата на работилницата ми.... Моля дайте ми насоки в бизнеса.... Далеч съм от костите на предците ми , помогнете ми да остана джудже....”
Сега не беше моментът да си д-ркза. Строго погледнато, повечето от Анкх-Морпоркските джуджета бяха д-ркза, това значеше нещо като не-съвсем-джудже. Те не бяха живели под земята излизайки навън само през нощта, не бяха добивали метали, оставяха дъщерите си да показват най-малко няколко признака за женственост, бяха малко немарливи когато ставаше въпрос за някои от традиционните церемонии. Но полъхът от Долината на Куум се носеше във въздуха и не беше времето да си предимно джудже. Така че обръщаш внимание на грагите. Те те задържаха в коловоза.
И досега, всичко беше наред и Ваймс нямаше нищо против. Досега, обаче градските граги внезапно бяха замлъкнали за да прикрият убийство.
Той харесваше джуджетата. От тях ставаха благонадеждни полицаи и по натура бяха законопослушни, поне в отсъствието на алкохол. Но всичките го нaблюдаваха. Можеше да усети напрежението от втренчените им погледи.
Да стоиш и наблюдаваш беше, разбира се, най-печелившия отрасъл на Анкх-Морпорк. Това място беше износител на пронизващо втренчване в чисто тегло. Но тези тука бяха от сбъркания вид. На улицата се усещаше не толкова враждебност, колкото отчуждение. А все още си беше Анкх-Морпоркска улица. Как можеше да е чужденец тук? Помисли си, че може би не трябваше да взема трол със себе си. Но докъде би довело това? Изберете си свое собсвено ченге от списъка?
Две джуджета стояха на стража пред къщата на Трошибут. Бяха много по-тежко въоръжени от обикновените джуджета, ако това изобщо беше възможно, а и най-вероятно широките пояси от черна кожа в които бяха пременени, правеха някакъв номер който запазваше настроението подтиснато.
Целият им вид заявяваше на онези които ги разпознаваха, че работят за дълбинните джуджета, и като такива, споделят малко от магията им, маната*, благоговението или страха, който те предизвикваха у обикновените джуджета - отстъпници.
*Б.пр. mana - 1. свръхестествено излъчване 2. авторитет, морално влияние, престиж - и понеже не можах всичкото това да го вмъкна, оставих оригинално използваната дума.
Те започнаха да хвърлят на Ваймс професионалния поглед използван от всички стражи навсякъде, който накратко е следният: а си мръднал и си мъртъв, само моето търпение ми препречва пътя. Но Ваймс беше подготвен за това. Всеки пед ада които можете да назовете, знаеха че той самият ги беше използвал достатъчно често. Той отвърна с надменния поглед на някой който не е забелязал пазачите.
- Командир Ваймс, Градска Стража. – каза той показвайки значката си. Трябва да се видя с Граг Трошибут веднага.
- Той не приема никого.- каза единият от пазачите.
- О! Тогава, значи е мъртъв?' каза Ваймс.
Просто усети отговора. Дори не трябваше да види лекото кимване на Ангуа. Джуджетата се бяха ужасили от въпроса и се потяха. За техен шок и ужас, и някак за негова собствена изненада, той седна на стълбите между тях и извади пакет евтини пури от джоба си.
- Предлагам ви по една момчета, защото знам, че не ви е позволено да пушите на дежурство. – каза дружелюбно. Аз не позволявам на моите момчета да го правят. Единствената причина на мен да ми са разминава е, че мен никой не може да ме нахока, хаха. Той издуха струйка синкав пушек. – Сега, аз както знаете съм шефът на Градската Стража. Да?
Двете джуджета, вторачени право напред, едновременно кимнаха едва-едва.
- Добре. - каза Ваймс. – И това означава, че вие, и двамата, пречите на изпълнението на служебния ми дълг. Това ми предоставя, ох, голям набор от възможности.
Първата за която се сещам веднага е да призова полицай Дорфл. Той е голем. Нищо не може да му попречи в изпълнението на служебния му дълг, повярвайте ми. Ще изчегъртвате парчетиите от тази врата от пода седмици наред. И ако бях на ваше място, не бих стоял на пътя му. О, и ще е законно, което значи , че ако някой започне бой, ще стане много интересно.
Вижте, казвам ви това само защото съм изпълнил дълга си в стоене на стража през годините, и има моменти когато си вършиш безкомпромисно работата, а има и моменти – и предлагам този да е един от тях – когато отиваш и питаш хората вътре какво следва да направиш, и това би бил доста добър ход в кариерата
- Не можем да напуснем поста си - каза едно джудже.
- Не се притеснявайте за това. - каза Ваймс,изправяйки се. Аз ще застана на стража на ваше място.
- Не можеш да го направиш!
Ваймс се наведе надолу, към ухото на джуджето.
- Аз съм Командирът на Стражата, - изсъска, няма дълго да съм Г-н Дружелюбко. – посочи към паветата. Това е моята улица. Аз мога да стоя където си искам. Вие стоите на моята улица. Това е обществен път. Което значи, че има около дузина неща заради които мога да ви арестувам, веднага. Това ще причини неприятност, без съмнение, но по средата на всичко, вие ще сте изгърмели. Моят съвет към вас е, като един страж към друг, да скокнете бързичко и да говорите с някой по- високопоставен, става ли?
Той видя разтревожени очи да надзъртат измежду избуялите вежди и изобилните мустаци и забеляза малките признаци които беше разпознал, и добави:
- Тръгвайте, мем.
Джуджето почука на вратата. Капачето се плъзна. Просвистя шепот. Вратата се отвори. Джуджето се вмъкна вътре. Вратата се затвори
Ваймс се обърна, зае позиция близо до него, и застина с израз на внимание, малко по-театрално отколкото беше необходимо.
Имаше едно или две изригвания на смях. Може и да бяха джуджета, но в Анкх-Морпорк хората винаги искаха да видят какво ще се случи по- нататък.
Останалият страж изсъска:
- Не е разрешено да се пуши на пост!
- Упс, съжалявам, - каза Ваймс, и махна пурата , като я затъкна зад ухото си за по-късно.
Това предизвика още няколко подсмивания.
„ Нека се смеят, каза си Ваймс. Поне не хвърлят разни неща.”
Слънцето светеше отгоре. Тълпата стоеше на място. Сержант Ангуа се взираше в небето, със старателно безразличие на лицето. Детритус беше стихнал в несъмненото скалоподобно спокойствие на трол който не прави нищо в момента.
Единствено Пръстенотвор изглеждаше неловко. Вероятно това не беше най-удобното време и място да си джудже със значка, си мислеше Ваймс. Но защо? Всичко което правехме през последните две седмици, беше опит да попречим на две купчини идиоти да се изпотрепят едни други.
А сега това! Тази сутрин щеше да му струва караница, си мислеше, въпреки че всъщност Сибил никога не крещеше когато му се караше. Тя само говореше тъжно , което беше много по-лошо.
Скапаният семеен портрет, там беше бедата. Изглежда включваше твърде много позирания, но това беше традиция в семейството на Сибил, и толкоз!
Беше, повече или по-малко все същия портрет, всяко поколение: щастливата семейна група, срещу панорама от богатата им земя.
Самият Ваймс нямаше богато наследство, само болни крака, но като наследник на ботатството на Рамкин - беше придобил, и както се разбра, беше също и собственик на КрунделсCrundells*, огромна внушителна къща извън града. Още дори не я беше виждал.
*Б.пр. Crundells алюзия** със селцето Crundale- енория в графство Кент
** алюзия – шега , каламбурВаймс нямаше нищо против извънградската къща, стига да си стои на мястото и не му се пречка, но пък харесваше паважа под краката си и хич не го беше грижа дали ще бъде изобразен като някакъв земевладелец. До сега извиненията му за избягване на нескончаемите позирания бяха приемливи, но положението беше като бягане в кръг...
Мина доста време. Някои от джуджетата в тълпата се раздвижиха насам натам. Ваймс не мръдна, дори когато чу, че капачето на вратата се отвори за момент и после се плъзна обратно. Опитваха се да го накарат да му писне от чакане.
- Кхъ-кхъ-хм-хм-хм-къх-ъх!
Без да поглежда надолу, запазил непробиваемия изпипан стражеви поглед, Ваймс извади Дезорганизатора от джоба си и го приближи до устните си.
- Знам , че беше изключен!- изсумтя той.
- Събуждам се за да предупредя, помниш ли? каза духчето.
- Как да те спра да правиш така?
- Правилната парола е в упътването, Напиши-Името-Си-Тук! - каза духчето бодро.
- Къде е упътването?
- Ти го изхвърли, - каза духчето, въплъщение на порицанието. – Винаги го правиш. Ето защо никога не използваш правилните команди, и ето затова аз не „се разкарах и не си пъхнах главата в патешки задник” вчера. Имаш уговорка да се срещнеш с Лорд Ветинари след половин час.
- Ще съм зает.- промърмори Ваймс.
- Искаш ли да ти напомня отново след десет минути?
- Кажи ми коя част от „ Набутай си главата в патешки задник” не разбра?- отвърна Ваймс, и набута нещото обратно в джоба си.
Така, значи има половин час. Половин час беше достатъчен. Мерките щяха да са драстични, но той беше видял погледите които джуджетата хвърляха на Детритус. Слухът беше пагубна зараза.
Тъкмо когато пристъпи напред, готов да отиде и да повика Дорфл и всички проблеми които влачеше след себе си нахлуването в това място, вратата зад него се отвори.
- Командир Ваймс? Може да влезете.
На входа имаше джудже. Ваймс едва можа да го различи по очертанията в мрака. И за пръв път забеляза начертания с тебешир знак на стената над вратата: кръг с хоризонтална линия през него.
- Сержант Ангуа ще ме придружи. – каза той. Знакът халоса Ваймс като смътно прозрение, изглежда беше печат за собственост , до известна степен по- недвусмислен от , например табелка на коята пише „Mon Repos”.*
*Б.пр. mon repos - фр.буквално Моята почивка , или ако ви харесва повече- Туй мойта къща!.
- Тролът ще остане отвън! – каза фигурата решително.
- Сержант Детритус ще остане отвън на стража, заедно с ефрейтор Пръстенотвор! - каза Ваймс.
Това повторно заявяване на факта изглежда постигна целта си, което навеждаше на мисълта, че джуджето може и да разбираше от желязо, но не отбираше нищичко от ирония.* Вратата се отвори още и Ваймс пристъпи вътре.
*Б.пр. игра на думи – iron-желязо, irony-ирония.
Салонът беше празен, с изключение на няколко скупчени кутии, и въздухът миришеше на – Какво? Застояла храна. Стари празни къщи. Затворени стаи. Тавани .
Цялата къща е таван, мислеше си Ваймс. Туптенето отдолу много ясно се усещаше тук. Беше като сърцебиене.
- Насам, ако обичате, - каза джуджето, и въведе Ваймс и Ангуа в една странична стая. Отново, единствената мебелировка бяха още дървени кутии и тук-таме няколко изхабени лопати.
- Не приемаме гости често. Моля бъдете търпелив, - каза джуджето, и се измъкна заднишкеом. Ключът щракна в ключалката.
Ваймс седна на една кутия.
- Изгладено. - каза Ангуа. Ваймс сложи ръка на ухото си и направи рязко движение с палеца си към влажната, лекьосана мазилка. Тя кимна, но преглътна.
- Сигурно ли е? каза Ваймс.
Ангуа докосна носа си. Не можеш да спориш с върколашки нос!
Ваймс се облегна назад към по-голяма кутия. Само по себе си беше удобно за човек който знаеше как да спи облегнат на всяка налична стена.
Мазилката на отсрещната стена беше ронлива, зеленясала на петна и окичена с прашни древни паяжини. Някой беше надраскал някакъв символ толкова дълбоко, че парчета от мазилката бяха изпадали. Беше още един кръг, този път с две диагонални линии, които го пресичаха. Имаше някаква страст, не това което би очаквал от джуджета.
- Много добре го понасяте сър. - каза Ангуа. Трябва да знаете, че това е преднамерено неуважение.
- Да си груб не е нарушение на закона сержант. - Ваймс издърпа шлема си над очите и седна долу.
„Малките дяволи! Да се бъзикат с мен, а? Опитват се да ми правят вятър, а? Не казвайте на Стражата, а? Няма забранени зони за мен в този град! Ще се постарая да го разберат. О, да!”
Имаше все повече и повече от дълбинните джуджета в града тези дни, въпреки че, рядко ги виждаха извън джуджешките зони. Дори и тогава не можеш да си сигурен дали наистина си видял един от тях, виждаш само техните прашасали, черни, закрити носилки, носени през тълпите от четири други джуджета. Нямаха прозорци, защото навън нямаше нищо, което едно дълбинно джудже би искало да види.
Градските джуджета гледаха на тях със страхопочитание, уважение и, трябва да си го кажем, с известна доза смущение, като на някой благороден, но малко смахнат роднина.
Защото в главата на всяко градско джудже имаше малко гласче, което казваше: трябва да живееш в мина, трябва да си в планината, не бива да крачиш под открито небе, трябва да бъдеш истинско джудже.
С други думи, наистина не трябваше да работиш в бояджийската фабрика на чичо си в Кукличките. Както и да е, щом като си тук, поне можеш да се опиташ да мислиш като истинско джудже. Което означава, че трябва да те напътстват дълбинните, джуджешките джуджета, които живеят в пещери на мили под повърхността и никога не виждат слънцето. Някъде там долу в тъмното е истинската джуджественост. Те притежават знанието и могат да те напътстват.....
Ваймс въобще нямаше проблем с това. Беше близко по смисъл до това ва което вярваха и повечето от хората, а и повечето джуджета бяха примерни граждани, дори по скалата две от три.
Но, да решиш, че убийството трябва да си остане семейна работа? – си мислеше Ваймс.- Не и в моята Стража!
След десет минути вратата беше отключена и друго джудже влезе вътре. Беше облечено както Ваймс забеляза, като обикновено градско джудже, т.е. стандартен шлем, кожа, плетена ризница и бойно-миньорска брадва, но държеше остра тояга. Имаше също и черен пояс. Изглеждаше объркано.
- Командир Ваймс! Какво да ви кажа? Извинявам се за начина по който се държаха с вас!
„ Обзалагам се” А на глас Ваймс каза:
- И кой си ти?
- Извинявам се отново! Аз съм Умношлем, и съм ... най-близката дума може би е „ лицето за дневна светлина”? Аз върша онези неща , които трябва да се свършат горе. Заповядайте в моя..кабинет, моля! Той заситни напред като ги остави да го следват.
Кабинетът беше долу, в мазе с каменни стени. Изглеждаше доста уютно. До едната стена бяха натрупани чували и щайги. Нямаше много за ядене в дълбоките пещери, в края на краищата, простичкият живот на подземните джуджета се случваше заради доста сложния живот на много от джуджетата горе.
Умношлем имаше вид на нещо малко по издигнато от слуга, гри

****
Складът За Бъдещо Свинско беше... едно от онзи тип неща с които се сблъскваш в град който е живял рамо до рамо с магията твърде дълго. Окултният аргумент, ако можеше така да се каже, беше този: свинското беше важен търговски артикул за града. Бъдещото свинско, вероятно дори още като неродено свинско, беше обичайна разменна стока между търговците. Следователно, трябваше да съществува някъде.
И Складът За Бъдещо Свинско се появи, леденостуден, където съхраняваха свинското докато се появи на бял свят. Беше достъпно място за съхраняване на хладно на различни стоки – и място за тролове които искаха да мислят бързо.
Дори тук, далече от по - проблемните зони, хората по улиците бяха ....бдителни.
А сега те гледаха Ваймс и неговата разнородна група разположени отвън пред една от вратите на Склада.
- Считам , че поне един от нас трябва да дойде с вас! – дъднеше Детритус, покровителствено като мама квачка. -Хризопраз няма да е сам, може да се обзаложите!
Той свали от рамо Умиротворителя, арбалетът който сам бе преустроил от обсадно оръжие в нещо в което слагаше голям сноп стрели, които излитаха като огнен облак от него.
Те можеха не само да премахнат вратата от рамката, а също и от света на обектите по-големи от кибритена клечка. Неговата невероятна неточност беше част от очарованието на Умиротворителя. Останалата част от отряда много бързо се прегрупира и застана зад трола.
- Тогава само ти сержант! - каза Ваймс. - Останалите, влизате само ако чуете писъци. Моите писъци, това е! – той се поколеба и после отвори Цариградско грозде, което още си мрънкаше под носа. – И без да ме прекъсваш, разбрано?
- Да, Напиши-Името-Си-Тук! Мъм-мън-мън...
Ваймс отвори вратата. Мъртъв, вледеняващ въздух се изля около него. Дебел скреж хрущеше под краката му. Дъхът му моментално се превръщаше блестящ облак.
Той мразеше Склада За Бъдещо Свинско. Полупрозрачните трупове на бъдещото месо, висящи във въздуха и натрупващи реалност всеки ден, го накараха да се втресе по причини нямащи нищо общо с температурата. Сам Ваймс разглеждаше хрупкавия бекон като хранителна група със собствени права, и видът на пътуващото наобратно във времето месо, накара стомаха му да се обърне.
Той пристъпи няколко стъпки навътре и се огледа в усойната смразяваща сивота.
- Командир Ваймс! – произнесе той, чувствайки се леко глупаво.
Там, на разстояние от вратата, вледеняващата мъгла се носеше над пода дълбока до коляно. Два трола газеха през нея насреща му. Забеляза още лишеи. Още кланови графити. Още овчи черепи.
- Оставете оръжието си тук! – избуботи единият.
- Бее! - каза Ваймс, крачейки между тях.
Зад него нещо щракна, и се чу тихата песен на стоманена тетива под напрежение желаеща да излезе на свобода. Детритус беше свалил арбалета си.
- Можеш да опиташ да вземеш това от мене ако искаш! – предложи услугите си той.
Ваймс видя група тролове малко по-нататък в мъглата. Един или двама от тях изглеждаха като наемни прасета. Останалите обаче .... Той въздъхна.
Всичко което Детритус трябваше да направи беше да стреля с арбалета си по посока на групичката и доста голяма част от организираната престъпност в града изведнъж щеше да стане неорганизирана.
Колкото до Ваймс, с него щеше да се случи същото, ако не успееше да залегне навреме. Но той не можеше да позволи това да се случи. Тук имаше правила по-стари и по-дълбоки от закона. Освен това, дупка в стената на склада, голяма четиридесет стъпки, щеше да предизвика доста въпроси.
Хризопраз седеше върхе заскрежена щайга. Човек винаги можеше да г разпознае в тълпата. Той носеше костюми, докаго други тролове се задоволяваха с каквито и да са парчитии кожа.
Той дори носеше вратовръзка, с диамантина карфица! А днес беше наметнал кожена намитка върху раменете си. Трябва да беше заради показност. Троловете обичаха ниските температури. Те можеха да мислят по-бързо когато мозъците им бяха хладни. Точно за това срещата беше уговорена за тук.
„Добре, помисли си Ваймс, опитвайки да спре тракащите си зъби, когато дойде моят ред ще те поканя в сауна!”
-Господин Ваймс! Добре е че дойде. - каза Хризопраз приветливо. Тия господа всичките са благородни бизнесмени и мои познати. Предполагам че можеш да свържеш имена с лицата.
- Да, Брекчия, каза Ваймс.
- Хайде де, Господин Ваймс, знаеш че това не съществува, каза Хризопраз невинно. – Ние просто се събрахме заедно за да подкрепим тролските интереси в града от доброжелателно безпокойство. Би могъл да ни приемеш като водачи на общността. Deres no call for name callin.
Водачи на общността, помисли си Ваймс. По-късно щеше да има доста разговори по темата водачи на общността, щом водачите на общността призовават за спокойствие, изречение което Вестникът използваше толкова често, че печатарите вероятно го бяха заковали за печатницата.
Ваймс се беше чудил кои ли са, а сега бяха му определили среща,а понякога, ако – призоваването за спокойствие означаваше да намигаш и казваш: - Не използвайте тези нови бойни брадви срещу онзи шкаф ей там... Не този, не, ей онзи другия....
Трошибут беше водач на общността.
- Ти си казал, че искаш да разговаряш с мен насаме, - каза той, кимайки към сенчестите фигури. Някои от тях криеха лицата си.
- Така е. О ти говориш за онези господа зад мен? Те ще ни напуснат веднага! - каза Хризопраз, махайки им с ръка.. – Те бяха тук просто за да можеш разбереш че един one трол, наистина, може да говори вместо мнозина. А пък през това време, твоят добричък сержант там, мой бивш приятел Детритус, ще отиде отвън за цигара, така става ли? Този разговор е между мен и теб или няма да се състои!
Ваймс се обърна и кимна на Детритус. Неохотно, гледайки навъсено към Хризопраз, сержантът се оттегли. Същото сториха и троловете. Ботушите им проскърцаха по скрежа и тогава вратите се затвориха с трясък.
Ваймс и Хризопраз се гледаха един друг в буквално замръзналата тишина.
- Мога да чуя как зъбите ти тракат. - каза Хризопраз. – Това място е много добро за трол, но ти си замръзнал като месингова маймуна, нали? За това съм донесъл това кожено наметало. – Той свали наметалото и гозадържа. – Тука сме само аз и ти, ясно?
Гордостта беше едно, невъзможността да си чувстваш пръстите-друго. Ваймс се уви в чудесното , топло наметало.
- Чудесно! Не мога да разговарям с човек чиито уши са замръзнали, нали? - каза Хризопраз, изваждайки огромна кутия за пури. – Най-напред, чувам че един от моите се е държал непочтително с тебе. Чух че ме изкарал от онзи вид тролове дето приемат нещата лично, че съм щял да вдигна ръка над твоята прекрасна лейди и малкото ти момченце дето расте здраво и читаво. Понякога доста съм обезпокоен от днешните млади тролове. Те нямат уважение. Нямат стил. Липсва им финес. Ако ти трябва нов алпинеум в градината , само кажи!
- Какво? Само направи така той повече да не ми се мярка пред очите! - каза Ваймс кратко.
- Няма да е проблем. - каза тролът. Той посочи малка кутия, около една кубическа стъпка, отстрани на щайгата. Беше твърде малка за да побере цял трол.
Ваймс се опита да не и обръща внимание , но беше доста трудно.
- За какво искаше да се видим? – каза той, опитвайки се да спре въображението си което си беше спетнало домашно направен кошмар от вътрешната страна на очните му ябълки.
- Пушиш ли, Господин Ваймс? - каза Хризопраз, отваряйки кутията. - Онези от ляво стават за хора. Превъзходно качество.
- Имам си мои, каза Ваймс, изваждайки смачкания пакет. – за какво става дума? Аз съм зает човек!
Хризопраз запали сребристата тролска пура и дръпна силно. Миришеше на горяща тенекия.
- Да, зает си щото онзи от джуджетата умря! – каза той, без да гледа към Ваймс.
- Е?
- Не го е направил трол! - каза Хризопраз.
- Откъде знаеш?
Сега тролът погледна направо към Ваймс.
- Ако беше трол, досега да съм разбрал. Аз задавах въпроси.
- Ние също.
- Аз задавах въпросите по-шумно, каза тролът. – Получих доста отговори. Понякога получавам отговори на въпроси които не съм задавал.
„ Сигурен съм, помисли си Ваймс. Аз трябва да спазвам правилата.”
- Защо се тревожиш кой е убил джуджето? – каза той.
-Господин Ваймс! Аз съм честен гражданин! Мой граждански дълг е да се тревожа. - Хризопраз гледаше лицето на Ваймс за да види как върви играта, и се ухили. – Всичката тази глупост около Долината Куум мисля че вреди на бизнеса. Хората стават раздразнителни, бутат се наоколо, задават въпроси. Аз седя там и се изнервям. А после чувам че моят приятел Господин Ваймс разследва случай и си мисля, че Господин Ваймс, който може би е доста нечувствителен към нюансите на тролската култура понякога, но човекът праволинеен като стрела и не лапа мухи. Ще види че така нареченият трол е оставил боздугана си след себе си, и ще се смее до припадък , защото той вижда дълбоко в нещата като през стъкло! Някое джудже го е направило и иска да стовари вината върху троловете, Кеи Еее Дее. - той седна обратно.
- Какъв боздуган? - каза Ваймс тихо.
- Кое?
- Не съм казвал нищо за боздуган. Във вестника нямаше нищо за тролски боздуган.
- Драги Господин Ваймс, това ми казаха орнаментите на моравата, каза Хризопраз.
- А джуджетата разговаряха с тебе нали? - каза Ваймс.
Тролът замислено погледна покрива над главата си и пусна още дим.
- Рано или късно, - каза той. – Но това са просто подробности. Само между тебе и мене, тук и сега. Ние ги разбираме тези неща. Съвсем ясно е че побъркани джуджета са се сбили, или джуджето е умряло щото е живяло твърде дълго, или...или ти си му задал някои въпроси?
- Не разчитай на това, Господин Ваймс. Тоя боздуган не е нищо освен спасителен пояс на сухо. Джуджетата са го срожили там.
- Или тролът извършил убийството еизпуснал боздугана си и е избягал! - каза Ваймс. – Или е бил доста умен и си е помислил: никой няма да повярва че един трол ще е толкова глупав да остави боздугана си , и за това ще го оставя, вината ще падне върху джуджетата.
- Хей, добре че е толкова студано тука иначе нямаше да схвана мисълта ти! – засмя се Хризопраз. – Но тогава бих попитал, трол влиза в гнездото на онези противни дълбинници и убива само един? Няма начин Хосе ясно? Той щеше да счупи главите на колкото е възможно повече от тях, прас, прас!
Той видя объркването на Ваймс и въздъхна.
- Виж, всеки трол попаднал там, трябва да е доста побъркан трол за да се захване изобщо с тая работа. Нали знаеш как децата лесно се обиждат? Хората ги възпитават в честта и славата, и разни съдбовни щуротии и тези копролитни глупости задръстват мозъка по-бързо от Скалотръса, по-бързо даже и от Пързалката. От това което съм чул, джуджетата са прекратили разследването ловко и безшумно. Ние не правим такива работи Господин Ваймс. Ти си я играл тази игра , знаеш го. Да сложиш трол посред тълпа джуджета, това е все едно да пуснеш лисица в ......при онези неща с перата дето дават яйца...
- Лисица в кокошарник?
- Онуй ...Знаеш, козина, дълги уши...
- Заек?
- Точно така! Пребива едно джудже и духва? Не, тролът няма да се спре само с едно, Господин Ваймс. Това е като фъстъците и твоите хора. Играта се играе така.
- Каква е тази игра?
- Никога ли не си играл на Прас? - Хризопраз изглеждаше изненадан.
- О, това ли? Аз никога не играя игрички! - каза Ваймс. – а по повод на Скалотръса, ти наистина притежаваш най-големия канал за разпространение. Само между мен и теб, тук и сега.
- Тц, вече не се занимавам с това. - каза Хризопраз, презрително въртейки пурата си в ръка. – Може да се каже че само забелязвам някои грешки. От сега нататък животът ще върви благоприличен в златната среда. Имуществени и финансови услуги, това е крачка напред.
- Радвам се да го чуя!
- Освен това, халпетиите настъпват насам. - Хризопраз пристъпи напред. Утаечен боклук. И смесват Скалотръса с некачествени сулфиди и измислят разни железни хлориди и подобни простотии.
Мислеше си че Скалотръса беше лош? Почакай да видиш Пързалката. Скалотръса кара трола да отиде и седне да гледа всичките онези красиви цветове, без да създава неприятности на никого, тихо и кротко. Но Пързалката го кара да се чувства най-големия, най-силния трол на света, да няма нужда от сън, да няма нужда от храна. А след няколко седмици, да няма нужда от живот. Това не е за мен.
- Да, защо да избиваш клиентите си? каза Ваймс.
- Несправедлива обида, Господин Ваймс, несправедлива обида. Не, тия новите хлапетии през половината време самите те са надрусани с Пързалката.
Твърде много бой, твърде много неуважение. – Той присви очи и се наведе напред. – Знам имена и места.
- Ваш дълг, като добър гражданин е да ми кажете тогава - каза Ваймс.
„О богове, за какъв ме мисли? Но тези имена ми трябват. Пързалка звучи гадно. Точно в момента имаме нужда от пощръклели за битки тролове, точно толкова колкото от дупка в главата, с която в края на краищата май ще се сдобием.”
- Не мога да ти кажа. Това е проблемът, каза Хризопраз. – Сега не е моментът. Ти знаеш какво се случва отвън. Ако тъпите джуджета искат да се бият , ще имаме нужда от всеки трол. Това искам да кажа. Казвам на моите хора, дайте шанс на г-н Ваймс. Ние сме добри граждани, няма да клатим лодката.
Хорат все още слушат мен и моите ... съдружници. Но не за дълго. Надявам се, че ти движиш разследването, Господин Ваймс?
-Капитан Керът в момента разследва, каза Ваймс.
Очите на Хризопраз отново се присвиха.
-Керът Айрънфаундърсън? - каза. -Голямото джудже? Той е чудесно момче, чист като цветна пъпка, но на троловете това не им изглежда добре, казвам ти го без заобикалки.
-На джуджетата също не им харесва, като стана дума за това, каза Ваймс. – Но това все още е моята Стража. Моя си работа на кого ще възложа случая.
- Вярваш ли му? - каза Хризопраз.
- Да!
- Добре, той е изменник, сияещ. Но ... Айрънфаундърсън? Джуджешко име. Там е проблемът. Но името Ваймс ... това име означава много. Не може да бъде подкупен, веднъж даже арестува Патриция, не е най острия нож в чекмеджето, но честен като едното нищо и не спира да се рови. Хризопраз долови изражението на Ваймс. – Така казват. Искаше ми се Ваймс да води разследването, защото той също като мен, човек разчитащ само на голите си юмруци, ще се добере до истината съвсем скоро. И според него бих казал, не трол е извършил престъплениетоt.
„Забрави за това че говори като редови трол, си каза Ваймс. Почти прилича на добър стар трол. Това е Хризопраз! Той изби повечето от старомодните мафиоти, които сами по себе си бяха много изкусни играчи, и беше сграбчил Гилдията на Крадците само с една ръка. При това без изобщо да седи на купчина сняг(за по-добра проводимост). А ти знаеш че е прав. Но ... не най-острият нож в чекмеджето? Твърде много ти благодаря!”
Но Капитан Керът беше сияещ, нали? Мозъкът на Ваймс винаги се оглеждаше за връзка, и я нямери:
- Кой е Г-н Блясък?
Хризопраз стоеше абсолютно неподвижен, единственото движение беше спираловидното издигане на зеленикавия дим от пурата му. Когато заговори физиономията му беше нетипично добродушен.
- Той ли? O, приказка за деца. Нещо като тролска легенда от старите дни или за бъдещето. - каза той. [1]
- Нещо като народен герой?
- Ъхъ, нещо такова. Разни глупави хора приказват за това когато времената са трудни. Просто желание за нещо ново, не е реално. Живеем в модерни времена.
[1] Тролската наука казва, че живите същества всъщност се движат назад във времето. Доста е забъркано.
И това май беше всичко.
Ваймс стана.
- Добре, чух това което ми каза. – каза той. –а сега трябва да ръководя Стражата.
Хризопраз изгаси пурата си и изтърси пепелта върху скрежа, където тя зацвърча.
- Ще се върнеш в щаба на Стражата по Възвратната Улица ли? – каза той.
- Не, по - добре е..... Ваймс спря. В гласа на трола имаше някакъв многозначителен намек.
- Поднеси почитанията ми на госпожата дето живее в съседство с магазина за сладкиши. - каза тролът.
- Ъъ, ще и предам, ще и предам ли? каза Ваймс, слисан. -Сержант!
Далечната врата се отвори с трясък и Детритус влетя тичайки, с арбалет в пълна готовност. Ваймс осъзна, че един от тролските недостатъци беше неспособността им да разберат намека в термина – предпазител, борейки се с ужасния подтик да се хвърли на земята.
- Идват времена в които всички ще трябва да разберем къде стоим. – Хризопраз се беше вторачил, сякаш говореше на аудиторията от призрачно свинско. – И кой стои до нас.
Щом Ваймс се насочи към вратата тролът добави:
- Дай тази наметка на твоята лейди, Господин Ваймс. С моите почитания.
Ваймс спря внезапно, и погледна наметката на раменете си. Беше от някаква сребриста кожа, чудно топла, но не толкова колкото яростта която го завладяваше. Едвам успяваше да ходи докато я носи. Щеще твърде много да се приближи. Той я смъкна от раменете си и я сви на топка. Твърде вероятно дузина малки, редки и цвърчащи неща да бяха умрели за да се направи това нещо, но той успя да прозре че тяхната смърт, по някакъв малък начин, не беше напразна.
Той запрати вързопа високо във въздуха, изкрещя ”Сержант!”и се хвърли на земята.
Незабавно се чу плющенето на арбалет, звук като от рояк побеснели пчели, трополенето на отломъците от стрели, превръщащи кръг от металния покрив в решето и миризмата на изгоряла козина.
Ваймс се изправи. Това което падаше около него приличаше на космат сняг.
Срещна втренченият поглед на Хризопраз.
- Опитът да се подкупва служител на Стражата е сериозно нарушение. - каза.
Тролът намигна.
- Честен като никой друг, казах им. Приятно беше да си поговорим, Господин Ваймс.
Когато вече бяха доста далеч навън Ваймс дръпна Детритус в малка странична уличка, доколкото беше възможно да дръпнеш трол където и да е.
- Добре, какво знаеш за Пързалката? - каза.
Червените очи на трола пробляснаха.
- Чувам разни слухове.
- Тръгни към Шосето на Петмезената Мина и събери голям отряд. Отиди до Възвратната алея, оттатък Лъскавата улица. Там има цех за сватбени торти, мисля. Имаш нюх за наркотиците. Подуши наоколо,сержант.
- Тъй вярно! - каза Детритус. – Казали ли са ви нещо , сър?
- Нека просто да кажем, че приемаме сериозно нечии добри намерения, става ли?
- Много добре сър! - каза трол. – Сериозен кой*?
*Б.пр. EARNEST - сериозен и неправилното Ernest което може и да се приеме като името Ернест, явно игра на думи.
- Ъъ, някой когото познаваме иска да ни покаже колко добър гражданин е. Заеми се с това, става ли?
Детритус метна арбалета си на рамо за по – удобно и отпраши с висока скорост. Ваймс се облегна на стената. Този ден се очертаваше да бъде доста дълъг. А сега той …. На стената, малко по-високо от главата му, някакъв трол беше надраскал груба рисунка на срязян диамант. Тролските графити бяха лесни за разпознаване, рисуваха ги с нокът и обикновено на около инч дълбочина в зидарията.
Близо до диаманта беше надраскано: БЛЯСЪК.
- Кхъ, каза тънко гласче откъм джоба му. Ваймс възъдъхна и извади Цариградско грозде навън докато все още се взираше опулено в думата.
- Да?
- Ти каза, че не искаш де те прекъсват. - каза духчето отбранително.
- Е? Какво имаш да кажеш?
- Шест без единадесет минути е, Напиши Името Си Тук! -каза духчето кротко.
- И таз хубава! Защо не ми каза!
- Защото ти каза че не искаш де те прекъсват! – духчето затрепери.
- Да, но не... - Ваймс млъкна. Единадесет минути. Не можеше да изтича, не и по това време на деня. –Щест часа е ... важно.
- Не ми спомена това! каза духчето, хванало главата си с ръце. - Само каза без прекъсвания! Аз много, много съжалявам....
Забравил за Блясък, Ваймс се вгледа безнадеждно в околните сгради. Нямаше голяма полза от щракалковите кули в района където кланиците се ссливаха с доковете, но той забеляза голямата семафорна кула върху покрива на управителския офис.
- Качи се там! – заповяда той отваряйки кутията – Кажи им, че аз те пращам и моето съобщение е с приоритет първа степен, ясно ли е? Да съобщят в Двора на Псевдополис откъде тръгвам! Ще пресека реката по Скапания Мост и ще тръгна по Prouts! Полицаите в Двора ще разберат за какво става дума! Тръгвай!
Духчето премина от отчаяние към ентусиазъм само за миг. То козирува.
- Да, разбира се сър. Блунос ТМ - Интегрирани Услуги За Съобщения няма да те подведат, Напиши Името Си Тук. Включвам взаимодействието веднага! То скочи долу и се превърна в изчезваща зеленикава мъгла.
Ваймс затича по доковете и препусна с пълна газ срещу течението покрай корабите. Доковете винаги бяха твърде претъпкани и пътят беше като бягане с препятсвия от рода на денкове и въжета и купчини щайги, със спорещи на всеки десет ярда.
Но Ваймс беше бегач по природа и знаеше всички начини за напредване по задръстените градски улици. Той се изплъзваше и прескачаше, извърташе се и лъкатушеше, и когато беше необходимо, се сблъскваше.
Едно въже го препъна, той се претърколи и се изправи. Един хамалин го напсува, Ваймс го просна с удар в брадата и после ускори в случай че човекът има аверчета наблизо.
Това беше важно ...
Лъскава карета с впряг от четири коня и двама лакеи отзад излезе откъм Маймунската улица. В изблик на отчаяние, Ваймс се придвижи бързо към нея, сграбчи здраво, изтегли се нагоре между двамата изненадани лакеи, прехвърли се през люлеещия се покрив и тупна на седалката до младия кочияш.
- Градска Стража! – съобщи той размахвайки значката си. – Продължавай право напред!
- Но аз трябва да завия на ляво към .....започна младежът.
- И размахай камшика, моля! - каза Ваймс, игнорирайки казаното.- това е важно!
- О, много добре! Смъртоносна, високоскоростна гонка, тъй ли? - каза кочияшът с нарастващ ентусиазъм. – Много добре! Аз съм вашият човек! Намерихте точния човек, сър. Знаете ли че мога да карам тази карета цели петдесет ярда само на две колела? Само дето старата Мис Робинсън не ми дава. На лява или дясна страна, само кажете! Дии! Дии!
- Виж само....-зпочна Ваймс, докато камшикът изплющя над главите им.
- Р`збира се , да накараш конете да тичат на два крака в това е номера. Всъщност, е по скоро подскачане, може да се каже. – кочияшът се изправи, обърщайки шапката си на обратно за минимално съпротивление на вятъра.
- Ето, искате ли да видите как става?
- Не особено! - каза Ваймс, загледан напред.
- Когато правя моя номер копитата пущат искри само на половина, да знаете! Дии!
Декорът се размаза. Отпред имаше пролука водеща към Двупинтовия Док. Обикновено беше покрит с подвижен мост ... обикновено!
Сега се движеше. Ваймс можеше да види мачтите на кораб който издърпваха извън дока към реката.
- О, не се тревожете за това сър! – Изкряска кочияшът до него. –ще минем по дължината на кея и ще го прескочим!
- Не можеш да прескочиш двумачтов кораб с четириконен впряг човече!
- Обзалагам се че може, ако минеш между двете мачти сър! Дии! Дии!
Пред каретата, хората бягаха да се спасят. Зад нея, лакеят обмисляше възможността да си потърси друга работа. Ваймс бутна момчето на седалката, сграбчи здраво поводите, подпря крака на лоста за спирачката и дръпна.
Колелата блокираха. Конете започнаха да се обръщат. Каретата се плъзна, металните ръбове на колелата хвърляха искри и гърлен звук от стържещ метал. Конете се обърнаха още малко. Каретата започна да се завърта, повличайки конете със себе си, завъртайки ги като панайрджийска въртележка. Копитата им оставяха огнени следи по паважа.
В този момент Ваймс остави всичко, с едната ръка се хвана за долната страна на седалката, с другата – за парапета, затвори очи и зачака звукът да замре от самосебеси.
Благословен да е, спря!
Само един тих звук напомняше за олелията: сприхаво потропване по покрива на каретата издаван, вероятно, от бастун. Можеше да се чуе раздразнителен, старчески женски глас който казваше:
- Джони! Пак ли караше бързо , младежо?
- Завъртането на контрабандиста! – издиша Джони, загледан във впряга от четири запотени коня обърнати към посоката от която бяха дошли.- Впечатлен съм!
Той се обърна към Ваймс, който не беше там.
Мъжете местещи кораба пуснаха въжетата и се разбягаха при вида на каретата и четирите коня движещи се по пътя към тях. Входът на дока беше тесен. Човек лесно можеше да сграбчи някое въже от палубата, да притича през кораба и да скочи на паважа от другата страна. И този човек току що го стори!
Скоростно напредващият Ваймс можеше да види, че Скапания Мост щеше да представлява препятствие.
Една претоварена със сено каруца се беше заклинила между рахитичните къщи покрай моста, беше потрошила долния етаж на едната съборетина, а част от товара и беше разпилян по време събитието. Провеждаше се бой между каруцаря и неубеденият собственик на ново бунгало. Ценни секунди бяха загубени в борба със и във сеното, докато той си проправяше път през натоварения трафик към другия край на моста. Пред него се разкриваше обширен проход познат под името Prouts, пълен догоре с превозни средства.
Нямаше да успее. Вече сигурно беше шест без пет.
Той се замисли за него, замисли се за малкото личице!
- Господин Ваймс!
Той се обърна. Пощенска карета току що се беше измъкнала на пътя зад него и приближаваше в тръс. Керът седеше до кочияша и му махаше френетично.
- Качете се на степенката, сър! – изкрещя той. – Нямате много време! Ваймс още веднъж се затича и щом кочияшът се изравни с него , скочи към степенката и се хвана за вратата на каретата.
- Това не е ли пощенската карета за Куирм? – извика той щом кочияшът подгони конете в галоп.
- Точно така сър! - каза Керът. – Аз му обясних, че въпросът е много важен.
Ваймс стисна по-здраво. Пощенските коли имаха много добри коне.
Колелата на каретата, не много далеч от него, вече бяха изгубили очертанията си.
- Как се добра до тук толкова бързо? – извика той.
- Пряк път през Аптекарската Градина сър!
- Какво? Малкият проход покрай реката? Не е достатъчно широк за каретакато тази!
- Беше малко тесничко сър, да. Но стана по-лесно когато фенерите на каретата се откачиха.
Сега Ваймс успя да огледа състоянието на отсамната страна на каретата. Боята беше издраскана от край до край.
- Добре! - извика той – Кажи на кочияша, че аз ще платя сметките, разбира се! Но ще съм загубен, Керът. По това време на деня Парковата алея ще е претъпкана.
-Не се тревожете, сър! Ако бях на ваше място бих се хванал по-здраво, сър! - Ваймс чу изплющяването на камшика. Това беше истинска пощенска карета. На пощенските чували изобщо не им пука дали им е удобно. Той можеше да почувства ускорението.
Парковата Алея щеше да се появи много скоро. Ваймс не можеше да вижда много добре, защото вятърът от техния полет насълзяваше очите му, но отпред беше едно от най-модните задръствания в града.
Положението беше лошо по всяко време на деня, но в ранна вечер беше особено ужасяващо, благодарение на Анкх-Морпоркското схващане че тъкмо този път е привилегия на най-тежките превозни средства или най-смотаните щофьори.
В момента имаше по-малки сблъсъци, неизбежно последвани от блокиране на кръстопътя от двете коли, докато водачите им бяха слезли долу и дискутираха въпроса за пътната безопасност с пълномощията дадени им от първото оръжие което можеха да намерят -юмруци намиращи се на края на собствените им ръце. И точно в този водовъртеж от блъскащи се коне, щуращи се пешеходци и псуващи колари, пощенската карета напредваше, очевидно, в пълен галоп.
Той затвори очите си и тогава, дочул промяната в звука на колелата, рискува да ги отвори отново.
Каретата преплува през задръстването. Ваймс за кратко хвърли поглед на огромната опашка, беснееща и крещяща зад двама неподвижни полицаи тролове, преди да завият към Скун Авеню.
-Ти си затворил пътя? Затворил си пътя! – развика се той през вятъра.
- И Кралския път, сър. За всеки случай! - извика Керът.
-Затворил си две главни улици? Цели две проклети улици? В най-натовареното време?
-Да, сър, каза Керът. –това беше единственият начин.
Ваймс увисна безмълвно. Дали той би посмял да стори такова нещо? Но това беше Керът един единствен. Имаше проблем, а сега го няма. Разбира се, навярно целият град вече беше задръстен от каруци, но това е нов проблем.
Той щеше да си е вкъщи навреме. Дали минута би била проблем? Не, вероятно не, въпреки че малкият Сам изглежда имаше много точен вътрешен часовник. Може би дори две минути нямаше да са проблем. Даже три минути Можеше да стигне и до пет минути. Но само толкова.
Ако можеш да закъсняваш с пет минути, ще закъснееш с десет, а после с половин час, после няколко часа...и няма да видиш сина си цяла вечер. Затова трябваше да е така. Всеки ден. Да четеш на малкия Сам. Никакви извинения. Беше го обещал на себе си. Никакви извинения. Веднъж да имаш основателна причина, щеше да се отвори врата за неоснователните причини.
Той сънуваше кошмарни сънища за това че е закъснял. Сънуваше доста кошмари свързани с малкия Сам. Те включваха празни кошарки и тъмнина.
Всичко тръгна твърде ... добре. За няколко кратки години той, Сам Ваймс, се беше придвижил нагоре по стълбата като балон. Той стана херцог, командваше Стражата, стана могъщ, ожени се за жена чиито състрадание, любов и разбиране, той знаеше че човек като него, не заслужаваше, и беше богат като Креозот*. Съдбата беше изсипала късметлийския си дъжд над него и сега той беше човекът с голямата купа. И всичко това се случи много бързо.
*Б.пр. Креозот - (на френски: creosote) е безцветна (понякога зеленикава или жълтозелена), маслена, запалима течност, извличана от дървесен или каменовъгленен катран. Името на царя можеше и да се преведе като катран, като се има предвид че в Магизточник Пратчет го описва като застаряващ лубител на виното и приказките( в които ако може да не се разказва за малки пухкави зайчета). Но и Креозот става, звучи интересно.
И тогава се появи малкият Сам. Отначало всичко вървеше добре. Бебето си беше, ами, бебе, с клюмнала главица, оригващо се и с разфокусирани очи, изключително закриляно от майка си.
И тогава, една вечер, неговият син се обърна и погледна право във Ваймс, с очи които според баща му блеснаха като лампи към света, и страхът се стече в живота на Сам Ваймс като ужасна вълна. Всичкият този щур късмет, всичката тази жестока радост.... беше грешка.
Със сигурност вселената не би позволила цялото това щастие на един човек, не и без да му представи сметката. Някъде голяма тъмна вълна се надигаше и когато се разбие върху главата му ще пречисти всичко. В някои дни, той беше сигурен че може да чуе нейното далечно бучене.
Крещейки несвързани благодарности, той скичи долу докато каретата забавяше ход, не успя да се задържи на крака и се претърколи по пътеката за карети на собствената си къща.
Предната врата вече се отваряше когато той спринтира насреща, появи се Уиликинс който държеше Книгата. Ваймс я грабна и отпраши нагоре по стълбите, докато долу в града, часовниците започнаха да отбелязват различното си мнение за това, кога приблизително е шест часа.
Сибил беше непреклонна в отказа си да наеме бавачка. Ваймс, по изключение, беше още по-непреклонен за това да наемат такава, а също и ръководителка на пълните с породисти дракони кошари отвън.
Въпреки всичко тялото може да направи само толкова. Той можеше да спечели. Чистофайка, която като че ли беше от порядъчния вид, току що беше успяла да настани малкия Сам в неговото креватче когато Ваймс се дотътри вътре. Тя успя да направи една трета от реверанса преди да забележи обиденото му изражение и се сети за неговата импровизирана лекция от миналата седмица на тема Правата на Човека и излезе бързешком.
Беше много важно да няма никой друг в стаята. Този момен от времето беше само за двамата Смачовци.
Младият Сам се издърпа самичък към преградата на креватчето и каза:
- Тат!
Светът омекна!
Ваймс разроши косата на сина си. Беше забавно, наистина. Той беше прекарал цял ден във викане и крещене и говорене и ръмжене.....но тук, в този спокоен момент, миришещ (благодарение на Чистофайка) на сапун, той никога не знаеше какво да каже. Той онемяваше в присъствието на това четиринадесетмесечно дете.
Всички неща които си мислеше да каже, като: „Я да видим кой е на тати момчето?”, звучаха ужасно фалшиво, сякаш ги беше взел от книга. Нямаше какво да се каже, нито пък, в тази мека пастелна стая, нещо трябваше да се казва.
Нещо изгрухтя изпод креватчето. Там дремеше дракончето Лигльо. Много стар, лишен от огън, с нащърбени крила и беззъб, той изпълзяваше по стълбите всеки ден и заемаше мястото си под креватчето. Никой не знаеше зашо. Докато спеше, издаваше слаби подсвирващи звуци.
Щастливата тишина обгърна Ваймс, но не можеше да продължи. Трябваше да се заеме С Четенето От Книгата С Картинки. Това беше значението на шест часа.
Беше все една и съща книга , всеки ден!
Страниците на споменатата книга бяха заоблени и меки там където малкият Сам ги беше дъвкал, но за един човек в тази детска стая това беше книгата на книгите, най-страхотната история разказвана някога! Ваймс вече нямаше нужда да чете от книгата. Знаеше я наизуст!
Казваше се: Къде е моята крава?
Неизвестният тъжител беше изгубил кравата си. Това беше приказката, наистина!
Страница първа започваше обещаващо:

„Къде е моята крава?
Това ли е моята крава?
То прави «Беее!»
Това е овца!
Това не е моята крава!“

Тогава авторът продължаваше да изстисква есенцията на историята:

„Къде е моята крава?
Това ли е моята крава?
То прави «Иииии!»
Това е кон!
Това не е моята крава!“
В този момент авторът беше достигнал агонията на сътворението и беше писал от изтерзаните дълбини на техните души.

„Къде е моята крава?
Това ли е моята крава?
То прави «Хрууу!»
Това е хипопотам!
Това не е моята крава!“

Беше добра вечер. Малкият Сам вече беше ухилен до уши и гукаше заедно с героите на книгата.
Вероятно кравата щеше да се намери. Това показваше прелистването. Разбира се доста напрежение беше насъбрано от факта, че всичките други животни бяха представени по начин който би сконфузил котенце, което можеби е било отглеждано в затъмнена стая.
Конят стоеше пред закачалка за шапки, те честичко се го правят, а хипопотамът ядеше от корито на което беше подпряна вила вдигната с острието нагоре. Погледната от неправилната посока, живописната картинка можеше за секунда да заприлича на крава.....Във всеки случай малкият Сам я харесваше.
Това може би беше най-прегръщаната книга в света.
Въпреки всичко, тя тревожеше Ваймс, независимо от това че беше задобрял много в звукоподражанието и би могъл да се изправи срещу всеки със неговото „ Хрууу!”. Но дали това беше книга за градско момче? Къде изобщо щеше да чуе тези звуци? В града единственият звук който биха издавали животните беше .....цвъртене от пърженето!
Но детската стая беше цяла конспирация, с блеещи агънца, мечета и пухкави патенца, навсякъде накъдето погледнеше.
Една вечер, след изтощителен ден, той пробва с уличната версия на Командир Ваймс:
„Къде е моят татко?
Това ли е моят татко?
Той прави: «Ех, да му го…! Хилядолетна Ръка и Скарида!»
Това е Дъртият Гнусен Рон!
Това не е моят татко!“

Вървеше много добре докато Ваймс не чу многозначителното леко покашляне откъм вратата, където стоеше Сибил. На следващия ден, малкият Сам, с безпогрешния си детски инсктинкт за тези неща, каза „Му го!”на Чистофайка. И това, въпреки че Сибил никога не повдигна въпроса, дори когато останаха насаме, приключи. Оттогава насам Сам се придържаше стриктно към одобрената версия.
Той я декламираше и тази вечер, докато вятърът хлопаше по прозорците, и този малък детскостаен комфорт, с неговия розовосин свят, с неговите същества които бяха толкова меки и вълнисти и пухкави, сякаш ги обгръщаше и двамата. Върху детския часовник, малко вълнисто агънце се клатеше с ритъма на отлитащите секунди.
Докато лежеше не съвсем буден, в мрака, сред накъсаните парчета на неясния сън мотаещи се из главата му, Ваймс се взираше с неразбиране в стаята. Паниката го изпълваше.
Какво беше това място? Защо бяха всичките тези хилещи се животни? Какво лежеше на крака му? Кой беше този дето пита, и защо беше покрит със син шал на патенца?
Благословен спомен се изля в главата му. Малкият Сам беше заспал бързо, с шлема на Ваймс прегърнат като плюшено мече, а Лигльо, винаги бдителен за топло място на което да се излегне, беше положил глава върху ботуша на Ваймс. Кожата вече беше покрита с лиги.
Ваймс внимателно измъкна шлема си, уви шала около врата си и слезе долу в големия преден салон. Можеше да види светлината изпод вратата на библиотеката, и, все още леко замаян, тръгна натам.
Двама стражници се изправиха. Сибил се обърна в стола до камината. Ваймс усети как патките са свлякоха бавно по раменете му и тупнаха на купчина на пода.
- Оставих те да поспиш Сам! - каза Лейди Сибил. – Тази сутрин се прибра чак след три.
- Всички карат двойни смени скъпа! - каза Сам, предизвиквайки Керът и Сали само да си помислят и да кажат на някого че шефът им носи син шал на патенца.
- Трябва да служа за пример!
- Сигурна съм че такова е намерението ти Сам, но изглеждаш като ужасно продупреждение! - каза Сибил – Кога си ял за последно?
- Изядох един марулено-доматено-беконов сандвич скъпа! – каза той, полагайки усилия тонът на гласа му да внуши, че беконът е бил нищожна подправка, по-незабележим от скалотръс едва покрит с хляб.
- Сигурно ти е било забавно! - каза Сибил, изразявайки по – скоро убеждението си че всъщност не е повярвала и на дума от това. - Капитан Керът има нещо да ти казва. Сега, ти седни, а аз ще отида да видя какво става с вечерята.
Когато тя понесе гръдната си обиколка към кухнята, Ваймс сеобърна към стражниците и се замисли за миг дали да направи оново леко глупаво намигане и въртене на очите което между мъже значи: - Жени, а? Решението му да не го прави се основаваше на факта, че стражниците се състояха от редови полицай Хъмпединг, която щеше да го помисли за глупак, и Капитан Керът, който нямаше да разбере за какво става дума.
Вместо това седна.
- Е?
- Направихме каквото можахме сър, - каза Керът.- Бях прав. Тази мина е много нещастно място.
- Сцените на убийства обикновено са такива, да.
- Всъщност, аз не мисля, че сме намерили мястото на убийството, сър.
- Не видя ли тялото?
-Да, сър. Така мисля. Наистина, сър, вие сте бил там...

***

- Не мисля че ще мога да се справя с това. – изсъска Ангуа докато вървеше по Шосето на Петмезената Мина, отново!
- Какво не енаред? каза Керът.
Ангуа присви конвулсивно рамене.
- Тя! Вампирите и върколаците хич не са добра комбинация!
- Но тя носи Черната Лента! – възрази Керът кротко. Тя не може...
- Тя не трябва да прави каквото и да е! Тя просто е! За един от нас, да е в окръжението на вампир е като най-ужасния от ужасните дни които можеш да си представиш. И повярвай ми, върколакът знае какво е наистина ужасен ден!
- Заради миризмата ли е? каза Керът.
-Ами, неприятна е, но има и нещо повече. Те са толкова ... уравновесени. Толкова съвършени. Когато се приближа до нея се чувствам... космата. Не мога да го преодолея, така е от хиляди години насам! Представата е такава. Вампирите винаги са толкова ... хладнокръвни, всичко им е под контрол, а върколаците са, ами, тромави животни. Загубеняци.
- Но това не е вярно. Повечето от Черните Ленти а тотални невротици, а ти си толкова уравновесена и....
- Не и когато наоколо има вампири! Те отключват нещо! Виж,спри да търсиш логика в това, става ли? Мразя когато търсиш логика в мен. Защо Господин Ваймс не изчака? Добре, добре, над тези неща съм. Но е трудно, това е.
- Сигурен съм че и за нея не е лесно. - започна Керът.
Ангуа му отправи един Поглед.
„Но той си е такъв, си помисли тя. Той наистина го мисли! Само дето не знае, че когато казва нещо такова, това изобщо е много лоша идея. Не било лесно за нея? Кога е било лесно за мен? Тя поне не трябва да крие чисти дрехи за преобличане навсякъде из града! Добре, да вземаш студен душ не е приятно, но ние вземаме студен душ всеки месец! И кога изобщо ще разкъсам някое гърло? Аз ходя на лов за пилета! И си плащам за тях, предварително! Тя страда ли от PIT*? Не мисля! О богове, а и тази вечер луната беше доста след Восъчна Луна. Мога да почувствам как ми расте косата! Проклети вампири! Такъв голям шум вдигат около факта, че не са смъртоносни кръвопийци вече. Всички им симпатизират! Дори той!”
*Б.пр. тази абревиатура така и не можах да открия какво означава
Всичко това проблясна в главата и за секунда. Тя каза,
- Нека просто да слезем долу, да си свършим работата и после да излезем, става ли?
Все още имаше тълпа мотаеща се наоколо, близо до входа. Измежду тях беше Ото Вик, който сви леко рамене срещу Керът.
Все още имаше и пазачи на пост, но беше ясно че някой беше говорил с тях. Те кимнаха на групата когато пристигна. Единият от тях дори отвори вратата, много учтиво.
Керът повика другият стражник по-близо.
- Всичко което ще кажем ще се подслушва, ясно? – каза той. –Всичко! Така че внимавай. И запомни – що се отнася до тях, ти не можеш да виждаш в тъмното.
Той тръгна напред за да влязат вътре, където Умношлем стоеше, усмихнат и изнервен.
-Добре дошъл, Този Който Си Удря Главата! - каза джуджето.
- Ъъ, ако ще говорим на Морпоркски, бих предпочел Капитан Керът, каза Керът.
- Както предпочиташ, стопяващи! - каза джуджето. – Асансьорът чака!
Докато се спускаха, Керът каза:
- Каква двигателна сила ползвате, моля?
- Приспособлението! - каза Умношлем гордо, за да се избави от нерността си.
- Наистина ли? И много Приспособления ли имате? - каза Керът.
- Аксел и Средна преграда. *
*Б.пр. Axles – два куба с шестинчови ръбове, съединени идеално един за друг за две от перфектните си стени. Average Bar- само се споменава без да бъде описано!
Обикновено нищо не е ясно, но трябва да приемем, че са неразрушими и необикновени/редки като всички други Приспособления.
Съдбата на Средната Преграда е неизвестна, но тъй като в края на книгата става ясно, че Аксела става притежание на Анкх Морпорк, то можем да предположим че същото се е случило и с нея
- Средна преграда? Само съм чувал за тях.
- Късметлии сме. За мен ще бъде удоволствие да ви я покажа. Няма равна при приготвянето на храна.- дърдореше Умношлем. – А по-долу имаме многобройнни кубове за различни степени. Нищо не трябва да се отказва на стопяващия. Заповядано ми е да ти покажа всичко което искаш де видиш и да ти кажа всичко което искаш да знаеш.
- Благодаря! -каза Керът, щом асансьорът спря в чернотата изпъстрена с блестящите тела на червеите. – Колко големи са вашите разкопки тук?
- Не мога да ви кажа. - каза Умношлем бързо. – Не знам. А ето го и Плам. Аз ще се връщам обратно горе...
- Не, Умношлем, остани с нас, моля! - каза по-тъмна сянка в мрака. –Ти също трябва да видиш това. Добър ти ден, Капитан Керът, и .....-Ангуа долови елемент на отвращение.... -Дами. Моля следвайте ме. Съжалявам за оскъдната светлина. Може би очите ви ще се приспособят. Ще съм щастлив да ви опиша всеки предмет който докоснете. Сега ще ви заведа до мястото където ужасната случка се е ..........случила.
Ангуа огледа наоколо докато ги водеха през тунела, нищо че Керът трябваше да ходи с присвити колене. Този Който Си Удря Главата, а? Забавно, ти никога не си споменавал това пред момчетата!
На всеки десетина метра или около, Плам спираше пред кръгла врата, неизменно отрупана с червеи наоколо, и завърташе колело. Вратите скърцаха когато се отваряха, а се отваряха с тромавост която подсказваше че са много тежки. Тук-там из тунелите имаше.... неща, механични неща, висящи от стената и явно бяха там с цел. Червеите блестяха около тях. Тя не успя да разгадае що за предмети са , но Керът ги приветстваше с възторжена радост, като ученик.
- Имате въздушни камбани и водни ботуши, Г-н Плам! Само съм чувал за тях!
- Вие сте отгледан в добрата скала на Меден Рудник, нали капитане? Да копаеш в тази мокра област е все едно да копаеш тунели в морето.
- А железните врати са доста непромокаеми, нали?
- Да, наистина. Също и херметически.
- Забележително! Бих искал да дойда пак, когато тази злочеста случка преключи. Джуджешка мина под града! Малко трудно е да се повярва!
- Сигурен съм че ще може да се уреди капитане!
И това беше Керът в работна среда. Той можеше да звучи толкова невинно, толкова приятелски, толкова ... глупаво, по един бебекучешки начин, а после внезапно се превръща в голям стоманен блок и ти се блъскаш право в него. По миризмата си личеше, че Сали го наблюдава с интерес.
„Бъди разумна, си каза Ангуа. Не позволявай на вампира да те хване натясно. Не започвай да си мислиш че си глупава и космата. Мисли ясно. Имаш си мозък.”
Сигурно хората биха полудели живеейки в тази тъмница? Ангуа разбра че е по-лесно ако си затвори очите. Тук долу, носът и работеше по-добре без да се разсейва. Тъмнината помагаше. Когато затвори очите си, различни бледи цветове затанцуваха из мозъка и. Без вонята на проклетия вампир, обаче, тя щеше да е способна да улови много повече. Зловонието отравяше всяко усещане. Спри се, не мисли по този начин, ти просто позволяваш на съзнанието си да мисли вместо теб ... я почакаи, тук има нещо сбъркано...
Имаше накакво бледо очертание в ъгъла на следващата зала, която беше доста дълга. Изглеждаше като ... рисунка. Тебеширена рисунка. Блестяща тебеширена рисунка.
- Трябва ли да разбирам, че това е утвърденият метод? - каза Плам. –Ще се осведомите от нощния варовик ли, капитане? Тои се добива от стрити червеи. Блясъкът се запазва около ден. Тук на пода ще видите, или по скоро, ще почувствате боздуганът който е донесъл смъртта му. Точно под ръката ви, капитане. На него има кръв. Съжалявам че е тъмно, но държим червеите далеч. Те щяха да си устроят пиршество, вие разбирате.
Ангуа видя Керът, обграден с постоянната си миризма на сапун, как преценява пространството по свои собствен начин. Ръката му докосна друга метална врата.
- Накъде води тази, сър? – каза той, потупвайки я.
- Към външни зали.
- Беше ли отворена когато тролът е нападнал грага?
„Ти наистина ли допускаш, че го е направил трол? – се зачуди Ангуа.”
- Мисля че да! каза Плам.
- Тогава искам веднага да се отвори, моля!.
- Не мога да удовлетворя молбата ви капитане!
- Нямах предвид това да прозвучи като молба, сър. След като вече е отворена, бих искал да знам кой е бил в мината по времето когато тролът се е вмъкнал. Бих искал да говоря с тях, и с този който е открил тялото! Хара`г, ж`каргра!
За Ангуа, миризмата на Плам се промени. Под всичките тези слоеве, джуджето изведнъж стана неуверено. Направо се обви в нея. Той се поколеба за няколко секунди преди да отговори.
- Аз ще ... се постарая да задоволя вашата мол....вашите изисквания, стопяващи! – каза той. – Сега ще ви оставя. Ела, Умношлем.
- Грз дава`дж? - каза Керът. –K`заакра`дж? Д дж х`рагна ра`д`дж!
Плам пристъпи напред, с нарастваща неувереност, и подаде двете си ръце, с дланите надолу. За момент, преди ръкавите му да се спуснат, Ангуа видя блед мъждукащ символ на дясната му китка. Всеки дълбинен имаше рисунка като уникално доказателство за идентичност, в света на забулените фигури. Тя беше чувала, че се правели от кръвта на татуиращ червей под кожата. Звучеше болезнено.
Керът хвана ръката му за малко, и после я пусна.
- Благодаря! – каза той, сякаш джуджешката интерлюдия не се беше състояла. Двете джуджета забързаха нанякъде.
В плътната тъмнина, стражниците бяха оставени сами.
- За какво беше всичко това? - каза Ангуа.
- Успокоих го. -каза Керът бодро. Той бръкна в джоба си.- Сега тъй като вече сме тук, ни трябва малко светлина, става ли?
Ангуа помириса как неговата ръка мина енергично по стената един, два пъти, сякаш рисуваше. Разнесе се аромат на .... свински пай?
- Скоро ще бъде по-светло! – съобщи той.
- Капитан Керът, не тук е.....- започна Сали.
- Всичко с времето си, редови-полицай!- каза Керът строго. – За сега ние само наблюдаваме.
- Но аз трябва да ви кажа......
- По-късно, редови-полицай!- каза Керът, малко по-високо. Червеите се диплеха около отворената врата от която бяха дошли, и по камъка.
- Между другото, ъъ, Сали ... ще бъде ли всичко наред да видим тялото?
Точно така, си каза Ангуа, мисли за нея. Аз се справям с кръвта всеки ден. Забива се на миля дълбочина в ноздрите ми!
- Стара кръв не би била проблем сър, каза Сали. - Насам има малко. Но там им..........
- Предполагам, че са си направили морга!- каза Керът бързо. – Смъртните ритуали са доста сложни.
Морга? Дом далече от дома за теб, драги! – изръмжа вълкът в Ангуа.
Сега червеите се бяха разпрострели, пълзейки решително по стената.
Тя се наведе надолу за да приближи носа си до пода.”Мога да подуша джуджета, много джуджета, мислеше си Ангуа. Трудно се подушва трол, особено под земята. Кръв по боздугана, като цвете. Джуджешка миризма по боздугана, но тук навсякъде миришеше на джуджета. Мога да подуша...Я почакай, това е нещо познато...”
Подът най-много миришеше на тиня и глина. Следите на Керът изпъкваха, както и нейните. Имаше много джуджешка миризма, и тя все още можеше да отсее миризмата на тяхното безпокойство. Значи това е мястото на което са намерили тялото тогава? Но това късче кал тук, то беше различно. Беше смачкано на пода, но миришеше точно като тежката глина отгоре, около Кариерната Улица. Кой живееше на Кариерната Улица? Повечето от троловете в Анкх-Морпорк!
Улика!
Тя се усмихна в топящата се тъмнина. А проблемът с уликите, както Господин Ваймс винаги казва, е че те са твърде лесни за оставяне. Можеше да се разхождаш наоколо с джоб пълен с проклетите неща!
Тъмнината изчезваше защото светлината нарастваше. Ангуа погледна нагоре.
Имаше огромен, ярък символ на стената там където Керът я беше докосвал. Той прокара някакво месо през нея, размишляваше тя. Те се върнаха заради пиршеството ...
Плам се върна, с тътрещия се след негоУмношлем.
Стигна докъдето стигна и каза:
- Тази врата тук не може пак да бъде отворена , но, уви, ние.....- и спря
Бяха щастливи червеи. По стандартите за зеленобяла светлина, те бяха великолепни. Зад Керът сега имаше нежен блестящ кръг, пресечен с две диагонални по цялата дължина.
И двете джуджета се бяха вторачили в него, сякаш бяха изпаднали в шок.
-Добре, нека да погледнем, става ли?- каза Керът, очевидно забравил за всичко това.
-Ние, уви, водата ... вода ... недостатъчно водоне ... другите врати ... тролът причини наводнение....- Плам мрънкаше, без да сваля очи от блясъка.
- Но ти казваш че не можем да минем оттук, най-малкото?-каза Керът учтиво, сочейки запечатаната врата.
- Ъъ, да. Да. Несъмнено!
Домакинът побърза напред и измъкна ключ. Колелото, отключено се завъртя лесно. Ангуа остро усещаше как мускулите в голите ръце на Керътs лъщяха и се движеха докато дърпаше да отвори вратата.
Ох, не, още не, наистина! Трябваше и поне още един ден! Беше вампирът, ето какво беше, стоеше там с невинен вид. Частиците на тялото и я караха да се превърне във вълк, точно сега, да се защитава...
От другата страна на вратата имаше стая на колони. Миришеше на влага и незавършеност. По тавана имаше червеи, но подът беше мръсен и жвакаше под краката.
Ангуа можеше да излезе през друга джуджешка врата от другата страна на стаята, и която и да е ставаше.
- Изхвърляме отпадъците от изкопа на купчината в непотребното място отвън. - каза Плам.
- Ние, ъъ, предполагаме че тролът е влезнал оттук. Било е непростимо недоглеждане. – Все още звучеше тревожен.
- И никой не е видял трола? - каза Керът, подритвайки калта.
- Не. Тези зали са завършени. Копаещите са другаде, но ще дойдат въможно най-скоро. Предполагаме че грагът се е качил тук за да остане сам. Да умре от случайната ръка на ненавистта!
- Късмет за трола, нали сър? - каза Ангуа остро. – Влезнал вътре и да попадне точно на Трошибут?
Ботушът на Керът удари нащо метално. Той подритна още кал наоколо.
- Полагали сте релси? – каза той. – Изглежда доста изкопана пръст извозвате сър?
- По-добре да буташ отколкото да носиш -каза Плам. –Сега, уредил съм да...
- Почакайте, какво е това?- каза Керът. Той клекна долу и се опита да издърпа нещо бледо. – Като го гледам , е парче от кост. На връвчица.
- Тук е пълно със стари кости. - каза Плам. – Сега аз....
Костта изскочи с мляскане и им се ухили на бледата светлина.
- Не изглежда много старо сър, каза Керът.
За Ангуа беше достатъчно само едно вдишване.
- Това е овчи череп! –каза тя. – От преди около три месеца. О, още една улика, отбеляза на себе си. Хубаво и удобно за нас да я намерим.
- Може да е изтърван от трола!- каза Керът.
-От трол?- каза Плам, дръпвайки се назад.
Това не бе реакцията която Ангуа беше очаквала. Плам си беше вече доста нервен, но сега, под всичките тези слоеве, той беше на ръба да се паникьоса.
- Вие казахте, че трол е нападнал грага, сър? -каза Керът.
- Но ние никога....Аз никога не съм виждал това преди! Защо не сме го намерили? Да не би да се е върнал?
- Всички врати са затворени сър!- каза Керът търпеливо. – Или не?
- Да не сме го затворили тук, с нас? На практика това си беше изкрещяване.
- Щяхте да знаете, сър, нали? каза Керът. –Троловете някакси, ами, се забелязват.
- Трябва да доведа пазачите!- каза Плам, връщайки си назад, към единствената отворена врата. – Може да е навсякъде!
- Тогава може да тръгнете право към него сър! - каза Ангуа.
Плам се закова на място за момент, изквича нещо и затича към тъмнината, с Умношлем по петите.
- Добре, до къде мислите, че ще стигнем? -каза Ангуа, с ужасна усмивка. –И какво му каза ти на джуджешки - "Да знаеш че аз съм джудже, от братството на всички джуджета"?
- Ъ, „С недвусмислена сигурност ти ме познаваш. Аз съблюдавам правата на джуджетата. Какво/кой съм аз? Аз съм Обединените Братя", каза Сали внимателно.
- Браво, редови-полицай!- каза Керът. –Това беше превъзходен превод!
- Да, да не си ухапала някой умник? каза Ангуа.
- Аз съм член на Черната Лента сержант!- каза Сали смирено. – И съм природно добра с езиците. Докато сме сами капитане, мога ли да спомена нещо друго?
- Разбира се! - каза Керът, пробвайки колелото на една от затворените врати.
- Мисля че доста неща са не на място тук, сър. Имаше нещо странно в начина по който Плам реагира като видя черепа. Защо би си помислил че тролът е все още тук, след всичкото това време?
- Трол влязъл в джуджешка мина може да направи много бели преди да го спрат!- каза Керът.
- Плам наистина не очакваше да види този череп сър!- каза Сали натискайки. – Чух как сърцето му препускаше. Това го ужаси. Ъъ ... още нещо сър. Тук има много от градските джуджета. Дестки. Мога да усетя техните сърца също. Има шест грага. Техните сърца бият много бавно. Има също и някакви други джуджета. Странни , и са само няколко. Може би десет.
- Това беше добре да се знае, редови полицай, благодаря ти много.
- Да, направо не знам как сме се оправяли преди ти да дойдеш!-каза Ангуа.
Тя остиде бързо в другия край на тъмното помещение, за да не могат те да видят лицето и. Имаше нужда от чист въздух, не от просмуканата, лепкава, с вкус на стари коренища и мазета воня на това място. Главата и беше изпълнена с вика и.
Въздържателската Лига ли? Нито Една Капка ли? Дали някой е повярвал на това дори и за минута? Но всички се нуждаеха да се хванат на тази въдица, защото вампирите можеха да са толкова обаятелни.
Разбира се че бяха! Беше част от това да си вампир! Това беше единственият начин да накараш хората да останат през нощта в страшния замък! Всички знаеха че леопардът не може да си смени гащите! Ама не, бучваш си глупавата черна лента на ревера, научаваш думите на:- Устните докосвали Икора* никога няма да докоснат Моите..... и винаги се хващат на номера.
*Б.пр. Ichor – кръвта на боговете, сукървица.
А върколаците? Ами, те бяха просто мрачни чудовища, нали? Без значение че животът те и ежедневна борба с вътрешният ти вълк, без значение, че трябва да принуждаваш сама себе си да ходиш на два крака докато преминаваш покрай стълб на фенер, без значение че при всяко незначително спречкване трябва да се съпротивляваш на желанието да го прекратиш само с едно ухапване.
Без значение е, че всеки смяташе съществото, комбинация от вълк и човек, за някакъв вид куче. Всички очакваха да се държиш прилично. Част от нея крещеше че не е така, че това беше просто PIT и позантите ефекти от присъствието на вампира, но някакси, сега, с миризмите наоколо които бяха на път да придобият твърдост, тя не искаше да слуша.
Тя искаше да помирише света, практически се изкачваше нагоре чрез носа си. В крайна, сметка това беше и причината тя да работи в Стражата, нали? Заради носа си?
Нова миризма, нова миризма ...
Остро синьосиво - лишеи, кафяво и пурпурно –стара мърша, полутонове на дърво и кожа... дори напълно преобразена на вълк тя никога не беше усещала вкуса на въздуха така осезателно както сега. Нещо друго, остро, химическо ... въздухът беше изпълнен с миризма на влага и джуджета, но тези слаби следи притичваха през него, като пиколо-флейта през реквием, и оформяха нещо.....
-Трол! – изкрещя. –Трол! Трол с колан от черепи и head-locks! Надрусан със Скалотръс, или нещо подобно! Трол!- Ангуа почти лаеше срещ далечната врата. – Отворена врата! Оттук!
В момента почти не се нуждаеше от очите си, но там върху металната врата, с въглен, някой беше надраскал кръг с две диагонални линии през него.
Изведнъж Керът се озова до нея. И поне имаше благоразумието да не каже: –Сигурна ли си?, а завъртя голямото колело. Вратата беше заключена.
- Не мисля че зад това има вода! – каза той.
- О, наистина ли?- Ангуа се укроти. – Знаеш ли, тази е само за .....да ни държат далече!
Керът се обърна и там, тичащи срещу него, имаше група джуджета. Те отиваха към вратата сякаш забравили за присъствието на стражника.
- Не им позволявайте да преминат през нея първи!- каза Ангуа през зъби. – Следата е ... много слаба!
Керът измъкна меча си с една ръка и вдигна значката си в другата.
- Градска Стража!- изрева той. –Свалете оръжията си , моля! Благодаря!
Групата намали, което значеше следното при такива обстоятелства- задните се блъснаха в гърбовете на онези отпред които се колебаеха.
- Това е местопрестъпление!- обяви Керът. – Аз все още съм стопяващият! Г-н Плам, там ли сте? Имате ли пазачи от другата страна на тази врата?
Плам си проби път през блъсканицата от джуджета.
-Не, не вярвам!- каза той. -Дали тролът все още е зад нея?
Керът плъзна поглед към Сали, която вдигна рамене. Вампирите никога не бяха развили способността да чуват биенето на тролски сърца. Беше безпредметно.
- Възможно е, но аз не мисля че е там!- каза Керът. – Моля отключете я. Може би току що открихме следа!
-Капитан Керът, вие знаете, че сигурността на мината винаги трябва да е на първо място! - каза Плам. – Разбира се вие трябва да преследвате. Но първо ние ще отворим вратата за да се убедим че там не се крие някаква опасност. Трябва да приемете това.
- Остави ги! – изсъска Ангуа. – Следата ще е много ясна. Аз ще се справя!
Керът кимна прошепна в отговор:
- Баво!
С плътта си тя почувства как опашката и искаше да помаха. Тя искаше да оближе лицето му. Това бяха мислите на кучешката част от миславния и апарат. Добро куче! Беше важно да си добро куче!
Керът я дръпна настрана докато две джуджета приближаваха вратата нерешително.
- Но той отдавна си е отишъл. – промърмори тя, докаго две други джуджета тръгнаха след първите две. – Следата е отпреди дванадесет часа, поне....
- Какво правят? - каза Керът, полу на себе си. Имаше две нови джуджета покрити от глава до пети с кожа също като Плам, но носеха броня отгоре и. Шлемовете им бяха без никакви отличителни знаци, за сметка на това пък покриваха цялото лице и глава, само с един процеп за очите. Всяко джудже носеше дълъг черен пакет на гърба си и държеше пика предсебе си.
- О не!- каза Керът, - Със сигурност не тук.....
По заповед, вратата се люшна отворена, откривайки само тъмнина.
Пиките изхвърлиха огън, дълги жълти езици огън, а черните джуджета преминаха бавно зад тях. Дим, тежък и мазен изпълни въздуха.
Ангуа припадна.