Браво!
Направо си го преполовил!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Страхотно нещо! Не мога да се начудя на такова безвъзмездно трудолюбие, но се радвам, че някой го притежава!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

ще има ли продължение на превода?

Нямам време за да продължа с превода. Когато успея ще го пусна

намерих англииска версия на thud който е заинтересован да пише на skype:
pinkil3

btw знаех си че и Библиотекарът е в милицията

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

A lot of the professionals didn't like them, but Vimes had lately taken the view that
when push came to shove it was better to have your fellow citizens shoving alongside
you and, that being the case, you might as well teach them how to hold a sword right,
lest the arm they clumsily removed was yours.
Vimes pulled A. E. Pessimal through the press of bodies until he found Fred Colon,
who was handing out one-size- doesn't-fitanybody helmets.
'New man for you, Fred,' he said loudly. 'Mr A. E. Pessimal, plain A. E. if he ever
makes friends. He's the government inspector. Kit him out, full fig, and don't forget
the riot shield. A. E. here wants to understand coppering, so he's kindly volunteered
to be an actingconstable on the barricades with us.' Over the top of A. E. Pessimal's
head he gave Fred a big wink.
'Oh, er, right,' said Fred, and his face, in the flickering light of the flares, acquired the
innocent smile of one about to make someone's life a little pot of bubbling dread. He
leaned over the trestle table.
'Know how to use a sword, Acting-Constable Pessimal?' he said, and dropped a
helmet on the man's head, where it spun.
'Well, I didn't exactly-' the inspector began, as a very elderly sword was shoved
across the planks, followed by a heavy truncheon.
'A shield, then? Any good with a shield?' said Fred, pushing a large such item after
the sword.
'Actually, I didn't mean-' said A. E. Pessimal, trying to hold both the sword and the
truncheon and dropping both, and then the sword and the truncheon and the shield
and dropping all three.
'Any good at running a hundred yards in ten seconds? In this?' Fred went on. A
ragged chain mail coat dropped slowly off the table like a parcel of snakes and
landed on A. E. Pessimal's bright little shoes.
'Uh, I don't think-'
'Standing still and going to the toilet really, really quickly?' said Fred. 'Oh well, you'll
learn soon enough.'
Vimes turned the man round, picked up 35lb of rust-eaten chain mail and dropped it
into his arms, causing A. E. Pessimal to bend double. 'I'll introduce you to some of
the citizens who will be fighting alongside you tonight, shall I?' he said, as the little
man hobbled after him. 'This is Willikins, my butler. No sharpened pennies in your
cap tonight, Willikins?'
'No, sir,' said Willikins, staring at the struggling A. E. Pessimal.
'Glad to hear it. This is Acting-Constable Pessimal, Willikins.' Vimes winked.
'Honoured to meet you, acting-constable, sir,' said Willikins gravely. 'Now that sir is
with us I am sure the miscreants will just melt away. Has sir by any chance gone siron-
one with a troll before? No? A little advice, sir. The important thing is to get in front
of them and dodge the first blow. They always leave themselves open and sir may
then step smartly forward and select sir's target of choice.'
'Er, what if if I'm not in front of one when it tries to hit me?' A. E. Pessimal said,
hypnotized by the description and dropping the sword again. 'What if it is in fact
behind me?'
'Ah, well, I am afraid that in that case sir has to go back and start all over again, sir.'
'And, er, how do I do that?
'Being born is traditionally the first step, sir,' said Willikins, shaking his head.
Vimes gave him a nod and moved the trembling Pessimal on through the chattering
crowd, while the fine rain fell and the mists rose and the torches flickered.
'Good evening, sir!' said a cheerful voice and there, yes, was Special Constable
Hancock, an amiable bearded man with an amiable smile and more cutlery about his
person than was good for Vimes's mental health. That was the trouble with some of
the Specials. They really got into it. They bought their own gear and it was always
better than Watch issue. Some of them clanged even more than dwarfs, with patent
handcuffs and complicated nightsticks and comfy padded helmets and pencils that
wrote underwater and, in the case of Special Constable Hancock, two curved
Agatean swords strapped across his back. Those who'd dared to venture into the
training yard when he was using them said they looked rather impressive. Vimes had
heard that an Agatean ninja could give a fly a shave and a haircut in mid-flight, but
this didn't make him feel any better.
'Oh, hello Andy,' he said. 'I think-'
'Captain Carrot's had a word with me,' said Special Constable Hancock, giving him a
huge wink. 'I'll see to it!'
'Oh, good,' said Vimes, horribly aware that he'd put himself in a tricky position vis a
vis suggesting that maybe one sword might be enough. 'Er You'll be up against the
trolls, at least to start with,' he said. 'Just remember that there's our people around
you, will you? Remember Special Constable Piggle, eh?'
'But in fairness it was a clean cut, sir!' said Hancock. 'Igor said he'd never done such
an easy re-attachment!'
'Nevertheless, it's truncheons only tonight, Andy, unless I give any other order,
okay?'
'Understood, Commander Vimes. I've just got a new truncheon, as a matter of fact.'
Some sixth sense made Vimes say: 'Oh, really? May I see?'
'Right here, sir. Hancock pulled out what looked to Vimes like two truncheons, joined
together with a length of chain.
'They're Agatean numknuts, sir. No sharp edges at all.'
Vimes gave them an experimental swing and hit his own elbow. He handed them
back quickly. 'Rather you than me, lad. Still, I suppose they'll make a troll stop and
think.'
Mr Pessimal was staring in horror, not least because wayward wood had just missed
him.
'Oh, this is Mr Pessimal, Andy,' said Vimes. 'He's finding out how we do things. Mr
Hancock is one of our keenest special constables, Mr Pessimal.'
'Nice to meet you, Mr Pessimal!' said Hancock. 'If you need any catalogues, I'm your
man!'
Vimes moved on quickly, just in case the man drew those swords again, and ran up
against a slightly more reassuring figure.
'And here we have Mr Boggis,' he said. 'Good to see you. Mr Boggis is president of
the Guild of Thieves, Mr Pessimal.'
Mr Boggis saluted proudly. He had accepted a chain mail jacket from Fred, but no
power in the world would have parted him from his brown bowler hat. Any power
nevertheless inclined to try would in any case have to contend with the narrow-eyed,
stony-jawed men on either side of him, who had eschewed any weapons or armour.
One of them was cleaning his fingernails with a cut-throat razor. In a strange but very
definite way they looked much more dangerous than Special Constable Hancock.
'And also Vinny "No Ears" Ludd and Harry "Can't Remember His Nickname" Jones, I
see,' Vimes went on. 'You've brought your bodyguards, Mr Boggis?'
'Vinny and Harry like to get out in the fresh air, Mister Vimes,' said Mr Boggis. 'And
you've got your own bodyguard, then?' He beamed down on A. E. Pessimal and then
grinned at Vimes. 'You have to watch them little bantam fighters, Mister Vimes, they
can have the nose off'f your face quicker'n wink. I can tell a killing cove when I see
one, eh? Best of luck to you, Mr Pessimal!'
Vimes bustled the astonished man away before Mr Boggis was killed on the spot by
the God of Over-Acting, and almost walked into the one Special who could be
guaranteed not to talk too much.
'And here, Mr Pessimal, here we have the University Librarian,' he said. 'Good man
in a melee, eh?'
'But that- that's not a man! That's an orangutan, Pongo pongo, native of
BhangBhangduc and nearby islands!'
'Ook!' said the Librarian, patting A. E. Pessimal on the head and handing him a
banana skin.
'Well done, A. E.!' said Vimes. 'Not many people get that right!'
And so Vimes dragged the inspector back through the crowd of damp, armoured
men, introducing him right and left. Then he pushed him into a corner and, to faint
stunned protestations, dragged the mail shirt over his head.
'You stick close behind me, Mr Pessimal,' he said, as the man tried to move. 'It could
get a bit sticky later on. The trolls are up in the plaza and the dwarfs are down in the
square, and both of 'em are drinking up enough courage to have a good scrap. That's
why we'll be lining up in the Cham, right between 'em, the thin brown streak, haha.
The dwarfs favour battle-axes, the trolls go in for clubs. Our weapon of first resort will
be our truncheons, and our weapon of last resort is our feet. That is to say, we'll run
like hell.'
'But, but, you have swords!' A. E. Pessimal managed.
'We have swords, acting-constable. Yes, that is a fact, but poking holes in citizens is
Watch brutality, and we don't want any of that now, do we? Let's get going; I wouldn't
like you to miss anything.'
He harried the man again, out into the street and the stream of watchmen heading for
the Cham. Apart from them, the street was empty. Ankh-Morpork people had an
instinct for staying indoors when there were too many battle-axes and spiky clubs out
there.
The Cham was simply a very, very wide road, once intended for ceremonial parades,
a hangover from the days when the city had much to be ceremonious about. Drizzle
filled it now and did not do much more than wet the pavements and reflect the light of
the flares along the barricades.
Barricades well, that's what they were called on the Watch inventory. Ha! Lengths of
wood painted in black and yellow stripes and mounted on trestles were not
barricades, not to anyone who'd been behind a real one, which was built of rubbish
and furniture and barrels and fear and bowel-knotting defiance. No, these simple
things were the physical symbol of an idea. It was a line in the sand. It said: thus far,
and no further. It said: this is where the law is. Step over this line and you've gone
beyond the law. Step over this line, with your massive axes and huge morningstars
and heavy, heavy spiky clubs, and we few, we happy few, who stand here with our
wooden truncheons, we'll we'll
... well, you just better not step over the line, okay?
The yellow and black edges of the Law had been set about twelve feet apart, giving
plenty of room for two lines of watchmen standing back to back, facing outwards.
Vimes dragged Mr Pessimal into the centre of the Cham, between the lines, and let
him go.
'Any questions?' he said, as latecomers jostled past them to take up their positions.
The little man stared towards the distant plaza, where the trolls had lit a big fire, and
then turned to look the other way, at the square, where the dwarfs had lit several
fires. There was the sound of distant singing.
'Oh, yes, we'll get the singing first. At this point it's all about getting the blood
pounding, you see,' Vimes added helpfully. 'Songs about heroes, great victories,
killing your enemies and drinking out of their warm skulls, that sort of thing.'
'And then, er, they'll attack us?' said A. E. Pessimal.
'Well, not as such,' Vimes conceded. 'They'll try to attack the other bunch, and we're
in the way.'
'They won't go around us, perhaps?' said A. E. Pessimal hopefully.
'I doubt it. They won't be in the mood for narrow alleys. They'll be thinking in straight
lines. Charge and yell, they'll say, that's the way.'
'Ah, there's the university over there!' said A. E. Pessimal, as if noticing the huge bulk
of Unseen University for the very first time. 'Surely the wizards could-'
'-magic their weapons out of their hands, possibly leaving them with all their fingers?
Magic them into the cells? Turn them all into ferrets? And what then, Mr Pessimal?'
Vimes lit a cigar, cupping the match in his hand so that the flame made his face glow
briefly. 'Shall we follow where magic leads us? Wave a wand, eh, to find out who's
guilty, and what of? Magic men good? The innocent would have nothing to fear,
d'you think? I wouldn't bet tuppence, Mr Pessimal. Magic's a little bit alive, a little bit
tricky. Just when you think you've got it by the throat it bites you in the arse. No
magic in my Watch, Mr Pessimal. We use good old-fashioned policing.'
'But there are lots of them, commander.'
'About a thousand altogether, I reckon,' said Vimes placidly. 'Plus who knows how
many more out there who'll whale in if we let it get out of hand. This is just the
hotheads and the gangs right now.'
'B-but can't you just, er, leave them to it?
'No, Mr Pessimal, because that'd be what we in the Watch call "complete and utter
bloody chaos" and it will not stop, and it will get bigger very quickly. We have to finish
it right now, so-'
There was a thud from the direction of the plaza. It was loud enough to echo around
the buildings.
'What was that?' A. E. Pessimal said, looking around hurriedly.
'Oh, that was to be expected,' said Vimes.
Pessimal relaxed very slightly. 'It was?'
'Yes, it's the gahanka, the troll war beat,' said Vimes. 'They say that within ten
minutes of hearing it, you're dead.' Behind Pessimal, Detritus grinned, the torchlight
turning his diamond teeth into rubies.
'Is that true?'
'I shouldn't think so,' said Vimes. 'And now please excuse me for a while, Acting-
Constable Pessimal. I'll leave you in the good hands of Sergeant Detritus while I talk
to my men. Stiffen their sinews, that sort of thing.'

***

Много от професионалните ченгета не ги харесваха, но Ваймс наскоро осъзна, че когато ножът опре до кокала е по добре тези ти съграждани да са наблизо, и в случаи като този е по добре да ги научиш как да си служат с меча правилно, да не би ръката която несръчно откълцват да е твоята.
Ваймс дърпаше A. E. Черногледски през блъсканицата, докато не намери Фред Колън, който държеше в ръцете си шлемове от вида един- размер - става –на- всеки.
- Водя ти нов човек Фред- каза той високо. –Г-н A. E. Черногледски, за приятелите A. E. ако изобщо ги има. Той е държавен инспектор. Оборудвай го, пълна екипировка, и не забравяй щита за безредици. A. E. иска да разбере какво е да си ченге, и затова беше така добър да се запише доброволно за временен полицай на барикадите с нас.- Над главата на A. E. Черногледски Ваймс намигна яко на Фред.
-О, ъъ, добре, каза Фред, а лицето му, на мъждукащата светлина на сигналните пламъци, се сдоби с невинната усмивка на човек който е на път да направи нечий живот гърне с врящ ужас. Той се наведе над скованата от дъски маса.
- Знаеш ли как да използваш меч, временен полицай Черногледски?- каза той, и трясна един шлем на главата на нещастника, където шлемът се завъртя.
- Ами, аз нямах предвид точно...- започна инспекторът, докато доста възрастен меч беше тръснат в ръцете му, последван от доста тежка полицейска палка.
- Ами щит, тогава? Щит ще свърши ли работа? - каза Фред, бутайки доста голям екземпляр от споменатия артикул след меча.
- Всъщност, нямах предвид....-каза A. E. Черногледски, опитвайки се да задържи и двата предмета - меча и полицейската палка и изпускайки ги и двата, а после меча, полицейската палка и щита, и изпускайки и трите.
- Как сте с бягането на сто ярда за десет секунди? Облечен в това?- Фред показа захабена плетена метална ризница която се изсули бавно от бюрото, като плетеница от змии, и се приземи въху лъскавите обущета на A. E. Черногледски.
-Ъ-ъ, не мисля......-
-Ами да стоите прав и да си свършите голямата нужда много, много бързо? - каза Фред. -Всъщност, ще се научиш доста бързо.
Ваймс завъртя мъжа към себе си, вдигна шестнайсеткилограмовата проядена от ръжда плетена ризница и я стовари в ръцете му, което накара A. E. Черногледски да се сгъне на две.
- Ще ви представя на някои граждани, които ще се сражават рамо до рамо с вас тази нощ, става ли? – каза той, докато дребният човечец куцукаше по петите му. –Това е Уиликинс, моят иконом. Без остри пенита на шапката тази вечер, а Уиликинс?
- Не, сър, каза Уиликинс, загледан в гърчещия се насреща A. E. Черногледски.
- Радвам се да го чуя. Това е временен полицай Черногледски, Уиликинс. Ваймс намигна.
- За мен е чест е да се запознаем, временен-полицай, сър, каза Уиликинс дрезгаво. - Щом господинът е с нас, сигурен съм, че мерзавците просто ще се ометат. Дали господинът случайно да се е срещал лице в лице с трол преди? Не? Един малък съвет, сър. Най-важното е да застанете отпреде му и да нанесете първия удар. Те винаги се оставят открити и господинът може да се придвижи десетина стъпки напред и за си избере следващата мишена.
- Ъъ, ами ако ... не съм пред някого когато се опитва да ме удари? -каза A. E. Черногледски, хипнотизиран от описанието и пак изтърва меча си. – Какво ще стане ако той всъщност е зад мен?
-Амии, страхувам се, че в този случай господинът трябва да се върне назад и да започне всичко отначало, сър:
- И, ъъ, как бих могъл да го направя?
- По традиция първата стъпка е да се родите сър!-каза Уиликинс, клатейки глава.
Ваймс му кимна и повлече треперещия Черногледски през шумната тълпа, когато заръмя ситен дъждец и се спусна мъгла в която факлите запримигваха.
-Добър вечер, сър! - каза бодър глас и , да, това беше специален Полицай Ханкок, дружелюбен брадясал човек, с дружелюбна усмивка и с арсенал от толкова много ножове по себе си колкото позволяваше психическото здраве на Ваймс. Тъкмо там беше проблемът с някои от Специалните. Наистина се вживяваха. Те носеха собствена екипировка, която винаги беше по-добра от тази на Стражата. Някои от тях дрънчаха повече дори от джуджетата, със специални белезници и сложни палки, удобно подплатени шлемове и моливи които можеха да пишат под вода, и както в случая със специален Полицай Ханкок, два закривени меча от Ахатовата Империя кръстосани на гърба му.
Онези които бяха се осмелявали да се мотаят из двора за тренировки когато той използваше мечовете казваха, че изглеждат твърде впечатляващо. Ваймс беше чувал, че един нинжа от Ахатовата империя може да обръсне и подстриже муха насред полет, но това не го караше да се чувства по-добре.
-О, здравей ... Анди!- каза. Мисля че....
- Капитан Керът ме светна!- каза Специален Полицай Ханкок, намигайки му здраво. –Ще имам грижата!
- О, добре!- каза Ваймс, с ужасното подозрение, че ще попадне в заплетено положение, ако му предложи лице в лице употребата само на един меч.
-Ъъ... Знаеш си работата с троловете, поне в началото.- каза. – само помни че около тебе има от нашите хора, става ли? Спомняш ли си Специален Полицай Свински, а?
- Но което си е право, разрезът се беше чист, сър! - каза Ханкок. - Игор каза че никога преди не е правил по-лесно прикачване!
- Въпреки това, само полицейски палки тази вечер, Анди, освен ако не издам друга заповед, разбра ли?
-Разбрано, Командир Ваймс. Тъкмо си купих нова полицейска палка, всъщност.
Някакво шесто чувство накара Ваймс да каже:
- О, така ли? Може ли да я видя?
- Ето я, сър.- и Ханкок изкара нещо, което Ваймс наподоби на две полицейски палки, закачени една за друга с парче верига.
-Това са възлопалки * от Ахатовата Империя сър. Нямат никакви остри ръбове.
*Б.пр Agatean numknuts – възлопалки, главата ми не успя да роди нищо друго.

Ваймс направи едно експериментално завъртане и удари собствения си лакът. Бързо ги върна на притежателя им.
- По-добре ти отколкото аз, момко. От друга страна, предполагам че могат да накарат някои трол да спре и да помисли.
Г-н Черногледски се беше втренчил ужасено, и не само защото своенравната пръчка токущо го беше пропуснала.
-О, това е г-н Черногледски, Анди, каза Ваймс. – Той установява как ние правим нещата. Г-н Ханкок е един от нашите ... най-енергични специални полицаи, Г-н Черногледски.
- Приятно ми е да ви срещна, г-н Черногледски! каза Ханкок. – Ако ви трябват каквито и да са каталози, аз съм вашия човек!
Ваймс се измъкна бързо, за всеки случай ако онзи измъкне отново мечовете, и се затича към слаба, доста по-успокояваща наглед фигура.
- А това тук е г-н Богис.- каза той. – Радвам се да ви видя. Г-н Богис е председател на Гилдията на Крадците, Г-н Черногледски.
Г-н Богис поздрави гордо. Беше приел металната ризница от Фред, но нямаше сила на света която да го раздели от кафявото му бомбе. Въпреки че „силата” склонна да опита във всеки случай трябваше да се справи и с двамата невъоръжени едри мъжаги с присвити очи и каменни челюсти стоящи от двете му страни. Един от тях си чистеше ноктите с бръснач. По странен, но много определен начин те изглеждаха много по-опасни от Специален Полицай Ханкок.
- Също и Безухия Вини, Лъд и Хари "Не-Мога-Да-Си-Спомня-Прякора-Му" Джонс. Виждам - Ваймс се приближи. – Довели сте си телохранителите Г-н Богис?
- Вини и Хари искаха да подишат чист въздух, Господин Ваймс, каза Г-н Богис. – И вие сте си довели вашия телохронител, а? – Той кимна жизнерадостно към A. E. Черногледски и после се ухили на Ваймс. –Трябва да ги наглеждате тези дребни наперени бойци, Господин Ваймс, могат да ти отнесат носа преди да си мигнал. Мога да разпозная тихите убийствени води като ги видя, ъхъ? Късмет на вас, г-н Черногледски!
Ваймс избута удивения човечец надалеч преди г-н Богис да бъде поразен на място от Бога на Прекалните Ентусиасти*, и за малко да стъпче един Специален, с гаранция да не говори твърде много.

*Б.пр - God of Over-Acting – знам че оverаct означава престараване, преиграване, но се изкуших да го поукрася, все пак става дума за бог.
-А тук, г-н Черногледски, тук е и Библиотекарят на Университета, - каза той. –Опитен човек в мелето, а?
- Но това ...това не е човек! Това е орангутан Понго понго, по произход от БхангБхангдук и съседните острови!
-Уук! - каза Библиотекарят, потупа A. E. Черногледски по главата и му връчи бананова обелка.
- Браво, A. E.! каза Ваймс. – Не са много хората дето схващат нещата правилно!
И така Ваймс завлече инспектора обратно през тълпата от мъгла, бронирани мъже, като го представяше наляво и надясно. После го сбута в ъгъла и, за да прекрати опитите му за протест, заметна плетената ризница на главата му.
- Стойте плътно зад мен, г-н Черногледски, - каза той, докато човекът се опитваше да се премести. – По –късно може да стане доста неприятно. Троловете са нагоре по площада, а джуджетата надолу на площада, и двете групи са изпили достатъчно кураж за да си спретнат хубавичко сбиване. Ето защо ние ще прокараме линията по Cham *, точно между тях, тънката кафява линия, ха ха. Джуджетата предпочитат бойните си брадви, троловете пък тояги.
*Б.пр The Cham – търсих някакъв превод но не открих нищо освен - A Tartar or Mogul khan - татарски хан или могул в TheFreeDictionary, произнася се кем, затова го оставям така, моля да ме извините!
Наше оръжие като за начало ще бъдат полицейските палки, а оръжието ни за краен случай са краката ни. Това означава, че ще бягаме с всички сили.
- Но, но, вие имате мечове! – отбеляза A. E. Черногледски.
- Имаме мечове, временен-полицай. Да, това е факт, но да пробиваш дупки в гражданите е полицейско насилие, а ние не искаме това точно сега, нали? Да продължим, не искам да пропуснете нищо.
Той отново принуди човечеца да се движи напред по улицата, през потока от стражници отправили се към Cham. Настрани от тях, улицата беше празна. Хората от Анкх-Морпорк притежаваха инстинкта да си стоят вкъщи, когато навън има твърде много бойни брадви и покрити с шипове тояги.
The Cham беше просто много, много широк път, навремето проектиран за церемониални паради, останка от дните когато в града е имало доста за церемониалничене.
В момента ситен дъждец изпълваше улицата който, освен това да намокри паважа и да отразява светрината на факлите по барикадите, не правеше нищо друго.
Барикади ... ами, затова в Стражата ги наричаха материални запаси. Ха! Дългите дървета боядисани в черни и жълти раета, качени на дървени магарета не бяха барикади, поне не и за онези които са били на истински такива, построени от боклуци, покъщнина и бъчви и страх и сплитащо червата неподчинение.
Не, тези простички неща бяха символ на една идея. Това беше линията в пясъка. Тя казваше : Дотук, по-нататък не може! Тя казваше: Законът е тук. Ако прекрачиш тази линия, значи си прекрачил Закона
Прекрачете тази линия с големите си брадви и огромните си боздугани и тежки, тежки тояги с шипове, и ние малцината, малцината щастливци, които стоим тук с нашите полицейски палки ще.., ами ще ..... ами по-добре не пресичайте линията, ясно?
Ченожълтите ръбове на Закона бяха разположени приблизително на шест метра наоколо и предоставяха достатъчно място за двете редици стражници застанали с гръб един към друг, втренчени в онези извън барикадата.
Ваймс замъкна г-н Черногледски към центъра на the Cham, между двете линии, и го пусна.
-Някакви въпроси? – каза той, докато последните пристигащи си пробиваха път покрай тях за да заемат позициите си.
Дребният човечец се беше вторачил към отдалечения площад, където троловете бяха запалили голям огън, след това се обърна да погледне и на другата страна на площада където джуджетата бяха запалили няколко огъня. Чуваше се далечно пеене.
- О, да, най-напред се пее. В момента става дума за първата пролята кръв, виждате ли, - добави Ваймс услужливо. – Песни за герои, велики победи, убиването на враговете и пиенето от все още топлите им черепи, и разни такива неща.
- И тогава , ъ, ще ни атакуват? - каза A. E. Черногледски.
-Ами, не точно, - призна Ваймс. – Ще се опитат да атакуват другата банда, а пък ние сме им на пътя.
- Ще ни заобиколят, може би? - каза A. E. Черногледски с надежда.
- Съмнявам се. Няма да са в настроение да търсят странични пътища. Ще мислят само в прави линии. Атакувай и крещи, ще си кажат, това е начина.
- А, ето го и университета! - каза A. E. Черногледски, сякаш забелязал огромното туловище на НУ за пръв път.
– Със сигурност магьосниците биха могли.... да измагьосат оръжията от ръцете им, като вероятно им оставят всичките пръсти? Да ги закарат с магия в килиите? Да превърнат всички в копои? И после какво г-н Черногледски? - Ваймс си запали пура, загръщайки огъня в ръцете си така, че пламъкът да освети лицето му за кратко.
- И до къде ще ни докара магията ако я следваме? Размахваме пръчка, ъ, за да разберем кой е виновен, и какво после? Магически мъже добри? Невинните няма да има от какво да се страхуват, така ли смятате? Не бих заложил и пукнато пени, г-н Черногледски. Магиите са малко живи, крият опасности. Точно когато си мислиш, че си ги докопал за гърлото, те те захапват за дирника. Никаква магия в моята Стража, г-н Черногледски. Ние използваме добрата старомодна полицейска практика.
- Но те са толкова много командире!
- Около хиляда общо, предполагам, - каза Ваймс спокойно. – Плюс, кой знае колко още отвън които ще се втурнат в битката, ако изтървем нещата от контрол. Това тук все още са само луди глави и бандити.
- Н-н-но не може ли просто, ъ, да ги оставите?
- Не, г-н Черногледски, защото това би било както ние в Стражата го наричаме "завършен и пълен скапан хаос" и няма да спре, и ще се разраства много бързо. Трябва да приключим с това веднага затова....
От площада се чу глух тътнещ звук. Достатъчно силен за да проехти около сградите.
- Какво беше това? - каза A. E. Черногледски, оглеждайки се бегло наоколо.
- О, това трябваше да се очаква! - каза Ваймс.
Черногледски леко се успокои.
- Трябваше ли?
- Да, това е гаханка, тролски бойни барабанни ритми, каза Ваймс. – Казват, че след не повече от десет минути след като си го чул, ще умреш.
Зад Черногледски, Детритус се ухили, светлината от факлите правеше диамантените му зъби да изглеждат рубинени.
- Истина ли е това?
- Не бих желал да го вярвам, - каза Ваймс. – А сега моля да ме извините за малко, временен полицай Черногледски. Ще ви оставя в добрите ръце на Сержант Детритус докато разговарям с моите хора. Как да напомпат мускулите си, такива неща.
Той се измъкна бързо. Каза си че не трябваше да прави това на инспектора, който беше просто един чиновник оказал се на грешното място и вероятно не беше лош човек.
Бедата беше там, че троловете горе на площада вероятно не бяха лоши тролове, а джуджетата в долната част на площада вероятно също не бяха лоши джуджета. Тези които вероятно не бяха лоши можеха да те убият.

Бях забравил колко некадърен превод бях направил.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Тролското думкане се носеше по града когато Ваймс стигна до Фред Колън.
- Виждам изпращат ни гаханка значи, Господин Ваймс! - каза сержантът, с обезпокоителна бодрост.
- Аха. Скоро ще атакуват, струва ми се,- Ваймс завъртя очи в опит да види фигурите около далечната жарава. Троловете не загряваха бързо, но веднъж тръгнали, бяха като приближаваща се стена.
Да вдигнеш ръка и да крещиш - Спри!, с твърд, повелителен глас вероятно нямаше да е достатъчно.
- За още една барикада ли си мислите, Господин Ваймс? - каза Фред.
- Хм? - каза Ваймс, пропъждайки от ума си картинката на самия него размазан на тънко по улицата.
- Барикади, сър, - напомни Колън. - Преди повече от 30 години?
Ваймс кимна. О да, той си спомняше Славната Революция. Всъщност не беше наистина революция и беше славна, само ако си мислел ненавременния гроб за славен.
Там бяха умирали мъже, също, заради други мъже, които, един или двама, вероятно не бяха лоши ...
-Да, - каза. – И изглежда сякаш беше едва вчера. Всеки ден, помисли си, изглежда сякаш беше едва вчера.
- Помните ли Сержант Кийл? Той изкара някой и друг номерот джоба си в онази нощ! - В гласа на Сержант Колън както на A. E. Черногледски, имаше странен обнадежден тон.
Ваймс кимна.
- Предполагам,че и вие криете в ръкава си някой и друг трик също, а сър? - приближи се Фред - голата и безсрамна надежда.
- Познаваш ме, Фред, винаги съм склонен да се уча*, каза Ваймс двусмислено. Той се разхождаше бавно, кимайки на стражниците които познаваше, потупваше другите по гърба, и се стараеше да не попада под нечий втренчен поглад. Всяко лице беше, по определен начин, отражение на лицето на Фред Колън. Той буквално можеше да види мислите им, докато звукът на петстотин тояги удрящи камъка в унисон, блъскаше в тъпанчетата като чук.
*б.пр. always willing to learn – двусмислие което може да се преведе „готов съм да се уча” или готов съм да им дам да се разберат
- Наредил сте работата нали, Господин Ваймс? Ние всъщност няма да стоим заклещени тук като месото в сандвича, нали? Номер ли е а? Номер е нали? Сър?
„ Надявам се да е така”, мислеше си Ваймс. Но така или иначе, Стражата трябваше да е тук. Това беше проклетата истина.
Нещо се беше променило в ритъма на гаханката. Трябваше да се заслушаш, но някои от тоягите удряха земята малко преди или малко след такта. Aх.
Той стигна до Веселка и Керът, които се взираха в далечните огньове на джуджетата.
- Ние мислим, че май постигнахме резултат сър, - каза Керът.
- Дяволски се надявам! Какво става с джуджетата?
- Няма много пеене сър, - докладва Веселка.
- Радвам се да го чуя.
- Можем да се справим с тях, като че ли, нали, сър? - каза Керът.- С няколко полицаи Големи на наша страна? Ако се стигне до там?
„ Естествено че бихме могли, мозъкът на Ваймс си го представи, не че го мислеха. Това което можем да направим е да умрем храбро. Виждал съм много да умират храбро. Няма бъдеще в това.
- Не ми се иска да се стига до там, капитане- Ваймс спря. По – тъмна сянка се беше раздвижила между сенките.
- Каква е паролата? - каза той бързо.
Сенчестата фигура, забулена с пелерина и качулка, се поколеба.
- Парола? Ижвинете ме, имам го напишано вкъщи където..- започна съществото.
- Добре Игор, влизай! - каза Керът.
- Как пожнахте, че шъм аж шър? - каза Игор, провирайки се под барикадата.
- По афтършейва! - каза Ваймс, намигайки на капитана. – Как вървят нещата?
- Точно както кажахте шър, - каза Игор, докато сваляше качулката. Между другото, шър, докато ши чиштех операчионната ше появи моят братовчед Игор които ишка да подаде ръка. В шлучай на непредвидени иншиденти шър...
- Благодаря ти, че си помислил за това Игор, - каза Ваймс, сякаш Игорите можеха да мислят за нещо друго. – Надявам се да няма нужда.
Той се огледа нагоре-надолу по Веригата. Дъждът се беше усилил. За пръв път, приятелят на ченгетата се беше обърнал в тяхна полза когато наистина имаше нужда от това. Дъждът притежаваше способността да забавя войнствения ентусиазъм.
- Някой да е виждал Ноби? – каза той.
Глас из сенките каза:
- Ето ме, Господин Ваймс! Тук съм вече от пет минути!
- Защо тогава не се обади?
- Не можах да си спомня паролата сър! Мислех си да почакам докато Игор я каже!
- О, я влизай. Проработи ли?
- По - добре отколкото си представяте сър! - каза Ноби, дъждът се лееше по пелерината му.
Ваймс се отдръпна назад.
- Добре момци, в такъв случай това е то. Керът и Веселка, вие водите джуджетата, аз и Детритус ще вземем троловете. Знаете упражнението. Напредване в линия бавно, и без остри оръжия. Повтарям, без остри оръжия до края или до смърт. Нека да го направим като ченгета, ок? След сигнала!
Той затича обратно към барикадната линия толкова бързо, че сякаш вълна пробяга по редиците на стражниците. Детритус чакаше стоически. Когато Ваймс дойде, той измърмори:
- Тъкмо преди малко тоягите спряха сър! - докладва.
- Чух, сержант. - Ваймс свали непромокаемата си кожена пелерина и я закачи на барикадата. Ръцете му трябваше да са свободни.
- Между другото, как вървят нещата на Възвратната алея? – каза той, докато се протягаше и дишаше дълбоко.
- O, чудно сър, каза Детритус щастливо. – Шестима алхимици и петдесет паунда прясна Пързалка. Вътре и вънка, бързо и лесно и всичко завърши с огромен Бумтеж.
- Не са рабрали кой ги удари а? - каза Ваймс.
Детритус го погледна леко засегнат.
- О не, сър, - каза той – Накарах ги да разберат, че аз съм ги ударил!
И тогава Ваймс забеляза г-н Черногледски, все още там където го беше оставил, с бледо лице в сенките. Добре, край на играта. Може би дребният врабец беше научил нещо, стоейки тук в дъжда, докато чакаше да бъде смачкан между две крещящи банди. Може би е имал време да се запита какво е да прекарваш живота си като участваш в моменти като този. Малко по-сложничко от това да местиш хартийки а?
- На ваше място, аз просто бих си стоял тук г-н Черногледски, - каза той , толкова любезно колкото можа. – Играта може да загрубее на места.
- Не Командире, - каза A. E. Черногледски като го погледна.
- Какво?
- Аз внимавах много в това което се каза, и възнамерявам да се изправя срещу врага Командире, - каза A. E. Черногледски.
- Вижте сега г-н Черн....ъ, виж сега, A. E., - каза Ваймс, и сложи ръка на раменете на дребосъка. Спря се. A. E. Черногледски трепереше толкова силно, че плетената му ризница тихо дрънчеше. Ваймс настоя. – Виж , върви си вкъщи а? Мястото ти не е тук:- потупа го по раменете няколко пъти, напълно слисан.
- Командир Ваймс! – отсече инспекторът.
- Ъ, Да?
A. E. Черногледски се обърна към Ваймс с лице по-мокро от дъжд на който са представили счетоводния баланс. – Аз временен полицай ли съм, или не?
- Ами, да, знам че го казах, но не очаквах да го приемете на сериозно.
- Аз съм сериозен човек, Командир Ваймс. И не бих желал да съм на което и да е друго място, освен тук! - каза Временен-Полицай Черногледски, зъбите му тракаха. – И по никое друго време, освен сега! Да го направим, става ли?
Ваймс погледна към Детритус, който повдигна масивните си рамена. Нещо ставаше тук, в ума на малкия човечец, чийто врат той вероятно би могъл да строши с една ръка.
- О, добре, щом така казвате, - каза той унило. - Чу инспектора Сержант Детритус. Да го направим, става ли?
Тролът кимна и се обърна да погледне отдалечения тролски лагер. Той сви ръцете си и изрева нещо на тролски което се заблъска в сградите.
- Нещо което всички ще разберем, може би? - каза Ваймс, докато ехото отзвучаваше.
A. E. Черногледски стъпи напред, и си пое дълбоко въздух.
- Хайде щом се мислиш за много корав! – изкрещя той диво.
Ваймс се закашля
- Благодаря ви г-н Черногледски, - каза той уморено. – Предполагам че така и ще стори.

****

Луната беше някъде зад облаците, но Ангуа нямаше нужда да я вижда. Преди време Керът беше и подарил един часовник направен специално за рожденния и ден. Вътре се въртеше малка луна, с черна и бяла страна на всеки двадесет и осем дни. Сигурно му беше струвал цяло състояние и затова Ангуа го носеше на нашийника си, единственият артикул от облеклото й, който можеше да носи през целия месец. Не можеше да се престраши да му каже че няма нужда от часовника. Когато се случва просто го знаеш и това е!
В момента и беше доста трудно да мисли въобще, зашото мислеше с носа си. Това беше проблемът с вълчето време: носът поемаше командването.
Понастоящем, Ангуа претърсваше пресечките около Шосето на Петмезената мина, по спирала започваща от входа на джуджешката мина. Тя се прокрадваше напред през света от цветове и преплитащи се миризми, бавно и настоятелно. Носът също беше и единственият орган, който можеше да вижда назад във времето.
Тя вече беше разгледала разхвърляните купчини пръст в запустелия район. Навсякъде миришеше на трол. Така излезе, но пък нямаше смисъл да следва изстиналата следа. Стотици улични тролове се кичеха с лишеи и черепи тези дни. Но противното мазно вещество, това беше миризмата която се беше заклинила в паметта и. Дребните дяволи сигурно имаха и друг начин за влизане, нали? И въздухът в мината трабва да се прочиства, нали? Така че мазното нещо трябваше да намери изход навън заедно с въздуха. Вероятно миризмата нямаше да е силна, но на нея не и беше необходимо. Следата беше всичко от което се нуждаеше. Щеше да е повече от достатъчно.
Докато трамбоваше из пресечките, и прескачаше стените на тъмните дворове, тя стискаше в зъби малка кожена торба – приятел на всеки мислещ върколак, определен като такъв защото е наясно че дрехите ти не те следват по магичен начин.
Торбата съдържаше лека копринена рокля е голяма бутилка освежител за уста, което Ангуа считаше за най-великото изобретение през последните сто години.
Усети се, че гледа задната част на Бродуей: противопоставяща се на обикновените органични миризми на града като малка черна лента зловоние носещо се на зигзаг из въздуха като бриз и минаващите каруци го разнасяха насам-натам.
Тя започна да се придвижва по-предпазливо. Това не беше район като Шосето на Петмезената; тук живееха хора с пари, и доста често харчеха тези пари за големи кучета и ... знаци Непропорционален отговор* на частните си пътища.
*Б.пр. Disproportionate Response signs – тук вече сдадох багажа.
Както си и беше, тя чу дрънчене на вериги и откъслечен вой, докато се промъкваше наоколо. Мразеше да я атакуват големи разярени кучета. След това оставаше голяма каша, а освежителят за уста никога не беше достатъчно силен.
Вонливата следа се носеше през балюстрадите на Емпиричния Полумесец, един от великите архитектурни полускъпоценни камъни на града. Винаги беше трудно да намериш хора подготвени да живеят тук обаче, напук на обикновено привлекателната природа на района.
Наемателите рядко оставаха повече от няколко месеца преди да се изнесат набързо, понякога изоставяйки цялата си покъщнина. [1]

[1]Б.а. - Емпиричният Полумесец беше в съседство с Парковата Алея, квартал с високи наеми като цяло. Наемите щяха да са още по-високи ако не беше непрестанното присъствие на Емпиричния Полумесец, който въпреки героичните усилия на Анкх - Морпоркското Дружество за Опазване на Историческото Наследство, още не беше съборен.
Това беше защото беше построен от Бергхолт Стътли Джонсън, по - добре познат на историята като Скапания Тъпънар Джонсън, човекът който съчетаваше в едно крехко тяло, такъв ентусиазъм, самозаблуда и творческа липса на талант, че беше, в много отношения, един от най-големите герои на архитектурата.
Само Скапания Тъпънар Джонсън можеше да измисли тринадесет инчовото стъпало и триъгълника с три прави ъгъла. Само Скапания Тъпънар Джонсън можеше да изкриви елементарната материя в измерения в които не трябва да се припарва. И само Скапания Тъпънар Джонсън можеше да свърши всичко това случайно.
Неговият крайно оригинален многоизмерен подход към геометрията беше отговорен за Емпиричния Полумесец. Отвън си беше нормален терасиран лунен сърп, построен от оцветени в медно камъни, с по някоя колона или херувимче заковано тук таме. Вътре входната врата на ап.№ 1 се отваряше в задната спалня на ап.№15, предният прозорец на партерния етаж на ап.№3 показваше гледка принадлежаща по право на ап.№9 от втория етаж, димът от камината в трапезарията на ап.№2 излизаше от комина на ап.№19.

Тя тихо и уверено прескочи парапетите и се приземи на четири крака на нещо което някога е било чакълирана пътека.
Наемателите на полумесеца рядко градинарстваха, защото ако си засадил луковици никога не можеше да си сигурен в чия градина ще поникнат.
Ангуа следваше носа си към място с избуяли паламиди. Няколко трошащи се тухли наредени в кръг подсказваха, че това трябва да е било стар кладенец.
Мазната воня тук беше по силна, но имаше и прясна по – сложна миризма, която накара космите на врата на Ангуа да настръхнат. Там имаше вампир.
Някой беше разкарал плевелите и отломките, включително неизбежният плесенясал матрак и разлагащо се кресло. [1]
[1] Б.а. Нямаше проблем да си изхвърляш боклуците в градината, защото може би нямаше да е твоята градина тази в която ги хвърляш.
Сали? Какво беше търсила тя тук?
Ангуа издърпа една тухла от трошащия се ръб и я пусна. Вместо плясък, се чу ясен дървен бумтеж.
Добре!
Тя се преобрази отново в човешки облик за да слезе долу; ноктите си бяха наред, но някои неща беше по-добре да се вършат от маймуни. Естествено стените бяха слузести, но толкова много тухли бяха изпадали надолу през годините, че спускането щеше да е по –лесно отколкото беше очаквала.
А и беше само шейсет стъпки дълбок, построен в дните когато широко вярваха това, че щом водата съдържа толкова много дребни, мустакати, плуващи нещица, трябва да е здравословна.
На дъното имаше нови дъски. Някой – и със сигурност това биха могли да бъдат само джуджетата – беше ровил по дъното на кладенеца и беше поставил няколко дъски върху ровеното. Бяха дълбали толкова дълбоко, и бяха спрели. Защо? Защото бяха достигнали до кладенеца?
Там имаше мръсна вода, или водоподобна течност, точно под дъските.
Тук тунелът беше малко по- просторен, а и джуджетата са били тук – тя подуши – преди няколко дни, не повече. Да. Джуджетата са били тук, свършили са си работата и после са напуснали. Дори не си бяха направили труда да разтребят. Можеше да го надуши като картинка.
Тя запълзя напред, тунелите сами поставяха картата си в ноздрите и. Не бяха грижливо завършените тунели по които Плам ги водеше. Бяха по-груби , с много зигзагообразни завои и слепи пресечки. Чепати дъски и напречни греди задържаха настъплението на вонящата кал към равното, която въпреки това се процеждаше отвсякъде.
Тези тунели не бяха строени за да издържат, бяха строени за бърза и определено мръсна работа и трябваше да оцелеят докато работата се свърши.
Така ... копачите бяха търсили нещо, но явно без да са сигурни къде е докато не са изкопали, колко, двайсет стъпки, когато са го ....подушили? Открили? Последният изкоп водещ към кладенеца беше абсолютно прав. От там нататък са знаели до къде ще стигнат.
Ангуа пролази, прегъната почти на две, за да избегне ниския таван, докато накрая се предаде и отново се превърна във вълк. Тунелът отново се изправи, с обичайния страничен коридор който тя игнорира, въпреки миризмата идваща от него. Миризмата на вампира все още беше досадната тема в носната симфония, и почти беше удавила смрадта на отвратителната вода капеща от стените. Тук-там червеите(vurms) бяха колонизирали тавана. Също и прилепите. Бяха се смесили.
И после усети друг аромат, докато минаваше през отвора на тунела. Беше доста блед, но очевиден полъх на разложение. Скорошна смърт....
Три скорошни смърти, в края на късата част на тунела имаше две, не , три джуджета, наполовина заровени в калта. Те блестяха. Червеите нямаха зъби, Керът и беше казал. Те изчакваха докато бъдещата храна стане течна по своя собствена инициатива.
И докато чакаха най-големия си късмет изобщо, да им се изпречи на пътя, те празнуваха. Тук долу, в света далеч от улиците, джуджетата щяха да се разложат на светло.
Ангуа подуши. Увери се че е прясно...
- Намериха нещо, - каза глас зад нея. – А след това ги убих.
Ангуа скочи.