Измутелният Морис. Щото мен определено ме изуми. / Фен клубове / Тери Пратчет

Душа не ми даде да напиша във вече готовата тема...

02:49

Нямам нет. Това е основната причина за две неща - второто е, че поствам това сега (т.е. по времето, за което цифричките горе твърдят, че е "сега") а първото - прочетох Морис.:
От условно казано първото пък следва второто по един особен начин - а именно, ако не би бяха клъцнали кабела в 00:00, тези 3 часа без десетина минути, щяха да бъдат употребени иначе.
Тоест, прахосани.
Щото тази книга според мен е обощение на всичко онова, което ме накара някога да приема пратчет за човек, когото си струва не само да слушам, но и да си водя записки. Защото тази книга успя наистина да ме изплаши - Пратчет, копелета! -, да ме съсредоточи като пирон, на какъвто оказват специално внимание, да ме накара да мисля (или в моя случай - да си припомням какво съм мислил)....
Хора, тази книга е откровение. Може да е твърде фенска проява от моя страна, обаче не ми пука. Любимата ми на пратчет е, честно. Това нещо не е писано за деца. Или по-скоро писано е за деца, които не са човешките... на пратчет му се ще да са човешките, ама не са.
Мрачно? Сега ще ти кажа колко е мрачно. Има едни неща, наречени животинки и те живеят на една планета, дето е земята. А земята е една точица в едно голямо черо гадно, а то самото е част от едно още по-голямо и още по-празно. А на границата на това цялото... ами няма граница. Имало е едно голямо бум и материята е почнала да се разпростира, обаче не го прави много бързо и сега цялата НАША вселена е една сфера, разпростираща се в баавничко, а около нея е просто празно, защото до там не е достигнало нищо. Нищо. И това празно, хора, е напълно празно, няма и вакум там даже, щот няма от къде да се вземе. И е много голямо. И идва към нас. - или ние към него.
Ей толкова е мрачна книгата.
Но това нямаше да е пратчет, ако беше само тва. Щото е и забавно. Знаеш ли колко е забавно? Сега ще ти кажа колко е забавно. Толкова забавно е, че над оная чернилка и празнотия, дето я споменах, си виси един дебил, ама такъв, божествен, клати си краката от ръба и се хили. Ама това не е много забавно. А книгата е много забавна, особено след като известно време не ти е давала да дишаш. И после не можеш да не се разхилиш. Щото нямаш избор. Ей толкова е забавна книгата.
Ама е и умна. И имаш ли идея колко е умна? Ами 42 е умна, ако толкова много искаш да знаеш. Пратчет е събрал де що важни неща повтаря непрекъснато с Ринс и Ваймс и поне половината Баба и ги е събрал на едно място... и също и номите. Особено тях. Но и нещо повече. Защото номите не пишат историята си с кръв. Щото те са умни и забавни, но не са мрачни, а ти вече знаеш колко е мрачна тая книга, да. Щото искаш ли да знаеш колко е мрачна? Ами адски е мрачна. Не знаех, че пратчет може да е толкова мрачен, хора. Но сега, сега е друго. Сега е по-истинско. Защото тази книга, уж детска, не е приказка. О, свършва си като всеки Пратчет, да, чудесно, но този път краят не е най-важното. Най-важното е там, в кръвта, в малкото-зелено-гадно-нещо, което не трябва да ядеш от плъховете, в отровата, която ти влиза през краката и те убива много много гадно, и другите не могат дори да ти прегризат гърлото, щото ще я прихванат. В мрака зад очите, ама не като в крадец на време, щото тук мракът зад очите изобщо не е само фикция. Познава се по това, че в него има неща. Силата на книгата е в това, че държи клека кибрит над боричкащи се в сламата разумни чудовища и да не я пуснка върху главите не за друго, а защото... ами защото. Само за това. Защото обядът понякога казва "може ли първо да го обсъдим?".
Тази книга е книга на болката. АМй не го казах до сега, ама е важно. Мечти? Да, разбира се. Доброта, справедливост? Има ги, за къде без тях. Но книгата е посветена на болката. На страха. Никога няма да чета пратчет по същия начин, по който го четох преди, това ще ви кажа. А и се съмнявам, че той ще ми позволи.
Чудовищният полк не се води детска, има "чудовищен" в името и знаете ли какво, усещам как след нея известно време ще ходя не по права линия и няма да знам какво ми се случва.

Палпатин :
Анакин, ще ти направя предложение, което не можеш да откажеш.