Преди две години когато още не знаех за дир.бг бях създал в друг форум подобна игра.Оплетоха се кат пате в калчища.

кирилица из нот дет

ами да и аз това си го мислих, но няма как да разберем дали и тук ще се получи така ако не пробваме...но като гледам нещо няма много едтусиазъм

Внимание!Ако този надпис се смалява,значи някой ви отнася монитора!

В една от онези нощи, в които слънцето свети, птиците пеят, хората щъкат насам натам по диска, животните живеят, а тревата наблюдава всичко това със слаб интерес и се чуди какъв е смисъла, могат да се случат какви ли не неща. Повечето от тях са съвсем нормални (според хората) : растенето на тревата, лаенето на кучетата, изгряването, придвижването и залязването на небесните тела...
Това е ясно доказателство, че човешките същества не се отличават с особено ясно съзнание.
Но дори и хората не успяват да приемат за нормално всичко. Някои неща се случват толкова рядко, че дори и безкрайно способното да свиква съзнание на хората.... ами, достига границите на способноситете си.
Едно от тях е смъртта.

Нео отвори очи. Тъй като вече не разполагаше с такива, процеса се отличаваше с дадена метафизична неопределеност, което обаче не му попречи да забележи тънката усмивка и слънчевите очила на лицето на черепа отсреща.
- МИССТЪР АНДЕРСЪН... ОЧАКВАХМЕ ВИ.
- Какво...?!
- ЗАБАВИ СЕ.
- Къде...?!
- ДОБРЕ ДОШЪЛ... В ИСТИНСКИЯ СВЯТ.

vae victis

Редактирано от lkew на 18.04.04 00:04.

Ангуа тичаше по петите на убиеца. Не беше далеч. Чуваше накъсаното му дишане. Усещаше паниката му. Беше нейн и той го знаеше.
След поредния завой тръпката намаля. Не очакваше, че ще е чак толкова лесно. Убиеца наистина си го биваше, беше извършил вече дванайсет убийства без да остава никакви улики. А сега беше направил толкова елементарна грешка, влизайки в задънена улица...пркалено елементарна.
Почти стигна края и, когато остър аромат изпълни ноздрите и и светът потъна в мрак.


Внимание!Ако този надпис се смалява,значи някой ви отнася монитора!

Може и да се джоинна по-на татък.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Няколко секунди Нео усилено размишляваше. Някога би се паникьосал при вида на череп с тъмни очила.... но сега не му стигаха течности за това. Така че просто обмисли ситуацията няколко пъти. И стигна до странен, но логичен въпрос.
- Защо ме убиха?
Агент Смърт се озъби.
- НАИСТИНА ЗАЩО, МИСТЪР АНДЕРСЪН? КАКВО ЗНАЕШ ВСЪЩНОСТ?
- Запознат с повечето начини да модулираш каменен компютър... не съм сигурен какво точно питаш.
Тишината се проточи. Усмивката на черепа не се можеше да се разшири заради физическите му характеристики... но Нео би се обзаложил, че все пак го е направила.
- В ТАКЪВ СЛУЧАЙ ТЕ ОЧАКВАТ НЯКОИ ТВЪРДЕ СТРАННИ РАЗКРИТИЯ.
- Като да речем?
- ТИ НЕ СИ ЧОВЕК.
Нео примигна. Доколкото умееше да се изненадва, сега го беше направил.
- Май това ще бъде дълга и образователна вечер....
- ВЕРОЯТНО. КАЖИ МИ, МИСТЪР АНДЕРСЕН... АКО СЛЪНЦЕТО НИКОГА ПОВЕЧЕ НЕ ИЗГРЕЕ, КОЛКО ДЪЛГА ЩЕ БЪДЕ ВЕЧЕРТА?
- О.
- ДА.
- Ааа... защо точно аз? Обикновено квалифициран персонал спасява света. - Попита нео с Умерен интерес.
- ОБИКНОВЕНО ГО ПРАВИ РИНСУИНД, НАИСТИНА. НО ТОЙ НЯМА НУЖНИТЕ... КАЧЕСТВА, НЕОБХОДИМИ ТОЗИ ПЪТ.
- Ринсуинд? Това не е ли вид сирене? И какви качества не притежава?
- НЕ Е УМРЯЛ. - Смърт сътвори от нищото странна извита конструкция от почти топло, черно вещество. Малко правоъгълниче в горния край светеше в зелено. Нео се зазяпа в него с аптаия, присъща само на мъртвите и котките. - НОСИ ГО. ЩЕ ТИ ПОТРЯБВА СКОРО.
- О. А какво е?
- ВРЪЗКАТА ТИ С МЕН. ВРЪЗКАТА ТИ СЪС СВЕТА НА ЖИВИТЕ. ПОСЛЕДНАТА ТИ НАДЕЖДА. НА НЯКОИ СВЕТОВЕ ХОРАТА ГО ИЗПОЛЗВАТ, ЗА ДА ОБСЪЖДАТ ЕДИН С ДРУГ ПОДХОДЯЩО ВРЕМЕ ЗА ВЕЧЕРЯ . ПАЗИ ГО, МИСТЪР АНДЕРСЕН. НЯМА ДА ПОЛУЧИШ ВТОРО. НЯМА ДА ИМА ОТ КЪДЕ. - Смърт намести вратовръзката си. - ТРЯБВА ДА ТРЪГВАШ.
И Нео разбра какво трябва да направи....просто погледна в съзнанието си и намери отговора. Да си мъртъв понякога помага. Допря единият край до ухото си и тялото му - илюзията за тялото му - се разпадна на криви зелени линий, приличащи на преживяващи извънредно тежки времена червеи. И изчезна.

В сиво-синкавата полу-реалност, Смърт продължаваше да се усмихва. Но не много весело. После и той се стопи.







------------------
нататък ще карам късичко, обещавам!

vae victis

Керът нервно потропна с крак. Ангуа много се бавеше. Би трябвало вече да го е хванала. Познаваше я.
- Ноби- провикна се той- наглеждай и тази улица!
- Но...- започна Ноби, но се отказа щом чу отдалечаващия се тропот на ботуши.
Сви рамене и безгрижно си засвирука, хвърляйки недвусмислен поглед към близката кръчма. В края на краищата винаги можеше да каже, че е чул нещо подозрително и е отишъл да провери.
Погледна за последно към тъмните и обезпокоително тихи улички.
Мигновено се развесели и се запъти към кръчмата, а някъде зад него две жълти очи го следяха.

Внимание!Ако този надпис се смалява,значи някой ви отнася монитора!

Убиецът тичаше. Беше намерил Нео и го бе.... приспособил. Точно в последния момент. Чудно как винаги става така... тази вечер беше крайния срок. Тази вечер беше краят на сроковете изобщо. И двадесет и един от тридесетимата бяха вербувани. Повечето - относително безболезнено. Не му стигна времето за всичките, но най-важните бяха готови.
Полицайката го настигаше. Неудобен факт, но не непоправим. Винаги можеше да се върне в нереалността.... но нещо го караше да чака. Тази полицайка не беше обикновена. Нещо в аурата й... тя не беше една от Тридесетимата, разбира се, но все пак... странното излъчване, типично нито за хората, сред които живееше, нито за върколаците. Докато продължаваше да тича, Тишу Тай Шу се зачуди дали тя щеше да преживее прехода към истинския свят. Образно казано.
Е, ако не успееха, нямаше да има значение. Изобщо.
Извади черното нещоси от джоба и изсъска:
- Сребро, нож. И тухлена стена третата пряка в ляво.
- Нямаш проплем, шефе.
Шу вече усещаше тежеста на кинжала в ръката си. Свърна в ляво, долепи се до стената и се сля с нея. Сега само минава зад върколака, щом тя дойде, и...

vae victis

Тя отвори очи. Всичко и се въртеше до колкото това бе възможно имайки се в предвид черното пространство в което се намираше. Носът и още пулсираше от острия аромат. Опита се да върви, но единственото което постигна беше да се завърти в кръг.
Трябваше да подреди мислите си.
Точно преди края на улицата силна болка беше пронизала левия и хълбок...Сребро!...А после този аромат...
Къде ли се намираше?
Ако беше мътрва Смърт вече щеше да е дошъл за нея.
Опита да се преобрази...Не стана! Нещо и пречеше! Паникъоса се- някой знаеше.
Изведнъж всичко избухна в болезнена светлина

Внимание!Ако този надпис се смалява,значи някой ви отнася монитора!

Лейди Найана Селачи пусна чантата на земята и огледа пустата гара. Значи това било Анкх Морпорк? Нищо особено. Във всеки случай можеше да не послуша майка си и все пак да долети до тук, вместо да се клатушка с глупавата карета. Анкх Морпорк не изглеждаше по-различен от Юбервалд. Просто беше по-голям, по-населен, по-прашен и по...болезнен, реши Найана.
- Ей! Гледай къде вървиш! - развика се тя след бързо отдалечаващия се мъж.
- Дръжте го! - развика се, профучаващото покрай нея момиче. В Стражничката, лейди Селачи с изненада, разпозна сънародничката си.
- Я виж ти. - усмихна се момичето. - И това ако не е Делфина. - То полека се издигна над земята.

Редактирано от Cлънчeвo зaйчe на 18.04.04 11:51.