Правя тази тема по свое си предложение и по образец на фен фикшъна във Фентъзи (който пък е по идея на FireFox )

Най-общо казано, тук от младите творци пратчетофенове се очаква да си слагате работите.
Тоест, очаква се сам да си пиша фенфикшъна (мързели такива!), сам да си му се радвам, да си предлагам да го преместя в подходящата тема, какъвто съм мързел да не правя нищо, и накрая всичката работа да остава за модератора, тоя смирен божи раб...

Както и да е, обещавам да не се сърдя, ако ме опровергаете и наплодите фенфикшън в този форум. Айде



(бележка : Ако Амирлин не си премести фенфикшъна, аз ще го направя... след половин месец...)

az ne razbrah.
kakvi raboti, koi fekshuni, koi e fire fox?
/me pak se izloji ;-))

...smurtta e zanimanie samotno...

... Фен Фикшън... това трябва да са ваши си разкачета/ромнчета/кратки бъзици с героите, света или стила на Пратчет. Тоест, да доразвивате, оцветявате или ако щете да нагъвате като акордеон Неговият Диск и писания...

(Това не значи, че несвързани с Пратчет неща се трият.)
Всичкят Фен Фикщън рано или късно ТРЯБВА да се озове тук, щото таз тема се води представителна извадка от клубните творчески процеси. :-Р

Значи накратко - пишеш нещо, и за да не отиде в архива го слагаш тук, за да му се радват и идните поколения фенове, щото тая тема стои залепена без да мърда. Нетленна е, дет се вика.

П.п. Видя се, че тукашните имате дарба да пишете, така че според мен тая тема не е излишна. А доколко е ПОЛЕЗНА вече само времето ще покаже...

_____________________________________________________
Началните ми думи са реверанс към първата ми известна тема за Фен Фикшън, тази в Фентъзи. Там Davie казва :
"По предложение на Firefox правя тази тема, в която всеки от пишещите да може да поства собствените си творби. За улеснение на пишещите, а и на желаещите да четат, ще залепя и тази тема най-отгоре. "

Ш

Амирлин според Пратчет. Ок.

lkew си блъскаше главата над поредната статия за своето мега-списание, когато вратата в редакцията се отвори рязко. Лицето на автора на "Мъжете знаят защо" се сгърчи и придоби оня зеленикав цвят присъщ на хората забелязали нещо или някой, който ще им докара киселини. Имаше защо. В стаята влетя средно на ръст момиче. Тук е мястото, в което то би трябвало да бъде описано. Работата е там, че нямаше какво да се описва. Там имаше само едни очи. Сини, искрящи и много, много опасни. Външност като на милион момичета по целя диск. Но там имаше нещо, което бе по-добре да бъде описано от слепец. Или от реакциите на lkew. В стаята бе влязла самата буря. И главния редактор на "Мъжете знаят защо" го знаеше.

Ш

....

- Не си и помисляй за трола, господинчо!
- Ама аз... - Ikew провери дали през стената може да се мине. Почти успя.
- И никъде няма да ходиш!!! - Амирлин пое към Ikew с походката на компактен ядосан локомотив. - Какво Е Това?!
- Ъ... - дребничкият издател съвсем неволно фокусира списанието си. Премисли ситуацията доколкото му беше възможно при създалите се обстоятелства и реши, че майка му с право му беше казала да си седи на село и да отглежда картофи.
- Е??
- Амии... това е първа страница... - той преглътна сухо, търсейки изход - ... на някакво списание...
- О? Нима? На някакво списание? - гласът на Амирлин беше коварно мек. - На някакво списание за мода може би? И готварски рецети?
- Аааахаа? - беше достатъчно умен, за да знае какво представлява светлинката в края на тунела. И защо се движи към него толкова бързо.
- ...даааа... и аз така си помислих, господине. Точно това си помислих.
С театрален жест полицайката обърна списанието с предната корица към себе си, и каза със самодовилният глас, използван от всички полицай по всички светове, когато се опитват да говорят с невинен гласец: "Я виж ти! Ама тази я познавам! Интерестно място за бенка..."
Стената жално изкърца, но пак не падна. А после за огромна нейна благодарност тежестта се премести. По-нагоре. Краката на издателя жално се люшкаха. Единият леко и безпомощно ритна дървената преграда.
- Чуй ме, господинчо! Ако Ангуа пак се появи в модно списание, ще стане като с "Геимбой" ! А така и не намерихме печатарската преса, освен дето едната четвърт беше на върха на кулата на занаята!
- Ъм...
- И освен това искам да разбера откъде взе скапаните снимки!!
- Ъммм!
- Дообре щом така предпочиташ! Броя до пет!!! ЕДНО!!!!!!
-ЪЪЪЪМММММММ!!!!!
-Какво? - смили се тя, отпускайки хвата си.
- не...мога... да ... дишам
-О.
Тя го пусна да се свлече на земята. Изгледа го отгоре надоло.
- Твърде... охх... интригуващо... - издъдня той.
- Е?
Стената пак не се срути, и Ikew полусъзнателно се запита кой най-евтино би могъл да я смени с талашитена. Опита се да се надигне... и сякаш времето беше спряло. Дори въздухът се влачеше якаш неестествено бавно. За момент мерна черна роба...
И тогава реши, че така или иначе няма да доживее следващият брой. Пое въздух, и реши да умре, защитавайки печатарската чест.
- може би... може би мога да ви помогна?
Амирлин се усмихна като хищна котка
- Можем... да направим няколко ваши снимки... да.... пишем за вас в списанието? Не, чакайте!!! Онова, другото! "Лък ДвеХиляди" При най-модерните оръжия! Отива ви да размахвате Брадва ТМ Лятна Буря, каквото и да си говорим! И тази усмивка...
- Ка...какво?!?!
- Да!! С дво...троен хонорар! И интервю на две страници! И снимки на кученцето ви! - Ikew вече не виждаше ясно света около него, но не го и интересуваше. - И със ваш плакат - Вие, в едната ръка Брадва (тм) Golden, а в другата най-новото от Метапон (R)!!!
За момент един полу-видим череп се ухили... а после с ократинова дъга в стаята останаха само отчаяният печатар и една замислена полицайка.
- Троен казваш, а? И плакат...
Има моменти, когато дори един издател на книги с дието мисли бързо.
- О, цяла дузина плакати! И освен това на последната страница...

********************************************************************************

....А някъде много далече една костелива ръка погали любимата си черна котка и премести страницата. Какво ли нямаше да измислят хората...

Ш

... А горе, там някъде се търкаляха зарове. Правилата липсваха, отдавна загубени и забравени. Зелени очи проблеснаха весело над Великата
А` Туин. Дамата се усмихна. Беше неин ред. Две шестици.


- О, цяла дузина плакати! И освен това на последната страница... - Ikew не довърши изречението си, ловко издърпвайки ръката си, миг преди камата на Амирлин да се забие в китката му. Ножа затрепера забит до дръжка в коравата дъбова маса. Ikew преглътна, изкашля се и прочистил гърлото си опита отново сладкодумието си. - Купувате едно, получавате три. Млада госпожице, помислете си много...- Това момиче беше като ходещ оръжеен магазин. Още една кама затрепера до мястото, където допреди миг се намираше крака му. Това беше то...новото попълнение на Нощната стража. Ех, къде беше времето на Нобс. Ikew потръпна сетил се за офертата на Нобс за статия плюс снимки на мъже в роклички. Ефрейтора дори бе предложил себе си за заглавната страница. Амирлин сякаш нежно обгърна шията му.
- Аз чакам ли, чакам...И никой не знае кога точно ще ми писне да чакам. А снимките така и не ги виждам. - Тя демонстративно потропа с краче, а Ikew се насили да се усмихне. Торбата с номерата сякаш бе на приключване, а снимките не бяха за изпускане. Вратата пак се отвори рязко. Нещо изсвистя във въздуха. Три стрели прелетяха над бързо смъкналите се на земята тела и се забиха в стената.
- Сега е момента да им предложиш страницата за шампионите по дартс - опита де са разведри положението Амирлин.

Ш

Още една стрела украси изстрадалата стена. Пета за последните десетина секунди. Ikew се опита да се свие още повече.
- Хубаво бюро! - дружелюбно извика Амирлин, докато хвърляше поредното ножче по врага. - Как ти хрумна да го подсигуриш с каменни плочи?
- Благодаря. Ааа... какво да ти кажа, разни хора идват и си искат заплатите. - опита се да се свие още повече - С арбалети. Обикновенно троловете се справят с тях...
- О?
-... чудно защо ли се бавят сега...
- Мда. Защо ли... - Амирлин не беше посърнала, но само защото не й беше в стила - Какво ли им се е случило...?
Ikew я стрелна с поглед, не не посмя да пита по по-директен начин. Вместо това се задоволи с едно хъмкане.
- На никого не можеш да имаш вяра в наши дни... - опита се да завърже разговор. - За мен бяха като синове... Плащах им по десет долара всяка година...
- Брей. - Амирлин като че се замисли. - Тия гадове с лъковете се крият в проклетите сенки...
- Амии... лойта пари струва, ще знаеш. Не мога да си позволя да осветявам цялата сграда...
- Горкия... беден като църковна мишка... - Амирлин по принцип не харесваше иронията когато можеше да използва по-директни методи да каже нещо, но в момента май размишляваше дълбоко. Ножовете бяха на привършване, а противниците - не. Лошо.
- Аха! Аха!! Няма да повярваш колко малко печеля... тоест, когато извядя цената на поправката на печатарницата след проедната ти визита... Бренди?
- Може... Тоест КАКВО СИ ПОЗВОЛЯВАШ?! Аз съм полицай на служба, миризливо джудже такова!!!... - тя спря като закована - Бренди ли?!
- Аха! Добре отлежало, виж как на етикета пише " Старъ Рицептиъ"... Дилбър ми го продаде наскоро, крия го ейто тука, уф, грешка, не е там... къде може да е... дали не е в ей-това скршно двойно ...ъъъ...дъно в стената ... Аха! Искаш ли? Пише, че е с билки...
Амирлин помириса течността много внимателно.
- Ама това е чист спирт!
- Така ли? Ама на етикета е нарисувано листо...
- Я дай това...
- Ама чакай, щях да... ЕЙ! Що пък го хвърли там?! Чу ли, счупи се!!! И можеше да нараниш някой от спотаяващите се стрелци!
- Имаш ли огънче?
- Ами, не пуша... но паля лампата.... ооо, не! - Ikew изостави кълбовидната си поза и изгледа Амирлин паникьосано. - Бъзикаш се!
- Значи има ли огънче?
- Ама това ми е печатарницата, хубавата ми печатарница, единственото ми богатство аз нищо друго си нямам на тоя свят...
- Хъм... каква интерестна лампа има над нас...
- Оооох...
Амирлин изгледа Ikew с типичният си весел буреностен поглед.
- Тази стена трябва ли ти?
- Ама...


Една нехомогенна топка от ръце и крака* превърна най-нещастната стена в Анкh-Морпорк в най-нещастната бивша стена в Анкх-Морпорк. Несигурната конструкция** на "Ikewската Печатарнитза" бавно прие двуизмерна форма на съществуване, подобно на къщичка от карти, която някой е погледнал много силно. Или поне щеше, ако шумна експлозия не беше изпреварила гравитацията. Парчета печатница заваляха върху Ikew и Амирлин.
Първа проговори полицайката.
- Разкарай тая ръка, ако искаш да си я ползваш и занапред!
- 'зняай.
Печатаря внимателно се претърколи на студените плочи. Скромната му печатница весело припламваше.
- Ебаси билките. - и се опита да припадне.
Някой го дръпна.

Една стрела не успя да изкара искри от калта, полепвала по улицита на града с поколения. Но пък достигна до камъка отдолу със сочен гаден звук. От онези, тето те паникьосват.
Точко от мястото, където допреди секунди беше скъпоценната ръка на Ikew.
А нощтта тепърва започваше в Града на Сенките...



- Ти Си!
- МИСЛИШ ЛИ?
- О, всички карахме по веднъж - увери го Йо.
- НО АЗ КАРАХ ДВА ПЪТИ ПОДРЕД МИНАЛИЯТ РУНД.
- Мда, извади късмет. На всеки може да се случи - изрази съчувтствието си Мист, бога на лошият късмет.
- Няма ли този тъп скелет да кара най-накрая?
Последният глас принадлежеше на кльощава, висока женска фигура, която можеше и да се нарече красива, ако очите й нямаха потенциала на добре наточени хладни оръжия. Звучеше доста изнервено, и имаше защо - Смърт беше толкова по-тънък от нея, а тя спазваше строга диета последните три хилядолетия. Не беше честно. За да бъде най-финната антропоморфна персонификация беше проспукала едно след друго всички интерестни партита.
- АМИ... АМИ АКО ТОЗИ... ЧОВЕК ВСЪЩНОСТ МИНЕ ЕТО ОТ ТУК...?
Боговете се умълчаха. Имаха си работа с майстор. Май пак щяха да загубят, въпреки че се обединиха тайно срещу високата фигура. Не огичаха да губях. Няколко се опитаха да приготвят по някое и друго гръмотевично облаче над Двореца.
- Нима?
Никой не я погледна. Не смееха. Пък и им беше антипатична. Винаги знаеше повече, винаги действаше преди другите... и освен това беше ниска.
- ДА?
- Мога да използвам тази полицайка... и това да отнема от теб контрола над любимата ти фигурка.
- НАИСТИНА.
Погледите им се срещнаха. Зелено като скъпоценен камък. Синьо като лед.
Минаха няколко безкрайно дълги секунди.
А после Дамта се усмихна.
- Разбира се... коя съм аз, че да знам какво ще се падне, когато хвърля зара? Току-виж моята помогнала на малкото ти печатарчем, ако се падне по-малко от две...
Смърт се хилеше безшумно в сянката на качулката си.



(tu bi cyntiniud...)
_____________________________________
* - В случая с Амирлин - лакти и колене.

** - практиката беше показала, че е по-евтино да строиш печатарницата отново и отново с евтни материали, отколкото да я поправяш също толкова често (отново в следствие усилията на Амирлин) с разни глезотийки като да речем камък.

Ш

- И ти си купил това БРЕНДИ от Дилбър? - попита невярващо още веднъж Амирлин, надвесена над съвземащия се Ikew.

- Ъхъ - потрети излегналия се в храстите печатар и несигурно се опита да доизглади версията си - Той каза, че било направено от чисти билки. Помагало за повдигане на настроението и...ъъъ...повдигане на други неща...И за доброто... - той спря под особено красноречивия поглед на Амирлин.

- Ти ял ли си от наденичките на клечка на господин Сам си Прерязвам Гърлото? - внимателно попита тя. Вече започваше да си мисли, че мястото на Ikew беше в онези облицовани с бяло заведения, в които задължителното облекло бе бялата ризка с по-длъжки ръкави. Лицето на печатаря придоби вида на човек, мъчещ се да забрави със зъби и нокти спомена за това си деяние. Амирлин забеляза зеленикавия му отенък и доволно кимна - Виждам, че си ги опитвал. Е, та той твърди, че са правени от чисто свинско месце. - Ikew зяпна при тази нагла лъжа. Може би единственото, което липсваше във въпросните наденички бе именно чистото свинско месце. Стражарката извади малко тефтерче от задния джоб на униформата си и усърдно се зае да вписва нещо. Ikew преглътна.

- Какво пишеш?

- Опит за предумишлено убийство.- Ikew се въодушеви и дори не надигна от ямата, в която го бе завлякла Амирлин.

- Така си е. Трябва да открием гадните копелета. Трябва да им разкажем играта. Трябва - той вдигна възторжено ръка към небето - ТРЯБВА СПРАВЕДЛИВОСТТА ДА ВЪЗТЪРЖЕСТВУВА!!!

- ТИ направи опит за предумишлено убийство. Ял си от НАДЕНИЧИКИТЕ и въпреки това ме черпиш и с БРЕНДИТО на Дилбър. Няма да ти се размине безнаказано, господинчо! - възмутено заяви Амирлин и с ловко движение щракна белезниците около китките му. Отиваме право при господин Ваймс. Ще докладвам всичко.

- И аз ще докладвам - разяри се не на шега Ikew - Ти унищожи печатарницата ми. Единственото ми богатство. ТИ Я УНИЩОЖИ! ПРЕДУМИШЛЕНО!!! ВИДЯХ ТЕ! - не и остана длъжен Ikew.

- Хич не ми се превземай - сопна се Амирлин - Ще ти изплатят за страх уловката и ще си построиш нова-новеничка. АЗ ти спасих живота, по дяволите! Ей на това му се вика неблагодарност.

- Изгори я. - не се отказваше Ikew. - Делото на живота ми - нареждаше безутешно печатаря. Амирлин скръсти ръце пред гърдите си и сурово го изгледа.

- Свърши ли?

- Аз съм журналист - нацупи се той - Думите при мен никога не свършват.

- Много лошо - отсече Амирлин и здравата го цапардоса по главата.

Тъмнина...

Тишина...

Тракане на зарове по дървената маса...

Весели гласове увлечени в хазартната игра. Нечовешки. Божествени. Скучаещи.

Ш

Шест и (зарът се завъртя лудо, после подскочи и с лек пукот се приземи) минус седем.



Слухът на Елфила полека почна да се завърща. Заедно с главоболието. И болките в стомаха. И цветните кръгове.
Върна се и Амирлин, която беше приклекнала зад някаква каруца.
И стрелите също.
Ikew се вторачи във дългото парче дърво с каменен връх, което стърчеше от стълба зад него. Друго такова изпърха покрай ухото му. Печатаря усети самодоволното излъчване на още МНОГО подобни.
Моментално залегна, което му докара световъртеж и гадене. Зад него полицайката с леден глас допълни :
- ... и нанаяне на средно телесно поражение.
- Ъ?
- Ръката ми, господинчо. Натърти я. Освен това и съпротива при арест...
- Ама... Ама ти ме удари! Боли ме главата!
- О? Твоята така наречена глава е малко по-твърда от тукашните камъни.
- заболя ме...
- О, да. Опит за бягство - след като те залових ти загуби съзнание и падна на земята.
Ikew изгледа кратко почти незабележимата вдълбнатина в Mорпоркските плочи. Не му хареса. Потрепера. Такива неща просто не се случваха.
- Такива неща просто не се случват! - хладно и тихо беснееше полицайката отсреща. - Нарушаваш общественият ред! Какво ще стане ако всеки път, когато оказвам полицейско насилие над гадни дребни джуджета...
- Полуджуджета! Джуджелф. Дребникус Елфиликус. - Ikew вече не му пукаше за нищо. - И освен това си расистка!
- КАКВО?! - не беше трудно да ядосаш Амирлин, ако си от най-презряната раса на диска.
- Да! Държа да получа извинение!
- Амирлин го изгледа сякаш се канеше да го убие, а после скочи към него, прегърна го и го събори на земята.
Минаха няколко секунди.
Ikew пак почна да диша. А после почна да диша прекалено много. А после пак престана. Амирлин бавно и безкрайно търпеливо се отмести, изправи се и го ритна.
- И сексуален тормоз! - Записа си нещо и го изгледа с перфектна омраза. - Ако още един път ми се наложи да те спасявам от ниско прелитащи стрели по ТОЗИ начин, после ще те убия АЗ!
- Ама какви срели!?
Амирлин с досада посочи с палец мястото, където стърчеше поредната неуспяла стрела.
На Ikew почвше да му омръзва. Отвори уста да си излее цялото насъбрало се неодобрене, и изведнъж зяпна.
- Амирлин...
- Какво?
- Как да ти кажа...
- Говори по-бързо, опитвам се да измисля план...
- Ама...
- О, млъквай!
- ... ми се струва, че...
- По дяволите, приклещени сме в ъгъл. Въпрос на време е да се сетят да палнат каруцата с огнени стрели, и тогава вече…
- ... нещо не е наред с....
- ...сме загазили МЛЪКНИ И МЕ ОСТАВИ ДА МИСЛЯ освен ако примерно не тръгнем да тичаме много бързо в различни посоки и така...
- Уф, стига. - Ikew му беше много омръзнало - Нещо стърчи!
- К'во?!
- Стрела. От ... хъм, гръдният ти кош.
Амирлин се разфуча. Такава си беше, ядосваше се много бързо и непредвидимо. Миг преди да избухне и да натърти и другата си ръка в черепа на Ikew, осъзна СМИСЪЛА на казаното. Разумът й загуби битката. Две изкрящо сини очи се фокусираха върхо потрепващо парче дърво.
Остана така десетина секунди.
Много бавно стрелата увисна. А после падна. Чудно как не се и изчерви.
Амирлин мигна два пъти. Извади металната манерка и мигна пак.
- Охо, Първокачествено Бронзово на Дилбърт? Брей... Това му се вика напитка...
- Ммммня.
- ... и гори като петрол. Защо не вхърли него по гадовете в печатарницата, а?! Брендито ми стуваше два долара!
- Ммммня.
- Какво седиш като изтукана, дай го насам! - Ikew дръпна манерката от безчувствените й пръсти, и отпи юнашка глътка. Адреналина му беше дошъл в повечко, особенно за професионален бюрократ - юпи като него, обаче си му харесваше. В ума му се гонеха сцени на див лов на хора и после битки, в които скъсяваше противниците с бойната си брадва. Почти усещаше на главата си шлем...
- ммммм...
Амирлин преглътна. Мозъка й беше дал накъсо. Не пиеше - не и нищо, купено от Дилбър, не носеше метална манерка, не ПРИТЕЖАВАШЕ метална манерка, и определено нямаше никакъв начин да носи манерка ТАМ. Физически не беше възможно. Е, може би само Ангуа... Боже, и на нея щеше да й е трудно. Амирлин преглътна пак.
Беше полицайка. Тя трябваше да пазарува безплатно, да си вре носът където си ще, и да прави каквото й скимне. И да гледа хората от високо. Дълг, какво да се прави.
Но имаше и още едно задължение - полузабравено и потънало в архивите на нейната памет. Това, което Ваймс й беше казал в деня, в който тя получи шилинга. "Ти пазиш реда."
А нещо МНОГО нередно се случваше последните десетина минути.


Високо над Моркпорк се сгъстяваха облаци*.


RadioDiJei погледна през прозореца, докато чакаше екзотичният си чай в безнравствено скъпата чашка от безценното наследство на Тепитариолитиан IIXL, поставен върху масичката от чисто злато да истине. Въздъхна, и реши, че няма да е никак зле да купи хиляди лампи, които всяка вечер да осветяват близките улици, за да има какво да зяпа, докато стине скапаният му чай. Разбърка проклетата течност, която и Патрицият рядко си позволяваше с оглед цената, и се замисли за нерадостната си съдба. Ето, да речем - ако се беше родил като син на Герой, щеше да си има целодневно занимание, щеше да се среща с интересетни хора, да попада на интерестни места, да се избави от скуката... ако беше син на магьосник, можеше да се рови из дебрите на магията, да обладава силни и всепомитащи заклинания, и (помисли си той с лека несигурност) да си прави телефонни бъзици със Сукибуси, като поръчва по вде-три на адреси като I.C.Weiner Ouverdear 111.
А всместо това беше единственият наследник на Били Вратаря, невиждан богаташ - продавач и производител на стъклария, спечелил баснословно имане, трошейки прозорци. Садистичният старец се бе споминал преди пет години, оставяйки на RadioDiJei повече злато, отколкото съществуваше по диска ИЗОБЩО, петдесетина огромни имения, и едно тъпо име. Младежът беше използвал времето си правилно, и за тези шесдесет месеца се беше уморил от всичко (освен името). Дажи и мързела му беше досаден.
Всъщност му беше толкова скучно, че се беше изрусил само за да има повод да се зяпа в огледалото и да се мръщи.
Въздъхна и опита от чаят си. Най-скъпото нещо, което можеше да се намери на пазара - извличаше се от Извратени Треволяци, единственото растение, което растеше от ДОЛНАТА страна на диска.
Имаше вкус на преварен трол.
Отново въздъхна, изправи се, и се доближи до прозореца. Такава СКУКА! Не беше имало пожар от поне две седмици...
Огнени езици облизаха небето. Прозорецът затрептя заради експлозията, но беше твърде дебел за да се счупи. Обеща си да го смени, но вяло.
Гледаше онемял.
На светлината на огъня видя как една стрела се заби в млада симпатична жена, която той с удоволствие би изпързалял да търси адреса на господин Aima Dumbas*.
Стрелата падна.
Той се залепи за прозореца. Там СТАВАШЕ нещо.
За пръв път от месеци се усмихна.


Заваля.
Риба.
Консервирана.


Минаха десетина минути, през които чаят полека губеше съмнителните си вкусови качества.


След малко дойде и соса.






(To be continued... ass always)



_________________________________
*-онези, от които падат Гръмове От Ясно Небе. Октариновите обаци, които НЕ приличаха на тригърби камили, дори и за магьосниците - единствените, способни да ги видят. Определено не. Кой е вижал октопод, който да прилича на тригърба камила?

** - не подценявайте ефекта на скуката!

Ш

Кавгите по принцип са интересно нещо. За зяпачите де. А кавгите сред Боговете бяха...божествено интересни. Само че в повечето случаи играчите трябваше да се намират на няколко галактики разстояние, ако държаха да им е интересно в телесното състояние, в което бяха*. Та там някъде високо горе се вихреше спорче. Ама така се вихреше, че на света възседнал безкрайно огромната А`Туин отекваше с всичка сила.

- Тоя ход беше доста нечестен. - отбеляза единия от Боговете*** С това бе поставено началото на спора. Дължа да отбележа, че времето е нещо доста относително. Спорът за Боговете продължи по-малко от пет минути. На Света на Диска това трая два дни. Така че...екскурзоводите съветват да поизчакаме пет минути да свърши кавгата. И без това по-интересното ставаше там долу. Виждате ли къде? В оная гора. До онзи каменен дворец. При онова момиче с изражение на някой току що цапнат с мокър парцал. Към онзи младеж с чене опиращо о земята, леко заострени уши и кръгли, кръгли очи. Там отиваме.

- Ккккакво...Ккакво стана? - Икю определено бе загубил дар слово. За първи път в своята журналистическа кариера. За първи път пък Амирлин, откакто се бе осъзнала в ролята си на жена не можеше да намери обяснение за случващото се. Това не и пречеше обаче да направи другото, което бе усвоила от малка и което в Стражата бе безценно качество. Да обвини някого.

- Какво става ли? Имам манерка, която по принцип не би трябвало да имам. Пия нещо, купено от Дилбър, което ОПРЕДЕЛЕНО не би трябвало да пия. Намираме се някъде, където не би трябвало, защото със сигурност знам, че трябва да сме в Анкх Морпорк, а в момента НЕ СМЕ ТАМ. Вали сняг, а по това време на годината не е често срещано явление. - тя се усмихна хладнокръвно, олюлявайки се в стигащия до колената и сняг. - Пропуснах ли нещо?

- От гърба ти стърчи стрела. - помогна и Икю, който все още не бе дошъл на себе си и не можеше да различи надигащата се буря от топлия южен бриз.

- И от гърба ми стърчи стрела - съгласи се невъзмутимо Амирлин. - НЯКОЙ ЩЕ СИ ПЛАТИ ЗА ВСИЧКО ТОВА!!! - закани се тя. Замисли се. Превъртя набързо нещо в ума си. - И от гърба ми стърчи стрела? - Не изчака Икю да кимне. Просто се свлече в снега. Кръвта весело го обагри в червено. Така де...нищо не пречи една трагедия да изглежда добре. А червеното на бялото определено разведряваше, ако не се замислиш много много на какво се дължи.





*"бяха" е доста показателна дума в случая**

** ако изобщо искаха да има други случаи в случайния им живот

*** за по-голяма сигурност на четящите и на пишещия имената на въпросните Божества няма да бъдат споменавани.При опит това да бъде направено мини-предупредителна-мълния унищожи приказните лалета набрани тази сутрин и сложени до компютъра на Амирлин.

Ш

Колелото на съдбата се върти, извива се в странен танц като полудял чекрък и в движението си остъргва ръбовете на вселената, посипват се пачета, които се смесват, проблясват за кратко в азбиса на мисълтта, преди да бъдат затрупани от нови такива. А колелото ни за мин не спира лудешкият си бяг, безмозъчното си дърдорене...


Прах се посипа върху RadioDiJei. Той го изгледа сякаш за пръв път виждаше такова нещо.
- Мазнър!
- даааа сър?
- Откъде се взе това?!
- поссипа се от покривва, ссър.
- Аха. Що?
- ссаради конссервата, ссър.
- Консервата?
- иссвинете, моя грешшка, госсподарю. конссервите.
- Какви консерви бе?!
- дъссдът от конссерви, ссър.
- Ааа... така кажи де. - RadiDiJei кимна разбиращо, а после отскочи от поредната пропусната вечеря - Обикновенно какво правиш когато валят консерви?
- ссънувам, ссър.
- Ахаааа... - RadioDiJei кимна разбиращо. - Хитър начин. - Помълча. - Действа, нали, нали? Давай, разкажи им играта!



Чу се гаден, органичен, заплашителен съскащ глас. Който фъфлеше.
- Афко фне префтане да офифяфа, фте те ифклиуфим от ирфата, Дамо!
- О? Мисля, че се разбрахме, че ако срелата не уцели нищо важно, което се определя с хвърляне на зар, геро...
- Определя значи?! - Провидението май даже се ЗАБАВЛЯВАШЕ. - Определя?! До сега нито веднъж не се е падало ПОЛОЖИТЕЛНО число за поражение.
- А, първият път удари манерката! - Богът на ФилмовитеКлишета,КоитоПубликатаХаресва се опитваше да изглежда невинен. Боговете отприщиха презрението си. Отдавна им беше писнало от това с манерките. А наглецът също така влияеше и на пионките. На ВСИЧКИТЕ.
А най-лошото беше, че очевидно харесваше Дамата.
Не, всъщност не. Имаше и по-лошо.
Провидението се мръщеше.
...Времето търгна отново Богинята сви рамене. Смърт каза почти тихо:
- ЧИСТ КЪСМЕТ.
Всички го изгледаха с убийствени погледи. Смърт въздъхна и отново се опита да вземе заровете. Изплъзнаха се през пръстите му и се търкулнаха.
-(5^8) и 3.14...
Боговете не умеят да се плашат. Но изпитаха леко неудобство.
Все пак си имаше ПРАВИЛА.



- Хайде ставай да ти се не види! Имай късмет да умреш! - Ikew се замисли. - Дължиш ми сума пари за печатницата!
- Млъквай и ме остави да умра, грозно джудже такова!
- Никъде няма да умираш! Ставай или ще... или... ще те снимам!
Амирлин изгледа снега с убийствен поглед. както си лежеше по корем. Цял живот чака да умре, и накрая - в такава компания.
- Аз съм смъртно ранена, изрод безподобен! От половин час само тичан насам-натам, спасявам те от неприятности, стрели, данъчни... не, без тях - освен ако не са по-точни, отколкото си мислех... , падащи китове и музикални инструменти и когато накрая се опитам кротко да си умра, какво?! Висиш ми на главата! - тя въздъхна скръбно - Поне можеш да извикаш Керът да чуе последните ми думи! Или и това не заслужавам?!?
Чу се клатене на глава. От страна на печатаря.
- СТАНИ.
Преди да се усети, Амирлин вече стоеше на краката си. После Амирлинщината я настгна, и полицайката отново натърти ръката си в черепа на Ikew.
- КАК СМЕЕШ ДА МИ ГОВОРИШ ТАКА?!!? - Тя мигна - И как го направи?! Тоя глас съм го чувала... докато преследвах Джони Изкървача по поркивите...
Ikew стърчеше насред улицата като шашната пръчка. После изведнъж почти се сромоляса.
- Кое? - измънка той. Изглеждаше, сякаш се събужда от много странен сън.
Амирлин не го слушаше.
- Отиде ми хубавата смърт... - Беше готова да се разплаче.
- СПОКОЙНО, ИМА ВРЕМЕ.
Амирлин го изгледа с толкова презрение, че всеки смъртен би се почувствал длъжен да заговори за времето, японските писмености или някой рядък и непознат език за програмиране.
Ikew се ухили. Не беше прятна гледка. Особенно в съчетание с очите му.
... които просветваха в някакъв невъзможен отенък на синьото...
Върху главата му падна консерва.
Горката.


-Ето ги!
Преследвачите наобиколиха кръга светлина, необяснимо появил се около печатаря и полицайката.
Никой от двамата не ги забеляза. Не беше забелязана и окртариновата буря, която превръщаше Моркорк в развалини - някой от тях с твърде интерестна форма.
- А сега какво?
- СЕГА? КАКЪВ ИЗБОР ИМАМЕ?
- Да загубим... или да мамим.
- ИМА СИ ПРАВИЛА.
- Да. И вече нарушихме половината.
- ЗНАЕМ ЛИ КЪДЕ Е ГРАНИЦАТА?
- Граница? - кратко весело мълчание - Ти си Пазителя на Реда, ти кажи.
- НЕ... АЗ ПАЗЯ РЕДА В ИСТИНСКИЯТ СВЯТ. А ТОВА Е ИГРА. ИГРА С ПИОНКИ И ПРАВИЛА, ОТДАВНА ЗАГУБЕНИ НА ДЪНОТО НА НЯКОЙ ШКАФ. ТУК АЗ НЯМАМ ВЛАСТ - НИТО ЗАДЪЛЖЕНИЯ.
- Игра, а? - Амирлин (ако това беше тя) се намръщи. Не те разбирам. Всичко е игра. Това е игра. Твоята прехвалена реалност е игра. Всъщност, (усмивка) твоята прехвалена реалност е ТАЗИ игра...
Минаха няколко свръхбавни секунди.
Очите на Смърт светеха почти лилаво. Защо никога не му казват тези дребни детаили? Нима не знаеха за неговите....
Не. Не. Никой, никога не беше попитал.
Изгледа Дамта в дъжда от стрели и консервирана риба.
- НИМА?
- Хайде! Можем да ПОБЕДИМ!
Бурята весело съсипа палата
- НИМА?
- Ти... - Дамата се замисли - Какво има? Още сме в съюз, нали? Не помня да се е случило нещо, което да промени ситуацията.
- НИМА? - светло лилаво. Червеникаво.
Дамта започна да разбира. Не беше тъпа, но никога не беше общувала с не-богове. Освен когато даваше команди.
Допита се до своето служебно всезнание.
Очите й се разшириха.
Тя почти се разсмя.
- Момче... взимаш всичко твърде навътре. Все пак те са СЪЗДАДЕНИ да бъдат контролирани - от нас, от елфите, от демоните, даже и от мизерните си царе... Нима не би се справил по-добре? Хайде, това е само ЕДНА пионка...
- НИМА? ЕДНА ЗНАЧИ...



Магията на божият гняв вилнееше с всички сили. Половината град беше в руини, другата полека се превпъщаше с смеска между ябълков пудинг и рибена каша. Реалността се беше огънала на няколко места и съществата от долните измерения бяха нахлули.
Градът гореше.
Градът гореше в октаринови пламъци.
Дамата гледаше оторе...
Гледаше как Човек след човек умират, биват завлечени в тъмните измерения, биват превърнати в пудинг...
Тя беше Богиня и всичко човешко й беше чуждо.
Но дори и бог си има задължения.
Тя беше богиня на късмета.
А някой долу имаше нужда от такъв.
Почти се усмихна, когато видя своята пионка да ръкомаха и крещи там. Хубаво, че беше незасегната. Щеше да и трябва...
Богинята се пресегна към огромното си тесте.
Света... кой може да каже дали е огромна и сложна шахматна дъска...
... или още по-неразбираем пасианс?
Дамата се усмихна широко. Малка фигурка в черна роба размахваше косата си. Косата на Смърт...
... която разсече поредният звяр, изскочил от тъмните измерения. И после още един.





Далеч долу...

Ш

Робин Фрут, Вилхелм Гел и Йохан Черната стрела, тримата най-прославени стрелци с лък, арбалет, дартс, тръби за изстрелване на отровни стрели, въобще всичко стреломятащо, най - големите стрелци, стъпвали някога по диска,, седяха в тиха кръчма в Анкх и кротичко се псуваха, псуваха и Провидението, събрало ги тук и сега.
Всичко си има разумно обяснение, с изключение на нещата, които не могат да се обяснят*-е казал великия философ Лин Тин Мазника.Та не са много хората,или даже никак не са, които могат да кажат, защо Провидението печели срещу другите богове и губи от Дамата.Винаги.Като принцип.А щом е принцип, трябва изключение.Същия брой хора,т.е. никой,знаят и защо тримата прославени герои. защитници на онеправданите, се бяха събрали далеч от родните си гори и планини,за да видят сметката на невзрачен печатар, чийто единствен грях е прекомерното обожание към снимки на жени в униформи**И те тримата не знаеха защо са тук и на кого е притрябвал мъртъв Икю.Той щеше да е мъртъв, ако не се беше появила онази зеленооката.Точно за нея говореха сега.
-Да ме прощавате-каза Робин Фрут, аз като мъж, пич и джентълмен никога не бих стрелял по жена, дори и да ме е опърлила,а видях как една стрела се заби в нея.Срам и позор!!!Кой от вас беше?
Черната стрела:
- И аз не бях , точно като се заби стрелата, си чистех мустаците от пепелта, сигурно е Гел,той нали все по ябълки стреля,а аз май видях две такива подобни, в нагръдника и.
-Бе знаеш ти къде да гледаш...Ама не бях и аз...Всъщност имам чувството, че не бяхме само тримата, като се запали адския огън, в светлината на експлозията ми се видяха още двама.Единия беше явно много пропаднал тип, защото от пиене и пушене беше заприличал на скелет...
-Тоя и аз го видях, сигурно беше градинаря, защото носеше коса, минал е случайно, а другия?
-Другия, каза Гел, като че ли го виждах през някаква мъгла, беше странен тип,с одтровърхи уши, миришеше неприятно, беше облечен в парцали и дантели,и стреляше с стрели с каменни върхове.
-Миризмата и аз я усетих, но помислих, че някой от нас си е свалил обувките...
Робин се намеси:
- Оставете тая работа,първо, някой ни накисна яко, на мен изобщо ми се губи момента, в който съм се съгласил .Второ, не знам дали от чорапите, дали от оня със стрелите ,или от самата нея, но работата мирише на гнило.Да вземем да решим какво да правим.
Черната стрела вдигна ръка, огледа се и предложи:
-Можем да се върнем по домовете, да продължим да гоним дребния, или пък да потърсим остроухия, който ни използва за прикритие, какво ще кажете,а?
Горе беше нечий ред да хвърли заровете


*От това математически може да се изведе извода, че нещата, които нямат разумно обяснение, имат неразумно такова.
**Но ако човек види Ангуа само по чизми и униформено бельо,размахваща с лека усмивка и ироничен поглед стражевата версия на брадва тм-със скъсена, дръжка, няма начин да не прояви разбиране

Ш

-Кой беше на ред?-попита Провидението, не съм ли пак аз?
-Не, не си-останалите богове ,направо хорово
-Ами кой е тогава?
В този момент някой плахо почука на вратата.Офлър, който беше най близо, стана и отвори.Пред врата стоеше нещо, което при повече желание можеше да мине за куче, доста проскубано, с клепнали уши
-Kуй ши ти и кво ишкаш?
-Аз съм вълка Скола... Ако помните Писанията, При залеза на боговете ще изям Слънцето и ще настане Мрак.Та, ако помните, аз съм от Свтовната Асоциая на Ледените Великани, САВЛ, нещо като Нато по другите светове, но не същото, малко по мизерно, все пак не сме толкова нагли.
- Ше ти ишобшо не прилишаш на фълк. ами на офикновенфо фсе- каза Офлър
-За подробносъо питайте отдел кадри,нямаше други кандидати и аз се вредих.А сега конкретно съм тук, защото, поради липса на щат за вестоносец. съвместявам и тази длъжност, та тук съм, да ви напомня, че съгласноДоговора, имаме съвместно учение, ронгмарок, готердамерунг,апокалипсис , край на света или както щете го наречете, нащата армия е готова вече за маневрите,пратиха ме да ви повикам.
Слепия Айо каза..
-Няма как...договора си е договор, съвсем забравихме за него...Пригответе се и да ходим на ученията
Дамата:
- А тук играта?
- Абе..заеб...залюбете я засега...всички сме писани в запаса
Провидението просто опита:
-А аз?Може ли да остана?все някой трябва да остане да се грижи за населението на Диска.
-Не може,,,Ти в наряда си писан като готвач в полев кухня, Дамата е картечар...Народа на Диска една седмица ще се оправя и сам...Приготвяйте сансвичи и да тръгваме...На маневри

Ш Щ

Там долу, /а защо не и там горе?/ на гърба на Величествената А`Туин се крепеше най-невероятния свят съществуващ в галактиката - Света на Диска. Там горе /а защо не и там долу?/ на върха на Величествената планина се подвизаваха Боговете.

Там долу хората често разсъждаваха относно въпросът: Какво ли прави онази сбирщина там горе?
Там горе не им пукаше за това, което ставаше долу.
Освен ако не засягаше играта им.
Там долу назоваваха Боговете всякак. Наричаха ги горделиви, несправедливи, досадни, любими, омразни...Думичката, с която не се сещаха да ги нарекат бе най-точната – Непукисти.
Там горе се вълнуваха от три неща. И то не включваше нещата, които стават там долу. По-скоро опираха до пълните чаши, Ледените Великани и Играта. Ако там горе Боговете боледуваха, то най-често срещаната болест щеше да е атрит на ръката, с която хвърляха зарчетата.
Там долу не подозираха за Играта. А може би подозираха, но се преструваха, че не знаят нищо, за да придадат на живота си малко по-голяма стойност от необходимата. Цели философски школи разсъждаваха върху поведението на Боговете и какво да очакват хората от тях. Доста обсъждан въпрос бе:Какво ще направят Боговете, ако някой вземе да им заповядва?

- ДОГОВОР?
- Да оставим играта?
- Да приготвям сандвичи? Сбъркал си адреса, приятелче!
- Пука ни за Света, ама друг път!

Нито една философска школа не бе предвидила този разговор, но той вече бе факт.

“При залеза на боговете ще изям Слънцето и ще настане Мрак” гласеше ПИСАНИЕТО. Е, хората да се справят сами, смятаха боговете. А и в края на краищата не смятаха да залязват, а да Играят.
Заровете се изтърколиха. Дамата се усмихна игриво.
Там долу тримата стрелци, пийващи в кръчмата в Анкх Морпорк премигнаха.
Там долу Амирлин и Икю отвориха очи и се вгледаха смаяно в тримата мъже седнали на масата насред бързо трупащия се сняг.
Там долу, край Юбервалд отново ставаше интересно.
Там долу за една част от секундата гората си имаше име. От край време тя се наричаше Шруделския лес.
Там долу двама мъже, скрити в храстите смаяно се взираха в групачката.
- Бах мааму – обобщи единия и си запали нова цигара.

Лошо.
Много лошо.
Отвратително…
…Юбелвалд. През зимата.
… и то край имението Хаирок, което гледаше надолу към заблудените пътници (защото беше малко вероятно човек в здрав разсъдък да попадне тук не заблуден) и сякаш им показваше грамадният си каменен километров среден пръст.
Който не вдъхваше представата за стабилност.
В интерес на истината изглеждаше стабилен и уравновесен колкото слънчева система с три черни дупки. Всеки що-годен нормален пътник след половинчасово взиране почва да бръщолеви за махала с вградени остриета, падащи брадви и данъчни инспектори
Икю не мигаше вече три минути. Идваше му в повечко.
Само дето не гледаше към замъка на скалата.
Суоми бавно пусна кръгче от цигарата си. То бе мигновено сразено от армията снежинки.
Никой от седмината наблюдатели не обърна внимание. Точно в момента далеч повече ги интересуваше потрепващата стрела на арбалета, държан от дребно и очевидно недоспало си джудже.
- КОЙ ВИ ПРАЩА?! ПОПИТАХ КОЙ ВИ ПРАЩА! КОЙ ВИ ПРАЩА?! ПОПОИТАХ КОЙ ВИ ПР…
- нг..
- ПОПИТАШ КОЙ ВИ ПРАЩА! КОЙ ВИ ПРАЩА?! ПО…
Кръгчето излетя и разтопи няколко снежинки. Суоми зачака ентусиазма на дребният му партньор да угасне, но беше безползено. Десет хилядолетия разговори за времето не могат да се компенсират от само два въпроса зададени на някой непознат.
Така де, два си бяха. Два вече петстотин пъти...
- Диволверд…
- ВИ ПРАЩА…да? ПОПИТАХ…
- …стига.
- …ПРА…. Що?
- Защото не дишаш вече три минути и половина - обясни със лека злорада нотка Суоми. - Силно се съмнявам, че би искал да умреш от недостиг на кислород?
Тишина. Снежна.
- Бахготъпотодишане. Прав си. - чу се дълбоко поемане на въздух - КОЙ ВИ ПРАЩА?! ПОПИТАХ…
Суоми въздъхна театрално, хвърли цигарата и изгледа няколкото новодошли. Не бяха особено приятна гледка. Някакво остроухо джудже, синееща от студ …ъъъ…. Млада дама в тенекии, трима деградирали пияници…той се поправи - трима деградирали добре въоръжени сащисани пияници. Единият от тях, без да маха от лицето си идиотското изражение на човек, пренесъл се пет-шест хиляди мили към главината за време, за което светлината не можеше и да мигне, отпи от халбата си. Успя да преглътне, да се задави, да се оригне и да си поиска парите за тая пикня обратно. Забележително - отсъди Суоми с професионалната напереност на човек, комуто се налага да се телепортира поне пет пъти в седмицата. Този индивид ИМАШЕ солидна пиянска практика. Защо ли тогава в халбата му имаше само бира?
Елфът се приближи до масата, небрежно вдигна от стола и хвърли на земята вдървеното тяло на някакъв (вероятен) педал с зелени дрешки и перо на шапката, качи крака на масата, облегна се назад, вдигайки предните крака на стола и се почувства почти на шест хиляди години, в периода на буйната си младост.
Усмихна се и зъбите му засияха като снега наоколо. Избраните бяха Дошли.
Сега бяха Всички. И идваше Краят. Краят на Всичко. GAME OVER.
Цигарата му догаряше.
Той я изплю в снега, който бързо я затрупа…
И проклет да бъдеше, ако и тоя път нещо се обърка.
Почака още около две минути, докато спомените валяха около мислите му.
После се извърна към необичайно тихото джудже и с неодобрение му подвикна да издиша най-накрая. Това е то, някой неща дотолкова омръзват…

Икю много бавно отвори око. Повтори операцията докато се убеди че всичките му очи (две плюс-минус пет) са функциониращи Главата му щеше да се пръсне. Потърка я и усети скапана подутина, все едно че консерва беше паднала от октаринов облак в Морпорк и го беше ударила по твърдата кратуна докато той и Амирлин бяха бягали от…
Затвори очи. Опита се да почне отначало. "Значи боли ме главата щото съм препил с брендито на Диблър, а пък то се знае колко е вредно то за главата, а цицината е щото… ъъъ… заради Амирлин и снимките (това си беше съвсем рационален обяснение напоследък откакто лудата амазонка беше постъпила в Морпорската стража) и всъщност ако успея да отворя очи ще съм си у нас в печатницата, и това под мен не е сняг а просто…ъъъ… чисти чаршафи (той помисли трескаво) брашно? прах… ПРАХ да, домашна прах (поздрави се за находчивостта) която го обвиваше плътно и го приспиваше така приятно…
- Ставай мързеливо животно или пак ще ти налея в ухото бренди!
Не можеше да сбърка този глас. Никой честен търговец в Морпорк не можеше. Оказа се на крака и с ръце чинно пред себе си още преди в ума му да изплува име Амирлин(24). Онази негова част, която си беше взела почивка отказа да обясни на другата какво значеше номерчето. Май коя поредна Амирлин е тая?
Той се разтрепери флегматично. Ако и другите двайсет и … двайсет и… двайсет и четири без едно му се изтърсеха…
Всъщност що не? Повече по-весело, нъл' тъй?
Рационалната му част се опита да го хване за врата след тези думи. Инстинктите за самосъхранение провериха кога пристига влака за луната и предпочетоха да вземат такси.
Останал (почти) сам, елфилът фокусира валкирията. Изграчи нещо като "Ърхъмгх…?"
- Стига си се правил на мухльо, трябва да спасяваме света!
- Ооо. О. - Икю помисли малко - а другите 23 Амирлин с нас ли са?
- Не. - това дойде от Суоми. - Доколкото ми е известно ще се опитат да ни спрат.
- Аааа. А. Ха. Що?
Елфът погледна небето, което ръсеше скапан мокър сняг, скалите, които му показваха колкото си искаха средни пръсти и полето, покрито с проклет петметров сняг.
- Това е един добър въпрос, младежо. Един добър въпрос. - елфът изглеждаше дълбоко замислен - Коя от хилядите причини бих избрал аз...?
- Студено кафе? - обади се Скитник по-бодно отколкото се чувстваше - Ето, черно е и мирише на обеззаразен потник…
- Даааа, мисля, че си прав. Мисля, че си прав…
- Я го дай! - Икю не слушаше високия елф, а й вероятно не би го разбрал. Грабна кафето от Скитник, опита се да изрази благодарност, отпи и се опита да не изразва съдържанието на стомаха си. На вторият опит успя. После го изпи цялото.
Суоми се замисли, погледна нялокото неизправили се фигури и се намръщи. Времето му се подигра.
- Хайде! Трябва да ви заведем накъде на сухо и топло място. Иначе току-виж сме посрещнали края на света болни. Ха-ха. Ха. Ха. Ха…




_________________________________________________________________
откровено по-зле от досегашното ниво, но следващият път ще се реванширам!
Не ме бийте!


Bing nIt Lф is Bing Dfined

Вселената е като огромна черна книга.
Толкова огромна, че не можеш дори да си представиш колко е голяма,
да не говорим да Я огледаш цялата - от корица до корица. Не може да
става и дума да Я вземеш от рафта, защото Тя е толкова голяма, че не съществува рафт, на който би могла да се постави. А дори и да имаше - кой щеше да Я постави?
Толкова черна, че въглените, сравнени с Нея, са като капчици сметана по гърба на пингвин, намазан от особено палава пингвинка. В тази велика чернота галактиките са като трошици от курабийки по дъното на кошница, а звездите в тези галактики са подредени по педантичната методика на китайка средновековна порцеланова ваза, паднала от високо върху белия мраморен под на Необятното. Или ако се върнем на аналогията с книгата - в тази огромна черна книга, галактиките са отделните глави, а планетите - като остатъци от древен текст, изтънчено дегустиран от немного гладен буквояд. А звездите - като заглавни букви, около които малките букви се събират, за да придобият смисъл за съществуването си.
Някъде сред тази неопределимо грамадна книга* се намираше А’Туин, световната костенурка, наречена така, защото носи на надраната си от метеорити коруба цял свят.
Светът на Диска.
Няма втори като него - толкова преливащ от магия, досущ като препълнена чиния с яхния трета употреба. Толкова невероятен, че не бихме могли да използваме думата “невероятен”, ако го нямаше. Защото тя е била измислена, за да го опише. И почти се справяше с отредената й роля.
Но, как можах да пропусна... Та това е невероятно голям пропуск - мастният еквивалент на четири огромни планински вериги... Тях - Берилиа, Тубул, Великият Тфон и Джеркин. Четирите космически слона, поспрели да си починат върху изстрадалата коруба на Величествената А’Туин, които междувременно са разрешили да подържат върху стабилните си масивни плещи цял един свят..., че и малко повече.
Тясно скроеният читател може да си помисли, че това е една много абсурдна комбинация - костенурка, дълга 16 000 километра (и почти толкова широка); четири слона, за които, от съображения за точност, би трябвало да кажем “по-малки”, но думи като “малък” са толкова далеч от същността им, че не бихме посмели да ги изречем; а за капак на всичко това - огромен диск, вживяващ се в ролята на узряла сочна черешка върху каремелена мелба с резенчета банан, кокосови стърготини и наронен шоколад.
Да... Това е Светът на Диска. Едно място, което е отбелязано с петна от кетчуп (или пък горчица - зависи какво е яло по това време съществото) върху междупланетната карта на всяка разумна единица във Вселената.
Свят, изпълнен с много изненади, приключения и преживявания и... и... ами да - изненади! Дори да отвориш сандъка на магьосник не можеш да се изненадаш толкова. Защо? Защото сандъкът е само една микроскопична наночастичка от Света на Диска.
Някъде там долу, посред всички тези високи и не чак толкова високи планини, сред всички тези грациозни реки и сред дебелия килим от трева*, е полегнал от няколкостотин години градът Анкх-Морпорк.
Да отидеш в Анкх-Морпорк и да не те ограбят е все едно, да отидеш в Юбервалд и да не споделиш гостоприемно кръвта си с някой вампир, или да влезеш в джуджешка мина и да не си отгледаш няколко прелестни цицини на главата. Това е градът на свръхпредприемчиви хора***, дори понякога прекомерно свръхпредприемчиви. Повече отколко е здравословно за тях самите, а и за околните сгради.


--------------------
* Толкова голяма, че не може дори да се определи колко е необятна.
** Тук-там и просторни зелеви плантации, но те освен, че се виждат пределно ясно от всеки, който няма по-интересно нещо за гледане, те се и помирисват. А дори и да имаш какво друго да миришеш, ти не би могъл. Как да видиш дневната светлината в края на тунела като това огромно метално нещо се е устремило към теб с ужасна скорост, а фарът му отпред забива треските си от светлина право в очите ти? Същото е и със зелето, но то ти отнася обонянието, още преди да се е събудил посреднощ и да се е изнесъл по терлици, докато другите спят.
*** В едно мултивитално и многовидово общество като това, думата “хора” е малко неточна или най-малкото неточна в поне 62-64 % от случаите.

Vulnerant omnes, ultima necat!

ето част от обединените ни усилия с Халпьо... повечето е негово :)







---------------------------------------------------------------------------------------------------
В средата на снежната буря по необясними причини имаше малка схлупена къщурка, така и не успяла да падне въпреки обединените услия на физиката, природата и елементарната естетика. Вътре въздухът бе така застоял, че бе хванал прах в по-горните слоеве, а интериорът беше изящно украсен с безценните произведения на няколко поколения майстори паяци.
Имаше маса. Тя някога беше била дървена, красива и като цяло четирикрака. Сега беше само маса. Когато Икеларион я погледна, тя се опита да се изчерви.
Около нея имаше столове. И камина.
Поне за удобство приемаме, че е камина.
Ето, има си комин!
Също така по ъглите се намираха разхвръляни керамични съдове, един от които вероятно бе квантов, защото заемаше централно място в три от ъглите едновременно. Или поне отчасти.
И всичко това бе грижливо покрито с три пръста прах, за да се запази непокътнато и в целия си блясък за Избраните.
Някой плахо потропа по вратата.
Тя падна навътре.
След няколко секунди Суоми навъсено увери печатаря, че сега само той ще си е виновен за студа.
Амирлин обстойно разгледа видимачата чсат от интериора и изтъкна, че това място е отвратителна мръсна дупка.
Беше. Срока му на годност беше изтекъл преди около шест хиляди години..
Влязаха.

Не беше топло, но вятъра благоразумно отказваше да влиза вътре от страх нещо да не се стовари върху него. Компанията видя, че по-чиста къщата няма да стане, и Робин излезе да събере дърва, придрушжен от Вилхелм. Разбира се, не намериха, но за това пък подишаха чист въздух. Масата весело запламтя в това, което решихме да наричаме камина.
И това бяха приготовленията.
Първият въпрос зададе Икеларион, когото митовете и легендите щяха да наричат Пресветлият.
"Не", отговори му Суоми, "няма нищо за ядене."

БОГОВЕ => МАНЕВРИ

Мигаха.
Суоми гледаше как се опитват да смелят информацията, раздробявайки я на по-малки късчета, и си припомняше себе си.
- Значи... скоро...
- днес.
-....скоро..днес... светът ще...
- Да.
-.... преживее сътресения...
- Ще свърши.
-...тежки сътресения... - Икеларион спря и преглътна Май щеше да отнеме малко време докато асимилира информацията. Вместо него продължи Вилхелм :
- И начи няма кой примерно да го спаси? Що?
- Има. Вие.
- Хъм, има значи. И що не си довлече дебелия задник да речем?
- ВИЕ.
- Е да де, примерно ние сме тук, ама... - Вилхелм примигна
- Ахааа.... ама то ...значи.... таковата.... - Суоми в крайна сметка реши да не прекъсва потока на мисълтта на стрелеца -ние... ние сме.... Ние ще му свършим работата на тоя, А?!
Суоми поклати глава. Хората вианги полагат усилие да не разбират това, което им се повтаря няколко пъти. Огледа още веднъж събралата се група, театрално въздъхна, и реши да използва "Вдъхновяваща Реч 14Б - А Аз Си Мислех, Че Сте Герои..."
- А боговете?
Амирлин бавно се беше изправила.
- Моля?
- Питам : Защо Боговете Не Си Свършат Работата? От каквото и да трябва да се спасява света, те са уторизираната инстанция! Тоест те премахват суши, напасти от скакалци и прочее. Нали?
Суоми не разбраше. Боговете да спасяват света?
Опита се да призове цялата мощ на хилядолетняит си интелект, но той не беше бил използван толкова време, че бееше ръждясал.
Извади цигара, колкото да спечели врме, запали я на огъня, пусна облаче дим, и се чудеше с какъв тон да даде гениалното обяснение, което му беше хрумнало докато търсеше кутията цигари под унищожителният немигащ поглед на полицайката.
- Защото (кръгче дим) си има правила. Закони. - все пак тя беше пазител на реда. Като него.
Следващото нещо, което видя, беше една ядосана Амирлин. Много близо.
Която се беше ухилила като голяма хищна котка. Тоест, зъбеше се заплашително без никаква следа от това, което някое разумно същество би нарекло "усмивка"
- Не. Ми. Говори. За. Правила. Никой не оставя диска света да бъде унищожен заради някакви си там закони!
Минаха няколко дълги секунди. После още няколко. Суоми много бавно изтръска цигарата си, изпусна солидно количество дим през носа и забележимо тихо се съгласи.
- да. - каза той - тварите просто ги мързи да си размърдат дебелите задници.
Той се изправи. Тя също.
Другите последваха примера им, защото въпреки огъня беше почнало да им става студено.
- Тогава.... започна Икеларион толкова бавно и концентрирано, че думата зае определено МЯСТО във въздуха.
- .... шъ отидем и шъ им ги наритаме! Примерно!
Винаги... Винаги става по-лесно да си свършиш работата, когато знаеш, че някой неизмеримо по-умел от теб е трябвало да го направи, но не е.
Къщата остана да си стърчи в снега.







- Следващият път - започна Радиодиджей доакто се опитваше да махне снега от обувките си - предлагам да се екипираме по-добре преди да направим това.
- Сссъвссем пхавилно, госссподахю.
- Знам. - увери го младежът.
Огледа скръбно за пореден път обувката си. В грният си край беше твърде широка. Едно затъване в мааалко по-дълбок снежец и кракът му става бисквитката в сладоледа. Въздъхна. Зачуди се дали да не сподели с Григор наблюденията си върхо ползата от скупите дрехи, но ис припомни, че вече го беше направил десетина пъти през последните няколок минути.
Дантелите почваха да го дразнят.
Ръката му замръзна.
Добре де, тя отдавна беше позамръзнала - сега просто спвя на едно място във въздуха, тъй като мозъка се нуждаеше от всички налични ресурси. После бавно се сви около глупавото окрашение и го отстрани.
- Григор... ти не си ли от някъде тук.
- Да, ссссър.
- Хубаво. - завърши разговора Радиодиджей и най-накрая се усмихна на творението си.
- Знеш ли.... хората твърде често подценяват дантелите. Хайде, трябва да намерим къде да се настаним. Ей-натам има пушек... мисля.
Скоро останаха само следите на два чифта обувки и дантелена лента, влачеща се малко след едната.











- Светът... е студен. - Коснтатира Икеларион и се изкашля.
Никой не коментира поредното му оплакване. Повървяха още малко, после още много и след това пак още малко. Почваха да се уморяват. И замръзваха
Беше престанало да вали сняг, но небето ги гледаше мрачно със очите си от сиви облаци, и намекваше, че съвсем скоро на тези долу може да им стане по-зле. Снегът беше равен зарди вятъра, но в него се затъваше твърде лесно и можеше да стъпиш на какво ли не. Обикновено бяха камъни. И консерви.
Имаше много рибни скелети.
Части от снега бяха сметанов сладолед.
Понякога прехвърчаха водни кончета.
Мястото беше магически нестабилно, поясни Суоми. Повечето места, където светът е свършвал, са.
Никой от групата не схвана нищо.
Някои от неразбралите го помили да обясни.
Елфът запали цигара и допълни обяснението си с твърдението че вероятностната ос по-скоро е спирала, увита около реалността, а магическата хиперактивност в даден район причинява огъване в измерения път, седменадесет и осемдесет и две, като по този начин не само прави някои лоши неща на реалността, ами я увива около себе си, обръща я отвътре навън и в крайна сметка в един момент не е ясно кое е реалност и кое виртуалност.
Амирлин каза, че консервите изглеждат пределно реални.
Миг преди Суоми да обясни всичко наново всички го увериха, че са схванали пределно ясно всичко и няма нужда от повече повторения н очевидни работи.
Икеларион се оплака колко е студен света, с надеждата този път да си проличи чувството му за хумор.
Предложиха му да млъкне

Descending from heaven
The angel sworn to bring him down

Редактирано от lkew на 08.08.03 23:07.

Големите стъпки в снега скоро накараха всички в групата, дори и Икеларион да замлъкнат и навъсено да втренчат поглед в невероятно огромните отпечатъци. Сега вече всички ходеха плътно прилепени един към друг. Само Суоми переше напред, без дори да се замисли за това, чия ли голяма лапа е минала оттук и колко ли високичък е собственика и. Сепна се, и то доста мързеливо едва когато ленива, космата лапа се пресегна и улови фаса на поредната му пура преди още да е стигнал до снежната земя.
- Всеки път го правиш, мътните те взели. – боботещия и лежерен глас достигна до ушите на замръзналите пътници и кой знае защо ги стопли. А може би се стоплиха, защото се доближиха толкова плътно един до друг, че в един момент не се знаеше къде започва Амирлин и къде Икеларион.
- Сноули. – изрече Суоми и му кимна разсеяно – Радвам се да те видя. Отдавна не са те пращали като Водач.
- Е. Бях зает. Знаеш как става. Жени, деца. А и отдавна не са минавали Избрани насам. – Суоми кимна.
- Което си е вярно, вярно си е. Но сега е време. – Сноули размърда големите си космати уши и се обърна към скупчилата се нещастна дружинка. Огледа ги от главата до петите. Бледо-сините му очи се присвиха.
- Горе май пак са осрали нещата. – Суоми вдигна безпомощно рамене и бръкна в джоба си, за да изкара поредната пура.
- Не ми напомняй.
- Е. Има някакъв прогрес от предния път. – Суоми скептично заби поглед в него и драматично погледна часовника си.
- Не са казали нищо от десет минути. Все още не могат да схванат каква е работата, нито дори на къде си тръгнал. И тези хора ще унищожават света, представи си.
Групата не помръдна. Информацията се стелеше през снежната пелена, но така и не успяваше да достигне до измръзналите им мозъци. Сноули се усмихна и разкри пред скупчилото се множество ослепително белите си и остри зъби.
- Здравейте, приятели! Как сте днес? – Мълчанието осезаемо запълни всяко празно кътче наоколо. А празните кътчета наоколо определено не липсваха. Кълбо информация все пак успя да достигне до мозъка на Икеларион.
- Ти си йети. – Сноули се ухили още повече и с ентусиазъм се обърна към брадясалия мъж, успял да запали пурата си.
- Нали ти казах. Има напредък от предните пъти.
- Да унищожим света ли, каза? – Друго парче информация явно се бе добрало до Амирлин.
- Ти мен уважаваш ли мъ? – включи се и единия от тримата деградирали пияници, на който въпреки сериозния ръст всички викаха Малкия Джон. Останалите двама закимаха одобрително на въпросът му и посегнаха към лъковете, преметнати през рамената им. Извиниха се едва след унищожителния поглед на Амирлин.
- Може би имахте предвид “Да спасим света”. – помогна тя на леко стъписания Суоми. Две минути бяха нужни, за да се установи, че боботенето не идва от свличаща се зад гърба им лавина, а от здравия смях на Сноули.
- Забавно момиченце си…Аргхххххх! – Сноули запищя и заподскача, хванал зачервената си лапа. – Какво? КАКВО?!?
- Ще видиш ти какво. Само още веднъж ми кажи “момиченце”. – Йетито бавно и оправдателно вдигна ръце.
- Вижте какво. Ако ще работим заедно трябва да сме приятели. Нека поработим върху кооперативността и съпричастността на групата. Нека бъдем толерантни. Нека бъдем заед…
- Един за всички. Всички за един. – Пълен с ентусиазъм мъжки глас прекъсна за радост на нещастната група току-що започналата реч на Сноули. Младеж със смешна шапка с пера, яхнал вран жребец се спря пред тълпата и се поклони до земята. – Арам Ис на вашите услуги, уважаеми дами и господа. Днес аз ще съм вашия ключ за портата на Края.
- Чудесно. – изкоментира Суоми и изхвърли фаса си. - Да вървим.
- Да тръгваме тогава да унищожим света! – жизнерадостно извика Арам Ис. Амирлин ядно го изгледа. Суоми изпъшка.
- Ето пак. – Амирлин тропна инатливо с крак. – Никъде няма да ходим преди да обясните защо няма да спасяваме, а ще унищожаваме света.
- Точно така! – включи се и Икеларион. – И въобще няма да ходим на никакъв Край. Чувал съм, че не е особено кокетно местенце.
- Но нали вие сте Избраните? – с недоумение попита Арам Ис.
- Нищо не съм избирал! – контрира го Робин. – И таз бира дори не съм я избирал аз. Кой изобщо пие подобен боклук? Ти си полицайка, арестувай глупавия барман. Бирата ми е разредена. А дори не съм си я поръчвал!
- Аха! – провикна се Амирлин. – Кражба значи?
- Кого наричаш ти крадец? – тримата облечени в зелени дрехи мъже скочиха като един и заобиколиха Амирлин. Тя от своя страна бе извадила черния тефтер от джоба си и драскаше като обезумяла акт след акт.
- СТИГА ВЕЧЕ! – Суоми хванал се за главата скръцна ядно със зъби. – Вие сте Избрани. Когато стигнем до Края вие ще решите Как Да бъде УНИЩОЖЕН Света.




There is no spoon

Коко-Боко ...


Полето беше безкрайно. И заснежено. Тук-там украсено с някой декоративен айсберг. Беше студено. Толкова студено, че дори и пингвините трябваше да ходят с шалове и ръкавици. Беше бяло. Впечатлението, което създаваше бе за място, което те сковава… Сковава тялото ти от студ и сковава съзнанието ти с мисълта кой може да живее тук и какво би могло да убие някой, който тук си е като удома.
Боговете потрепериха. Не от студ – те са богове и не усещат температурните промени. Не и от страх – те са богове в крайна сметка… т.е. безсмъртни… Нали? Потрепериха от уважение и неприязън към враговете си.
- Поштара ли ша ше… - задавено прошепна Офлър, богът-крокодил.
- Направо са се престарали! – смело отсече Дамата. – Виж какви снежни минивиелици са си инсталирали – красиви, впечатляващи, изпипани… Трябва да имат много солиден бюджет.
- От това бяло ме заболяха очите… - изстена Провидението. – Ако знаех, щях да си взема опушените стъкла за очи.
- Лигльо! – Гласът на Дамата извикваше в съзнанието представата за трион. – “Ако знаех това…”, “Ако знаех онова…” – насмешливо го имитираше тя. - И тъй като ти все не знаеш, а ние знаем, че ти не знаеш, спести ни лигавщините и се дръж като мъж!
- Аз съм мъж! И при това съм бог! – Напери се той страхливо. – И то не какъв да е, а…
- Млъкни! И се дръж като мъж! И понеже не знаеш как, можеш да гледаш от Офлър… Много можеш да научиш за мъжеството от едно земноводно.
Достатъчно! – прекъсна спора Йо. – Повече да не съм ви чул в лични пререкания. Тук сме на маневри. Пригответе се психически за маневри.
По дяволите!, мислеше си Слепият Йо, не е никак лесно да управляваш сбирщина себелюбци, които нищо не могат да правят, освен да се джавкат за глупости и да хвърлят зарове. А аз трябва да ги ръководя… Да ги мотивирам… Да ги вразумявам, ако изобщо им е останал разум, неразтопен от литрите гроздов елексир. Да ги мониторирам… какво и как вършат. Да ги напътствам в правилната посока – да им покажа вратата, през която трябва да минат. Трябва! Трябва. Трябва… Но не става така. В “Ръководство за мениджмънт на божествените ресурси” всичко е описано много хубаво, но в реалния живот не става. Те са глупави и много себелюбиви. Те са завистливи и заядливи. Аз им показвам вратата, а те не само, че не минават през нея, ами искат да ги пренеса на ръце. Да, ама не! Показвам вратата и като погледнат какво има зад нея, ги ритвам по задниците и да влизат. За мениджмънта – толкоз! Ръководството винаги е било, е и ще бъде трудна работа.
Офлър се завъртя към Скола, вълкът от Писанията.
- Върви при Ледените Великани и им каши, че шме тук и им е време да ши дотътрят ледените шадниши тук.
- Ние сме богове и не чакаме никого! Тичай! – заповяда му Йо.
- Да, но може да не са готови с приготовлени… - заобяснява Скола.
- Тишина, миризлива топко с козина! Аз съм Слепият Йо! Владетелят на Кори Селести! На мен никой не ми възразява! – Йо бе леко раздразнен от тази торба с карантии, които живеят, при повечко късмет, 20-25 годинки и после се разпадат на тор. Това му възразява… Това му казва да чака… Може би ще чака, но няма да позволи това да разбере, че го е раздразнило. Никога! – Ако тъпите помръзляци не са се организирали добре, това си е техен проблем – продължи върховният бог с все същия спокоен глас. Винаги говори спокойно и бавно, така другите ще те приемат по-достолепно. – Ако им е слаба управленческата структура, това пак си е техен проблем… - тук Йо направи кратка пауза, за да може мозъчето на Скола да осмисли последните думи. Наведе се към проскубания пес и впи в него слепите си очи. – Помниш ли какво ти казах преди да си позволиш да ми възразиш?
- Ъъъъ… Даа… - запелтечи Скола – Ми-ми-мислъ, че беше “Тичай!” – едва изрече той на пресекулки, отстъпвайки бавно назад.
- А ти какво правиш още тук? – Йо му се усмихна широко, разкривайки по-белите си и от сняг зъби.
Инстинктът за самосъхранение се събуди у Скола и го разлюля с все сила. Лапите му затанцуваха тихо по снега и не забелязаха, че се носят със скорост, недостижима дори и за вълк.
- Това беше шештоко, шефе! – изхили се Офлър.
- Това беше, каквото беше – философски отвърна Йо. – Слушайте сега… - Ох, пак е време за инструктаж, изпъшка наум Йо. А тези слабоумници са прекрасно тъпи. Т.е. изглеждат прекрасно и са тъпи едновременно с това. Всъщност те са божествено тъпи, но ако ги обединя може и да разбием Великаните. – Тук има нещо ужасно. Нещо ужасно и неустрашимо. Нещо, което не обича да губи и досега не го е правело... Това нещо сме ние! Ние сме богове, а боговете никога не губят! Нашите противници, Великаните, са ни врагове отдавна и още не са ни върнали тревокосачката. Но те са и още нещо – те са проклета вода в твърдо състояние. Т.е. вода, умряла от студ... Да, Провидение?
- И ние ссскоро ще сссме в твърдо сссъстояние от този ссстуда... – изтрака със зъби той.
- Като мъж, бе лигльо, не като пикла! – сряза го Дамата, обръщайки очи от досада.
- Ние сме богове! Ние не изпитваме студ! – Дамата е права, мислеше си Йо, тя е за трима. Дори гущерът е по-мъж от Провидението. – На нас не ние е студено. Просто скапаните помръзляци са си обзавели много добре офис-полето. Всичко това е само театрална сцена. Целта е да се впечатлиш и да си помислиш, че ти е студено. Мозъкът прави нещата реални. Ако повярваш, че ти е студено, то тогава ще ти е студено. Аз ти казвам, че ти не изпитваш студ, защото си бог!
- Ама краката ми казват, че изпитвам студ, защото са до колене в сняг – изхленчи божеството.
Йо размърда леко пръсти и в ръката му се появи назъбена огнена светкавица, която си припукваше и спокойно си гореше.
- Да ти стопля ли краката? – попита Йо изцъкления и отстъпващ Провидение. – Или ще ми повярваш, че не изпитваш студ?
- Прав си, Всемогъщи! Прав си, просто мозъкът ми прави лоши шеги.
- Хубаво!... – светкавицата за миг стихна във въздуха и изчезна. – Хайде сега си използвай мозъка да мислиш, че си по-добър от тези тътрещи се висулки зад вас. – Йо им кимна към идващите великани.

***

Мразландия. Валеше сняг. Той винаги валеше тук. Защото в тази част на Диска беше вечна зима. Тук се намираха снежните будоари на Ледените Великани.
Разбира се, не валеше непрекъснато, но валеше много често. Повече, отколкото бе необходимо.
Дори в това царство на сняг, лед и скреж имаше лято. Не това, което бихте си помислили – слънце, жега, пот, а просто отрязък от време, когато не валеше. Тогава Ледените Великани използваха думата “топло”, защото температурата се повишаваше до -5 градуса. А това за тях беше почти на границата на топене.
Това “лято” се дължеше на студените сезони в други краища на Света на Диска. И тъй като всички снежни облаци бяха в Мразландия, за да може някоя друга страна да има зима, трябва да наеме необходимото количество облаци за нужното й време. Така Ледените Великани си осигуряваха необходимите финансови средства за проточилото се дело с боговете за тревокосачката.
Всъщност на Ледените Великани не им трябва тревокосачка, нито дори пари. Но те взеха тревокосачката от онези самовлюбени фукльовци, които се мислят за господари на света, само за да ги ядосат и да им объркат незаслужено уредения им живот. А таксата, която вземат за облаците си е просто средства, което им помага да бъдат люспата от пуканка в гърлото на боговете.

Vulnerant omnes, ultima necat!

Ето ви малко рисунки по този FenFiction:

> Amirlin___

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Итън стоеше изпънат като струна в тъмното коридорче на Невидимия университет в това така студено време. Зъбите му изскърцаха и ръцете му яростно се свиха в юмруци. Не беше никак честно. Защо точно него караха да мете? Итън Великия с метла! За какви се мислеха все пак? Това, че носеха наименованието Старши нищо не означаваше. Той беше по-добър от тях. Знаеше го.
Почти* островърхата му шапка се наклони достатачно, за да му бръкне в окото. Следващите му движения бяха малко неясни- нещо между безуспешен опит за излитане от вода и шинпанзе опитващо се да разбере, защо след като вече си е изяло банана още има жълто на главата.
Подиграваха ли му се всички? О, един ден той щеше с удоволствие да гледа как му се кланят. Университета щеше да бъде негов, а той щеше да бъде по- велик от най-великия магъосник.
Очите му се разшириха като на човек установил, че най- великия град е най-престъпен. Мазна усмивка премина по лицето му, изразявайки с нея възхищението на самия себе си. Колко беше прозорлив и изобретателен. Не му трябваше Университета. Щеше да си изгради свой собствен, дори още по-невидим, че сам той едвам щеше да го намира. Но му трябваха и пари за авторитет, а оловото имаше неприятния навик след време да си признае, че не е злато. От къде можеше да се сдобие със злато? С много злато. Само на едно място то беше в изобилие и не се ценеше- на Уравновесения континент. Оставаше само едно- да измисли как по най-лесния начин да стигне до там и да се върне със златото, но за това щеше да се погрижи утре. И без това днес свърши прекалено много работа. Не биваше да се преуморява. Гордо вдигна брадичка и точно когато направи първата си пружинираща крачка, се сгромоляса на земята. Изгледа с кръвнишки поглед виновника за неговото падане- малка проскубана метличка. Точно привършваше отправеното към нея заклинание за изпепеляване и спря. Нямаше смисъл да се хаби. Извади от джоба си една кибритена клечка, запали я и деликатно я пусна върку метлата.
С удоволствие наблюдаваше как тя се превива под пламъците. Изведнъж усмивката му помръкна. Беше забравил да отмести краката си от нея. Бързо грабна кофата със сапунена вода и я изля върку краката си, после се озъби на метлата:
-Няма да ти дам и капчица. Всичката си е за мен. - обърна се. Отново надигна брадичка и с остатъка от достойнството си се запъти към стаята си в която беше единственото нещо, което още не го беше предало- леглото му Ани.
А мелтала продължи да гори някак си удовлетворена и точно преди да догори чу желаната псувня предизвикана от малкото незабележимо пламъче в долния ляв ъгъл на магъосническия халат на Итън достигнало достатъчно задоволителни размери.

Пондър рязко отвори очи. Никой друг не можеше да вдига толкова врява, освен Итън. За миг си помисли да отиде да му помогне, но тази мисъл бързо се изпари от съзнанието му. Инстинкта му за самосъхранение му предложи да се захлупи с възглавницата и той прие. Пондър незнаеше колко време са продължили виковете и трополенето след като е заспал, но и някак си нямаше желание да знае. На сутринта завари целия коридор овъглен и задимен, а от вратата на Итън беше останала само част от рамката. Пондър предпазливо надникна в стаята, но като видя, че в нея освен леглото има само пепел, се обърна с намерението да се изпари със скоростта на светлината, ако не беше настъпил жалките останки от някаква метла, която изпука с цялата си злоба. Пондър се вкамени и кръвта му се събра в петите. Зад себе си чу гласа на този, който най-малко искаше да чуе:
-О, Пондър ти ли си? Бързо влизай и затваряй вратата. Няма да повярваш какво ми се случи.
- Ъ-ъ-ъ....-колебливо започна магъосника- изследовател- няма врата.
-А, така ли?- без притеснение продължи Итън- дреболийка. Както и да е. Трябва ми само едно щракване на пръстите и ще я оправя.
-Ами няма да е лошо не икам да си имам проблеми с Архиканцлера.
- Да де... но не сега. Имам да върша много по-важни неща от оправянаето на врати... Оправи я ти щом искаш, или неможеш?- злобничко сви вежди.
- ами аз всъщност- Пондър завъртя очи- Така де...ти...тоест ние...-продължи по-уверено- Магъосниците не могът да създават нещо от нищото. Могат или да го пренесат, понеже илюзията не е трайна, или...
- Да, да- с отегчение махна с ръка- забравих че вие не можете.
Той присви очи, прошепна нещо и щракна с пръсти. Зад гърба на Пондър се появи нова врата.
-Но...но...-заекна той
-Да знам че е от крушево дърво- беше видимо по-отегчен- не е нужно да ми го казваш, а сега чуй за какво те извиках.
Плахия магъосник се обърка още повече. Смяташе че сега е момента да припадне.
-Снощи имах сън-видение.
-Сън- видение?-невярващо повтори преподавателя по невидими писмена.
-Да! Сън- видение- Итън започна да ракомаха с ръце за по- убедително.-Привидението ме навести и ми каза...че го няма.
-Че го няма?
- Да! Че го няма!
-Ъ-ъ...
-Всички ги няма!- очите му светнаха.
-Всички?
-Да!... Оставили са ни.
Пондър сбърчи вежди:
- Искаш да кажеш че боговете са ни оставили?
Итън се усмихна зловещо:
-Да! Това е моя звезден миг! Трябва да действам бързо. Сега аз съм бог!
Студени тръпки плъзнаха по гърба на Пондър и той инстинктивно погледна към вратата. В този миг през ума му премина най-абсурдното нещо на света. Представи си, че си откъртва тресчица от вратата. Примигна и погледна към Итън, който властно каза:
-А сега си върви. Трябва да обсъдя някои неща със ъ-ъ-ъ... Ани.
преподавателя дори и не изчака да го подканят втори път. Чак след като тръшна вратата зад гърба си се почувства по-добре, но мисълта за тресчицата не излизаше от ума му.

--------------------
*Итън не обичаше острите предмети.Те го разстроиваха, независимо дали бяха направени от мек материал, защото никога не се знае кога ще им хрумне да се втвърдят.


погледнах го много набързо, така че ако някъде има неяснотии и правописни грешки ви моля да ме извините.

Редактирано от Aнrya фoн Юбepвaлд на 07.03.04 17:56.

Архиканцлера забарабани с пръсти по бюрото си:
- Та какво казваш, че се е случило?
Итън без ни най-малко притеснение започна да разказва набързо скалъпенат история:
- Аз си изпълнявах задълженията, но ми стана студено и запалих една клечка, за да се стопля...Тя ме изгори и я изпуснах, а от своя страна тя подпали...
Архиканцлера недоверчиво сбърчи вежди:
- С клечка си се грял а?
- И друг път съм...
- Не за пръв път чувам за теб Итън- в очите му се четеше гняв.
- Сигурно е бил някой друг Итън- невинно подхвърли Итън.
Архиканцлера продължи без да му обръща внимание:
- До колкото помня ти беше този, който освободи книгата от килия номер 5!
- Беше нещастен...
- Ти беше този, който измисли машината за изстрелване на гюлета с големина зависеща от степента на лъжата!
- Не предполагах, че има чак толкова големи лъжи.
- Ти се опита да направиш Хекс с кошер, въпреки че изрично ти беше забранено!
- Не знаех че вътре има пчели, които...
- И преди всичко ти си най-големия фактор за гнева ми!
- Смятам че това може да се...
- Не смятай! Или по-точно смятай след 5 минути какво ще правиш, когато си събереш багажа и се разкараш от тук. По възможност далеч от Университета...Далеч от Анкх- морпорк!- лицето на Архиканцлера пламтеше, но не можеше да се сравнява и на половина с това на Итън, който се обърна и вискомерно излезе от кабинета без да каже и една дума.
До стаята си завари Пондър. Беше клекнал пред вратата и щом забеляза Итън трескаво се изправи и намести очилата си. Принудено се усмихна:
- А, Итън каква приятана изненада. Какво правиш тук?
- Влизам си в стаята- заплашително се надвеси над Пондър- Въпросът е ти какво правиш тук
- Аз ли... ами аз...такова...-погледът му започна да шари- вратата ти скърцаше и реших да я смажа.
- Да я смажеш казваш а? И къде ти е маслото?
- О, ами оставих го и дойдох да проверя дали още скърца толкова много.
- С отверка?
- Ами да...ъ-ъ...малко се бяха поразхлабили пантите- глуповата усмивка
- Аха ясно. И отверката е отскочила от ръцете ти и е обелила вратата ето тук?- посочи малкото наранено участъче.
- Точно така- отвърна Пондър с видимо облекчение.
- И ти реши да вземех треската?
- Да...ъ... искам да кажа не. Щях да ти я дам.
- Ами какво чакаш тогава- подкани го Итън.
Лицето на Пондър се сгърчи когато все пак успя да откъсне ръката си от жалкото дръвце.
Итън се усмихна злобно. Обичаше да наблюдава как някой се измъчва.
- Добре Пондър, можеш да си вървиш. А, и Пондър мерси за вратата.
- Няма защо- измънка той и се отдалечи, но Итън чу как си мърмори разстроено под носа. Загледа се в празния коридор и поклати глава. Щракна с пръсти и вратата вече я нямаше.
Влезе в бившата си стая. В нея не беше останало нищо, което да може да вземе. Седна на леглото и заговори:
- Знаеш ли какво Ани?- предполагаше се че не знае- Ще ми липсваш. След всички приятни нощи прекарани на теб, през които ме спохождаха велики идеи ти...
В този миг единия крак на леглото засегнат от пожара потдаде. Леглото се наклони на една страна и Итън се изтърколи от него с вирнати крака. Изправи се с пъшкане.
- Ани, и ти ли Ани?- в този миг някой би го помислил за мъченик- и ти ли ме предаде? С какво заслужих това отношение от теб? С какво?- мъченикът падна на колене. Погледът му блесна и той щракна с пръсти- от Ани нямаше и помен.

Присви очи.Не стига че валеше сняг, ами се спусна и гъста мъгла, от която едвам виждаше връхчето на носа си. Снегът стигаше почти до коленете му, а това наистина беше необичайно за Анкх- морпорк. Обикновено разликата между зимата и останалите сезони беше, че през зимата се наблюдава малко по- гъсто и студено калчище. Зачуди се дали въобще беше в Анкх. Беше вървял доста дълго време без да знае посоката, но при това лошо време се предполагаше че се е влачил като костенурка. Наблизо дочу гласове. Един имаше странен акцент, най-вероятно беше на джудже, а друг надостаядосано момиче. Различи много силуети, които приближаваха към него. Точно преди да се размине с тях и сам той не знаеше защо ги попита:
- На къде а?
Силуетите се извъртяха като един към него и отговориха като един:
- Не ти влиза в работата.
Итън вдигна рамене:
- И на вас не ви влиза в работата къде отивам аз.
Някой заговори:
- Не сме и тръгнали да те питаме- останалите единодушно кимнаха.
- Е да ама щяхте.
- Нямаше!- Изкрещяха този път почти като един.
- Добре щом казвате- Итън се обърна и продължи да върви.
- А на къде си тръгнал?- попита първия глас
Итън се нахили:
- Ето видяхте ли? Попитахте ме.
Задалия въпроса се почувства затапен и реши да оправи положението:
- Да ама със сигурност не си тръгнал на по-важна мисия от нашата- последва още една поредица от удобрителни кимания.
Итън се изсмя. Другия явно се разгневи.
- Не ми вярваш а? Ами ако ти кажа че сме тръгнали да унищожим света?
Момичето се намеси:
- Имаш грешка! Отиваме да спасим света, а не да го унищожим.
Последваха разногласия, но множенството отговори:
- Отиваме да унищожим света.
Чу се яростно разлистване на хартия.
Джуджето изкрещя:
- Амирлин писна ми от това!- кратко боричкане, късане и мачкане на листа, последвани от глухо тупване в снега.
- Глупаво джудже, ще ми платиш! Това си беше мойто тевтерче!
Итън поклати глава и продължи пътя си. Чу зад себе си оная как крещи и говори за някакви нарушения и заливаше околните със закани, но спря да я слуша. Не се интересуваше от тях, пък и неговата мисия беше много по-важна. Унищожен или спасен света имаше нужда от владетел и това беше той. + това винаги се намираше някой който да предодврати унищожението. Винаги се нямираше по един такъв!


Nie moje6tite vodeni ot neznae6tite var6im nevazmojnoto za kefana neblagodarnicite

Хохо! :)
Впечатлен съм!
С интерес чакам продължение на историята за богът симпатяга!

Пък - кой знае - може Икеларион Ловецът на Богове да се включи по някое време и да изравни везните на баланса.... ;)

феюдшждудиех пщиюев

Да прав си може да се включи.Не ми беше хрумнало, но първо все пак трябва да го признаят за бог...а до тогава има време а сега:

Изведнъж мъглата свърши. Итън примигна. Небето пред него беше кристално чисто. Слънцето лениво напичаше и нямаше и помен от зимата.Погледна назад, където мъглата се стелеше и обгръщаше може би целия Анкх-Морпорк. Какво по дяволите ставаше тук и какво бе това място? Итън се огледа.никога преди не беше виждал такива къщи. Докато жителите на Анкх се чудеха как да направят така, че домовете им да изглеждат по- незабележими, тук те бяха обсипали балконите и прозорците си с пъстри цветя в най-разнообразни по форма саксии. Някои от къщите имаха по две изрисувани колони и рамките на прозорците бяха посребрени с тук-таме втъкнат по някой благороден камъл. Да не беше умрял?Не, в такъв случай първия който щеше да види бе Смърт. На една къща видя дървена табелка, на която с много красив шрифт пишеше: Страноприемница 'Скачащото пони'. чак сега усети, че корема му къркори. Един бог не биваше да изпитва неудобства. С лекота отвори вратата, която за негово учудване дори не изскърца, а когато вместо характерния и на практика неизбежен мирис на дим и алкохол, носа му беше изпълнен със сладкия аромат на гозба примесен с пролетни цветя застана нащрек.Тук наистина имаше нещо гнило. Седна на една малка масичка. Мигновено пред него застана красиво момиче взело се незнайно от къде.
- Какво ще поръчате?- любезно попита. Итън се замисли. Беше чувал за хора, които обикалят по масите и играят ролята на нещо като втори барман, но това му се струваше напълно безсмислено.Един бармън беше напълно достатъчен, е почти.
- Искам плъх с боб и бира'Черно утро' Момичето сбърчи вежди;
- Опасявам се че нямаме тези неща.
- Но навсякъде ги има!
Тя сведе поглед:
- Съжалявам, искате ли да ви донеса менюто?
Итън се почеса по главата:
- Искаш да кажеш че ще ми донесеш онази черна дъска, която е закована на вратата и с тебешир е написано...
Остана с отворена уста при вида на момичето, държащо в ръцете си кожена книжка.
- Но как...
- И ти да беше сервитъорка щеше да се научиш.
- Аха- измънка- а би ли ми казала какво е това място?
Тя завъртя очи:
- Всички вие от Анкх-морпорк нямате представа къде се намирате, но аз мисля че ти в момента стоиш пред мен...- ощипа го по бузата- съвсем истински си и се намираш точно тук-показа с пръст пода.
Итън се замисли. Просто нямаше начин на такова малко разстояние от Анкх да има райско кътче за което никой да не знае. Косъмчетата по тила му настръхнаха. Освен ако тези, които са дошли тук не са се върнали обратно. Сервитъорката го разтърси от мислите му:
- Няма ли да си изберете нещо?
Итън плахо отвори кожения тевтер, който тя му подаде. В него имаше снимки на най-разнообразни ястия и питиета, от които можеше да ти потекът лигите. Реши да не рискува като си поръча нещо с прекалено много съставки. Задоволи се с яйца на очи и евтина бира, което накара сервитъорката пак да завърти очи. След като му донесе поръчката той я изгледа с недоверие.По яйцата ги нямаше характерните зелени неща, а бирата беше някак си необичайно безплътна и прозрачна.
Отпи плахо. Нямаше го усещането че нещо бавно се изсулва в корема му и беше наистина приятно на вкус. Надигна халбата и я изпи наведнъж.
- Превъзходно е! Излапа на бързо яйцата и се затътри след някакво друго момиче, показващо му пътя до стаята. Когато тя отвори една врата Итън ахна. Леглото беше огромно, меко и с хилиади възглавнички по него. Друго не му и трябваше да гледа. Като теглен от магнит се просна на леглото и моментално заспа. Сънуваше че има свой собствен университет под формата на златен дворец. Пода беше от мрамор, прозорците от кристал, пердетата от коприна. Навсякъде имаше красиви момичета в оскъдно облекло.Носеха палмови листа. Отвори очи и седна в леглото. Време беше да измисли как да отиде до уравновесения континент. Нямаше да е много трудно. Единственото което му трябваше беше да знае как изглежда някое местенце там, за да може да отвори дупка и да мине през нея. Обаче от къде можеше да разбере как изглежда континента?По лесно щеше да е ако направо отида до там...ПЕША...КРАЧЕТА...Ами да!БАГАЖА!Нямше начин туристът да не си носи поне една снимка на родината. Но къде ли беше? Нещо в главата му прещрака. С него сигурно беше и Ринсуинд, а некадърният магиосник обичаше спокойствието, точно затова винаги се озоваваше в центъра на бедата.Нещо му подсказваше че именно ту е центъра. Дръпна връвчицата над леглото. чу се глух звън и едно момиче мигновено отвори вратата и запали лампата.
- Сънували сте кошмар?- предположи
- Искам да ми дадете списъка на всички, които са посещавали страноприемницата от година насам.
- Съжалявам, но имаме списак само от последните две седмици
- И той става.Донеси го!

Nie moje6tite vodeni ot neznae6tite var6im nevazmojnoto za kefana neblagodarnicite

На брега на Анх, срещу Гилдията на фокусниците имаше малък мемориал. Всъщност навремето е бил мемориал. В последно време носи белезите на съдбата, характерни за всичко, което се намира в близост до тази гилдия, включително на самите фокусници. Някога мемориалът бе представлявал платформа със статуя на конник върху нея. Днес там имаше части от платформа с останки от каменен кон. Само допреди час върху коня се полюшваха два крака на отдавна забравен владетел на Анх-Морпорк. Впрочем името му вероятно се помнеше от някоя книга в библиотеката на Невидимия Университет. Навярно и Библиотекарят знаеше нещо по въпроса. Ведъж май някой от Гилдията на фокусниците го беше питал и той беше отговорил с изчерпателното:
- Ууук!
Но сега вече нямаше обект, за който да го питат. Преди час едно огнено кълбо се беше разходило из околността. Ако не го бяха видели откъде излиза, хората вероятно щяха да помислят, че се е домъкнало чак от невидимия университет. Всъщност в него нямаше никаква магия, а само концентрирано статично електричество.
От руините се показа един малък силеут с черна роба и миниатюрна коса.
- ПИСУК?
Не че наоколо нямаше хора, но нямаше кой да забележи Смърт на мишките. Освен един престарял плъх. Толкова престарял, че Смърт на Мишките се учуди как не го беше забелязал досега.
Злополучната статуя на владетея се беше стоварила върху помощника на Смърт.
- ПИСУК?
Старият плъх се опита да избяга. Но не му беше писано.
- А, ЕТО КЪДЕ СИ - каза някой.
Смърт на мишките се обърна.
- ПИСУК? ПИСУК ПИСУК?
- НЯМА НУЖДА - отвърна му Смърт - АЗ ЩЕ СЕ ЗАЕМА С ОСТАНАЛИТЕ.
- ПИСУК?
- НЕ ТИ ТРЯБВА. ЩЕ СЕ ГОНИТЕ ПО ЦЯЛ ДЕН И НЯМА ДА ВИ ОСТАВА ВРЕМЕ ДА РАБОТИТЕ.
- ПИСУК?
- НЕ - отсече Смърт - НЯМА ДА ИМА СМЪРТ НА КОТКИТЕ!
- ПИСУК... - измънка Смърт на мишките.
В това време някой мина покрай тях.
- Купете си пресни наденички. Горчицата е безплатна.
- ИСКАШ ЛИ ХОТ-ДОГ? - попита Слърт.
- ПИСУК - отрече Смърт на мишките и добави - ПИСУК?
- ОЩЕ ПО-МАЛКО ПЪК ЩЕ ИМА СМЪРТ НА КУЧЕТАТА.
И Смърт се обърна към Диблър.
- ЕДНА НАДЕНИЧКА В ХЛЕБЧЕ, МОЛЯ.
- Теб съм те виждал някъде.
- СТРАННО, МНОГО ХОРА ГО КАЗВАТ, НО НЯКОИ НЕ КАЗВАТ ИСТИНАТА. НЕ МОГА ДА ГИ РАЗБЕРА. РАНО ИЛИ КЪСНО НАИСТИНА СЕ СРЕЩАМЕ.
- Да не би да си дошъл за мен?
- НЕ, САМО ЗА ЕДНА НАДЕНИЧКА В ХЛЕБЧЕ.
- Ето, заповядай. Двайсет пенса за теб. И сам си прерязвам гърлото.
- Е, В ТОВА ПОНЕ БИХ МОГЪЛ ДА ТИ ПОМОГНА - Смърт подаде на Диблър една монета от половин долар със собствения си лик.
- Нямам да ти върна...
- ЗАРЕЖИ. ЩЕ СИ МИ ДЛЪЖНИК.
- Ще ти бъда задължен за цял живот.
- НЕ СЕ И СЪМНЯМАМ.
Диблър побърза да се отдалечи от Смърт.
- Е, НЕ ИСКАШ ЛИ ВСЕ ПАК ДА ОПИТАШ ПОНЕ ХЛЕБЧЕТО? - обърна се той към Смърт на мишките.
- ПИСУК!
- КАКТО ИСКАШ - Смърт опита наденичката, а после и хлебчето - ЗНАЕШ ЛИ, МАЙ СИ ПРАВ.
И изхвъли остатъка до порутената статуя.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Извинявам се, но просто не се сдържах да не го напиша:

Императора: Лорд Вейвър
Вейдър: Да, гошподарю

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

хаха, още някой е гледал трейлъра :))

яко е :)

Свалям кепе!:)
Многу дубри!! :)

Jesus saves, rest of you take 5d20 damage

ikew:

В една от онези нощи, в които слънцето свети, птиците пеят, хората щъкат насам натам по диска, животните живеят, а тревата наблюдава всичко това със слаб интерес и се чуди какъв е смисъла, могат да се случат какви ли не неща. Повечето от тях са съвсем нормални (според хората) : растенето на тревата, лаенето на кучетата, изгряването, придвижването и залязването на небесните тела...
Това е ясно доказателство, че човешките същества не се отличават с особено ясно съзнание.
Но дори и хората не успяват да приемат за нормално всичко. Някои неща се случват толкова рядко, че дори и безкрайно способното да свиква съзнание на хората.... ами, достига границите на способноситете си.
Едно от тях е смъртта.

Нео отвори очи. Тъй като вече не разполагаше с такива, процеса се отличаваше с дадена метафизична неопределеност, което обаче не му попречи да забележи тънката усмивка и слънчевите очила на лицето на черепа отсреща.
- МИССТЪР АНДЕРСЪН... ОЧАКВАХМЕ ВИ.
- Какво...?!
- ЗАБАВИ СЕ.
- Къде...?!
- ДОБРЕ ДОШЪЛ... В ИСТИНСКИЯ СВЯТ.

Angua:

Ангуа тичаше по петите на убиеца. Не беше далеч. Чуваше накъсаното му дишане. Усещаше паниката му. Беше нейн и той го знаеше.
След поредния завой тръпката намаля. Не очакваше, че ще е чак толкова лесно. Убиеца наистина си го биваше, беше извършил вече дванайсет убийства без да остава никакви улики. А сега беше направил толкова елементарна грешка, влизайки в задънена улица...пркалено елементарна.
Почти стигна края и, когато остър аромат изпълни ноздрите и и светът потъна в мрак.

ikew:

Няколко секунди Нео усилено размишляваше. Някога би се паникьосал при вида на череп с тъмни очила.... но сега не му стигаха течности за това. Така че просто обмисли ситуацията няколко пъти. И стигна до странен, но логичен въпрос.
- Защо ме убиха?
Агент Смърт се озъби.
- НАИСТИНА ЗАЩО, МИСТЪР АНДЕРСЪН? КАКВО ЗНАЕШ ВСЪЩНОСТ?
- Запознат с повечето начини да модулираш каменен компютър... не съм сигурен какво точно питаш.
Тишината се проточи. Усмивката на черепа не се можеше да се разшири заради физическите му характеристики... но Нео би се обзаложил, че все пак го е направила.
- В ТАКЪВ СЛУЧАЙ ТЕ ОЧАКВАТ НЯКОИ ТВЪРДЕ СТРАННИ РАЗКРИТИЯ.
- Като да речем?
- ТИ НЕ СИ ЧОВЕК.
Нео примигна. Доколкото умееше да се изненадва, сега го беше направил.
- Май това ще бъде дълга и образователна вечер....
- ВЕРОЯТНО. КАЖИ МИ, МИСТЪР АНДЕРСЕН... АКО СЛЪНЦЕТО НИКОГА ПОВЕЧЕ НЕ ИЗГРЕЕ, КОЛКО ДЪЛГА ЩЕ БЪДЕ ВЕЧЕРТА?
- О.
- ДА.
- Ааа... защо точно аз? Обикновено квалифициран персонал спасява света. - Попита нео с Умерен интерес.
- ОБИКНОВЕНО ГО ПРАВИ РИНСУИНД, НАИСТИНА. НО ТОЙ НЯМА НУЖНИТЕ... КАЧЕСТВА, НЕОБХОДИМИ ТОЗИ ПЪТ.
- Ринсуинд? Това не е ли вид сирене? И какви качества не притежава?
- НЕ Е УМРЯЛ. - Смърт сътвори от нищото странна извита конструкция от почти топло, черно вещество. Малко правоъгълниче в горния край светеше в зелено. Нео се зазяпа в него с аптаия, присъща само на мъртвите и котките. - НОСИ ГО. ЩЕ ТИ ПОТРЯБВА СКОРО.
- О. А какво е?
- ВРЪЗКАТА ТИ С МЕН. ВРЪЗКАТА ТИ СЪС СВЕТА НА ЖИВИТЕ. ПОСЛЕДНАТА ТИ НАДЕЖДА. НА НЯКОИ СВЕТОВЕ ХОРАТА ГО ИЗПОЛЗВАТ, ЗА ДА ОБСЪЖДАТ ЕДИН С ДРУГ ПОДХОДЯЩО ВРЕМЕ ЗА ВЕЧЕРЯ . ПАЗИ ГО, МИСТЪР АНДЕРСЕН. НЯМА ДА ПОЛУЧИШ ВТОРО. НЯМА ДА ИМА ОТ КЪДЕ. - Смърт намести вратовръзката си. - ТРЯБВА ДА ТРЪГВАШ.
И Нео разбра какво трябва да направи....просто погледна в съзнанието си и намери отговора. Да си мъртъв понякога помага. Допря единият край до ухото си и тялото му - илюзията за тялото му - се разпадна на криви зелени линий, приличащи на преживяващи извънредно тежки времена червеи. И изчезна.

В сиво-синкавата полу-реалност, Смърт продължаваше да се усмихва. Но не много весело. После и той се стопи.

Angua:

Керът нервно потропна с крак. Ангуа много се бавеше. Би трябвало вече да го е хванала. Познаваше я.
- Ноби- провикна се той- наглеждай и тази улица!
- Но...- започна Ноби, но се отказа щом чу отдалечаващия се тропот на ботуши.
Сви рамене и безгрижно си засвирука, хвърляйки недвусмислен поглед към близката кръчма. В края на краищата винаги можеше да каже, че е чул нещо подозрително и е отишъл да провери.
Погледна за последно към тъмните и обезпокоително тихи улички.
Мигновено се развесели и се запъти към кръчмата, а някъде зад него две жълти очи го следяха.

ikew:

Убиецът тичаше. Беше намерил Нео и го бе.... приспособил. Точно в последния момент. Чудно как винаги става така... тази вечер беше крайния срок. Тази вечер беше краят на сроковете изобщо. И двадесет и един от тридесетимата бяха вербувани. Повечето - относително безболезнено. Не му стигна времето за всичките, но най-важните бяха готови.
Полицайката го настигаше. Неудобен факт, но не непоправим. Винаги можеше да се върне в нереалността.... но нещо го караше да чака. Тази полицайка не беше обикновена. Нещо в аурата й... тя не беше една от Тридесетимата, разбира се, но все пак... странното излъчване, типично нито за хората, сред които живееше, нито за върколаците. Докато продължаваше да тича, Тишу Тай Шу се зачуди дали тя щеше да преживее прехода към истинския свят. Образно казано.
Е, ако не успееха, нямаше да има значение. Изобщо.
Извади черното нещоси от джоба и изсъска:
- Сребро, нож. И тухлена стена третата пряка в ляво.
- Нямаш проплем, шефе.
Шу вече усещаше тежеста на кинжала в ръката си. Свърна в ляво, долепи се до стената и се сля с нея. Сега само минава зад върколака, щом тя дойде, и...

Angua:

Тя отвори очи. Всичко и се въртеше до колкото това бе възможно имайки се в предвид черното пространство в което се намираше. Носът и още пулсираше от острия аромат. Опита се да върви, но единственото което постигна беше да се завърти в кръг.
Трябваше да подреди мислите си.
Точно преди края на улицата силна болка беше пронизала левия и хълбок...Сребро!...А после този аромат...
Къде ли се намираше?
Ако беше мътрва Смърт вече щеше да е дошъл за нея.
Опита да се преобрази...Не стана! Нещо и пречеше! Паникъоса се- някой знаеше.
Изведнъж всичко избухна в болезнена светлина

Слънчево Зайче:

Лейди Найана Селачи пусна чантата на земята и огледа пустата гара. Значи това било Анкх Морпорк? Нищо особено. Във всеки случай можеше да не послуша майка си и все пак да долети до тук, вместо да се клатушка с глупавата карета. Анкх Морпорк не изглеждаше по-различен от Юбервалд. Просто беше по-голям, по-населен, по-прашен и по...болезнен, реши Найана.
- Ей! Гледай къде вървиш! - развика се тя след бързо отдалечаващия се мъж.
- Дръжте го! - развика се, профучаващото покрай нея момиче. В Стражничката, лейди Селачи с изненада, разпозна сънародничката си.
- Я виж ти. - усмихна се момичето. - И това ако не е Делфина. - То полека се издигна над земята.

Bel:

Нещо не беше наред. Баба Вихронрав го усещаше. Не с космите на врата си, защото те бяха прилично притегнати под черната широкопола шапка, както подобава на една истинска вещица. Усещаше го със квото-там-се-усеща-когато-космите-на-врата-ти-са-заети-с-по-важни-дейности.

Нещо определено не беше наред - метлата й запали от първия път. Това противоречеше на Реда на нещата, излизаше от коритото на личната й биография.

Тя потегли. Бихме могли да кажем, че двете дървета на пътя й се паникоьосаха, изпищяха кое от кое по-силно, тръгнаха да бягат в различни посоки, поради което се блъснаха едно в друго, и се строполиха на земята. За по ефектно върху тях се посипаха купчинки трески. Щеше да е празнично, ако, разбира се, не беше трагично.

Но истината е, че двете дървета изобщо не помръднаха. Което няма никакво значение, защото крайният резултат бе точно гореописаният.

Баба се издигна сред шума от страхопочитание на остатъка от гората. И отправи поглед, който би могъл да се измери с обикновен термометър, ако обикновените термометри имаха скала до 3 000 градуса. Гледаше към центъра, към Кори Селести. Задържа поглед. Някои от Ледените великани биха свидетелствали за драстично затопляне на климата по техните си земи точно в този момент, ако не бяха заети да лекуват няколко вдигнали температура айсберги.

Но Ледените великани изобщо не вълнуваха Баба. Тя гледаше към Домът на боговете. Защото там някой определено не си вършеше работата. Или пък просто друг беше прекалил с почерпките тази вечер. Все едно. Баба обърна метлата си и потегли със скорост, която според нея бе разумна. Но и дърветата бяха разумни. Вече. Те се снишиха. В Света на Диска едно от най-важните правила е да се учиш от грешките на другите.

Вещицата пътуваше към дома на Леля. Тази вечер щеше да има Извънреден Събор

Angua:

Изведнъж Керът спря. Едвам сдържа сълзите си при вида на безжизненото тяло на Ангуа проснато на земята в локвичка кръв. Притисна го силно до себе си и зарови лицето си в пепеляво русата коса.
За втори път виждаше любимата си толкова крехка и ранима. Но защо не се беше преобразила? Защо беше останала в човешката си форма при положение че като вълк е много по-бърза и силна? Защо?
Усети движение зад гърба си и рязко се обърна. Някакви зелени ленти се появиха, постепено придобиха плътност и на тяхно място застана човек облечен в много странни дрех.
Керът посегна към дръжката на меча си, но непознатият протегна ръка:
- Спри! Тук съм за да помогна - посочи Ангуа - на нея и на целия диск.
Керът намери сили за да прошепне:
- Какво е станало?
Непознатия се замисли:
- Още не знам със сигурност, но знам че слънцето няма да изгрее, както знам че върколака в нея е затворен и ако не го освободим тя ще умре.
- Но какво е общото между двете?
Непознатия сви рамене:
- Тук съм за да разбера. и трябва да го сторя преди тях
- Тях?
- Вирусите. Те имат за цел само едно- да изсмучат всичката енергия. Ела, трябва да побързаме.

ikew:

- АНГУА, ПРЕДПОЛАГАМ.
- Ррххх?
- НЕ ТЕ ОЧАКВАХ. НЕ СЕГА.
Агент Смърт намести очилата си с извънредно бавно и премислено движение. Големият бял вълк го наблюваше съсредоточено. В големите му очи имаше странни зелени отблясъци. Два синкави протоберанси облизаха черепа над очите на Смърт.
- НЯМА ВРЕМЕ. С НАС ЛИ СИ ИЛИ НЕ?
- Ррррм.
- НЕ. ТЯЛОТО ТИ Е ...ПОЧТИ ЖИВО. И ТЕ ЧАКА. КЕРЪТ ГО ПАЗИ, ДОКОЛКОТО РАЗБИРАМ. - Смърт направи кратка пауза. - НАМЕРИ АНДЕРСЕН, МИС ФОН ЮБЕЛВАЛД. ТОЙ Е ВАЖНИЯ В СЛУЧАЯ.

Слънчево Зайче:

Лейди Найана Селачи се спусна плавно зад ъгъла и с поглед обхвана трагичната картина. Русия страж - планина, надвесен над Ангуа, щуращите се ченгета, локвата кръв...красота! А майка и казваше, че в Анкх Морпорк е скучно. Найана преглътна и грациозно се приближи към нещастната двойка.
- Добър ден. - бодро и жизнено поздрави тя. Керът като че ли не я чу. Лейди Селачи се надвеси над него и деликатно се изкашля. Стражът и хвърли един отнесен поглед тип "тук съм, но всъщност ме няма". Тя му помаха весело. - Здрасти! Май имате малък проблем тук?
- Тя...тя умира - още по-отнесено промълви Керът. Найана разбиращо кимна.
- Може би ще мога да ви помогна, господин...
- Керът. Капитан Керът - машинално и отвърна мъжът.
- ...капитан Керът. Чувал сте, че ухапването на вампир фактически превръща ухапания в...безсмъртен? - Керът премигна неразбиращо насреща и. Тя се усмихна още по-сияйно. Слънцето сякаш се самозаслепи, отразено в острите и зъби. - По една случайност аз мога да се справя с този проблем само с едно единствено движение.

Angua:

- Не я докосвай!
Лейди Найана малко се подразни, че я прекъсват:
- Какво искаш?- попита момичето зад нея- Не виждаш ли че се опитвам да разреша проблема?
- Така само може да нараниш и себе си
- НИма?-тя повдигна вежди- И как ще стане това ако не е тайна?
- Докоснеш ли я ще те сполети нейната съдба, ще затворят и теб.
- Ще затворят и мен ли? Абе какви са тези интриги дето се въртят тук?
- Дядо ми пак е объркал нещата.

Слънчево Зайче:

Лорд Ветинари, Патриция на Анкх Морпорк премига и огледа пейзажа наоколо. Нямаше кой знае какво за гледане. Думичката, която се набиваше след краткотрайно взиране беше само една: "ЧЕРНО". Някой се прокашля зад гърба му. Ветинари се обърна. На дъното на дълга, огромна, ЧЕРНА маса проблясна усмивка. Разсеян, син поглед събрал в себе си знанието на векове отдавна отминали и векове още непоявили се, се зарови над безброй записки.
- ООО...ЛОРД ВЕТИНАРИ! НЕ ВИ ОЧАКВАХ ТОЛКОВА РАНО. - Патриция осмисли само за момент създалата се ситуация и наклони глава.
- Да си призная честно и аз не очаквах скоро този момент. До колкото си спомням вещицата съвсем точно и определено ми каза датата, часът и мястото на моята...хъмм...смърт. - Далечния силует порови още малко из книжата.
- ВСЪЩНОСТ ЗА КРАТКО ВРЕМЕ ЩЕ МИ ТРЯБВА ЗАМЕСТНИК, КОЙТО ДА РЕШИ ЕДНО...ХЪММММ...ПРОБЛЕМЧЕ. ТАКА КАТО СЛЕДЯ ПРОФЕСИОНАЛНОТО ВИ ИЗРАСТВАНЕ, ТОВА ЩЕ Е КАТО СУТРЕШЕН КРОС, ПРЕД БЕЗКРАЙНИЯ МАРАТОН, НАРЕЧЕН АНКХ МОРПОРК.

snowfish:

Но какво се очаква да правя аз тук? Хмм, т.е., нали разбирате.. - Патрицият, непривично за него забави темпото едва забележимо, може би с хилядна част от оборота - ...с какво мога аз да Ви бъда заместник? Вярно, че като глава на Анкх имам солиден и болезнен опит в ръководенето на всякакви по вид създания, но едно мога да кажа със сигурност - те бяха до едно живи, е голяма част от тях до един момент, но те преставаха да бъдат моя грижа от този момент нататък, а сега ще трябва да поема целият процес.
-НЕ МЕ РАЗБИРАЙ ПОГРЕШНО ВЕТИНАРИ, тонът на Смърт напомняше докачливост, а и начина по който изрече "Ветинари" подсказа на Патрицият, че може би е важно да разбере точно това което се готвеха да му кажат. НАИСТИНА СЕ НУЖДАЯ ОТ ТОВА ДА МЕ ЗАМЕСТИШ ЗА КРАТКО, В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ ЗНАЕ ЛИ ЧОВЕК - МОЖЕ ДА СЕ НАЛОЖИ ГРАЖДАНИТЕ НА АКНХ ДА ТЪРСЯТ ТВОЙ ЗАМЕСТНИК. Патрицият видимо се усмихна, но въпреки това му се наложи да признае, че намеците на Смърт бяха с една доза по-убедителни от колкото се нуждаеше към този момент.
- Ок, ти си шефа тук, а аз съм шеф горе, или долу, всъщност няма значение, кажи ми с какво мога да ти бъда полезен?
На Смърт явно му хареса, че Патрицият не се подаде на напрежението, направи смътен опит да се усмихне и каза:
- Ето, С ТОВА! Смърт бръкна някъде където на нормалните хора им се намира я далак, я нещо друго което може да им дотрябва във всеки един момент, изваждайки от там малък розав плик. Смърт подаде плика на Патриция под звуците напомнящи куче ядящо кокал.
"Това е само един розав плик", помисли си Ветинари, "при това не изглежда да е дебел, в какво ли ще ме забъркат сега?!". Бавно със спокойни въпреки компанията му ръце отвори съвсем обикновено изглеждащото пликче от което изпадна едно съвсем обикновено изглеждащото листче, листче на което със съвсем обикновени букви бе изписано едно не чак толкова обикновено изглеждащо изречение: "качвай кокалестия си задник на белият си кон и идвай да издирим белият заек, че не се знае какви пак ще ги свърши. м."
Патрицият дълбоко вътре в себе си се ухили, но въпреки това усети как скорострелно потта се стече по цялото му тяло осъзнавайки сериозността на положението, не можеше да се сети за друга причина поради която Смърт би му показал това писмо, а и за нито едно норамлно същество което би имало наглостта да се изрази в прав текст по този начин към Смърт.
- Това ми прилича на някаква шега. - Патрицият не звучеше така като че ли си вярва, но явно бе решен да опита късмета си. На Смърт явно не му бе до обяснение, за това и тихичко каза:
- ВИЖ, НЕ МИ Е ЯСНО ЗАЩО МАМА Е ПОЗВОЛИЛА НА ТОЗИ МРЪСЕН ЗАЕК ДА ИЗБЯГА ОТНОВО, НО ЕДНО Е ЯСНО - АКО НЕ ГО НАМЕРИМ, ПОСЛЕДНИТЕ НЯКОЛКО ХИЛЯДИ ГОДИНИ ТРУД ОТ МОЯ СТРАНА ЩЕ СА НАПРАЗНИ. А МОЖЕ И ДА НЯМАМE НА РАЗПОЛОЖЕНИЕ ОЩЕ ХИЛЯДА ГОДИНИ ЗА ДА ПОПРАВИМ ЗЛОТО. ХОДИХ ПРИ ОРАКУЛА, ДА СИ КАЖА ЧЕСТНО ХИЧ НЕ МЕ РАЗВЕСЕЛИ.
Патрицият се зачуди какво ли би могло въобще да развесели това т.нар. лице, но си замълча, трябваше обаче да признае че връхлетялата го информация бе прекално мащабна дори и за него, замисли се за секудна, видимо се отказа да продължава с тази дейност и уверено каза:
- Готов съм да ти помогна, смятай че няма да те разочаровам!
- ТРЯБВАШЕ МИ ЧОВЕК КОЙТО ДА МОЖЕ ДА ДЪРПА ЮЗДИТЕ ТУК ЗА НЯКОЛКО ДЕНА ДОКАТО МЕ НЯМА, НЕ СИ МИСЛИ ЧЕ КАЗВАМ "ЧОВЕК" СЛУЧАЙНО, ТУК СЕ ОЧАКВА ГОЛЯМО ДВИЖЕНИЕ ТЕЗИ ДНИ, ТИ ЩЕ БЪДЕШ НЕЩО КАТО, ДА ГО КАЖЕМ РЕГИСТРАТОР, НО ПОВЯРВАЙ ДЕЙНОСТТА ТИ НЯМА ДА СЕ ИЗЧЕРПИ САМО С ТОВА. А ТИ ОПРЕДЕЛЕНО СИ ЧОВЕК КОЙТО ЗНАЕ КАК ДА ОВЛАДЕЕ ПОЛОЖЕНИЕТО, ПРЕДИ САМОТО ТО ОЩЕ ДА СЕ Е СЪЗДАЛО.

Bel:

Въздухът нежно пращеше, дочуваше се ритмично подрънкване на вериги, външната страна на куполът беше обагрена в октаринови шарки, идващи от постройката за Високо енергийна магия. Вътрешната страна на купола се губеше в седмото си измерение.

Една купчина кротко похъркваше под бюрото си. Черепната кухина, намираща се там някъде, беше изпълнена с повече банани, отколкото пастички можеше да изяде Деканът на закуска. (Което беше причинено от мудността на взаимозаменяемите Поли, Моли и Доли, не от физическите качества на магьосника, разбира се.)

Нещо черно се материализира над бюрото на Библиотекарят.
Туп! Хрррасс...
Туп!

Черното нещо се озова върху самият Библиотекар. Той от своя страна, макар и сънен, се опитваше да се озове където и да било другаде. От бананите бе останала само каша със съмнителни цвят и мирис.

Леля се изправи, остави върху бюрото чаената си чашка, чието съдържание бе разляла само наполовина, изтупа се достолепно и бавно промърмори:
- Какво беше това, мамка м...
Последното не довърши, защото точно в този момент пред нея от нищото се пръкна и Баба Вихронрав, а тя не одобряваше такива приказки по време на следобедния чай.

От далечината се чу интензивно скърцане на вериги, след това звук, който би издала пищяща книга, ако книгите можеха да пищят, после леко дрънчене, и отново тишина изду Библиотеката. Леля Ог изпусна звучна въздишка – нямаше да се притеснява за пухкавото си коте, Грибо беше при тях.

Но Библиотекарят също бе при тях. Той събра кураж, оголи горните си зъби и се изправи в цял ръст. В неговото състояние това не беше чак толкова внушително. Ръста, имам предвид

Слънчево Зайче:

- Кво туй?
- Ннннаденичка, сър. В хлебче. - За първи път в живота си, най-изобретателния търговец на диска, Диблър Сам-Си-Прерязвам-Гърлото не беше сигурен, че ще му се размине.
- Кво туй? - повтори се за пореден път въпросът.
- НАДЕНИЧКА В ХЛЕБЧЕ, Хамиш! - извика високо прегърбен, кокалест старец. - Или поне този тук така твърди.
- От най-чисто месо. - смотолеви Диблър за свое оправдание и за всеки случай отстъпи назад. Вярно това си беше само една нищо и никаква група от старци, но нещо в очите и поведението им подсказваше, че тези мечове, колкото и да не са на място в инвалидната количка, могат да влязат УБИЙСТВЕНО добре в употреба.
- Да го таковам...къде го това месо? - старчето беше пъргаво. Диблър дори не забеляза кога мечът се бе опрял о гърлото му.
- Остави го, Тръкъл. Има време и за това.
- Да те таковам, Коен! Ще му резна вратлето на този. Търговци! Мразя търговци! Все гледат да те изгъбаркат!
- И без това тук скоро няма да остане камък върху камък. - подсмихна се Коен и хвърли алчен поглед върху Анкх Морпорк. Последния трофей в кариерата му.

Bel:

Да, Ветинари определено беше човек, който знае как да овладее положението, преди самото то още да се е създало. Израз на дребнавост би било да отбележи, че обикновено самият той създаваше положението.

Сега седеше в един черен стол, зад едно черно бюро върху черния под. Въртеше черно цвете между пръстите си. Бе го откъснал от градината. Черната градина. Патрицият избутваше черните си мисли на заден план.

Какво пък толкова? Щеше да се справи. Регистраторската работа беше лесна. Поначало. Бе свикнал да седи зад бюро, макар и не черно. Километричните размери на кабинета бяха просто допълнителен бонус, който даваше възможност за по-обширно крачене. За по-обширни размисли. За повече простор на черните цветя и черните мисл... Избута ги назад.

Бе свикнал и с практиката времето да не се дели на нощ и ден – такъв бе животът в Анкх-Морпорк. Определено щеше да се справи. Дори имаше служебен опит. Години наред доста успешно бе предизвиквал асоциация именно за смърт в представата на купища хора. За по-дълго или за по-кратко. Да, определено щеше да се справи да върши работата на Смърт, да обитава къщата му, да живее неговия... хммм.... поради липса на по-удачна дума, живот.

Само да му бяха казали къде се намира тоалетната.

Angua:

То стигна до университета. Нуждаеше се от енергия за да оцелее. там имаше. Нямаше да му е достатъчна, но като за начало стигаше. Целия диск беше недостатъчен, но то не се интересуваше. Не можеше да мисли, но за сметка на това беше надарено с таланта на надушва енергията от разстояние и винаги почваше от там, където тя е най-концентрирана.
Всички като него бяха надарени с тази способност.
До сега господарят му винаги му беше давал съвсем малко, но днес той бе пуснал всички да смучат колкото искат. Ако можеше да мисли би си пожелало винаги да е свободно.
Но сега трябваше да смуче колкото се може повече, преди другите да са го преварили.
Мина през стената. то дори не знаеше какво е това стена и никога не се беше питало защо другите я заобикалят и за какво служи.
Пред него стоеше пълничък човек с много странна форма на косата.
- Къш, къш-развика се той

Gallandro:

- Значи искаш да наложим блокада на твоя град? - попита Коен Варванина - Е, таково предложение не бях чувал!
- Правилно. И не забравяйте какво ви казах... - отвърна закачулената фигура.
- Да, спомням си, ще ни предложат пари да се махнем, ама ти ще ни дадеш повече. Да не влизаме в града, защото ще ам.. ан... ансихимат...
- Асимилират. Това е по-страшно, от колкото да ти вържат червата за камък и да хвърлят през ръба. Губиш не живота, а образа си.

Ордата на Коен Варварина потрепери. Тях не ги беше страх от смърта, но това да си загубиш образа... че какви герои щяха да са без образи.

- Добре. Няма да приемаме пари, няма и да нахлуваме. Само ще обираме, който минава... Ама това си е чисто разбойничество! - изпротестира Коен. - Не, че имам нещо против кражбите, но това ни е под достойнството. - побърза да допълни той. - Виж да обереш храм си е друго, не е като каруца.
- Не, това не е разбойничество, а военна блокада. За бардовете всяко обиране на каруца се равнява на избиване на един полк.
- А, така по може... - съгласи се Варварина.
- Разбрахме се значи. Аз ще се държа все едно не съм говорил с вас. Ще се опитвам да ви подкупя и ще ви заплашвам. Вие си трайте. - каза покритата с плащ фигура и се надигна.

...

Галандро се върна в Тайното си скривалище. От там отиде в още по-тайното си скривалище. Първото беше само за заблуда. Второто също. За това обиколи и останалрите места за заблуда и накрая се прибра в не-тайната си квартира. Там внмателно свали латексовата си маска и легна да спи.

...

- Абе, тоя лорд Вентинари съвсем се е смахнал, ако питате мен. - заяви Коен пред ордата си след като вечерята приключи.
Скитник:
Всички търсеха Рихтер.Рихтер пък ровеше в хладилника на Лорд Ветинари, докато последния говореше с Сребърната орда.Да си терорист не е лесно, особенно ако се занимаваш с организиране на земетресения. Докато нагласиш няколко милиона жители на Ахатовата империя на табуретки, за да може всички синхронно в един момент по знак да скочат и да разтресат Диска, може да прегладнееш страшно много. Той взе парче сирене и го уви в папка секретни документи, за да не си цапа джобовете, после тръгна към комина, за да се изнася.До камината се замисли, върна се и взе една маруля.За заека. Заека, който сега беше в ръцете. В някой от останалите светове биха извели извели следното уравнение-
Рихтер+Заека на Ужаса=Осама+ядрена ракета= Саурон + пръстен

Angua:

Отвори очи. Пак се намираше на диска.Не беше сигурна къде беше до преди малко, но реши, че ще е по-добре да не разбира. И за какъв дявол и беше да търси някакъв си Нео? Какво ще ше да му каже?-"Ей пич, Смърт ми каза да те намеря, понеже ти си бил важния в случая"- Не можеше ли той да си го намери? И какви бяха тези глупости, че Карът и пази тялото?
Поклати глава. Сигурно е от годините. А може и да се гъбаркаше с нея.Беше чувала за неговото странно чувство за хумор. Сигурно беше мъртва. Чувстваше се някак си променена...сякаш някой и беше откраднал нещо...закуската?
Изуми се от асоциацията, която направи.
Изуми се? Какво е това?
Май вълчата форма не и се отразяваше добре...Друга форма? Една такава с два крака? М-м-м...деликатес.

Talyesin:

Галандро таман си бе легнал да спи, когато на вратата се позвъни. Много настоятелно. Галандро изпсува наум натрапника и се обърна на другата страна. Пак се позвъни. И пак последва ругатня и обръщане. И така още 5 пъти. Накрая на Галандро му писна и отиде да отвори.
- А, ето те къде си бил, дезертьор такъв! - подхвърли новодошлият, нахлувайки в квартирата.
- Ах, ти смахната могилна твар! Не виждаш ли, че се опитвам да спя!
- Определено не виждах през вратата! - зесегна се новодошлият. - Пък и сега не е време за сън. Имаме работа в Анкх Морпорк.
- А! И ти ли? Че кога приключи оная дивотия с могилните твари и "Стария дракон"? - шашна се Галандро. - И какво точно смяташ да предприемеш?
- На първия въпрос, не съм приключил. Има някои неща за доизкусуряване и едно от тях е в Анкх Морпорк. Подочувам, бил си наел Сребърната орда?
- Не етвоя работа, Талиесине! - ядоса се Галандро. - Какво всъщност искаш?
- Искам Сребърната орда да не пречи на моите наемници - отвърна Талиесин. - А ако приемеш предложението за съдействие, накрая ще делим. Само ние.
- А! - предложението звучеше съблазнително дори и за Галандро. - И какво точно смяташ да предприемеш все пак?
- Вече съм го предприел - ухили се другият. - Остава само да изчакаме подходящият момент да се намесим...

А в Анкх Морпорк, някъде в Сенките, Джонатан Тийтайм дръпна козирката на шапката си и потъна в дъжда. Поръчката беше ясна...

В Гилдията на Убийците Лорд Дауни въздъхна и повика секретаря си. Имаше много работа да се свърши. И дано онзи ненормален дългуч с шантавите приказки действително имаше толкова пари...

Господин Богис беше побеснял. Току-що бе открил празния сейф на Гилдията на крадците и мъртвия пазач до него. Почеркът беше на Убийците. Но защо и бяха притрябвали техните авоари...?

И още някой се размърда. Но тъмината скриваше лицето му...

Angua:

- Господарю, май това трябва да го сложите ето тук при ухото.
- А ЗА КАКВО Е ТАЗИ СПИРАЛА?
- Ами предполагам, за да се вижда повече.
- И КАКВА Е ЦЕЛТА? ПОНЕ МОЖЕШЕ ДА ГО НАПРАВЯТ В ЧЕРНО. ПРОЗРАЧНОТО НЕ Е ОТ НАЙ - ЗАБЕЛЕЖИМИТЕ ЦВЕТОВЕ.
- Вярно! Колко са недосетливи тези агенти!
- ДОБРЕ ЛИ НАМЕСТВАМ ВРАТОВРЪЗКАТА СИ?
- Да, само се постарайте да не се налага да я сменяте на всеки половин час.
- СИГУРНО СА МЕНТЕТА, ПРЕКАЛЕНО БЪРЗО СИ ИЗТЪРКВА ПЛАТА. ОТ ДИБЛЪР ЛИ ГИ ВЗЕ?
Чу се трясък последван от щастливо грачене:
- Взех си го!
Гарванът се изправи, не обърна никакво внимание на счупените стъкла и почна да се занимава с топчето в човката си.
- Писук?
- Да добре съм.
Албърт заговори:
- Казах ли ви господарю. Сигурен бях че ще се намеси.
- ТЯ Е МОЯ ВНУЧКА- до колкото можеше да прозвучи от устата на смърт, думите му съдържаха гордост.
След малко се появи и Бинки със Сюзън на гърба му. Беше ядосана:
- Какво си мислиш че правиш?
- АМИ-намести вратовръзката си- ИСКАМ ДА ИЗГЛЕЖДАМ МАЛКО ПО-МОДЕРЕН.
- Не става въпрос за това. Защо си оставил Патриция да те замества и защо не мога да намеря книгата на Нео?
- АЛБЪРТ, СЕТИХ СЕ КАКВО СЪМ ЗАБРАВИЛ. НЕ МУ ПОКАЗАХ ТОАЛЕТНАТА. ДАЛИ ДА НЕ СЕ ВЪРНЕМ?
Сюзън беше ядосана:
- Аз му я показах, но защо не мога да намеря книгата на Нео?
- ТОВА ЛИ БИЛО?- пак намести вратовръзката си, но този път се чу подпзрително късане на конци- ТОЙ НЯМА КНИГА, ЗАЩОТО НЕ Е ОТ ТУК. ДИСБАЛАНСА Е НАРУШЕН И СЕГА ТУК ИМА НЯКОИ НЕЩА КОИТО НЕ БИ ТРЯБВАЛО ДА ГИ ИМА.-кратка пауза- АЛБЪРТ щЕ МИ ДАДЕш ЛИ ОЩЕ ЕДНА ВРАТОВРЪЗКА?

the_witch:

ТОЙ НЯМА КНИГА, ЗАЩОТО НЕ Е ОТ ТУК.

Вибрация отекна през няколко вселенски стени, пробуши се през дупките на разума, изградил ги между паразитната вселена на Смърт и Света на диска и след малък лупинг, достигна библиотеката на Невидимия Университет в Анкх-Морпорк.
Всяко споменаване на книга... на която и да е книга, която не може да се намери, достигаше там. От една страна, това се дължеше на все още присъстващата в сградата, в самия замисъл на университета, енергия от параноичната идея на магьосниците-основатели, че могат да постигнат всичко. Всичко рядко означаваше полезно или нужно. Но основен двигател в магьосничеството беше гъделичкащата лудост, обхващаща човек когато си даде сметка, че пределите на възможното са само лента с надпис "не пресичай", като всъщност никой няма предвид точно теб.

И така, едно от достиженията на магьосниците в библиотекарското дело бе, че библиотеката на Невидимия университет стигаше навсякъде. И естествено, щом получеше сигнал, че някъде нечии мисли подритват книга отвъд лентата "не пресичай", библиотекарят се почесваше замислено и тръгваше да провери.

Библиотеката обхващаше... всичко. Имаше коридори, разпростиращи се стотици километри (е, добре де - бяха стотици километри, компресирани до извървими размери и свършваха точно когато търсещият се изморяваше) назад и напред във времето и пространството. Имаше тайни врати, заключени с магии, трупащи мощ през вековете, зад които бяха заключени от готварски книги през изгубени списъци за пазаруване до комикси. Тук-там, имаше заключени във вериги книги със заклинания, макар да вярваха, че никой не ги е отварял откакто са заключени... заклинанията сами излизаха от тях при нужда.

Но както често става, нескритите неща най-трудно се намират. И единствената от всички, подредена книга в библиотеката (не, че правеше впечатление щом останалите не бяха подредени) беше книгата на Нео.
На третата лавица, 24 рафт от лявата страна след зелената врата смутено прахолясваше дискетка, съдържаща един единствен файл и надписана "Туристически гайд за Замунда".
Това беше книгата на Нео.

Как бе попаднала там?
Библиотекарят предпочиташе да забравя такива неща... просто след седмица щеше да получи колет с подател "Живот".

Отиде до лавицата, почеса се пак и опита може ли да си изчисти зъбите с дискетката. Можеше.
Сега, за пръв път откакто стана орангутан, щеше да излезе от библиотеката си... имаше си работа.

Angua:

Леонард хвърли поглед към предметите, които беше наредил до себе си. Макар да изглеждаха толкова различни имаха нещо общо . Взе машината за цъкане с топче и я завъртя в ръцете си.Нещо и липсваше. Огледа я още малко и забеляза отпред малкък кръгъл отвор. Значи трябваше да измисли с какво да го запълни. взе машината за натискане,чието някогашно предназначение бе масаж за пръсти и заблезяза същия отвор и на нея. Машината за издаване на звук също разполагаше с такова. Странно...не беше много сигурен защо е направил тези отвори. Но там трябваше да има нещо, което може би да ги свърже. Точно така-машина за свързване. Но продълговатата машина за мислене и пъхане на някакви неща имаше цяла колекция от кръгли и не чак толкова кръгли дупки. Погледна в малкия тесен отвор, който май се намираше от предната страна(ако въобще можеше да се каже че има предна страна) Какво ли се пъхаше там...
Разтърка слепоочията си. И това щеше да го излисли, но сега трябваше да мисли по-важни неща от сорта на:къде за бога се включваше цялата тази работа?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Angua von Uberwald на 07.04.05 12:51.

Не знам дали точно тук трябва да питам, но това ми се стори най-подходящата тема. Едно време (преди около две-три години) има един сайт diskworld-bg.org, където група фенове (включително и моя милост) правеха нещо от сорта на ролева игра. Всеки си избираше местоположение, където да се намира героят му (измислен, не се разрешаваше да се използват реални герои от Света на Диска) и описваше във вид на кратък разказ от първо лице действията му, след което някой друг продължаваше историята, разказвайки от своя гледна точка и така се получаваха доста забавни и сполучливи истории. Проектът беше амбициозен и се предвиждаше да се добавят доста интерактивни възможности за играчите.. Но по едно време сайтът просто изчезна. Май сменяха хоста, но така и не се появи отново. По едно време май се бяха прехвърлили във форумите на sivosten, но после пак им изгубих следите. Тъй като сайта имаше доста голям принос към фен-арта по Пратчет, реших да попитам тук дали някой от вас знае нещо по въпроса?

ПП Ех че хубави неща се натворили тук
_____

I've heard the warning
Well curse my name
I'll keep on laughing
No regret
No regret

Редактирано от Keмeндил на 07.04.05 12:47.

Първо - ОЛЯЛ СИ СЕ В ПИСАНЕ!!! Къде пише каква всъщност е Амирлин - аз просто не мога да се сетя... Това със стрелата...??? Но карай.
Все пак не съм ги прочела всичките

И Второ...

Да, беше прекрасен юлски ден... Като всички онези прекрасни юлски дни, които така юлски се повтаряха през Юли всяка година... Но този път имаше и нещо особено... Дали заради дъбовите маси, която валяха вчера? Не, не. И друг път се беше случвало, но нямаше нищо странно...

Смърт тъкмо се прибираше в къщи за следобедния чай, когато и той го усети - нещото, което не беше наред. Той сбърчи вежди... т.е - щеше да ги сбърчи, ако имаше вежди... Май щеше и да се усмихне накриво, но нямаше нужда, защото в крайна сметка той си беше винаги ухилен... Само с кривото щеше да му е малко трудно. Но може би погледнато от подходящ ъгъл при подходяща светлина...
Бинки изпръхтя недоволно - и той го усещаше и явно не му харесваше. Снижи се внимателно и леко стъпи върху черната трева. Албърт явно го нямаше, защото на вратата на конюшната висеше бележка : "АЗ СЪМ В АНКХЪ - МОРПОРКЪ. ЧАЙЪТ Е НА ПЕЧКЪТА". Смърт си помисли, че сигурно Албърт бе отишъл на пазар... Той така или иначе не ходеше другаде... Той вдигна рамене - жест, овладян до съвършенство. Отвори вратата на конюшната и Бинки, оглеждайки се неспокойно, влезе вътре. Овесът си го чакаше, така че той реши да се успокои с похапване.
Смърт бавно тръгна към къщата си, подпирайки косата на рамо. Мина му през ума, че трябва пак да я точи. Все пак не можеше да се отнася немърливо към работата си, нали... Я си представете палач, на който се налага да отсича глава на три пъти... И то заради ненаточена брадва...
Наскоро Сюзън беше наминала да види милия си дядо и бе посадила теменужки пред къщата. Черни. Смърт спря пред тях и се опули (метафорично, поради липсата на лицеви мускули, които да осъществят опулването). Те бяха... Сини!!!

ПП - Не бъдете критични... Твърде критични... Защото това е първият ми опит в такъв стил

Не чакайте! Подходящия момент никога няма да настъпи!

Дотук това ми беше най-смешно...

Не чакайте! Подходящия момент никога няма да настъпи!

Сюзън оседла коня си. Не обикновения... А Онзи, с който можеше да отиде при дядо си. Имаше само още един освен Бинки - Делуе. Той беше сив като... Като нещо много сиво, например най-новата бира, предлагана от Диблър ССПГ. Доста съмнителна на вкус... Което не беше нещо ново за неговата стока... Очите Делуе бяха зелени като, като да речем тревата. Ама не тази в дома на Смърт, не и тази около Анкх - Морпорк (която беше всякаква друга, освен зелена), не и като тази в Университета (която пък само понякога беше зелена...). Като нормалната трева.
Сюзън въздъхна и се качи на седлото... И потегли. Когато стигна, я обзе едно усещане, което можеше да се оприличи така: след като се прибираш след двучасова разходка, нещо ти прошепваше в ухото думи от сорта на "Да, ама ти забрави котлона с доматения сос включен". Или нещо подобно - много омазващо, много вонящо и много... цветно. Сюзан сръга коня и той полета още по-бързо.
Приземи се и го отведе Делуе при Бинки в обора.
Застана насред малката черна пътечка. Огледа се. На фона на сивото небе светеше слънце. Черно. То поглъщаше всичката проникнала отнякъде светлина и така поддържаше нормалния цвят на пейзажа. Черните слънчогледи обръщаха лицата си към него с нескрита досада сякаш питаха "Защо, дявол да го вземе, трябва да гледам тъпото слънце?". А черните пчели жужаха край черните цветя, за да събират черен нектар за черния мед. Всичко беше нормално!!!
Сюзън се запъти към къщата. Тъкмо посегна да отвори вратата, когато си помисли "Я, какви хубави теменужки". И после влезе... И тръгна към кабинета на дядо си.

Така, ако някой желае да продължи - моля. Дори всяка идея за развитие е добре дошла.

Това не е продължение на писаното от миналата година. Нама и да го продължа - не знам главната идея. Започвам нещо ново и всеки може да се чувства поканен да го продължи. Ако ли не - писането му ще се точи мноооого дълго.

Не чакайте! Подходящия момент никога няма да настъпи!

Е, ще си пиша сама докато докарам историята донякъде, а после ще видим...

Смърт влезе в къщата и се запъти кам кабинета си. Отнякъде се появи и Смърт на мишките:
-ПИСУК! - Каза той.
Смърт извъртя глава към малкия черен силует.
-КАКВО?
-ПИСУК.
-НЕ, НЕ МИ СЕ ГОВОРИ СЕГА.
-ПИСУУУК!
-КАКВО ТОЛКОВА МОЖЕ ДА СТАНЕ?
-ПИСУК, ПИСУК!!!
-КАКВО? КУЧЕ? ТУК!?
Смърт хукна нагоре по стълбите, а Смърт на мишките скръсти доволно предните си лапички и кимна, сякаш казваше : Ето, виждаш ли? Аз ти казах! А после каза:
-ПИСУК! - И хукна след Смърт.
Смърт нахлу в кабинета и едва се задържа на костите на краката си. Тук наистине имаше куче! Малко бяло пале с няколко черни петна, във формата на черепчета и кръстосани кости.
-ПИСУК. - Въздъхна Смърт на мишките
-ДА, ПРАВ СИ. ПОНЕ Е В ТОН С ИНТЕРИОРА НА КЪЩАТА.
-ПИСУК. ПИСУК.
-НЕ, НЯМА ДА ГО ИЗХВЪРЛЯ ВЕДНАГА, НИТО ЩЕ ОСТАНЕ ТУК.
Смърт изведнъж приседна на края на бюрото. За първи път през...хъм... съществуването му го болеше глава (е не за първи, но да речем за втори), гърло и му се бяха схванали раменете.
-МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ СЪМ НАСТИНАЛ? - Попита той.
-ПИСУК! - Отсече Смърт на мишките, обърна се и се шмугна зад вратата.
-ДА, БЛАГОДАРЯ ТИ, НО ЕДВА ЛИ Е ЗАРАЗНО.
И в следващият миг Смърт кихна... За първи път!

Не чакайте! Подходящия момент никога няма да настъпи!

Сюзън натисна дръжката на вратата. Направи няколко стъпки навътре в коридора и за малко не се блъсна в Албърт, който имаше мъртвешки бледо лице....
-Албърт?...Ъъъ... Как си?
-Добре съм...
-Какво става?
-Господин Смърт е... - То поклати леко налудничево глава.
-Какво му има на дядо?
-Болен е!!!
-О, я стига. Той е мъртъв, не може да се разболее. - Засмя се тя.
И къщата беше разтърсена от кихавица. Албърт потрепери.
-От няколко часа е така.
-Къде е той? - Попита Сюзън разтревожено.
-В стаята си...
Тя се изтреля нагоре, подобно на комета, твърдо решена да види сметката поне на някоя звезда... Стигна отвори вратата с ритник. Смърт седеше на леглото си, облечен в черната си нощница, облегнат на една голяма и дебела възглавница. В едната си ръка държеше чаша с чай, а в другата - носно кърпа. Смърт на мишките стоеше някъде, където приблизително се намираха коленете на Смърт. Косата стоеше подпрана до леглото.
-А, Сузи... - Смърт пое въздух рязко.
Смърт на мишките се хвърли на пода, извика:
-ПИСУК!
И се скри под леглото. Смърт кихна... А Сюзън залитна и едва успя да се подпре на стената. Положението наистина изглеждаше... Доста неловко.

Не чакайте! Подходящия момент никога няма да настъпи!

Осори преплиташе крака. Погледът му се мержелеше. Устните му бяха пресъхнали. Той се намираше във Пустинята със своето магаре което слава на ОМ продължаваше да се клатушка (все така беизразно) и се движеше все напред (само Ом знаеше дали въобще се движат във ВЯРНАТА ПОСОКА). И тогава че случи чудо. Осори се оцъкли. Тама на около петнадесет метра пред него бе избухнал мощен гейзер. Само че не бе от вода. А от ОГЪН. Осори премигна. И после пак. И пак. Но огненият гейзер не намаля. Поне не известно време. След около десет минути силата му се позагуби, и той малко по-малко изчезна.

- Слава на Ом - извика Осори - това бе знак - сега знам, че се движа в правилната посока. с удвоени усилия той тръгна след магаренцето си, като на моменти дори го изпреварваше.



----------------------------------------

И все пак не бе издържал. Последната мисъл на ОСори "ме надви" след което се свлече.
-------------------------------------------
Събуди се от това, че магарето го ближеше с език по лицето. С огромни усилия успя да дойде на себе си. По скоро в просънища, отколкот съзнателнно тръгна ОСори тръгна след магарето докато не се спря пред един кактус. Поиска да се дръпне но то не му позволи. Накрая Осори се ядоса. Хвърли един камък и поиска да удари магарето, но то се дръпна. Камъкът удари кактуса и от него бликна вода. Осори гледаше изумен ту кактуса ту магарето си. Магарето го гледаше укорително!

Ето две цапотеници от мен...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите