|
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | (покажи всички)
|
Тема
|
 Имперският легион / 1 - 2 в./.
|
|
| Автор |
Last roman (PRAEFECTUS URBI) |
| Публикувано | 29.12.05 20:23 |
|
|
Висшето командване на легиона - 1в. пр. н.е. - 2в.
След близо половин век граждански войни Републиканският строй бил заменен от Монархия. Цялата военна и административна власт била съсредоточена в ръцете на императора. Той назначавал легати /практика въведена от Цезар/ - legati legionis, които командвали непосредствено легионите:
Легатите най-често са били от съсловието на сенаторите.
По-ниско във йерархията стояли военните префекти и трибуните. Префектите командвали кавалерийските подразделения /praefectus equitum/, флотата /praefecutus classis/ или били непосредствени помощници на легата /praefectus castrorum – префектът на лагера, на трето място в йерархията след легата, отговарящ за обоза, снабдяването с храна; и praefectus fabrum – командващ инжинерните подразделения и ковачите/. Висшето римското командване нямало тази строга йерархия, която съществува при съвременните армии – офицерските чинове имали не само военно, но и управленческо значение. Разграничаването им понякога е практически невъзможно.
Военните трибуни /tribuni militares/ във всеки легион били 6. Назначавани били директно от императора или от губернатора на съответната провинция. Те командвали отделни отряди в рамките на легиона. Това били най-често млади аристократи, отнасящи се към конническото съсловие. Най-старшият сред тях по звание се казвал tribunus laticlavius и в йерархията на легиона стоял на второ място след легата. Tribuni laticlavii произхождали от семействата на сенаторите. Обикновено те нямали особен военен опит и бързо сменяли меча с тога, отдавайки предпочитание на политическата си кариера.
Кариерата на петте други трибуна /tribuni angusticlavii/ се подчинявала на други правила. Били с военен опит. Те се занимавали с административна дейност и следили за изпълнението на повседневната дейност на войниците. От средата на втори век се разпространила практиката тези трибуни да бъдат назначавани за префекти на помощните пехотни и смесени кохорти.
Трибуните и префектите носели доспехи от късноелинистически тип – бронята им имитирала идеалната мускулатура /такава броня понякога се нарича анатомическа/; имали и наколенници и шлем /също елинистически тип/. Имали също така меч, копие и кръгъл щит. Tribunus laticlavius носел бяла превръзка върху бронята, показваща, че е кандидат за сенатор. Другите 5 трибуна носели по-тесни лилави превръзки.
Центурионите били непосредствените командващи на легионерите. Служили колкото и последните - 26 години. Назначавали се от губернаторите на провинциите, но това ставало обикновено с одобрението на легата и трибуните.
Във всеки легион имало 60 центурии, разпределени в 10 кохорти. От втората половина на 1 в. първата кохорта на всеки легион била увеличена до близо 800 човека и реорганизирана в 5 центурии /така всяка центурия била с двоен състав/. Във всеки легион имало по 59 центуриона:
Командирът на първата центурия /centuria prior/ командвал същевременно и цялата манипула и се наричал Primus pilus. Той бил с най-висок ранг измежду всички останали центуриони и имал право да участва на военния съвет и да изказва мнение. Другите 4 центуриона на I кохорта се казвали primi ordines и също участвали на военния съвет.
В останалите кохорти командващите на първите 2 центурии се казвали съответно – pilus prior и pilus posterior, после следвали princes prior и princes posterior; hastatus prior и hastatus posterior. Най-низшият по звание бил decimus hastatus posterior – центурионът на десетата задна центурия на хастатите. Въпреки че след реформата на Марий различията между центуриите изчезнали, наименованията /principes, hastati/ се запазили.
Йерархия на центурионите в един легион:
Кохорта I.
Primus pilus.
Centurio I princeps prior.
Centurio I hastatus prior.
Centurio I princeps posterior.
Centurio I hastatus posterior.
Кохорта II.
Centurio II pilus prior.
Centurio II princeps prior.
Centurio II hastatus prior.
Centurio II pilus posterior.
Centurio II princeps posterior.
Centurio II hastatus posterior.
................................
Кохорта X.
Centurio X pilus prior.
Centurio X princeps prior.
Centurio X hastatus prior.
Centurio X pilus posterior.
Centurio X princeps posterior.
Centurio X hastatus posterior.
Центурионите носели посребрена броня /lorica squamata/,на която били запоени наградите им /falerae/, и наколенници. Гребенът на шлема им бил закрепен напречно. Мечът носели отляво, а камата /pugio/ - отдясно. Също така отличителен техен белег била и лозовата палка /vitis/, с която наказвали легионерите за разни прегрешения.
По-ниско от центурионите стояли много други длъжности, оформящи така нареченият младши команден състав или принципали /principales/, отличаващи се от обикновените легионери по това, че получавали по-високо заплащане и били освободени от повседневната лагерна работа. Към тях спадали помощникът на центуриона /optio/, тессерарият, знаконосците /aquilifer, signifer, imaginifer, vexillifer/, музикантите, адютантите /корникуларии/, фуражорите /фрументарии/, бенефициариите /отговарящи за сигурността и охраната на комуникациите/, писарите - librari /изготвящи докладите за Рим, ежедневни отчети за дейността на легиона, списъците с новобранците, личните дела на военнослужещите, отчетите за заплати, резултати от медицинските проверки и др./.
Помощникът на центуриона се казвал optio.
Основната му функция била да обучава войниците. В мирно време той отговарял за центурията и замествал центуриона, ако последният отсъствал.
По-нисшестоящ от него бил тессерарият /tesserarius/, който отговарял за смяната на стражата и паролите. Редактирано от Last Roman на 03.12.11 22:57.
| |
|
|
|
Знаменосци
Към принципалите спадали и знаменосците на легиона.
Императорският римски легион имал три типа знаци: Орел /aquila/, signum и vexillum. Пред тях се произнасяла клетвата към императора; тяхната загуба се считала за голям позор – подразделението е могло да бъде разформирано и дори подложено на децимация /убийство на всеки десети воин/.
След реформата на Марий знакът на всички легиони станал сребърният орел. При Август сребърното изображение било заменено от златно. Птицата била изобразявана с венци на крилата и с вретеното и мълниите на Юпитер в лапите. Орелът се пазел от първата кохорта, под надзора на Primus pilus. В лагера за него било отделено помещение /sacellum/ до палатката на главнокомандващия. Мястото било свещено.
Престъпник, потърсил убежище там бил неприкосновен.
Signum бил знакът на манипулата или кохортата. Представлявал копие, на върха на който се намирали символът на подразделението /вълк, глиган, длан, венец и др./, наградите на подразделението /венци, фалери/; също така сребърен полумесец /служещ като амулет/. На сигнума били отбелязвани номерът на манипулата или кохортата.
Знаците се използвали широко като средство за управление на войската. Чрез тях били предавани различни нареждания касаещи бойния ред, нападение, отстъпление, направа на лагер и т. н.
Vexillum бил голямо квадратно платно, закрепено към копие. Обикновено това било знамето на кавалерийските турми, но понякога ставало символ и на отделни подразделения на ветерани, колонисти и др., с наименованието vexillatiores. Вексилумът в качесвото си на награда е могъл да бъде прикрепен и към знака на подразделението. Голям vexillum, червен на цвят се разполагал и пред палатката на пълководеца и служел за сигнал за бой.
Всеки легион имал за емблема и портрета на императора /imago/, прикрепен заедно с орела на едно копие.
Знаконосците на легиона се казвали съответно Aquilifer, Signifer, Vexillarius и Imaginifer. Тяхното задължение било да се грижат за знаците.
Изображения на Signifer, Aquilifer и Vexillarius:
Imaginifer:
Музиканти
Музикантите обикновено се разполагали в строя до знаменосците. В римската армия нямало ударни инструменти. Всички звукови сигнали се предавали с помощта на духови инструменти. Във всеки легион обикновено имало 37 тубицини, 35 корницини и по всяка вероятност също толкова буцинатори.
Имената им: tubicines, cornicines и bucinatores идват от инструментите на които свирели.
Тuba била дълга права метална тръба, помощта на която се давал главният сигнал за атака или оттегляне.
Cornu била медна, извита тръба. С нейна помощ сигналите от тубата се предавали по подразделенията.
Bucina – по-малък рог, с нея сигнализирали за смяната на караула и сутрешното ставане.
Отличителна черта на знаменосците и музикантите било носенето на животинска кожа върху шлема и бронята. Източните легиони и преторианските кохорти използвали лъвски кожи, а северните легиони – мечи или вълчи кожи.
Изображение на cornicen:
По-ниско в йерархията от принципалите стояли т. нар. immunes. Това бил обслужващия персонал на легиона, оглавяван от префекта на занаятчиите /praefectus fabrum/. Те също били освободени от ежедневните наряди и други воински задължения. Във всеки легион имало по 620 иммуна. Тук спадали: ковачите, дърводелците, строителите /architecti/ - отговарящи за изграждането на обсадни съоръжения, балистариите /ballistarii/ - обслужващи катапултите и балистите, лекарите /medici ordinarii/, санитарите /capsarii/, ветеринарите и др.Редактирано от Last Roman на 03.12.11 23:03.
| |
|
|
|
Римският легионер – 1 - 2в.
След реформата на Марий различията във въоръжението между легионерите изчезнали.
Към началото на 1 в. на територията на Империята се появили първите държавни фабрики за производство на оръжие и брони за армията. Строго еднообразие във изготвяната от тях продукция естествено не съществувало.
Защитното снаряжение /arma/ на легионера се състояло от шлем, броня и щит.
Шлем /gallea/
В навечерието на Империята, а и до края на управлението на Август, се използвал типичният за републиканския период шлем "Montefortino". Много наподобявал келтските шлемове. Той бил бронзов, с набузници, но задната козирка, защитаваща врата липсвала. На върха му ималo характерен шип, на който се крепял гребенът:
От началото на 1 в., с появата на първите държавни оръжейници в Галия, започнало производството на два нови типа шлемове /под влияние на местните традиции/.
Единият бил железен и се казвал Port /по мястото в Швейцария, където е открит/:
Другият се наричал Coolus – кръгъл бронзов шлем със задна козирка. Този шлем се е използвал приблизително до средата на 1 в. в множество модификации, обозначени условно от съвременните изследователи с букви от латинската азбука. Най-разпространени били типове C и E.
През 1 в. еволюцията на римския шлем се характеризирала с постепенно увеличаване на задната козирка. Появила се и козирка на челния дял на шлема, предпазваща лицето от низходящ удар. Към втората четвърт на 1 в. се появили и защитните надушни дъги. Понеже налице е явно келтско влияние върху направата на шлемове, затова те са наречени Императорско-галски тип. Характерното за тях е релефното изображение на вежда на фронталната част на шлема.
Класификация на шлемовете от Императорско-Галски тип:
Най-популярен e бил тип G, иначе вариациите са от А до I.
Тип С, от първата четвърт на 1 в. /без надушни дъги и с малка задна козирка/:
Тип G - най-разпространената модигикация от средата на 1 век /с надушни дъги и по-масивна задна козирка/:
Тип I - края на 1 - началото на 2 век:
За закрепването на гребена в шлема били направени два отвора. Гребенът, направен от пера или косми, бил закрепен на специални държатели. Гребенът най-често се е носел на парад. Гребените на центурионите били закрепени напречно.
Към средата на 1 в. се появява и другият характерен тип римски шлем - Императорско-Италийски /произвеждан от италийските оръжейници/. Подобен е на галския, но е без характерната за последния 'вежда' на фронталната част. Италийският тип сe е използвал широко през 2 в. до средата на 3 в.
Тип D /най-често използван към 100г./:
Тип G, 2 в., открит в Хеброн /Израел/:
Тип Н - с масивна задна и предна козирка, от края на 2 в. - началото на 3 в., е един от последните разновидности на Италийския тип/:
Броня /Lorica/
Наричала се така, заради кожените ремъци /lorum/ от които някога е била съставена. При легионерите съществувала модата да покриват бронята си с оловни орнаменти, които й придавали по-помпозен вид.
Римските войници използвали няколко вида броня:
Lorica squamata /люспеста броня/ - кожената й основа била покрита с редове метални люспи. Широкото й използване придобило популярност при династията на Северите /в края на 2в./, вероятно във връзка с варваризирането на армията. Тя била тежка, трудна за поддържане и неудобна за носене. Сковавала много движенията на войника, но го защитавала надеждно от рани:
[image]http://www.fectio.org.uk/shows/nijmegen2005_27.jpg[/image ]
Този тип бил разпространен повече сред центурионите, знаменосците и кавалеристите.
През I век легионерите продължавали да носят lorica hamata. Състояла се от навързани метални нишки. Тя била с къси ръкави и не сковавала движенията на легионера. Ефективно защитавала от наранявания, но била трудна за поддръжка. тежестта й също не била за пренебрегване - 8-10кг. В началото на 1в се появяват нараменниците, осигуряващи двойна защита на рамото. Те били особено популярни при кавалеристите. Олекотената /5-6 кг./ и по-къса lorica hamata широко се използвала от помощните и смесените части /auxilia/, а също така и в източните легиони. Тя останала в обръщение до самия край на империята:
[image]http://www.larp.com/legioxx/jason.jpg[/image ]
От началото на 20-те години галските оръжейници преминават към производството на нов тип броня - lorica segmentata. Състояла се от железни пластини, скрепени помежду си със медни и кожени свръзки. Била по-лека от lorica hamata и осигурявала по-голяма подвижност и защита на войника /при удар не се впивала в тялото, поради по-голямата си еластичност/:
[image]http://www.swords.co.nz/images/arm01.jpg[/image ]
Били познати няколко подтипа на тази броня:
Corbridge A и B - това били най-ранните варианти. Трудни за поддържане, поради големия брой детайли /около 40/, влизащи в състава им. Сегментите се закрепвали помежду си посредством ремъци и закопчалки или кукички с примки.
През 2 век се наблюдава тенденция към опростяване на детайлите на бронята. Сегментите стават по-малко на брой, но по-масивни, както е при тип Tип Newstead. Tя се появява в края на 1 в. и се ползва до средата на 3 в. Тя е най-опростената и най-лесната за производство разновидност, по-малко компоненти /редукция на напречните пластини от 8 до 6/. Максимално опростени са и детайлите, защитаващи рамото - шестте малки и отделни раменни пластини са заменени от една масивна раменна такава, и 5 по-малки, разполагащи се над нея. Те са свързани помежду си с примки, гарантиращи по-голяма устойчивост, но и сковаващи до известна степен движенията на легионера.
Това била финалната разновидност на lorica segmentata. В началото на 3 в. отново започва масовото използване на lorica hamata и lorica squamata.
Arm manica - в края на първи век се появява броня, защитаваща дясната ръка на легионера, изложена на риск при мятането на пилума или мушкането с гладиуса. Тя се състояла от съчленени върху кожена основа метални пластини, прикрепени с ремъци към ръката:
[image]http://www.legionxxiv.org/loricapage/manicaeclose.jpg[/image ]
Вероятно била заимствана от гладиаторите.
Редактирано от Last Roman на 05.12.11 11:12.
| |
|
|
|
Щит /scutum/
В края на 1 в. пр. н.е той бил елипсовиден и извит, отлично прикриващ воина. За направата му били използвани брезови или тополови дъски, разположени в три слоя, отгоре покрити с волска кожа. Вътрешният слой бил перпендикулярен на външния, което придавало по-голяма здравина на щита:
Щитът бил с размери 1,25 на 0,8м. Тежал от 5 до 7 кг. В средата на щита била разположена желязна изпъкналост - umbo. От вътрешната страна на щита имало вдлъбнатина, където се съхранявали личните записи на легионера – име, номерът на легиона. Краищата на щита били облицовани с медни или железни листове. На лицевата част на щита обикновено било изобразявано някакво животно или митична фигура - талисман, предназначен да предпази владетеля му. По време на поход, за да се защити от влага, щитът бил държан в кожен калъф.
Щитът се използвал не само като прикритие от удари, но и за нанасянето на такива. При обучението легионерите се тренирали да нанасят удари с желязната изпъкналост /umbo/, а също и с ръбовете на щита –за да извадят противника от равновесие.
В началото на 1 в. формата на щита се променя – от овална в правоъгълна, със заоблени ъгли. По-късно /към последната четвърт на 1 в./ ъглите стават правоъгълни.
Един от последните модели на скутум, намерен край Дура Европос /Месопотамия/ - средата на 3 в.
В началото на 3 в., във връзка с все по-голямото варваризиране на армията и щитовете на легионерите стават овални и плоски.
Меч /gladius/
Мечът, използван от римляните е взаимстван от малко по-дългия gladius hispaniensis - след края на Втората Пуническа война. Той бил железен със скъсяващо се към върха 50-60 см. острие. Тактиката на римляните се състояла в това да мушкат врага иззад прикритието на големите си щитове.
В началото на 1 в. гладиусът претърпял някои изменения – дължината му намаляла от 55 до 45 см. Острието му от постепенно стесняващо се, се видоизменило в такова с паралелни краища, а заострената част станала по-къса. Познати са няколко разновидности на гладиуса, означени според местата на намирането им:
Различавали се по дължината си и дължината на върха. Най-дълъг бил тип "Маinz" /55 см./ с тегло 1,5 кг., а върхът му бил дълъг от 6,25 до 7,5 см. Тип "Fulham" бил с по-тънко острие, а скъсяващата се част била по-дълга. Тип Pompeii /от втората половина на I в./ бил 45 см, върхът му бил най-къс - 5 см., а самият меч тежал около 1 кг.
Съвременна реконструкция на различните типове гладиуси:
През лявото си рамо легионерите носели превръзка – balteus на която били закрепени ножниците. Така мечът се разполагал отдясно и войникът можел да го извади, без да променя положението на щита:
В началото на 1в. легионерите още използвали камата /pugio/. Тя била носена на колана – cingulum от лявата страна.
През 2 в., съдейки по барелефите от колоната на Траян тя вече не била в употреба сред легионерите, а само сред офицерите.
Копие /pilum/
Дължина дo 2 м., тегло - 2-3 кг.
Това интересно оръжие вероятно дължи произхода си на самнитите - основните римски противници в Южна Италия. При направата му върхът на копието се калявал, а дръжката нарочно била изготвяна от по-мек метал. Тактиката на римляните била при хвърляне да се пробие щитът на неприятеля. Тогава мекият метал се изкривявал, копието засядало и лишавало врага от възможност за маневриране. Най-често последният захвърлял щита си и оставал неприкрит пред приближаващите римляни.
Пилумите през 1 в. са два – по-лек /за мятане на по-дълга дистанция/ и по-тежък. След 80-те години започва използването само на тежки пилуми /с допълнителна оловна топка/.
Пилуми / този долу вляво е най-тежък/:
Редактирано от Last Roman на 05.12.11 10:01.
| |
|
|
|
Auxilia
През 1 в. това били отделни отряди, набирани в провинциите, използващи националното си оръжие и командвани от собствените си вождове. Всяка провинция е била длъжна да осигурява за римската войска определено количество оксиларии. Към средата на 1 в. – началото на 2 в. тези отряди получили по-единна организация и минали под командването на римските офицери.
В битката помощните войски прикривали фланговете на легионите. Те били организирани в пехотни кохорти, кавалерийски alae и в смесени кохорти. Формирали се и помощни кохорти само от стрелци.
Към помощните войски спадали и наемните войски – cohortes mercennariae – балеарски прашкохвъргачи, критски стрелци, нумидийски конници и пелтасти и др.
Имало и т. нар. нестроеви отряди - numeri, съставени от съюзнически варварски бойци, групирани по етническа принадлежност и използващи националните си оръжия /например сирийски конни стрелци/.
На най-голяма почит се радвали помощните кохорти, набрани измежду римски граждани и доброволци от Италия (cohors voluntariorum civium Romanorum), въведени в армията още от Август, които имали същото заплащане като това на легионерите.
Всяка спомагателна кохорта или ала имала собствен номер и наименование, сочещо типа и произхода на подразделението напр.: Cohors I Afrorum. Също така в названието понякога влизало и името на военачалника, който го командвал – при Тацит е описана вспомагателна ala, командвана от някой си Себосий – Ala Gallorum Sebosiana.
Пехотни помощни кохорти /Cohortes peditаta/
Съставени били от 6 центурии от по 80 човека, така че всяка кохорта се състояла от 480 войника /също както и при легионната такава/. Такова подразделение се наричало quingenaria /което означава – 500 човека/. Във втората половина на 1в., когато били увеличени първите кохорти на легионите, се появили и помощни кохорти с удвоен състав /1000 човека/. Наричали се milliaria /хилядни/ и били съставени от 10 центурии.
Помощните кохорти, съставени от римски граждани, били командвани от трибун.
Пехотните кохорти квингенарии, били под командването на префект, назначаван обикновено от губернатора на провинцията. Хилядните кохорти били командвани от трибуни. Те били назначавани предимно от императора. Центурионите на оксилариите нямали такава ясна йерархия, както при легионите, въпреки че при тях също имало главен центурион принцепс. Всяка кохорта имала и собствени принципали - сигнифери, вексиларии.
Въоръжението и бронята на оксилариите към края на 2 век започнало постепенно да се доближава до това на легионерите. Пехотинците носели ризница /lorica squamata или lorica hamata/, която в последствие била заменена от така характерната за легионерите lorica segmentata.
Шлемът им /железен или бронзов/ наподобявал на този на легионерите, но бил по-опростен и без украси. Главният отличителен белег на оксилариите бил овалният плосък щит /clippus/. Имало обаче някои кохорти, използващи scutum – cohors Hispanorum scutata. За нападателно оръжие служели две копия /lancea/ и меч /gladius/.
Наемниците ползвали традиционното си оръжие:
Прашкохвъргачите /funditores/ се набирали предимно от Балеарските острови. Служели си с прашка /funda/. Използвали камъни или изляти от олово снаряди /glandes/. Не носели броня.
Стрелците /sagittarii/ идвали главно от източните провинции /Сирия, Крит/. Те носели дълги ризници, били въоръжени с лък /arcus/, и колчан със стрели:
Помощна кавалерия
Функцията й била да прикрива фланговете на легиона от непосредствена атака и да преследва бягащия противник. Освен това тя разузнавала за засади и била използвана за предаване на съобщения. Римляните не ценяли много конницата, разчитайки изцяло на ударната мощ на легиона.
Затова при сблъсъка на Рим с народи, прекрасно владеещи конната тактика /парти, сармати/, недостатъците на неговата кавалерията веднага проличавали. Проблемът се състоял в това, че римляните така и не се научили да използват кавалерията като специфичен род войска.
Въпреки че не била на особена почит, конницата достойно се справяла със възлаганите й задачи по поддръжка на легионите и охраната на границите на империята.
През I в. основните подразделения на помощната кавалерия били алите, наброяващи 500 човека /ala quingenaria/; съставени от 16 турми /всяка от по 30 конника/. Към 70-те години на I в. се появили и ala milliaria, съставени от 24 турми, всяка от които наброявала до 40 кавалериста.
Кавалерийските али били подчинени на префекти /praefectus equitum; а по-късно – praefectus alarum/. Префектът можел сам да си избира помощник /субпрефект/ – ставащ втори в йерархията след него. Във всяка турма имало трима декуриони, командващи съответно трите й декурии.
Един от тях командвал цялата турма. От декурионите в цялата аla един /decurio princeps/ се считал за най-главен. Стъпка по-ниско стояли duplicarius /на които им било плащано двойно/ - аналог на optio в легионната пехота; и sesquiplicarius /който получавал 1, 5 пъти по-висока заплата от обикновения служещ/. В турмата също имало curator, който се грижел за конете. Тръбачите в конницата се казвали luticines – от името на инструмента lituus, с който били предавани командите.
Турмата си имала знак, носен от signifier, а знамето на цялата ala /vexillum/ било носено от vexillifer.
Декурион, кавалеристии сигнифер от края на 1 в:
От средата на втори век символът на алите станал драконът /draco/, взаимстван по всяка вероятност от сарматите.
Конникът бил защитен от плетена или люспеста ризница и железен шлем. Те били по-разнообразни по украса от тези на лeгионерите. Декурионите и знаменосците носели маски, закриващи лицата им:
Щитът бил плосък, както при пехотните части - овален или шестоъгълен.
Копията били два типа: къси за хвърляне - lancea и по-дълги /hasta/ - за нанасяне на удари. Мечът се наричал spatha и бил по-дълъг от гладиуса /70-95 см./.
В края на 1 в. по поречието на р. Дунав се настаняват сарматските племена на аорсите и роксоланите, разполагащи с тежка кавалерия – катафрактите. Те са били нещо като праобраз на средновековните рицари. Цялото им тяло, а и конят били защитени с доспехи. Въоръжени били с дълго копие /contus/, което било и основното им оръжие. Римляните се видяли принудени също да въведат собствени отряди от катафракти. Първите такива подразделения /conttarii/ били формирани при император Траян по време на дакийските му войни /101 -107 г./.
Кавалерийските доспехи претърпяли обратна еволюция спрямо тези на легионерите. Докато последните се опростявали и облегчавали, кавалерийските се усложнявали и ставали все по-тежки, докато конниците не се превърнали в тежковъоръжени войни /clibanarii – от clibanus – малка желязна печка/.
Смесени кохорти /cohors equitatae/
В началото на 1в. се появил и този нов тип подразделения. Също били quingenaria или milliaria. 2/3 от тях били съставени от пехотинци, а 1/3 – от конници. Съответно в смесените кохорти квингенарии пехотинците били 380, а кавалеристите - 120, командвани от префект. В хилядните кохорти пехотинците били 760, а конниците 240, командвани от трибун. Тяхното въвеждане в армията е заемка от тактиката на германските племена - конник и пехотинец да се сражават по двойки. Кавалеристите от тези кохорти били по-скоро пехотинци, качени върху коне, отколкото професионални ездачи. В бойния ред смесените кохорти съставлявали втората линия зад останалата кавалерия. Пехотинците от смесените кохорти имали същото въоръжение, както и на останалите оксиларии, но детайлите му били съвсем опростени, което свидетелствало за ниското им положение в йерархията на легиона. Шлемовете им били кавалерийски /бронзови или железни/ с характерни прекръстосващи се ребра.
Cohors equitata и легионер 2 в.:
Редактирано от Last Roman на 05.12.11 09:45.
| |
|
|
|
Облекло
Облеклото на легионера се е състояло от вълнена дреха /tunica/ с къси ръкави, върху която се носела бронята:
Цветът на туниката е изобразяван най-често като червен, но заради скъпата боя само преторианските туники били най-вероятно боядисани в червено.
Над туниката римляните обикновено слагали кожена дреха - subarmilis, предпазваща тялото на боеца от доспеха:
Римските войници носели плащ /sagum/, a по-късно, за защита от студа и дъжда било използвани наметало /paenula/ с качулка:
На шията слагали шал или кърпа /focale/, за да не я нарани доспехът.
Военният плащ на пълководеца /paludamentum/ бил пурпурен със златна бродерия:
Панталоните /braccae/ били заимствани от галите. Носели били предимно от северните легиони:
Иначе за защита от студа обвивали краката с превръзки /fasciae/.
Обувките се казвали калиги /caligae/ - това били невисоки завръзващи се полуботуши, оставящи пръстите свободни.
Личен багаж
След реформата на Марий обозът бил значително съкратен за сметка на увеличаване на товара, носен от всеки легионер. Той носел вече не само оръжието си, но и строго определен набор от предмети. Така тежестта на товара, пренасян от всеки войник била около 23 килограма. Така натоварените легионери получили саркастичния прякор "mulus Marianus" - мулетата на Марий. Но съкращавайки обоза, Марий направил армията по-маневрена.
Товарът /sarcinae/ бил пренасян на дървен прът /furca/. Основният инвентар на всеки легионер бил: плащът /sagum/, лични вещи - сложени в кожен чувал, брадва /dolabra/, въжета, кошница:
Войниците носели и тридневен хранителен запас /cibaria/ - несмляно зърно, съдове за варене на храна /vasa/, колове /vallus/ за укрепване на лагера, сърпове и др. В манерките, за по-добро утоляване на жаждата сипвали т. нар. posca - смес от вода и оцет.
Шестът с екипировката бил носен в лявата ръка. С дясната ръка легионерът носел пилумите. На рамото бил закачен щитът, покрит с кожен калъф:
Според съвременните изчисления и експериментални възстановки легионерът е влачил на плещите си тези предмети в килограми:
ленена туника - 0, 55 кг
вълнена туника - 1, 1 кг
калиги - 1, 3 кг
броня - 8, 3 кг
2 колана (цингулум) - 1, 2 кг
меч с кания - 2, 2 кг
кама /пугио/ с кания - 1, 1 кг
шлем с пера - 2, 1 кг
щит - 9, 65 кг
пилум - 1, 9 кг
---------------------------------------------------
Приблизително 29, 4 кг
Освен тежестта на допълнителен багаж (sacrina), който носил всеки войник била около 18, 4 кг.
В него влизали:
калъф за щит - 1, 85 кг
манерка с вода или винен оцет около 1, 3 л вместимост - 2, 55 кг
бронзово котле - 0, 85 - 1, 65 кг
бронзов черпак - 0, 65 кг
кожена чанта с дребни предмети (лъжица, нож, чукче, колани, лампа, личен багаж) - 3 кг
плащ, шал, панталони, резервна туника - 3, 9 кг
и furca: дървената пръчка, на която била закачената sacrina - 1, 9 кг.
Общо:
облекло, оръжие, снаряжение - 29, 4 кг
походен багаж - 18, 4 кг
-----------------------------------------------------
- 47, 9 кг
По-тежките предмети били превозвани от обоза /impedimenta/. Те били натоварени на мулета и коне. Отговаряли за обоза служители - calones. В обоза били включени резервно оръжие, хранителни припаси, палатки /papilio/, обсадни машини /те се пренасяли в разглобен вид върху мулетата/. Преди битката обозът бил поместван в лагера, под охраната на няколко подразделения.Редактирано от Last Roman на 05.12.11 10:05.
| |
|
|
|
Армията в поход
Армията по време на марш се наричала agmen. Трябва да се отбележи, че по време на война легионите не били никога в пълен състав. Една или две кохорти винаги оставали в постоянния лагер.
Легионите никога не действали поединично. Обикновената армия никога не надхвърляла 4-5 легиона с обща численост /заедно със спомагателните войски/ - до 30 000 души. Консулската армия, която се считала за териториален стратегически резерв, използван само в крайни случаи, наброявала 6 легиона с численост до 36 000. Големите завоевателни армии като войската на Сула или Лукул в азиатските кампании, армиите на Помпей и Цезар били имперски, съставени от 8 до 12 легиона /съответно от 48 000 до 72 000/. Те се набирали при нужда и се разпускали след края на присъединяването на дадена провинция към империята.
След установяването на едноличната власт легионите били разквартирувани извън Италия в пограничните райони, за да пазят завладените територии. За неголям поход се заделяли 3-4 легиона. При нахлуването на територията на силен противник числото им можело да достигне до 8 или 10.
Походен ред /ordo agminis/
Походът започвал при изгрев слънце, а дори и по-рано. Йосиф Флавий в книгата си "Юдейската война" описва реда на придвижване на легионите при похода на Веспасиан от Птолемаида. Леките помощни отряди и стрелците били изпратени напред за отразяване на непредвидените неприятелски атаки и оглед на подозрителни местности, с цел да се предотвратят възможностите за засада. След тях се придвижвала част от тежковъоръжената пехота. После идвали така наречените castrorum metatores или exploratores, които при приближаване към крайната цел на дневния преход, трябвало да определят мястото за разполагането на лагера. Следвали ги "сапьорите" /antecursores/ с брадви - dolabra, които трябвало да отстранят неравностите по пътя и да го направят леснопроходим. Зад тях яздели конниците, пазещи обоза и щаба на главнокомандващия. Самият той се придвижвал след обоза, заобиколен от личната си охрана. След него карали мулетата, превозващи обсадните машини и друга военна екипировка. После идвал редът на легатите, трибуните и префектите, прикривани от отбрана войска. Следвали ги легионерите, маршируващи в редове по 6 човека във всеки. По краищата на колоните вървели центурионите и optiones, следящи за реда и дисциплината.
В края на бойния строй се придвижвали останалите помощни войски и наемниците.
Войската се придвижвала с такава скорост, че да не се разтегнат колоните и при необходимост да се прегрупират за битка. Ако врагът бил близо, войската се движела в боен ред. При опастност обозът бил поставян в средата на колоната, 2/3 от войската минавала в авангарда, а 1/3 прикривала колоната.
Нормалният дневен преход /justum iter/ бил приблизително 30 км. и продължавал около 7 часа. Ускореният преход /magna itinera/ бил 35 км., а форсираният /maxima itinera/ достигал до 50 км.
Редактирано от Last Roman на 18.01.09 18:25.
| |
|
|
|
Лагерът
Независимо от времето, умората и отдалечеността от врага, в края на всеки дневен преход легионерите е трябвало да строят укрепен лагер /castra aestiva/. Затова разстоянието между преходите често се обозначавало с броя на лагерите.
Строенето на римския лагер било подчинено на определени правила. За най-подходящи места се считали хълмовете, с източник на прясна вода наблизо. Формирала се специална група, която трябвало да определи точното разположение на лагера. Началникът на групата забивал бял флаг на мястото, където трябвало да бъде разположена палатката на пълководеца /praetorium/ - в центъра на лагера. От тази точка се определяло разположението на останалите части на лагера. Войниците оставяли своя багаж и се залавяли за работа /често работели въоръжени/.
По периметъра на лагера се изравял ров /fossa/ и бил издиган защитен вал /vallum/. Отгоре валът бил подсилен с дървени колове /pila muralia/, дълги 1,60 и заострени от двете страни.
След като строителството на укрепленията било завършено, се издигали палатките на пълководеца и трибуните. Всеки офицер имал собствена палатка. По 60 метровия периметър около претория се разполагали палатките на висшите офицери и щаба /principia/. Палатките на легионерите се издигали последни. Пространството между укреплението и първия ред палатки било 30-50м., за да се маневрира свободно и за да не могат неприятелските стрели да ги достигнат. Палатките /tentoria/ имали дървено скеле, върху което се закрепяли ленено платно или кожи. В палатката се побирали 8-10 човека /contubernia/. За лагера отговарял paefectus castrorum.
Лагерът бил във формата на правоъгълник /с размери – 450 – 650м/. Пресичали го две главни улици, всяка от които завършвала с две главни порти – porta praetoria /гледаща към неприятеля/ и porta decumana, зад която се разполагали палатките на търговците. Другите две врати били porta principalis dextra и porta principalis sinistra /лява и дясна/.
Центърът на лагера – praetorium била както самата палатка на главнокомандващия, така и пространството около нея:
До палатката на пълководеца имало помещение /sacellum/ където се съхранявал орелът на легиона. Пред палатката стоял олтарът /ara/ където се правили жертвоприношенията. Вдясно от олтара се намирал quaestorium /с палатката на квестора/. Вляво се намирал трибуналът, насип, от който пълководецът държал реч пред войската и където съдели провинилите се. Зад трибунала се намирал форумът, служещ за войнишки сбирки. Отляво и отдясно на преториума се намирали палатките на трибуните и префектите. Зад преториума се намирали спомагателните войски.
Пред преториума, от двете страни на via praetoria се намирали палатките на легионерите. Кварталът заеман от една центурия бил от 10 палатки /с 8-10 човека вътре/ и палатката на центуриона. Отстрани се намирало и оградено място за мулетата.
Работата по съоръжаването на лагера отнемала от 3 до 5 часа, след което войниците се подготвяли за нощувка. Лагер, в който войската прекарвала повече от една нощ, се наричал castra stativa. Летният лагер се наричал castra aestiva, а зимният – castra hiberna.
Доставката на припаси, вода, дърва се осъществявало от назначени по жребий поделения. Всички лагерни дейности се извършвали само по сигнал с тръба. Носенето на караулна служба било задължение на всеки войник /без ветераните и офицерите и жреците/. Патрулите били дневни /excubiae/ и нощни /vigiliae/. Всяка от четирите врати била пазена от по 1 кохорта. Денем околностите на лагера били пазени от конници, а нощем от пехотни части. Нощните патрули се сменяли 4 пъти /на всеки 3 часа/. Сигналът за смяна се подавал от буцинатор. Времето се определяло с помощта на водни часовници. Сутринта войниците на групи се явявали с поздрави при центурионите, те от своя страна идвали при префектите и след това всички офицери заедно приветствали пълководеца, който им давал паролата за деня и разпореждания за дейността, която трябва да се извърши.
Напускането на лагера също било последователно – след първия сигнал войниците разглобявали палатките, след втория – обозът се натоварвал на животните. Третият сигнал означавал излизане от лагера – легионерите се построявали в редици и напускали мястото.
Постоянните лагери с по-мощни укрепления, строени по бреговете на Рейн и Дунав постепенно заприличвали на неголeми градчета:
Вместо палатки в тях се строели дървени бараки или казарми, отначало покрити със слама, а после и с керемиди. В рейнските лагери бараките се строели от камък вече по времето на Нерон. Около постоянните лагери възниквали пазари, занаятчийници, болници, театри училища и др. Така възниквали градовете. Съвременните градове - Кьолн, Страсбург, Майнц, Виена, Белград, и много други, дължат произхода си на разквартируваните по тези места римски легиони.
Редактирано от Last Roman на 05.12.11 10:15.
| |
|
|
|
Военни действия и тактика
Готвейки се за битка, войската излизала от лагера, оставяйки в него багажа и обоза. Преди това пълководецът правил предсказания /auspicia/, след приключването им пред палатката се забивало червен vexillum и се подавал сигнал с тръби. Войската трябвало по възможност да е отпочинала и нахранена. Често главнокомандващия, опитвайки се да повдигне бойния дух на войската произнасял реч /adlocutio/.
Не разчитайки на случайността, римляните се стараели да избират мястото на битката предварително. За предпочитане местността трябвало да е открито пространство с възвишение, на което войската да има изгодна отбранителна позиция. Благоприятно трябвало да бъде и разположението на слънцето и посоката на вятъра. Ако слънцето се разполагало зад римляните – лъчите му заслепявали противника. Вятърът духащ по посока на врага не само отнасял прахта към него, но и увеличавал дължината на полета на стрелите и копията.
Войските, построени в боен ред се наричала acies.
Центърът се наричал media acies, а фланговете – cornua. Фланговите подразделения се означавали като alae /криле/. Легионите заемали центъра, фланговете им били прикрити от помощните войски, а фланговете на последните се подсигурявали от конницата. Предната линия в построението се наричала frons, линиите след нея – latera; тилът – tergum. Резервът се наричал subsidia. Легионите могли да бъдат групирани в от една до четири линии /acies simplex, acies duplex, … quadriplex/. Тактическите подразделения били вече кохортите, иззели функциите на манипулите от Републканския Рим. За главни кохорти били определяни I, II, III. От манипулите по старшинство първи били манипулите на триариите /названията се запазило, въпреки че разликите във въоръжението изчезнали/, следвали ги манипулите на принципите и най-нисши в йерархията били манипулите на хастатите. Във всяка кохорта манипулите били построени в ред – първо манипулите на триариите, после манипулите на принципите и накрая манипулите на хастатите. Във всяка манипула на предна линия стояла centuria prior, следвана от centuria posterior. Интервалите между воините във всеки ред трябвало да бъдат 1 м., а между два съседни реда – 2м.
Описани са няколко построения на легиона и неговите подразделения:
Cuneus – клинообразна настъпателна колона, предназначена да пробие неприятелския строй:
Orbis – кръгово построение на войската, когато по-многобройният неприятел я обграждал:
Съществувало и построение, предназначено за отблъскване на неприятелската конница:
Иначе най-честият боен ред бил шахматният – 10-те кохорти на легиона се построявали на интервали, равни на фронта на една кохорта, най-често в три линии /acies triplex/. Първата и втората линия се състояли от кохортите на опитните бойци и новобранците, разположени близо една до друга, а третата се разполагала по-надалеч и изпълнявала функцията на резерв. Първата линия съдържала 4 кохорти, а втората и третата – по 3:
Преди битката да започне, пълководецът се обръщал към войниците с въодушевяващ призив, след това се подавал знака за атака с tuba. Той се предавал по подразделенията с по-малките рогове – cornu. Атаката стартирали лековъоръжените войски. След това се включвали и легионерите. Придвижването към врага започвало с ускорена крачка, преминаваща в бягане. Достигайки дистанцията на полета на пилумите /15-20 крачки/ легионерите ги хвърляли:
а след това с извадени мечове атакували дезорганизирания неприятел като го поразявали с гладиусите си под прикритието на големите щитове:
Конниците се сражавали в плътен боен ред. Често слизали от конете. Разпространен похват бил те да се разполагат между редовете на пехотата и в подходящия момент да атакуват през интервалите между кохортите. Кавалерийският отряд /turma/ се групирал в две линии /по 16 конника във всяка/ - общо 30 конника, декурион и младши офицер.
Кавалеристите се стараели да пазят помежду си дистанция от един метър, което било трудно поради естествената склонност на конете да се отдалечават едни от други при галоп. Колкото по-обучени били конниците, толкова по-плътен оставал строят им. Те атакували, мятали копията си и отстъпвали. След прегрупиране действието се повтаряло. Съществувал и друг начин на атака – например кръговата атака. Кавалеристите яздели около вражеския строй и хвърляли копията си, когато се изравнявали със него. Кавалеристите наемници ползвали своя тип оръжие – в римската армия служели конни стрелци и катафракти. Последните били предназначени за директна атака.
По време на сражението тактическите маневри вътре в армията били затруднени и бързото предаване на заповеди било на практика невъзможно. Затова задачата на пълководеца била правилно да определи действията на армията преди биткат да е започнала. Той трябвало да открие слабите места в линията на противника и да съсредоточи удара имено в този участък. Били познати няколко вида построения според това срещу кой участък от неприятелската линия да бъде насочен ударът:
Главните сили били съсредочени в десния фланг, откъдето бил нанасян основният удар, целящ да пробие фронта на противника:
Алтернативен бил и масираният удар по десния фланг на противника /използван по-рядко, тъй като обикновено римляните предпочитали първия вариант/:
Ако генералът бил достатъчно сигурен в дисциплината и обучеността на войските си, можел да заповяда равномерно настъпление срещу противника:
Когато римляните имали по-малобройна или по-слаба войска за прикритие на фланговете използвали естествени прегради /река, гора/, а цялата налична конница и лека пехота съсредоточавали на другия фланг:
След като строят на врага бивал пробит или той се впускал в бягство, кавалеристите ставали главните действащи лица. При преследването те се разделяли на две големи групи. Едната продължавала да гони и избива бягащите, а другата оставала като резерв, за да предотврати възможна контраатака.
Относно пехотата - да се насърчават войниците вече нямало нужда. Чувствайки плячката те самите тичали напред. Сега задачата на главнокомандващия била умело да ги сдържа, за да не нарушават линията на настъпващата армия. Причината била проста – отстъпващите не трябвало да се окажат обградени. Обграденият и отчаян неприятел би оказал упорита съпротива, което би нарушило бойния ред на легионите и би направило управлението на битката невъзможно, създавайки хаос.Редактирано от Last Roman на 05.12.11 10:33.
| |
|
|
|
Meдицинската служба в римската армия
По времето на Траян /98-117 г./ в римската армия се формира редовна медицинска служба. Преди това воините сами си помагали един на друг, но сега се появили добре обучени и екипирани специалисти. Служителите в младшия медицински персонал се наричали капсарии /от латинското capsa/, понеже носели характерната кръгла кутия с превързочни материали. Тяхната задача била да окажат първа помощ на мястото на битката. Нелекият труд на капсариите бил увековечен на колоната на Траян:
Евакуацията на ранените протичала сдлед приключването на военната операция. В най-близкия град или селище /близо до лагера/ се строяла полева хирургическа сграда, наречена валетудинарий /valetudinarium/, където се помещавали медиците, икономите, инстументариите и обслужващ робски персонал /изпълняващ функциите на съвременните сестри/. Икономите били аналогът на съвременната болнична администрация, а инструментариите /или снабдителите/ отговаряли за хирургическите инструменти, лекарствата, превързочния материал и друго медицинското оборудване.
Към края на 1 век във всички подразделения на римската армия имало професионални военни лекари – medici. Първият фиксиран в изворите военен лекар бил Диоскорид – военен хирург по времето на Нерон.
Началникът на медиците в легиона се наричал medicus legionis. Негови подчинени били medici cohortis, които във всяка кохорта били по четирима. Хирурзите, работещи в болниците /валетудинариите/ се наричали medici vulnerarii /от vulnerare – наранявам/. Във флотата също имало медици – по един на кораб.
Освен това всеки римски воин носел със себе си превързочен материал, за оказване на първа помощ.
Набор и обучение
След реформата на Марий армията станала наемна. Легионната пехота се формирала само от римски граждани, докато помощните войски се състояли от жителите на покорените провинции. След гражданските войни през първи век преди новата ера на всички италийци, живеещи на юг от река По било дадено римско гражданство. Постепенно гражданските права започнали да се даряват на западните провинции /Испания, Южна Галия и т.н./.
Наборът на войската бил вече на доброволен принцип и понеже интересът на римските граждани, желаещи да постъпят на служба не бил особено висок, властите скоро започнали да свикват под знамената жителите на по-романизираните региони /Далмация, Галия/. Така в началото на 2 в. император Адриан заповядал да се приемат в легионите и провинциалите, с което започнала варваризацията на армията. Изгодите от обогатяване по време на война привличали последните повече от римляните. Вероятно през 2 в. около 70% от легионерите били от западните провинции.
Преди да стане легионер доброволецът трябвало да получи препоръка от някой чиновник или член на семейството, намиращ се вече в армията. С този документ доброволецът отивал при "наборната комисия" /probatio/, съставена от офицерите на легиона. Проверявали се не само физическите, но и личните качества на наборника. Подборът бил прецизен, защото мощта на легиона зависела от всеки един войник. Новобранецът /tiron/ трябвало да е с минимален ръст 1,75 см., да разполага с прилична външност и да е физически здрав. Любопитното е, че италийците не се отличавали с висок ръст /средният им ръст бил 165 см./, така че за тях изискванията имали по-особен характер.
След преминалите изпитания новобранецът /най-често на възраст около 18 години/ произнасял клетва /sacramentum/. Тя се отличавала от съвременната с религиозното си значение - била нещо като мистическа връзка между новобранеца и императора. Например клетвата от времената на Калигула гласяла следното:
"Iuramus per Iovem conservatorem et divum Caesarem Augustum et patriam virginem sanctam benevolos nos futuros esse erga Gaium Caesarem Augustum et universam domum eius et amicos iudicaturos, quos ipse elegerit, et hostes, quos ipse censuerit. Vere iurantibus autem nobis bene eveniat, periurantibus vero contra. Si sciens fallo fefellerove, tum me liberosque meos Iuppiter Optimus Maximus ac divus Augustus ceterique omnes di immortales expertem patria incolumitate fortunisque omnibus faxint."
"Кълнем се в името на Юпитер Пазител, божествения Цезар Август и святата дева на отечеството, че ще бъдем доброжелателни към Гай Цезар Август и цялото му семейство и ще смятаме за приятели тези, които той определи, а за врагове - онези, които той определи за такива. На тези, които съблюдават клетвата, нека им се случват хубави неща, а на клетвопрестъпниците - обратното! Ако съзнателно не сдържа клетвата си, сега или в бъдеще, нека Юпитер Всеблаг Всемогъщ, божественият Август и всички останали безсмъртни богове ме лишат от родина, от безопасност и от всяко щастие!"
Пропусналите годишната клетва могли дори да бъдат наказани със смърт. След полагането на клетвата бъдещият войник се записвал в легиона. Тук го разпределяли в някоя центурия, а неговите лични данни се нанасяли в списъците на подразделението. След това започвал изнурителният етап на обучението. Висшето командване, а и императорът стриктно следяли за състоянието на легионите и качеството на обучението.
Първоначално то не било системно, но от началото на 1в. станало задължителен елемент от живота на всеки войник. Докато новобранецът не опознаел дисциплината и начина на водене на бой той не бил допускан в строя. Новобранецът не носел колан и по това се отличавал от останалите войници.
Три пъти месечно легионерите марширували по 30 км. Войниците били обучавани да пазят строя и да извършват най-различни тактически маневри. Именно благодарение на високата строева дисциплина римският легион оставал непобеден на протежението на толкова столетия. Разбира се докато войниците постигнат съвършенство се похабявали доста лозови пръчки.
Легионерите били обучавани да маршируват в два различни ритъма. 'Военната крачка' позволявала да се преодолеят 30 км. за 5 часа по равен терен. 'Удължената крачка' позволявала да се преодоляват над 35 км. за същото време.
Строевото обучение било допълвано от физически упражнения, включващи скокове, бягане, мятане на камъни, борба и плуване. Новобранците се обучавали и на езда. Главното ударение обаче се правило върху построяването на лагера. За тази цел новобранците правели учебни лагери два пъти на ден - сутрин и вечер.
По-късно започвало и обучението с оръжие. Мечът и щитът за тренировки били дървени, но два път по-тежки от стандартните:
Отработвали се удари както с меч, така и с щит. Основата цел при упражненията била при нанасянето на удара дясната незащитена страна на войника да не се изнася прекалено напред. Отработвало се и хвърлянето на пилума.
Следващият етап от обучението на новака се наричал аrmatura. Той получавал меч, един или няколко пилума. Провеждали се двубои между легионерите, като остриетата на мечовете били прикрити с дървени калъфи. Широко се използвал принципа за награда на победителя с двойна порция, а победеният получавал за храна овес вместо зърно. Иосиф Флавий описва упражненията като "безкръвни сражения или кървави тренировки".
След завършването на този етап войниците се разделяли със статуса на новобранци и се вливали в състава на легиона. Въпреки това през останалия си период на военна служба ги чакали все същите упражнения.
Кавалеристите се упражнявали в скокове с препятствия и атака срещу пехотата.
Практиката по обучение била дотолкова характерна черта в римската армия, че дори Сенека отбелязал: "Войниците в мирно време отиват на поход, макар и не срещу враг, насипват валове, изтощават се с ненужна работа, за да им стигнат сили за необходимата...."
Редактирано от Last Roman на 05.12.11 09:13.
| |
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | (покажи всички)
| 
|
|
