|
Битката срещу готите при Адрианопол /Одрин/ на 9 август 378 година е повратна точка в историята на Римската империя. По това време държавата отново е поделена на две части: източната се управлява от Валент, а западната – от племенника му Грациан.
Готските набези срещу империята започват век по-рано. В хода на ежегодните кампании готите съвместно с други източногермански племена проникват чак до Пелопонес и кръстосват надлъж и нашир източната половина на Балканския полуостров. При един от най-опустошителните си походи през 250 г. готите превземат Филипопол /Пловдив/, а на следващата година нанасят тежко поражение на римската армия край Абритус (Разград), в което загива император Деций. Едва през 269 г. император Клавдий II съумява да разгроми страховитите нашественици при Наисус /Ниш/ и временно да прекрати техните набези.
Част от победените готи, които заедно със семействата си са включени в римската армия, други са заселени в Мизия и Тракия. По този начин новите заселници компенсират щетите от собствените си набези и попълват силно разредения брой на местното тракийско население, от което империята събира данъци и войски.
Нови сблъсъци и съответно нови заселвания има по времето на император Константин Велики /323–337/. Тогава за пръв път вестготите стават федерати /военни съюзници/ на Римската империя. В продължение на няколко години 30 000 вестготи участват в строителството на новата столица Константинопол. След поредния военен сблъсък през 332 г. около 300 000 вестготи са заселени в Мизия, Тракия и Мала Скития /Северна Добруджа/
През 366 г. избухва нова война между вестготите и римляните, останала в историята като Първата готска война. Заради нея император Валент пренася своята резиденция в Марцианопол (Девня). В лицето на вестготския предводител Атанарих той среща достоен противник и въпреки че бойните действия се развиват главно в отвъддунавските области, войната не донася решителен успех. През 369 г. Валент и Атанарих подписват мирен договор на един кораб насред Дунав.
Най-масовото проникване на готите на Балканския полуостров става през 376 г., приемана за начало на Великото преселение на народите. Под натиска на хуните, които една година по-рано унищожават остготския племенен съюз, вестготите поискват и получават от доскорошния си противник император Валент разрешение да се заселят в Долна Мизия и Мала Скития като федерати. Опитите на римските власти да преброят новодошлите са безуспешни, тъй като местната администрация се опитва само да извлече лична полза и да се облагодетелства за сметка на новодошлите. Изнудвани, ограбвани, мамени, продавани в робство, вестготите въстават. Под командването на Фритигерн. Набезите им за храна и провизии се пренасят в съседните провинции и застрашават дори околностите на Константинопол .
По това време Валент се намира в Мала Азия, където воюва против персите. Първоначално той подценява вестготската заплаха. Едва на 30 май 378 г., след като се убеждава, че местните войски няма да се справят с бунта, императорът напуска Антиохия, където се намира Главната квартира, и начело на 30–40-хилядна елитна армия поема към Константинопол. Пристигнал в столицата, Валент изпраща авангарда си към Адрианопол. Победата над един изолиран вестготски отряд, който плячкосвал досами града, му дава измамна самоувереност, подхранвана впрочем и от неверните сведения на разузнаването му, според което числеността на противника не надвишава 10 000 души.
В началото на август, когато цялата армия на Валент вече е на лагер пред стените на Адрианопол, при него се явява пратеничество от страна на Фритигерн с молба за мир. Предложението е отхвърлено с надменност, но вестготите печелят ценно време, което им дава възможност да концентрират всички свои отряди, пръснати дотогава за грабеж. В техния лагер, разположен на около 20 километра от града, незабелязано от римляните пристига и един могъщ съюзник – остготско-аланската конница. Неточната преценка за силите на противника и неправилната интерпретация на мирните предложения изиграват лоша шега на Валент. Той обаче допуска и фатална стратегическа грешка. Вместо да дочака легионите на Западната римска империя, които под командването на племенника му Грациан са при Кастра Мартис /Кула/. Грациан се задържа, отблъсквайки нападенията на алеманите и сарматите в Реция и Панония и през това време Валент решава да започне битката само със собствените си сили.
Легионите тръгват на зазоряване на 9 август. Хазната и отличията на императорското достойнство са оставени в Адрианопол заедно с членовете на императорския съвет, а обозът и багажът са настанени близо до стените на града под достатъчна войскова охрана. След изнурителен поход под палещото слънце към два часа след обяд римляните достигат подстъпите на вестготския лагер – укрепление, съставено от подредени в кръг коли, което по-късно ще намери широко приложение в европейската военна история под името „вагенбург“.
Римските пълководци строяват войската, която вече показва явни признаци на умора. Първо е изнесено напред дясното крило на конницата. По-голямата част от пехотата е оставена в негова поддръжка. Лявото крило на конницата, дотогава разтегнато по пътя, е събрано с усилие. Докато то все още се разгръща, Фритигерн отново използва тактическия прийом с предложение за мирни преговори, тъй като основната готска кавалерия не е наблизо.
Недоволен от ниския ранг на пратеничеството, Валент го отпраща с желание за по-високопоставени представители на противника. Той обаче не ги дочаква. Разбирайки, че варварите все пак не искат да се предадат Валент дава сигнал за нападение. Пехотата и кавалерията атакуват лагера и се завързва ожесточено сражение:
В този момент се появява и готската тежка кавалерия, която удря във фланг римската коница на двата фланга. Последната се огъва и отстъпва, като увлича със себе си и резервните части:
След това готските конници атакуват съвместно с лагерните защитници останалите без прикритие легиони и ги хващат в клещи, подобно на това, което прави Ханибал при Кана.
Оттук насетне битката заприличва по-скоро на масово клане. Притискана отвсякъде, без възможност да маневрира, римската пехота е поголовно избита.
Битката при Адрианопол е подробно описана от Амиан Марцелин:
„Когато от всички страни започнали да размахват оръжия и да хвърлят стрели, а Белона (римска богиня на войната), озверена повече от всеки друг път, надувала злокобните тръби за гибел на римляните, нашите отстъпили, но при взаимния ободрителен вик се спрели. Подобно на пожар сражението се усилвало и изпълвало със страх войниците, някои от които се търкаляли, вече пронизани от хвърлените копия и стрели. След това бойните редове се вплели като носове на бойни кораби и блъскайки се взаимно, се люшкали ту напред, ту назад, подобно на вълни.
Лявото крило се доближило чак до самите коли и щяло да напредне отвъд тях, ако някой би му дошъл на помощ. Но изоставено от останалата конница и под натиска на многочисления неприятел, то било притиснато и отхвърлено сякаш от срутване на огромен насип. Тогава, незащитени, пехотните войски се озовали в такъв сгъстен строй, че трудно някой можел да извади меча си или да издърпа ръката си назад. Небето не могло вече да се вижда от облаците прах и отеквало от страхотните викове. Ето защо стрелите и копията, които отвред носели смърт, попадали в целта, тъй като не могли нито да бъдат забелязани предварително, нито пък да бъдат избягнати. Но когато огромните варварски маси се втурнали да унищожават и конете, и хората, и никъде не могло да се отвори място, за да се оттеглят наблъсканите една до друга кохорти, пък и струпването им по-натясно ги лишавало от възможността да излязат извън сражението, тогава нашите войници грабнали с пълно презрение към смъртта мечовете си в ръце и избивали всичко, което им се изпречвало насреща. И взаимните удари със секири от едната и от другата страна разбивали шлемове и ризници. Можело да се види как гордият и разярен варварин с прерязани подколенни жили, с отрязана от меч десница или пък с пронизани гърди свивал бузите си, за да нададе последен вик, и как пред прага на смъртта извръщал свирепия си поглед. Полетата се изпълнили с труповете на взаимно унищожаващите се бойци, които се поваляли на земята, и стенанията на умиращите и тежкоранените навявали голям страх. В тая толкова голяма бъркотия пехотинците, изтощени от умора и напрежение, не разполагали вече нито с телесни, нито с душевни сили, за да обсъдят какво трябва да направят. При това и копията на повечето от тях били изпочупени от постоянните удари. Ето защо само с извадените си мечове те се втурнали всред най-гъстите неприятелски отделения, без да се грижат за живота си, като виждали, че им е отнета всяка друга възможност да излязат от това положение. И понеже краката им се плъзгали по покритата с потоци кръв земя, те полагали всички усилия да не загинат, без да си отмъстят: дотолкова силни духом те отивали срещу напиращия неприятел, че някои загивали и от оръжието на собствените си другари. Най-сетне всичко потънало в черна кръв и накъдето и да се обърнел погледът, виждали се само купища убити, чиито бездушни трупове били тъпкани безпощадно. А слънцето, което вече било отминало Лъва (съзвездието „Лъв“) и отивало към жилището на небесната Девица (съзвездието „Дева“), стояло високо и жарело римляните, които били изтощени от глад и изнемощели от жажда, а също така и обременени от тежките си оръжия. При неудържимия натиск на варварските маси нашите редици най-сетне се огънали и безредно, кой накъдето могъл, се обърнали в бягство – единствена възможност за спасение, която имали в крайното си нещастие“.
Военните последици от битката при Адрианопол ужасяващи. За няколко часа са унищожени 2/3 от войските на Валент. На бойното поле остават 35 трибуни и много други по-нисши военачалници. Самият император намира смъртта си в една вила, обкръжена и опожарена от готите. Само падането на нощта спасява армията на Източната римска империя от поголовно унищожение. Приложената тук за пръв път тактика на светкавична конна атака намира широко приложение във военната история на континента.
Политическите последици от битката обаче далеч надхвърлят нейните военни измерения. Тя бележи поврат във взаимоотношенията между римляните и „варварските“ народи, които напират по границите й. Вестготите са приети със статута на федерати на територията на империята, но като съчетават правото на поданство с вътрешна автономия. Това е своеобразна интеграция, макар и основана не толкова на силата на договора, колкото на правото на меча. В продължение на две десетилетия – като врагове или като съюзници – вестготите стават господари на Балканския полуостров. Тук, в днешните български земи, те правят решителна крачка в политическо си развитие, като се консолидират около кралската власт, олицетворявана от нейния първи представител Аларих. През 410 г. той превзема и плячкосва самия Рим, а през 418 г. вестготите основават първото варварско кралство на територията на Римската империя със столица Тулуза.
Адрианопол слага край на легиона като основна съставна част на римската имперска армия, завладяла територията от Шотландия до Месопотамия. След по-малко от век основната офанзивна част на армията стават тежките конници, предшественици на средновековните рицари.
Редактирано от Lastroman на 15.03.09 18:59.
|
[