Осип Мандельштам / Фен клубове / Древен Рим

ОТ ТРИ ИЛИ ЧЕТИРИ ВЕКА, от Ренесанса до началото на нашето столетие, смъртта на Катон е нещо като сладкиш във френската идеология. Наполеон искал, при това неведнъж, да му четат написаното от Плутарх за смъртта на този достоен мъж, за да не се самоубие самият той.
Но кой е бил този Катон, когото културните французи и днес считат за... гръцки философ? А той съвсем не е бил грък, а римски политик от края на Републиката - повече или по-малко обладан от доктрината на стоицизма. Аз няма сега да резюмирам неговия живот - не е толкова интересен. Ще споделя единствено, че е бил от десния център - смел и винаги готов да закриля и поучава другите. Подробностите от живота му се губят в историята на Републиката. За този момент аз написах пиесата "Гражданската война".
Като гледа надясно, гледа наляво, поглежда нагоре и надолу и вижда само "ужасни неща"... Той избира лагера на Помпей, защото приема, че е "най-малко ужасен". На онези, които го упрекват, че е мълчалив, отвръща: "Ще говоря само когато имам какво да кажа". За лагера на Помпей той има какво да каже: ще критикува, ще предрича катастрофата, ще вярва в каузата, която го защитава, но не и в хората, които я поддържат, а още по-малко в успеха й. "Не вярваше в случайността", пише за него Плутарх. Като е прав за себе си, но прав е и Помпей и това го отчайва. Отдавна е решил, че ще умре, в случай че Цезар победи... Отначало е бил малко притеснен от някои класически аргументи против акта на самоубийството:

1/ Да не го вземат за неудачник в живота.
2/ Да не озадачи близките си.
3/ Удоволствието, което ще достави на "приятелите си".
4/ Днес мнозина се самоубиват. Ще кажат, че е имитирал някого.

Преодолял тези предразсъдъци, той следва римското правило, че не е чак толкова хубаво да умреш от естествена смърт. Префектът Спендиус твърди, че за римляните вече всичко е загубено и няма смисъл да им се дават уроци - никой няма да ги разбере. Затова е по-добре да не изясняваш мотивите за самоубийството си. Дали ги приемаме от природата, дали от нас, самите, тайната и лъжата охраняват портите на Смъртта. Самият Спендиус се самоубива под предлог, че е болен от неизлечима болест, а всъщност го прави, защото не може да се примири, че родината му е в безнадеждно положение. А Катон иска да бъде големият пример. Готов е да умре заради свободата. "Вярвам единствено в мъчениците, които отиват на смърт". Спендиус се самоубива от отчаяние, докато Катон го прави от вяра...

ПОМПЕЙ Е ПОБЕДЕН ВЪВ ФАРСАЛА, побягва и е убит в Египет. Катон - тогава е на 44 години - събира остатъците от Помпеевата армия и стига чак до Тунис. Заедно с Метелус Сципион, тъст на Помпей, победен при Тапсус, той се барикадира в Утика, на север от Картаген, и чака войските на Цезар...
Катон умира при тягостни обстоятелства, в чужд, населен от финикийци град, а те са известни със своята нечестност. Съветът на Тристата мъже е сформиран от римляни - предимно търговци, хора непостоянни във възгледите си, дори непочтени. Офицерите на Помпей, които сега са под неговото командване се боричкат помежду си и направо му пречат. Но благородният Катон ги гледа снизходително...
Той вече е решил да умре - пази се от римските сенатори, които са с него. Трябва да осигури необходимите провизии за града. Обикаля пристанището, наблюдава корабите, контролира товарите. В ситуацията, в която е Катон, един съвременнен човек би избрал експатриацията. Но тогавашният - доста ограничен /не само в размерите си/ - цивилизован свят не го позволява. С изключение може би на няколко града от Гърция и Анатолия / Мала Азия/...Там, все пак, Катон би намерил убежище. Но той не иска да мисли за подобно решение. Ще се прослави чрез самоубийството си. Няма да се реши да избяга. Разбира се, той не помисля, че и двата начина са вид дезертьорство. Да, ще остане доста разочарован, ако му попречат да се самоубие.
Като всеки добър римлянин вечеря с много приятели. Разговаря на философски теми /по римската мода, която е всъщност гръцка!/. Но това е по-скоро размяна на софизми и баналности. След време повечето от сътрапезниците му ще бъдат убити или ще се самоубият. Оттеглил се в своята стая, Катон ще чете "Фаедон". Ще търси причината за безсмъртието на душата. Този мъж, доста смел и благороден, няма да може да намери покой и опора в някой друг текст...
"Фаедон" се счита за един от шедьоврите на човешката мисъл от античността. Смъртта на Сократ всъщност е красива смърт. Щастливи са онези, които умират без угризения и хленч в свещената самота, в която си отиват животните или войниците.
Като повиква робите си, като им нарежда да му донесат меча, който неговият син е скрил. Но слугите се бавят. Първият от тях най-сетне влиза в стаята и получава юмрук от господаря си - от носа му потича кръв. Сцената е неприятна, но доста римска...
Скарва се със сина и приятелите, които се опитват да го разубедят... Накрая му връщат меча. Той го разглежда внимателно. После взема "Фаедон", чете малко от него и заспива. Чуват го как похърква.
Към полунощ изпраща един роб до пристанището, за да се убеди, че там всичко е наред. Робът се връща и докладва, че има беря. Изпраща го отново, за да види дали някой има нужда от помощ. Обикновено сме внимателни към онези, които ще умрат. А и умиращият е внимателен към онези, които ще го надживеят. За него след миг вече няма да съществува никой, но той, Катон, се интересува от хората... Когато "птичките започват да пеят", заспива за няколко мига. Робът се завръща, за да съобщи, че на пристанището всичко е в ред. Тогава Катон се опитва да се прободе в корема с меча. Пада с шум. Хората от къщата се затичват да му помогнат. Още е жив. Лекарят му дава първа помощ. Слугите и робите си оттеглят. Тогава Катон отваря раната, изважда вътрешностите си/!/ и умира.
Зората пуква. Тази сутрин птичките не пеят...
След шест години неговата дъщеря Парция, съпругата на Брут /когато Брут е победен при Филипи/, ще са самоубие, поглъщайки горещи въглени...
Ако в Утика беше под командването на някой генерал, и ако Катон трябваше да изпълнява заповедите му, той сигурно щеше да се откаже от мисълта за смъртта. Той е бил /преди всичко човек на дълга.../
Самоубийството ни предлага бягство от живота, но не може да ни спаси от посмъртната карикатура, от подигравката, от неуважението... Понякога хората са толкова жестоки...
Вярващите не бива да оставят послание след самоубийство - то винаги може да се изопачи.

ПОЧИТАМ САМОУБИЙСТВОТО още от трийсетгодишна възраст. Хората се самоубиват от страх за бъдещето, когато ги заплашва болест, банкрут или старост. Самоубиват се и от уважание към живота, когато собственият им живот започва да губи достойнството или смисъла си. А кое е по-важно: животът или достойнството? Хората се самоубиват без обяснения. Понякога без определен мотив - това е право, изконно право на всеки от нас: да се откажем от света в мига, когато сами пожелаем.
След като си видял добре света, не ти остава нищо друго освен самоубийството или вярата в Бога. Да, но за разлика от нас, християните, римляните са нямали Бога...

Уви, престанаха фишеците! А пък ние, жителите на българската столица, как бяхме се свикнали с тях през оная седмица на тържества. И каква нужда има да лишават столицата от нейната празнична премяна. Оставете триколорните диреци, оставете арките, оставете и флаговете - нека се развяват, нека на тия флагове зелената боя, емблема на надеждата, ни вселява успокоение и ни приспива върху скута на султанското благоволение. Пускайте фишеци, нека техният устрем мами нашите погледи към небесата, нека техният пукот буди съзнанието за нашето величие и зрелост...

Стига вече рабско подражание на Белгия... Па и не остана вече на какво да подражаваме: всичко белгийско е присадено на българска почва. Време е сега да вземем друг, по-велик образец. А какво може да бъде по-величествено и по-привлекателно от Римската империя, особено през първите векове на християнството. И ако се взрем внимателно в пътя, по който сме я подкарали, с радост ще забележим, че май-май не сме далеч от Римската империя. Криво да стоим - право да хортуваме: какво ни дели сега-засега от римляните? Ама ще речете, патриции нямаме. Кое каиш? Патриции ли? Я прочетете някои "Известия от двореца" - ще ви се завие свят от титли, три пъти ще ви се пресече в гърлото, догдето прочетете едно име. Я накарайте някого от Дивотинска околия да ви изговори: "Заведующий еди-коя си част в полка на Нейно-Царско Височество-Принцеса-Клементина-Сакс-Кобург-Готска, Августейшата-Майка-на-Негово-Царско-Височество-Господаря, от генералний щаб подполковник Бонапартов. Например, санким де. На гладно сърце можеш ли го изговори! И кажете после това, че не сме прогресивна нация. Малко ли промени станаха в обществения ни живот: вчерашний Лало Пуюв днес се именува Любомир Дендонов, вчерашната Нъка Фъкюва днес се подписва - ако е грамотна - Надежда Факлинска... Думата ми е, че патриции не липсват у нас.

За да изравним разликата между нас и римляните, не остава освен да увеличим числото на празниците и тържествата. А за това не се изисква кой знай какъв труд. Засега мисля, че е достатъчно от 360 дена в годината да определим 180 дена за тържества. Тъкмо половината. Ний сега имаме 52 неделни дни и 36 царски и нецарски празници; като прибавим най-малко още 30 дена за срещи и изпращания, набират се, кажи-речи, 120 празника в годината. Остава следователно да измислим само още 60 тържества и ето ти тебе Римската империя. не вярвам, че една комисия от благонадеждни хора ще срещне затруднение, ако й възложат да измисли по пет нови празници на месец. Ний като васално княжество можем да усвоим наготово някои официални празници на Отоманската империя, например: тезоименния ден на негово императорско величество султан Абдул Хамид, възшествието на нине благополучно царствующия падишах върху престола на халифите, сетне можем да празнуваме байрама; също така нищо не ни пречи да празнуваме рождените дни на всичките царе на земното кълбо, за да покажем, че ний сме прогресиюща нация. Нека ни хвалят в "Revue d'Orient"...

Загубата не е кой знай какво чудо. Да вземем за пример столицата: в София има 60 000 жители; ако всякой едно на друго изработва на ден по 3 лева за 60 дена прибавени празници, всякой ще се лиши само от 180 лева в годината, или всичко София ще изгуби само 11 000 000 лева. А цялото градско население в нашето мило отечество ще се лиши от 180 000 000 лева в годината. Голяма работа! Разхвърляй ги между селското население и свършено!... Мигар за хатъра на някакъв си презрян метал ще вземам сега да се отказваме от тържествата. Яма йок! За друго за какво има да му мислим: флаговете си ги имаме готови, нека се развяват цяла година; диреците ще ги оставим да стърчат. Само за фишеци ще трябват пари. Но за това нека му мислят австрийците; има да ги скубем сега с по14% мито, ще им одерем кожите с търговския договор. Колкото пари смъкнем от гърба на немците, всичките за фишеци ще ги хвърлим. През ден, през ден илюминации и огнестрои, през ден, през друг паради ще правим; Зоологическата градина може лесно да се превърне в арена за всеобщи тържества, в нея ще се помести цялото столично население. Народното събрание в едно от нощните си заседания може да изкалъпи надве-натри едно допълнение към наказателния закон: който оскърби някой член от народната партия, осъжда се на разтерзание от дивите зверове. Това наказание да се извършва публично в Зоологическата градина; осъдения ще го хвърлят в клетката на лъвовете пред очите на тържествующето столично население и в това време ще свирят музики и ще пукат фишеци.

Търговският договор с Австрия отваря братски границите на България за австро-маджарските търговци и фабриканти; те ще могат сега без никакви предварителни разрешения и формалности да напълнят цялото ни отечество; тъй щото нашите търговци могат отсега нататък да си почиват и да участвуват само в тържествата. Братята маджари ще си имат грижата да въртят вместо тях търговия и да развиват индустрия. Най-сетне стига им толкова на нашите търговци и занаятчии, нека си поотпочинат...

Като се заредят тържествата, на комисиите остава да се погрижат за храната на тържествующия народ и тогава вече никой дявол не ще може да намери разлика между България и Римската империя...

И за храната е лесно: Рим е раздавал хляб на 300 000 гладници, какво струва на българския народ в името на прогреса и народното величие да поддържа 50 000 гладници в София. Останалите 10 000 души, надяваме се, ще имат поне за хляб пари. Ето ти тебе и разрешение на всички социални и економически въпроси: един княз и две комисии! Едната ще раздава хляб, другата ще устройва тържества. Нека му мислят авсрийците... Кой им е крив! Да са мислили, когато са подписвали търговския договор, ха-ха, ха-ха...

Ний сме си добре, ний сме доволни: имаме си конституция, с турците сме приятели - какво ни трябва повече! Упоени от щастие, ние като римските тълпи ще викаме по градските мегдани само:

"Panem et circenses!"...

Алеко Константинов

Hие сме фигури в съня на Бога, които гадаят как той сънува...