Хумор / Контакти / Споделено

Градчето в Нова Англия, където ни изпратиха да служим, беше обхванато от военна треска. Ние, младите току-що произведини офицери от Плецбург бяхме поласкани, когато жителите на града ни канеха в своите домове и ни караха да се чувстваме герои. Имаше любов, овации, война; върховни моменти, редуващи се с веселие и забрава. Най-накрая бях част от живота и в моментите на възбуда открих алкохола.

Забравих предупрежденията и силните предубеждения на близките си към пиенето.

В определеното време отплавахме към “онова място”. Бях много самотен И отново се обърнах към алкохола.

Акостирахме в Англия. Посетих Катедпалата в Уинчестер. Развълнувано бродих наоколо. Вниманието ми бе привлечено от хумористичното стихче, изписано върху стар надгробен камък:

Тук почива един гренадир от Хемпшър,

които намери смъртта си,

докато пиеше студена бира.

Добрият войник никога не е забравен---

загинал било от мускет,

било от чашката.

Зловещо предсказание, но аз не му обърнах внимание.

На двадесет и две години, ветеран от чуждоземните войни, най-накрая се прибрах й дома. Въобразявах си, че съм водач, та нали хората от моята рота ми бяха връчили специален подарък в знак на уважение? Мислех, че талантът ми за ръководене ще ме издигне до върховете на огромни предприятия, които щях да управлявам с твърда ръка..

Преминах през вечерен юридически курс и получих място на следовател в една застрахователна компания. Бях тръгнал по пътя към успеха. Щях да докажа на света, че съм важен човек. Работата ми ме отведе към Уол Стрийт и малко започнах да се интересувам от пазарите. Много хора губеха пари, но някои ставаха много богати. А защо да не бъда аз? Едновременно с правото изучавах икономика и бизнес. Тъй като бях потенциален алкохолик, почти се провалих на курса по право. На един от изпитите бях прекалено пиян, за да мога да мисля или да пиша. Въпреки че все още не пиех непрекъснато, жена ми се тревожеше. Водехме дълги разговори, в които се опитвах да я успокоявам, като казвах, че гениалните мъже са създавали най-добрите си проекти в пияно състояние; че най-добрите постежения на философската мисъл са създадени по този начин.

Докъм края на следването си си дадох сметка, че правото не е за мен. Притегателната сила на Уол Стрийт ми бе въздействала. Водещите финансисти и бизнесмени бяха мои кумири. От това съчетание на алкохол и борсови спекулации започнах да кова оръжието, което един ден щеше да се обърне като бумеранг срещу мен и почти да ме унищожи. Живеейки скромно, жена ми и аз спестихме 1000 долара. Вложих ги в акции, които по това време бяха евтини и не особено популярни. С основание си мислех, че те ще се покачат някой ден. Не успях да убедя моите приятели брокери да ме изпратят да наблюдавам фабриките и предприятията, но жена ми и аз решихме да тръгнем сами. Бях си изградил теорията, че повечето хора губят пари на борсата, защото не познават пазарите. По-късно открих и много други причини за това.

Напуснахме работа и отпътувахме на мотор, чийто кош беше препълнен с палатка, одеала, дрехи за едно преобличане и три огромни тома на един финансов справочник. Приятелите ни смятаха, че трябва да бъдем освидетелствани. Може би бяха прави. Бях спечелил от някои спекулации, така че имахме малко пари, но веднъж работихме цял месец в една ферма, за да не теглим от малкия си капитал. Това беше последния честен труд, извършен от собствените ми ръце за дълъг период от време. За една година пребродихме цялата изсточна част на Съединените щати. В края на годината докладите ми до Уол Стрийт ми осигуриха щатно място и правото да използвам една голяма разплащателна сметка. Правото да взимам самостоятелни решения ми донесе още пари, като печалбата ни през тази година възлезе на няколко хиляди долара.

През следващите няколко години съдбата ми изпрати пари и слава. Бях сполучил. Преценките и идеите ми бяха последвани от мнозина и носеха милиони. Това беше големият бум от края на двадесетте години - всичко кипеше в опиянение.

Пиенето обсебваше и тонизираше живота ми. В скъпите заведения, в които се свиреше джаз, беше шумно. Всички пилееха с хиляди и говореха за милиони. Присмехулниците можеха да се присмиват И да вървят по дяволите. Бях заобиколен от лекомислени приятели.

Пиенето ми се задълбочаваше все повече, като продължаваше през целия ден и почти всяка нощ. Укорите на приятелите ми завършваха с кавги и аз се превърнах във вълк единак. В разкошния ни апартамент се разиграха много неприятни сцени. Нямаше истинска изневяра, защото предаността към жена ми, подпомагана понякога от тежкото пиянство, ме спаси от тази беда.

През 1929 се запалих по голфа. Веднага заминахме за провинцията, за да може жена ми да ръкопляска, докато се опитвах да задмина Уолтър Хеигун. Алкохолът ме победи много преди да успея да достигна Уолтър. Сутрин ръцете ми трепереха. Голфът ми даваше възможност да пия всеки ден и всяка нощ. Беше приятно да се мотая из изключителното игрище, пред което толкова много се прекланях като хлапе. Придобих безупречния загар на преуспяващите. Местния банкер ме гледаше как размахвам тлъсти чекове с насмешлив скептицизъм.

Внезапно през октомври 1929 адът се отвори под Ню Йоркската борса. След един от тези ужасни дни се довлякох от един бар до една кантора в борсата. Беше осем часа - пет часа след затварянето на борсата. Телеграфът все още работеше. Втренчих се в парченце от лентата, на кото пишеше ХУЗ-32. Сутринта беше 52. Бях разорен, така както и много мои приятели. Вестниците пишеха за мъже, самоубили се скачайки от кулите на Големите пари. Това ме отврати. Аз не бих скочил. Върнах се обратно в бара. Пиятелите ми бяха изгубили за няколко часа няколко милиона - е, и какво от това? И утре бе ден. Колкото повече пиех, толкова повече се възвръщаше старата решимост да победя.

На следващия ден се обадих по телефона не един птиятел в Монреал. Бяха му останали доста пари и беше на мнение, че е по-добре за мен, ако отида в Канада. През следващата пролет живеехме както по-рано. Чуствах се като Наполеон, завърнал се от Елба. Не се страхувах от Св. Елена! Но пиенето отново ме победи и моят щедър приятел трябваше да ме изостави. Този път бяхме окончателно съсипани.

Отидохме да живеем при родителите на жена ми. Намерих си работа; след една кавга с таксиметров шофуор я загубих. За щастие никoй не можеше да предположи, че през следващите пет години нямаше да имам истинска работа и че щях да пия непрекъснато. Жена ми започна да работи в един универсален магазин и когато се пребираше смазана от умора, ме намираше пиян. Превърнах се в нежелан навлек на борсата.

Алкохолът престана да бъде лукс - превърна се в необходимост. Долнопробен джин, две бутилки дневно, често и три, се превърнаха в ежедневие. Понякога някоя дребна сделка ми носеше по няколкостотин долара и успявах да платя дълговете си в баровете и магазините. Това продължи безконечно и започнах да се будя много рано, като треперех неудържимо. Трябваше да изпия чашка джин и половин дузина бири, за да успея да хапна нещо за закуска. и въпреки това все още си мислех, че мога да контролирам полужението, а имаше и периоди на трезвост, които възкресяваха надеждите на жена ми.

Постепенно нещата се влошиха. Къщата бе иззета от притежателя на ипотеката, тъща ми умря, а тъст ми и жена ми се разболяха.

След това ми се предостави възможност за печеливша сделка. Акциите се котираха ниско през 1932 и бях успял да намеря куповачи. Щях да получа щедър дял от печалбите. След това влязох в страшен запой и тази възможност бе провалена.

Събудих се. Трябваше да престана. Разбрах, че не трябва да пия дори и глътка. Трябваше да престана завинаги. Преди това бях давал много сладки обещания, но жена ми обнадеждена забеляза, че този път се готвех да ги изпълня. Точно такива намерения имах.

Скоро след това се прибрах в къщи пиян. Не бях се съпротивлявал. Къде отидоха добрите ми намерения? Просто не знаех. Дори не се бях замислил. Някои беше сложил чаша пред мене и аз я изпих. Луд ли бях? Сигурно беше така, след като до такава степен ми липсваше способност да предвидя последствията.

Поднових решението си и опитах пак. Измина известно време и увереността бе изместена от самонадеяност. Гледах пренебрежително на фабриките за алкохолни напитки. Сега нищо не можеше да ме уплаши! Един ден влязох в едно кафене, за да се обадя по телефона. Само след секунди вече чуках по бара и си поръчвах пиене, като се питах как се случи това. Когато уискито започна да ме опиянява си казах, че следващия път ще се справя по-добре, но сега мога да си позволя да се напия. И се напих.

Не мога да забравя угризенията на съвестта, ужаса и безнадеждността, които ме връхлетяха на следващия ден. Бях загъбил смелостта да се боря. Мозъкът ми бе трескав и имах ужасно предчувствие за връхлитаща беда. Не смеех да прекося улицата, защото се страхувах, че ще ми стане лошо и ще ме бутне някои ранен камион, защото едва се развиделяваше. В едно денонощно заведение се сдобих с дузина бири. Най-накрая изтерзаните ми нерви се успокоиха. От един сутрешен вестник разбрах, че акциите отново са отишли по дяволите. Е добре, и аз бях тръгнал натам. Борсата щеше да се оправи, но не и аз. Това беше ужасна мисъл. Дали да не се самоубия? Не, не сега. После мислите ми се замъглиха. Джин щеше да ми помогне. И така, две бутилки и всичко потъна в забрава.

Умът и тялото са удивителни механизми, след като моите издържаха на тази агония в продължение на още две години. Понякога крадях от тънкото портмоне на жена ми, когато ме връхлитаха сутрешните ужаси и безумия. Отново се олюлявах пред някои отворен прозорец или пред домашната аптечка, в която имаше отрова, като се проклинах, че съм страхливец. Търсейки спасение, с жена ми бягахме от град към село и обратно. След това дойде онази нощ, през която физическият и душевен тормоз бяха толкоз ужасни, че се уплаших да не разбия прозореца и да не скоча долу. По някакъв начин успях да довлека дюшека си до по-долен етаж, за да не се метна. Дойде лекар и ми предписа силно успокоително. На следващия ден пиех едновременно джин и успокоителното. От тази комбинация загъбих човешкия си облик. Хората се страхуваха, че ще полудея, и аз се страхувах. Когато пиех, почти не можех да се храня и бях двадесет килограма под нормата.

Зет ми е лекар и благодарение на неговата добрина и тази на майка ми ме приеха във водеща за страната клиника за душевно и физическо възстановяване на алкохолици. Под влияние на т.нар. лечение с беладона умът ми се избистри. Хидротерапията и умерените упражнения ми помогнаха много. Най-доброто нещо бе, че се запознах с един любезен лекар, които ми обясни, че макар и да съм егоист и глупак, съм тежко болен човек, както телесно, така и душевно.

Почувствах известно облекчение, когато разбрах, че волята на алкохолиците е учудващо отслабена спрямо алкохола, въпреки че остава силна в други отношения. Неописуемото ми поведение при наличието на отчаяно желание да спра да пия намираше обяснение. Сега, когато разбирах самия себе си, отново се обнадеждих. За три или четири месеца всичко бе прекрасно. Отивах редовно до града и дори спечелих малко пари. Явно това беше отговорът - да опознаеш себе си.

Но всъщност не това беше отговорът, защото настъпи ужасният ден, когато отново пих. Кривата на увреждане на моето духовно и телесно здраве падаше като ски шанца. След известно време отново постъпих в болницата. Струваше ми се, че идва краят, че завесата пада. Бяха казали на моята уморена и отчаяна жена, че ще умра от сърдечна недостатъчност по време на делириум тременс или че до една година ще направя мозъчна едема. Скоро трябваше да ме остави в ръцете на гробарите или в приют за душевно болни.

Не беше необходимо да ми казват това. И сам го знаех и почти приветствах тази мисъл. Това бе разрушителен удар за моята гордост. Аз, които имах толкова високо мнение за себе си и за собствената си способност да превъзмогвам препятствия, най-накрая бях притиснат в ъгъла. Сега щях да пропадна в мрака, щях да се пресъединя към безконечната върволица на пиянците, които вървяха към дъното. Помислих за горката си жена. Все пак имахме и щастливи моменти. Какво не бих дал, за да оправя нещата. Но вече всичко бе свършило.

Няма думи, за да опиша самотата и отчаянието, с които се сблъсках в блатото на самосъжалението. Бях обкръжен от плаващи пясъци. Бях се сблъскал със силен противник. Бях победен. Алкохолът бе мой господар.

Излязох от болницата треперещ, прекършен човек. Страхът ме отрезви за кратко време. След това дойде коварната лудост на първата глътка и в деня на годишнината от Примирието, 1934, започнах да пия отново. Всички се примириха с мисълта, че трябва да бъда затворен някъде или че скоро ще стигна до злочест край. Колко е тъмно точно преди изгрева! Всъщност това бе началото на последния ми запой. Много скоро щях да бъда изстрелян в това, което наричам четвъртото измерение на съществуванието. Щях да позная щастието, спокойствието и смисъла на един нов живот, които става все по-чудесен.

В края на онзи мрачен ноември седях в кухнята и пиех. Мислех си с известно удоволствие, че бях скрил в къщата достатъчно джин за през нощта и следващия ден. Жена ми беше на работа. Чудех се дали ще посмея да скрия пълна бутилка с джин до леглото ни. Щях да имам нужда от нея преди да съмне.

Размишленията ми бяха прекъснати от телефона. Бодрият глас на един стар съученик ме попита дали може да дойде. Той беше трезвен. Не беше идвал в Ню Йорк в такова състояние от години. Бях смаян. Носеха се слухове, че е осъден поради алкохолно безумие. Чудех се как е успял да избяга. Разбира се, щяхме да вечеряме и след това открито да си пийнем двамата. Без да ме е грижа за неговото благополучие, аз се опитвах единствено да възкреся духа на миналите дни. Преди години бяхме наели самолет, за да довършим пиенето си. Пристигането му наподобаваше оазис в мрачната пустиня на безмислието. Точно така -- оазис! Така разсъждават пияниците.

Вратата се отвори и аз го видях -- сияещ, със свеж тен на лицето. Имаше нещо в очите му. Беше необяснимо променен. Какво се бе случило?

Побутнах една чаша през масата. Той отказа. Разочарован, но любопитен, аз се почудих какво му се е случило. Не приличаше на себе си.

“Хайде, какво има?”, попитах аз.

Той ме гледаше право в очите. Простичко, но с усмивка, ми каза: “Сдобих се с религия.”

Бях ужасен. Значи това било -- миналото лято полудял от алкохола, а сега, както изглежда, се беше чалнал по религията. Имаше странен блясък в очите му. Да, старата пушка действително бе обхванат от треска. Но нека да му е харлия, нека проповядва. Освен това моят джин щеше да трае по-дълго от неговата проповед.

Той обаче не ми прочете никаква проповед. Съвсем делово ми разказа, че двама мъже се появили в съда и убедили съдията да отмени присъдата му. Разказали му за една простичка религиозна идея и за практическа програма на действие. Това се случило преди два месеца и резултатът беше очевиден. Програмата действаше!

Беше дошъл, за да сподели своя опит с мен - ако исках. Бях шокиран, но ми бе интересно. Трябваше да се заинтересувам, защото бях в безнадеждно положение.

Той говори в продължение на часове. В паметта ми изникнаха спомени от детството. Почти чувах гласа на проповедника, като седях в тихите неделни дни там горе, на хълма; виждах как ми предлагат да дам обет за трезвеност, които така и никога не подписах; спомнях си добродушното презрение на дядо ми към някои свещенници и техните деяния; твърдото му убеждение, че в небесните сфери звучи музика, но че проповедникът няма право да му казва как трябва да я слуша; смелоста му да говори за тези неща точно преди да умре - всички тези спомени възкръснаха от миналото. Беше ми трудно да преглъщам.

Онзи ден по време на войната, когато бях в старата катедрала на Уйнчестер, отново изникнаха в паметта ми.

Открай време вярвах в по-виша от мене Сила. Често бях мислил за тези неща. Не бях атеист. Много малко хора са наистина атеисти, защото това означава да храниш сляпа вяра в странното предположение, че вселената е произлязъла от нищо и че безцелно се стреми към никъде. Моите интелектуални герои, химиците, астрономите, дори хората, които се занимаваха с въпросите на еволюцията, предполагаха, че в основата на мирозданието има дълбок смисъл и ритъм. Как биха могли да съществъват толкова точки и необорими закони, ако не съществуваше разум? Просто трябваше да вярвам в Духа на Вселената, които не познаваше граници във времето и пространството. Но бях стигнал само до там.

Тука се разделях със световните религии и техните свещеници. Когато говореха за моя личен Бог, въплъщение на любовта, всемогъществото и смисъла на живота, аз се дразнех и ума ми се затваряше пред подобни теории.

Признавах, че Христос е съществувал и че бил велик човек. Намирах моралното му учение за превъзходно. За себе си приемах онези части от него, които ми бяха удобни и не бяха прекалено трудни; останалото пренебрегвах.

Религиозните войни, гоненията и увъртанията, които бяха предизвикани от религиозните спорове, ме отвращаваха. Искрено се съмнявах дали като цяло религиите на човечеството са допринесли нещо добро. Съдейки по това, което бях видял в Европа и след това, силата на Бог в човешките дела бе незначителна, а човешкото братство бе една мрачна шега. Ако Дяволът съществъваше, то той владееше Вселената и без съмнение господствуваше над мене.

Но моят приятел седеше пред мене и ясно заяви, че Бог е направил за него това, което самият той не е успял да постигне. Човешката му воля се бе провалила. Лекарите го бяха обявили за неизличим случай. Обществото имаше намерение да го постави между четири стени. Така както и аз, той бе признал, че е напълно победен. След това наистина бе възкръснал от смъртта, като се бе издигнал внезапно от дъното до един живот, които бе по-добър от всичко, което бе познавал до тогава.

Нима тази сила идваше от самия него? Очевидно не беше така. В него нямаше повече сила, отколкото в мен в този момент, а аз нямах никаква сила.

Това ме срази. Започнах да мисля, че вярващите все пак имат право. Имаше нещо в човешкото сърце, което бе извършило невъзможното. В този момент преразгледах изцяло възгледите си относно чудесата. Миналото нямаше значение; право пред мен, от другата страна на кухненската маса, седеше истинско чудо. То ми носеше добри вести.

Видях, че моят приятел е не само вътрешно променен. Той си бе създал нова основа. Корените му се бяха закрепили за нова почва.

Въпреки че моят приятел бе жив пример, в мен се таяха останките от предишните ми предубеждения. Думата Бог все още предизвикваше известна антипатия. Когато бе споменато, че може би с Бог мога да вляза в личен конакт, това усещане се усили. Не ми допадаше тази идея. Можех да приема идеята за Съзидателен Разум, Всемирен Разум или Дух на Природата, но се съпротивлявах срещу идеята за Владика на Небесата, колкото и любвеобвилен да беше той. По-късно говорих с много хора, които приемаха нещата по същия начин.

Приятелят ми предложи нещо, което в този момент ми се стори съвсем необичайно. Той каза: “Защо не възприемеш свое собствено схващане за Бог?”

Това изявление ме разтърси. То стопи ледената интелектуална планина, в чиято сянка бях живял и треперил толкова много години. Най-накрая достигнах до слънцето.

Просто трябваше да пожелая да повярвам в сила, по-висша от мен. За да започна, не се искаше нищо друго. Видях, че израстването може да започне от тази точка. Върху основата на пълното желание можех да изградя това, което открих в приятелят си. Щях ли да имам тази воля? Разбира се, че щях да я имам!

По този начин се убедих, че Бог се интересува от нас, човешките същества, когато ние Го искаме достатъчно силно. Най-накрая видях, почуствах, повярвах. Завесата на гордостта и предубеждението падна от очите ми. Видях един нов свят.

Истинското значение на моето изживяване в Катедралата се разкри пред мен. За кратък момент бях изпитал нужда и пожелах Бога. Изпитах смирено желание Той да дойде при мен - и Той дойде. Но скоро усещането за Неговото присъствие бе изтласкано от светската суета, която се таеше преди всичко в мен. И така продължи и по-нататък. Колко сляп бях!

В болницата ме освободиха от алкохола за последен път. Лечението се налагаше, защото показвах признаци на делириум тременс.

Тогава аз смирено предложих себе си на Бог, така както тогава Го разбирах, да направи с мен това, което намери за добре. Без никакви задръжки се поставих под Неговото ръководство и се оставих на Неговите грижи. Признах за първи път, че самият аз не представлявам нищо, че без Него съм загубен. Безмилостно се изправих срещу греховете си и пожелах моят новооткрит Приятел да ги отстрани изцяло. От тогава не съм пил.

Моят съученик дойде да ме посети и аз го запознах подробно с проблемите и недостатъците си. Направихме списък на хората, които бях наранил или спрямо които изпитвах неприязън. Изразих пълната си готовност да се срещна с тези хора и да призная грешките си. Никога нямаше да ги критикувам. Трябваше да направя всичко, което ми бе по силите, за да поправя грешките си.

Трябваше да изпитам новия си начин на мислене, в които Бог бе осъзнат. По този начин здравомислието щеше да се превърне в необичаен начин на мислене. Когато имах съмнения, трябваше да стоя спокойно и да моля да ми бъде посочен пътят и да ми бъде дадена сила, за да се справя с проблемите си така, както Той би искал. Никога не трябваше да искам нещо за себе си, освен ако това не носеше полза за другите. Само тогава можех да очаквам да получа нещо. и щеше да ми бъде дадено много.

Приятелят ми обеща, че когато направя всичко това, ще встъпя в нови взаимоотношение със Създателя си; че ще притежавам всички елементи на един начин на живот, които да отговаря на всичките ми проблеми. Основните изисквания, за да го постигна, бяха вярата в силата на Бог и достатъчно желание, честност и смирение, за да въведа и поддържам новия ред в живота си.

Просто, но не и лесно - за това трябваше да бъде платена определена цена. Трябваше да разруша егоцентризма си. Трябваше да се обръщам за всичко към Отеца на Светлината, който стои над всички нас.

Това бяха революционни и драстични предложения, но в момента, когато напълно ги приех, ефектът им наподобяваше електрически шок. Изпитах чувство на победа, последвано от такова спокойствие и ведрина, каквито дотогава не бях познавал. Бях изпълнен със сигурност. Чувствах се издигнат, като че ли силният, чист вятър на върха на планината издухваше всичко лошо. Бог достига до повечето хора постепенно, но Неговото върху мен бе внезапно и пълно.

За момент изпаднах в паника и повиках моя приятел лекаря, за да го попитам дали все още съм с ума си. Той с удивление ме слушаше, докато говорех.

Най-накрая поклати глава и каза: “С теб се е случило нещо, което аз не разбирам. Но по-добре се придържай към него. Каквото и да е, то е по-добро от това, което беше преди”. Добрият доктор сега вижда много хора, които минават по същия път. Той знае, че нашият опит е реалност.

Докато лежах в болницата, ми мина мисълта, че има хиляди безнадежни алкохолици, който може би щяха да бъдат щастливи да получат това, което ми бе дарено. Може би можех да помогна на някои от тях. От своя страна те щяха да работят с други.

Приятелят ми бе подчертал, че е абсолютно необходимо да прилагам тези принципи във всичките си дела. Особено важно бе да работя с други така, както той бе работил с мен. Той казваше, че вярата без дела е мъртва. Колко вярно бе това за алкохолика! Защото ако един алкохолик не усъвършенства и разширява духовния си живот като работи и се жертва за другите, той не би могъл да преживее бъдещите изпитания и житейски затруднения. Ако не действува, той сигурно отново ще започне да пие, а ако пие, със сигурност ще загине. Тогава вярата наистина ще загине. С нас нещата стоят точно така.

Жена ми и аз се отдадохме с ентусиазъм на идеята да помагаме на други алкохолици да намерят отговор за проблемите си. Моментът беше много подходящ, защото старите ми делови партньори се отнасяха към мен скептично в продължение на година и половина и през този период аз имах много малко работа. По това време не бях много добре и ме заливаха вълни на самосъжаление и чуство на обида. Това понякога почти ме довеждаше до пиене, но аз скоро открих, че когато нищо друго не помагаше, работата с друг алкохолик успяваше да спаси този ден. Много пъти в отчаянието си отивах до старата си болница. След като поговорех на някой човек там, се усещах невероятно приповдигнат и стъпвах на краката си. Това е рецептата, която помага в тръдни минути.

Започнахме да се сдобиваме с много нови приятели и между нас се зароди братство, сплотявано от чудесното чувство за принадлежност. Ние наистина се радваме на живота, дори в моменти на напражение и трудности. Видях стотици семейства да правят първите си крачки по пътя, които наистина води нанякъде; видях най-невъзможните семейни ситуации да се оправят; видях как изчезват горчивината и озлоблението. Видях мъже да излизат от психиатричните клиники и да заемат отново достойно място в семействата си и обкръжението си. Бизнесмени и професионалисти отново си възвръщаха репутацията. Едва ли има някаква форма на неприятности и трагедии, които да не са преодолени от нас. В един западен град и неговите околности има около хиляда като нас и семействата ни. Ние често се срещаме, за да могат новодошлите да намерят братството, което търсят. На тези непринудени срещи могат да се видят от 50 до 200 човека. Ние израстваме по брой и по сила. *

Пиещият алкохолик не е привликателна фигура. Работата ни с тях е понякога изнурителна, комична или трагична. Един нещастник се самоуби в моя дом. Той не можеше или не искаше да приеме нашия начин на живот.

И все пак в нашата работа има много веселие. Предполагам, че някои хора могат да бъдат шокирани от това, че привидно се занимаваме със земни дела и сме неуместно весели. Но под повърхността има едно страшно откровение. Вярата трябва да действува денонощно във и чрез нас или всички ще загинем.

Повечето от нас смятат, че е излишно да търсим повече Утопията. Мечтаната земя е пред нас - точно тук и сега. Всеки ден простичките думи на моя приятел, произнесени в нашата кухня, се умножават и разпространяват в разширяващ се кръг, носещ мир на земята и добра воля на хората.

Bill W, съосновател на АА,

починал на 24 Януари 1971 г.

По-добре анонимен алкохолик, отколкото известен пияница!