Здравейте, ще ми се да попитам дали някой не би споделил мнения/наблюдения относно хумора, иронията и несериозното поведение като стратегия за социален престиж в БГ. Съгласни ли сте, че има такова нещо и ако да, как виждате факторите, които го пораждат, подклаждат и изискват, абе въобще каква е социалната функция на това да си несериозен и стратегически весел/забавен в БГ? Искам да кажа, че мненията ви ще ми помогнат много в работата ми, така че изказвайте :)

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Защо в БГ? Мислиш, че това е специфично бг стратегия, ли? Хумор, ирония, несериозно поведение са доста различни неща, за да ги поставяш в общ кюп и доста всекидневни употреби в същото време, мн е важно да дефинираш какво разбираш. И ако искаш сериозни мнения, а не просто правиш анкета тип вестникарска, конструирай по-задьлбочен вьпрос, плс. Не се заяждам, искам да помогна, но ме боли гърбът и сьм малко кисела.

мисля, че си хванала нещо. Аз мисля, че е "стратегия", често използвана от "тийнейджърите" (ако можем да говорим така общо) и е свързана с разбирането, че откритото заемане на определена позиция по "голяма тема" е непрестижно, смешно и неадекватно. То би изразявало причастност към някакви ценности, които от гледна точка на младежите (и не само на тях) са компрометирани, неавтентични и просто фалшиви. Ако говориш за такива неща ставаш "чувствителен" В същото време всеки има мнение. В определен смисъл компрометираността на официалните "големи теми" компрометира самото изразяване на разбирания. Ироничното говорене дава въэможност коментирайки-иронизирайки да изразиш косвено позиция, без да рискуваш престижа си.

Мисля, че е свързано с трайната социалистическа, а вече постсоциалистическа нагласа, че публичното е фалшиво и е непрестижно да се коментира.

харесва ми и съм съгласен с това обяснение. Смятам все пак, че то е несправедливо ограничено само до тийнейджърите, а пък относно последното изречение-каузално допускане невярно.
Освен да постулираме възрастови различия в прилагането на тук обсъжданата "стратегия", уместно би било да прокараме и граници между различните социални сцени или полета, в зависимост от които агенти от една и съща възрастова и образователна/трудова група прилагат различни комуникативни стратегии за престиж. Така например служителя в държавна институция ще е по-склонен да допълва говоренето си с колегите с иронично-неглижиращи елементи по-скоро в почивките и извън работно време, отколкото в работно време, особено в присъствието на клиенти и/или външни на неговото неосредствено офис обкръжение административни кадри. Това не значи, че целта на тези иронични елементи е извън кариерна и извън стратегиите за увеличаване на професионалния престиж. Сега нямам обективни показатели за разликите в степените на употреба на иронията в този смисъл между Бг и някои западни страни, а тъкмо това беше основното питане на розовия колега.

По отношение на втората ми забележка - не ми се струва еднозначно убедително допускането на пряка връзка между вредните (пост)социалистически рецидиви и комуникативните нагласи на българите. Най-многото да им припишем ролята на подсилващ фактор. Съвсем илюстративно: младежката реакция срещу официозната скучновато сериозна публичност (на формите на живо общуване) е доста универсално явление; дори радикалните фешън форми на субкултурно снизяване и "разпасване" на разговорната стилистика са доста по отчетливи в американските тв-продукции, отколкото реално могат да възпроизведат бг-подражателчетата.
Смятам, че повечето, обучаващи се в "сериозни" у-ща пубери, все пак правят и демонстрират разликата между различните полета за (не)изява на духовитостта си.
Все пак и аз бих се ангажирал с едно спекулативно допускане - поради спецификата на социализацията изтояноевропейските подрастващи, често учителката с готовност приема ролята на снизходителната (следователно насърчаващата) майка спрямо "симпатичният непослушко" или казано по-перверзно - "палавник". Може би тук трябва да се търси една от културалните разлики с, да речем, западните им колеги, които като че ли са по-съвестни в спазването на професионалния ангажимент за емотивна индиферентност.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от блa_блa_блa на 20.10.05 19:16.

знаерш ли, идеята за хумора като стратегия ми се струва малко неподходяща.
най-малкото като изказ. хуморът е може да бъде определен като качество или дори талант, но като стратегия е малко пресилено. смехът е едно от най-съществените неща които ни правят хора, но хуморът който лежи в основата му едва ли може да бъде прилаган като стратегия. рабира се има модели на поведение основани в голяма степен на хумора, но тях могат да си ги позволят ограничен брой хора. така или иначе идеята да си забавен е рпивлекателна поради факта че смехът почти винаги провокира позитивно отношение което кореспондира с идеята ти за социален престиж. не мога да не маркирам неправилната употреба на понятието "социален престиж" според мен. все пак ако дефинираш по-ниски възрастои граници бих могъл и да се съглася в известна степен.
иронията според мен не участва в моделите на поведение целящи повишаване на престижа на индивида в обществото. тази роля може да бъде отдадена на цинизма, но той предполага известна надстройка на чувството за хумор което комплицира още повече евентуалният модел на поведение и го прави още по-трудно приложим.
за "несериозността" и "стратегическата веселост" са производни. предишните коментатори умело са отбелязали мястото им в поведението на тинейджърите, но това все пак е ограничаване на съвкупността.
нямам време да се разпростирам сега. ако решиш - cha@mail.bg
успех.

Мисля, че темата за хуомора може да бъде отделена от другите изброени, защото тя сама по себе си е доста важна. Хуморът не може да бъде стратегия, защото той се е превърнал в изискване към много сфери от обществения живот. Ще спомена само рекламата, която използва забавното като вратичка към умовете на аудиторията. Това означава, че смешното е на мода и, разбира се, че е свързано със съвремените хедонистичните нагласи.

Аз лично бих ги обединил като по нестандартни ,и ако умееш да подбираш кое точно ти трябва в дадена ситуация мисля че успехут ще е на лице.Все пак всеки обича да е весел да му е хубаво и какво ще си избере някои като буреносен облак да го трови не мисля какъвто и специалист да е.Това е хубава стратегия и според мен това да имаш мнение по даден въпрос не значи автоматично отричане на тези тактики все пак социологията е интересна наука колкото социолози толкова и мнения.

Нали сме съгласни, че смешното е социална конвенция.
Иронията също.
И двете могат могат да бъдат използвани като стратегии за трупане на капитал (символен) и се използват и това не е нито географски, нито етнически, нито вьзрастово ограничено.
Това, което би могло да варира, според мен от култура до култура, са дефинициите им и ситуациите, в които се актуализират.
Другото ми прилича на говорене от позицията на наранен.

Мисля , че престижното поведение не може да се гради само на ирония, но иронята успешно може да се впише в рамките на цялостното поведение за изграждане на престиж. Мисля , че у нас има една специфична особеност на културата , която прави ироничното поведение престижно: българинът въпреки че е крайно наивен е в същото време демонстративно скептичен, тъй като ако прояви ентусиазъм, при негативен резултат ще бъде застрашена една от най-големите му ценности - самомнението му , че е по умен и по - тарикат от другите, другите моментално ще го определят като глупак и аджамия. Тъй като тази ценност е една от доминиращите, то скептецизмът е задължителен и демонстративен. Именно скептицизма и липсата на ентусиазъм могат много добре да бъдат демонстрирани чрез иронично поведение, без разбира се да се прекалява и стига до негативизиъм и обиди, които да настроят другите срещу иронизиращия.

Много ме е страх от такива обобщавания. Според мен никой уважаващ себе си социален изследовател не би трябвало да си позволява да говори за " българина по принцип" или каквато и да било друга генерализация. Няма такова животно като "българинът', "датчаниньт" и т.н. Иначе всичко заприличва на вулгарнонаучни приказки за национален характер, народопсихология и тръпки ме побиват.

Бих се съгласила, че иронията може да се използва като стратегия за престиж от членовете на дадена група (по-конкретна), класа (?) и т.н. За мен иронията като стратегия на престиж е много по-характерна за нас социолозите (или за някои от нас), например.

Друг е въпросът за легитимността на тази стратегия? (за признаването й като легитимна от останалите, т.е. ако не я признават, тя не би могла да води и до престиж, защото конвенциите за престижност ще са различни).

П.С. Не твърдя, че няма култури, в които мястото на иронията е по-привилигеровано и че е невъзможно, и нашата (коя?) да е такава. Но ако е така, това не трябва да се превръща в атака, а в 'плътно описателство'