Re: Разказ / Градове / Русе

При това, мой.

Стадион «България»

Добър ден, драги зрители! Добре дошли на стадион «България». Теренът е с големина 111 000 квадратни километра. Съоръжението разполага с осем и половина милиона седящи места. Времето за игра е наше, когато му дойде, но никога не стига едно полувреме от 45 години. С получаването на българско гражданство, вие получавате място на един от най-безопасните балкански стадиони в наши дни. А как може да получите българско гражданство? По закон вие придобивате българско гражданство по ако един от вашите родители е български гражданин, с натурализация или ако случайно сте се родили на наш терен без ни вест, ни кост мама и татко. Тогава знайте, че късметът ви е изиграл сравнително нелоша шега. Ами ако се бяхте родили на стадион «Судан»?
Публиката по съседните стадиони е много бурна и темпераментна, поради което често пъти се стига до сблъсъци между агитките. Запалянковците хвърлят фойерверки, които взривяват цели сектори. По тези стадиони често футболът отсъства, за сметка на войната. На нашия стадион това е история. Останаха само едни едри момчета в агитките. Те обичат да се бият с полицаите по време на мач. Обичат да се бият и с противниковата публика. Понякога и помежду си. Тук-там гръмва по някоя бомбичка или ракета. Взрив! Някой остава без крак или ръка, а на други душите им отлитат към вечните игрални полета, но няма нищо страшно, това го има по всички демократични стадиони. След като станахте български гражданин, вие сте част от великата българската публика. Имате право по време на мач: да люпите семки, да викате, да свирите, да псувате и да плюете. Освен това имате право на вода, въздух и тоалетна. През първите 10 години от мача се чоплят слънчогледови или тиквени печени семки. Ако до петнайстата година все още не е паднал гол, по старите кибици ще се ориентирате кого да псувате. А именно: съдията, полицаите, футболистите, треньорите, президентите и разбира се не на последно място цялата им фамилия до което коляно е възможно да се сетите.
Правило номер едно, драги зрители: Не очаквайте честно и обективно съдийство. Съдията свири педесет на педесет само в книгите. Това е истинския живот. Набийте си тази мисъл в главата. Съдията свири на този, който му е поръчал музиката. А обикновено поръчващия е някъде между вас. Между теб гражданино Иванов и теб гражданино Петров. Да, между вас. Предварително знае резултата. Заложил е много пари. И ще спечели. Само да свърши този цирк. Иначе на мач - като на мач. На родния стадион «България» както винаги сеира е пълен. Съдията е клоун в черни дрехи. Противниковият отбор го гони по игрището, за да го набие. (Така и така са паднали, поне да го набият). Треньорът на гостите си скубе косите и снове нервно по пистата, той ръкомаха и крещи, като диригент на оркестър, който не може да свири. Президентът си тръгва демонстративно преди края на цирка. Чуват се викове от публиката «Мафия, мафия!». Но кой го е грижа. Ти на кого викаш мафия бе! Я ела тука!
След мача, пред телевизионните камери свикналия вече със срама треньор на загубилия срещата отбор дава изявление: »Момчетата дадоха всичко от себе си, но съдията ограби труда им. Изпуснахме няколко чисти положения за гол.» След което следват няколко цензурирани реда по адрес на съдията.
Правило второ: Не очаквайте от играчите да играят за честта на отбора. Независимо дали екипът е жълт, червен, син или оранжев. Те са професионалисти и играят за пари. Затова че играят, те получават огромни заплати, премии, къщи, коли, апартаменти, джиесеми, безплатни маркови дрехи, храна и медицинско обслужване, известни са, имат известни приятели и излизат с манекенките от списанията. От тях се иска само да играят според правилата на президента.Те имат всичко, за което вие мечтаете през две-трети от съзнателния си живот. Те са играчите. А вие….сте зяпачите. Вярно, че има стадиони, където отборите играят феърплей. И тук беше така. Само че много управници на стадиона се смениха от онова време, затова днес хората с тъга си спомнят пълните стадиони и идолите, които се раздаваха на терена докрай за идеята и три големи ракии в кварталната кръчма след мача.
Напоследък двубоите станаха доста скучни. По-скоро ще си помислите, че гледате театър. Актьорите излизат на сцената. Обикалят я няколко пъти, казват си монотонните, едва разбираеми, едни и същи реплики и представлението свършва. Само че какво се случва с тъпите постановки? Преди да разберат, че е тъпа и не става, всички отиват да я гледат. След края, публиката сумти и повече не идва. Отначало постановките на «сините» и «червените» се наблюдаваха с огормен интерес. Преди всяко дерби, феновете организираха шествия. Често по-разпалените влизаха в сблъсъци. По едно време обаче публиката на двата отбора да се усети, че има нещо нередно и гнило в този живот. Няколко мача поред отборът на «червените» повеждаше с два на нула . Агитката полудяваше от радост. Стадиона се тресеше от оди на радостта, клетви във вярност, химни, факли, димки, знамена, инфаркти на слаби «червени сърца»… В един момент към средата на мача, някой от червените се контузва, друг е изгонен, а трети вместо във вратата рита топката към облаците или в публиката. За капак на всичко някой си бележи автогол. Резултатът е изравнен - два на два. Деветдесета минута на мача. «Червената» публика е притихнала…и три на два за «Левски», драги зрители. Омразният Гонзо обезглави вечния враг. Гол! В този момент, Гонзо държи скалпа на врага до тъчлинията и го размахва гордо, като хунски вожд пред озверялата от радост, екзалтирана «синя» тълпа. «Червените паднаха, да живеят сините!» пее половината стадион «България». Другата половина скандира «Оставка».
Във всеки отбор има по един Гонзо. Той е лидера, сърцето и душата на отбора и ако не му върви играта или се контузи, няма кой да бележи голове в противниковата врата. Тогава отборът изпада в криза и се срива във временното класиране на Република България от първото място някъде към средата на таблицата. Ако това се случи със сините, тогава начело в класирането илизат червените. На нашия стадион всяко чудо е за няколко години и пътя от «Осанна!» до «Разпни го!» е твърде кратък. А напоследък нови отбори със силни спонсори декларираха шампионски амбиции. Обявиха голям бюджет и привлякоха силни играчи от чужбина, но в нашето първенство никой не е вечен, освен «вечното дерби» на всеки четири години.
Правило трето: Не очаквайте чудеса от полицията, която пази за реда на стадион «България». На всеки буйстващ гражданин след мача предлагаме безплатна нощувка в тризвездния хотел «Арест». Някои ще заспят в нетрезво състояние, а други просто са полудели от футболната действителност. Стените на стадиона бучат, раздвижват се и тръгват към бедните запалянковци, разперили бетонните си лапи. Бученето и ужаса се сливат в диви крясъци и опити за бягство отвъд стадиона, които завършват в санитарната кола и пътя към лудницата. И от тук следва правило четвърто: На нашия стадион реда е само за кибиците.
Стигнахме и до правило последно: Не очаквайте много от треньорите на отборите. Титулярната единайсеторката играчи се реди от президентите. Те определят и смените по време на мач. А те както винаги в живота са в ложите над вас.
Деветдесетата година на мача ще дойде. Ако имате късмет да я доживеете, може да видите и продължението. В редки случаи то стига до десет години. Само че в края на мача, вие вече няма да си помните защо сте се пръкнали на този стадион и какво сте гледали през всичките тези години от живота си. Не чакайте тази минута, този миг. Твърде късно ще бъде. Дори и Гонзо да вкара в продължението.
Не им се сърдете. Играчите, треньорите, съдиите и ченгетата са пионките в несесърдичовечето. Някой друг хвърля заровете в тази непростоигра. Обърнете гръб към терена. Този мач вече сте го гледали. Погледнете нагоре, към небето, към ложите. Вашите погледи на излъгано дете, останало без обещания десерт, без обещаната играчка, без истинския мач, ще преминат през всички тъмни стъкла, стени и брони, всички прегради и бодигардове, застанали между вас и президентите. А те, останали сами пред вас, гражданите на стадион «България» ще ви помолят за прошка и ще ви обещаят истински мач. Приятно гледане!