Здравейте, имам проблем....сякаш. / Взаимопомощ / Клуб на разведените

Значи еб те дразни по принцип любопитството и интереса към теб. Обаче, дали донякъде не прекаляваш с дразненето? Конкретния пример за пощенската кутия - може да е било важно. А и да не е било, това са именно моментите в които трябва спокойно да отговориш с минимум инфо и да прекратиш любопитството към себе си. Помниш ли в малките класове, защо момчетата дразнят момичетата? Защото виждат, че им се връзват. И ти с тези нервни реакции, та чак панически сякаш им казваш на всички любопитни "Ей, хора, аз всъщност това дето го правя нещо не е наред, ела те да човъркате къв е случая".
Казваш не те питали. Ами хората не винаги питат. Но изумения очакващ поглед е достатъчна покана, да изясниш. Какво значи нямаш навика да ги осветляваш? След като те притесняват по някакъв начин, това е начина да спреш клюките. Клюка има, докато има загадка. А ти сякаш сама я подхранваш.
Пак личен опит, на предишната ми работа не исках да ме разнасят, почти никой не знаеше за семейните ми проблеми, за това, че се разведох и т.н. Но явно беше се разчуло, получаваха се конфузни /за мен/ ситуации и т.н. На настоящата ми работа това е факт, който всички знаят, никога не съм почувствала неудобство. На новото място където живея - същото. Факт, точка. Съобщавай факти и не се занимавай с глупости. Нали същите тези незначителни хора някога са разбрали, че си се омъжила, сега ще разберат и другото. Като факт.
А това някой да се поинтересува от теб - не очаквай. Такива хора са едно на милион и пак няма шанс да се случи с човек, с когото едва си казвате здрасти в асансьора. Предполага се, че за това човек има приятели.
И май си права, това няма общо с новите и старите хора, има общо с някакъв проблем вътре в теб. Реши си този проблем. Разбирам те в голяма степен как се чувстваш, но пък и не ми се коментира "публично".
Пожелавам ти успех. Осъзнаването на проблема е първата крачка към решаването му, нали знаеш