Ако си спомняте предната ми тема, знаете, че се чудех как да постъпя.
В крайна сметка той ме притисна да кажа какво мисля и аз казах какво мисля - да се разделяме.
Хем ми е добре, хем ми е криво. Той го прие доста зле, в смисъл тъжно.
Не се разколебавам, в никакъв случай, но не мога да спра да се чувствам зле затова, че ще стане толкова гадно занапред и за детето, и за него, предполагам, че и за мен.
Засега ще е у нас, докато той намери квартира, а аз бавачка.
Не мога да повярвам, че стигнахме дотук, наистина не мога.
Като изключим женките, живота ни беше много хубав, защо трябваше да разваля всичко по тоя тъп начин.
Според мен над 90% от мъжете изневеряват, ама като нямаш акъл да го правиш така, че да не те хванат, не го прави бе!
Както и да е, само да споделя и да потърся поредната доза подкрепа от вас.

Сега седиш и се тресеш от собствената си решителност и смелост...
И се питаш дали не си сбъркала, даже почти нямаш, приемливи за състоянието си в момента, мотиви защо си го направила. От тази позиция си уплашена от действията си и те обхваща чувство на страх и дори безнадеждност. Усещането за край - това е тази безбрежна празнота, примесена с ужас и хиляди въпроси от типа - не можеше ли..., ама ако..., необходимо ли беше наистина... и т.н. от същата серия...
Всичко това е повече от нормално и известно време ще те терзае и няма да ти дава покой. Друг е въпросът, ако приемаш факта на неговото оставане вкъщи като някаква сламка, за която би могла, на зор време, да се хванеш и да започнеш да попридърпваш нещата назад. За да се окажеш в изходното положение. За малко може и да се успокоиш при такова развитие на нещата - виждам, че си се приготвила оттук-нататък всичко да е гадно и отгоре... А така ще си го поотложиш и кой знае...
Да, ще се чувстваш зле. В момента се чувстваш даже по-зле отколкото когато ти е изневерявал, но се е връщал при вас вкъщи. Този етап е неминуем, трябва да приемеш промяната и да свикнеш с нея. Това не може да стане обаче, ако си настроена негативно към желания от теб бъдещ твой живот. Постъпвайки по определения начин, ти залагаш надеждата за нещо по-добро, а никакъв позитивизъм не лъха от теб, никаква вяра, че ще се справиш, а това се очаква - иначе за какво е всичко?
Пак седни и премисли. Ако си убедена, че си постъпила правилно - просто си помогни сама на себе си да изтърпиш кривия период и да започнеш нещата на чисто и с ентусиазъм.
Ако не - то тогава това ще е поредната доза сплашване, дето ще трае от ден до пладне...

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Редактирано от anbra на 25.02.07 21:00.

Сигурна съм, че решението ми е правилно и съм сигурна, че ще се справя чудесно (може би не веднага, но след известно време).
Това, което ме тормози, е мисълта колко се обичат с детето и че ги лишавам от това да живеят заедно. Ето това е. Още не сме му казали на дребния, мисля да го направим като си намери квартира.
Как да му го кажем? Честно казано, нямам идея и това много ме плаши.

А това че остава вкъщи не го приемам като някаква сламка, напротив, надявам се да е за кратко, тъй като подпухналото му лице ми навява гузни мисли; освен това се разплаква като дребния отиде при него и бяга в другата стая да не го гледа.
Ето това много много ме разстройва.

Анбра, чудесна си, благоадря ти!

да страда за детето, въпреки че за дете се мисли непрекъснато от момента на раждането му, включително и дали с действията си няма да му нанесеш някаква вреда. Това, според мен - подчертавам дебело - според мен.
Но този сценарий "драми и мадами" ми е противен отвсякъде и би ме озлобил ужасно...
Колкото до детето, аз съм привърженик на това да се казва истината - всеки трябва да бъде отговорен за постъпките си. Разбира се, тя би следвало да е поднесена по подходящ начин, а и също да не се допускат никакви разсъждения, оцветени от обидата и предателството. Тоест, сухи факти. Без преиграване, възможно най-кратко и ясно. И нещата да се представят като съвсем обикновени и възможни - нищо извънредно. Просто така се е случило. Важно е детето да ги възприеме именно така, по мое мнение.
Кураж и сила ти желая!

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Здравей, Бърборела,
От една страна е много хубаво, че те тормози как ще се развият отношенията между таткото и детето, но от друга страна можеш да не се притесняваш чак толкова много - вече си забелязала тяхната взаимна обич и "доброто е сторено". Дори когато раздялата ви стане факт, спокойно можете да си оставите "мост" за общуване с таткото; за да може детенцето да се вижда достатъчно често с него. Колко често? Интуицията ще ти подскаже, пък и детето ще си казва, ако е достатъчно голям да обясни.
Важното е да не се обявява "война" и детето да не се ограничава в желанието да вижда и другия родител (недай си боже - припознат като "враг").
Малкият ми опит в разгадаването на истории, писани или разказани от жени, не е достатъчен за да ти пиша повече, а би било добре да се обоснова за думите си по-горе... някой друг път, може би.
Лека нощ.

Прочетох и другата ти тема-наистина кофти ситуация.
Повечето те съветват да се разделяте-типично в стила на клубарите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Да събереш смелост и да кажеш "край" е похвално.
Реакцията отсреща е типична. Нищо ново. Мъжете почти винаги така реагират когато опре ножът до кокала. Истината е, че той наистина страда и сигурно се разкайва за това, което е направил за да се стигне до тук.

Търсиш подкрепа - намери я достатъчно от другите клубари.

Това, което аз искам да ти кажа от собствен опит е, че ако все още имаш някакви чувства към бащата на детето ти и ако за тебе си мислиш, че можеш да простиш това, което ти е причинил (не да забравиш, а да простиш) си длъжна да наравиш този опит. Заради детето, заради семейството, заради себе си. Каквото и да ти казват разведените в този клуб - няма по-добро действие от това да се спаси едно семейство и да се запази душевността на едно дете.

Не забравяй, че в този клуб хората са основно разведени, те съзнателно или не ще те тикат в посоката да се присъединиш към тях. Поговори с хора около и над 40-те, но все още семейни. Ако са ти достатъчно близки, ще разбереш, че всяко едно семейство около 10-тата година от брака минава през сериозни кризи, които биха довели до развод. Само силните и тези, които наистина са заедно успяват да ги преодолеят И НИКОГА СЛЕД ТОВА НЕ ГОВОРЯТ ЗА ТОВА!

И още един поглед - той е преживял най-голямата си драма до този момент в живота си. До сега е кръшкал, защото не е съзнавал (или не е искал да си даде сметка), че това може да доведе до там да загуби семейството си. Това е ОГРОМЕН удар върху него (той си го заслужава безспорно). Можеш ли да кажеш как този удар ще му се отрази? Дали ако има нов шанс ще си остане същия коцкар или вече ще е осъзнал кои са наистина важните неща за него?
Мъжете в такъв момент се променят (не, не се променят, но променят поведението си) и не са рядко случаите в които жена направила този последен опит, след това намира в съпруга си това, което е желала.

ПОМИСЛИ наистина сериозно. Сега, след като си предприела тази стъпка. Важно е, че си се осмелила, важно е и да се опиташ сега - в новата ситуация - да намериш верния за теб, детето и него път

Успех!

Здравей Бърборела!
Добре е че си направила крачка! Но не ми стана много ясно как протече разговора ви. Дали само твоето желание е било тема на разговора ви? А ти постави ли му въпроса той какво иска? Попита ли го ако това, което иска как си представя постигането му, съобразявайки се и с твоето мнение за същността на брака? ... Ако не сте изяснили тези "подробности", шанса ви е във времето до неговото изнасяне от къщи. Ако трябва поговорете пак - въпроса е и Двамата да стигнете до решението до колко животът ви заедно е невъзможен. И, разбираш, не става дума да го притискаш - двамата се отделни индивиди с равно право на щастие, градено на взаимно доверие. Ако усетиш в него желание за съвместно щастие по между ви - дай му шанс, НО(!) без повече никакви мекушави отстъпки от твоя страна!! Поддържай постоянно отношение към него с демонстриране на високо лично самоуважение за това какво искаш от съвместния ви живот. Нека разбере и усети, че доверието ти към него наистина е минало и връщането му ще му коства истински усилия, постоянство и най-вече да забрави за всякакви опити да те мами понататък.
Ако той не приеме тези условия - остава ти да вярваш, че наистина заради шанса и предложението ти да градите нещата на база "открити карти", той не те заслужава. Уважавай себе си и мисли за него като за човек не от твоя ранг.
Успех в поетата борба!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Може само да вметна моето мнението за твърдото ти изказване - Само силните и тези, които наистина са заедно успяват да ги преодолеят И НИКОГА СЛЕД ТОВА НЕ ГОВОРЯТ ЗА ТОВА!
Ако това наистина е НИКОГА, то значи те НИКОГА не са го надживели истински, а са го погребали на някакво ниво на недоизживяване в душите си (особено "активно" виновните за кризата), което води до извода, че и не са до там силни за да се преборят с проблемите в себе си.

Колкото до чопленето на възможно всички варианти за спасяване на брака на задоволяващо и двамата ниво на компромиси - напълно съм съгласна.

За протокола : Първата цифра от възрастта ми е 4, и не съм разведена.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

За протокола - и моята и аз не съм :)

Да - малко силно се изказах - никога, но имах предвид извън семейството - с роднини и близки приятели. А вътре в семейството - всеки си знае. Няма и как да разберем от околните. За себе си мога да кажа, че преодоляхме една подобна криза (но в обратната посока :) ) и сега всичко е "наред". До колкото може да се ползва тази дума за семейни взаимоотношения.