НЕ МИ СЕ ЕБЕ
от Николай Фенерски
В нощта неделя срещу понеделник в кварталната кръчма един трийсетгодишен пич седеше на бара и водеше монолог с бармана. Барманите по принцип са приятели.

- На мен вече не ми се ебе. Просто така стана. Не съм педал, затова. Не ща нито да еба, нито да ме ебат. Преди от всичко на света най обичах да еба по цял ден и по цяла нощ. Но от известно време насам изгубих апетит. Не искам да еба и толкова. Ебането е хамалска работа. Що да ебеш, като може да муаш любеница!
Дълги тънки крака, малки хубави цици, стегнато дупе, очи, които казват „Еби ме колкото си поискаш“. Това вече не ме блазни. Не мисля, че съм се повредил. Не съм сигурен, обаче и че всичко е наред. Още нямам трийсет години. Може да е въпрос на хормони… Преди време бях хиперсексуален. Едва свършил петия тек, започвах шести със същото желание. Можех да ходя надървен по цяла седмица. Надървен като рибарски хуй.
Сега сутрин се събуждам също надървен. Но не ми се ебе. Изобщо не мисля за ебане. Като видя готино гадже на улицата, не се обръщам след него. Не си го представям голо. Не си представям как ми мърка в ухото, докато го еба, как го облизвам отгоре додолу, как казвам на малката какво да прави на батко си и тя покорно да изпълнява. Как целувам и разглеждам отблизо пичката й.
Някога си умирах да определя на някоя фръцла среща и да й кажа под поличката да не слага нищо. А после да я опъна в някой много оживен парк, в киното, в асансьора, под балкона на някой блок или да завра пръст в пичката й, докато пътуваме в автобуса или в кафето, докато си говорим с други приятели. Всички се усмихваме, а ние двамата се мъчим да скрием тежкото си дишане. Може би успяваме, не съм сигурен. Умирах си после да я накарам да си я обръсне пред мен и да я гледам как седи разкрачена по цял ден. Сядаме на масата да ядем, а тя е гола, обръсната и разкрачена. Сядаме да гледаме телевизия, а тя разкрачва голишарката си точно пред екрана и я показва на всички тъпаци по целия свят. Отиде до тоалетната да се изпишка, а аз я държа като малко дете или си подложа ръката отдолу. Умирах си да се ебем толкова много, че вече да забравим какво всъщност правим и все пак да се ебем, да си го завирам в нея, да искам още и още и тя да иска още и още отвъд умората, захранвани само от бясното желание на половите ни органи и мътния световъртеж. Завиране и изваждане до умопомрачение, оргазмът няма нищо общо с това. Тогава вече не е ебане, а някакво налудничаво състояние, в което членът ми не е част от мен, а чуждо твърдо тяло, което само трябва да завирам и изваждам в някаква влажна и мека тръба. Такова ебане е диагноза. От такова ебане е трудно да се излекуваш. Симптомите на това ебане са омекнали колене, невиждащ поглед, липса на апетит и надървен до пръсване член.
А на мен вече не ми се ебе. Пари да ми даваш, няма да еба. Трябва да са страшно много пари и пак не съм сигурен дали няма да се откажа в последния момент.
За какво да еба? Има ли някакъв смисъл? Да се ебат циганите, да правят деца. Аз не искам деца. Не искам да еба дори и по тази причина. Искам такъв нещастник като мен изобщо да е лишен от шанса да се възпроизведе. Ако такъв нещастник се размножи, поколението му също ще е от нещастници.
Ебането е тъпа работа. Някакви възбудени като крави тъпанари се лигавят и се друсат напред назад.
В жената аз вече виждам единствено човешко същество. Изобщо забравям, че между краката има пичка или ако все пак се сетя, я възприемам като някаква детеродна тръба. Какво е пичката? Двеста грама бяло месо. Препикано. Останалото са тръби, пикочопроводи, матки, яйчници. Плът. Хубавата, сочна, нацупена, пулсираща, мокра, трепереща, разтворена, мляскаща, скърцаща и пищяща пичка не струва пет пари. Боклук.
За мен вече жените нямат пички. Между краката им е гладко като на детските кукли. Жената е преди всичко човек. Човекът поначало няма пол. На мен изобщо не ми се ебе. Хората, които се ебат, са ми странни и непонятни. С жените ще си говоря за изкуство и за манджи, за маникюр и епилация. Жената трябва да бъде уважавана като човек. Кво е тва ухажване, цветя, комплименти… Педерастки истории, лицемерие от класа. Всички педали, които ухажват, плащат сметката и отварят вратата на жената, всъщност искат само нейната пичка. А с жената не трябва така. С жената трябва да се държиш по мъжки.
Да ебеш е изморително и ретроградно, да ебеш е неактуално и нехигиенично, разточително, досадно, лепкаво, скучно. Не ми се ебе. Не ми се ебе. Не ми се ебе и това си е. Край на ебането.
Не само че не ми се ебе, но няма да си направя и чикия. Край на мастурбирането. Надървеният ми хуй вече няма да служи за нищо. Вече само ще седя и ще гледам телевизия. Може и да пуша. Ще гледам по цял ден телевизия, ще пуша и ще спя. Няма да говоря. Няма да вдигам телефона. Няма да се къпя. Няма да се смея на тъпотии. Няма да се смея и на умнотии. Няма да се бръсна. Няма да си режа ноктите. Ще ям само кренвирши. Ще псувам. Ще се оригвам. Ще гледам през балкона и ще си чеша ташаците.
На мен вече не ми се ебе.
На това място депресираният човек хлъцна и подвикна на бармана:
- Дай още по едно…

Една сутрин трийсетгодишният пич, който вечер киснеше по баровете и се обясняваше на барманите, се събуди по-превъзбуден от друг път и дори му се дощя да прави лицеви опори и да бяга за здраве. Доеба му се. Животът му се стори прекрасен. Дали заради пролетта или просто биологичен период от живота му, нямаше значение… Важното е, че му се живееше. Точно тогава установи окончателно, че между ебането и ерекцията няма нищо общо. Това са две абсолютно независими една от друга категории.

Ерекцията е телесно обусловена. Ерекцията е като да те боли зъб - просто няма спасение от това. Ето, всяка сутрин от много месеци насам се будеше надървен, но не му се ебеше… Нямаше никакво желание. Направо бе намразил жените. И изобщо не мислеше за ебане. През всичкото това време беше депресиран. През всичкото това време дори не беше и мастурбирал. Нямаше как да стане. Самата мисъл „да строши главата на мъртвеца“ го отблъскваше. Колко противно! Ха-ха…

А ебането е начин на мислене. Можеш да ебеш някоя женска, дори без да я докоснеш. Можеш да я ебеш само с поглед. Можеш да я ебеш само с гласа си. Можеш да я ебеш само с думите в писмото, което тя чете. Едно от най-готините ебанета е ебането с поглед. Важното е да ти се ебе истински, а не просто да си надървен. Ерекцията е даденост и с нея няма как да се гордееш. Все едно да се гордееш, че ти се пие вода… Ако наебеш някоя случайна пичка в автобуса или влака само с няколко бегли погледа и тя свърши, преструвайки се на задрямала или безучастна, тя ще си спомня това ебане дълго. Познаваше с коя ще стане по блясъка в очите й, по това, че й се ебе истински, а не просто й се е допикало… Ебането е различно от физическото проникване, от вкарването и изкарването, от тъпото блъскане напред-назад. Вкар-изкар, вмък-измък… Ах и ох… Секрети, жлези и лиготии… Сили на триене…

Ебането е като тангото, като звука на саксофона и тромпета, ебането е в нюансите, в дреболиите, ебането е в раираните й нежни чорапи до коленете, в „разкопчай ми сутиена“ или „ох, тук нещо се закачи“, казано така, както само тя може да го казва, ебането е желание, представа, ебането е извивката от вътрешната страна на бедрото й, там където обикалянето свършва и започва раят, на самата граница между светлата и тъмната страна в кървавочервения цвят на устните.

Сега той имаше нужда точно от такова ебане, а не от другите разновидности - ебанье, ебан, мърлене, шибане, любене, чекнеж, опъване или просто чукане… Имаше нужда да намери сродната си душица, да я погледне в очите, да я докосне съвсем леко по косата, по рамото, зад коляното, а накрая да й обърне пичката от ебане като пран каскет на закачалка… Колкото и да го увъртаме - просто му се ебеше като на бик напролет! Имаше нужда да види и докосне най-красивото нещо на света - сочна, нацупена, пулсираща, мокра, трепереща, разтворена, мляскаща, скърцаща и пищяща пичка…

Не че беше големият ебач и можеше да наебе така всяко едно женско същество. В никакъв случай. Всяка една може да наебе само истинският ебач. Той обаче беше обикновен. И като всеки обикновен ебач срещаше рядко тази, която можеше да наебе.

Знаеше обаче как се разрешава и този проблем…

За жалост беше срещал „тази която“ само веднъж и я беше изпуснал от глупост, щото това е най-естественото свойство на всички разумни същества. Две години с нея се ебаха на воля и единственото, което вършеха заедно, беше да се ебат. Ебяха се по телефона, в чата, с имейли, ебяха се докато пътуват, седнали един до друг, ебяха се, докато сънуват. Затова че не можеха да спрат да се ебат, вечер заспиваха без той да си го изважда от нея. Просто заспиваха, докато го правят и на сутринта се будеха все още така - тя мокра, а той надървен, един в друг, и продължаваха… Ебяха се всякак, както им дойде на ума, а те имаха въображение…

Изкъпа се. Избръсна се и си хвърли на муцуната шепа афтършейв. Тези неща изискват подготовка. Грубо е да отиде просто така вмирисан на пепелник и вкиснато, небръснат и депресиран при някоя и да й сваля звезди. Няма да мине номерът, колкото и голямо желание да излъчва. Цялата тая процедура обикновено би му била противна, всичкото това лицемерие, но сега просто му се ебеше. Няма начин, трябва да играе играта. Играта изисква жертви.

Знаеше, че е невъзможно да го огрее да види разтворена пичка, ако подходи неправилно. Ако например си закачи табела с надпис „ЕБЕ МИ СЕ“ и тръгне из улиците. Няма да се получи, дори ако отиде при някоя и най-откровено я попита: „Извинявайте, на Вас случайно да Ви се ебе?“. Или съвсем напряко: „чшшш, душа, биеш ли катерицата“. Или дори грубо: „Бейби, обичаш ли боба, леба и хуя?“ Това са обречени на провал тактики.

Проблемът им на женските е, че много рядко ще се намери някоя да каже откровено, че й се ебе. Те казват всякакви други неща, но не и „ебе ми се“. Още по-малко пък на някой тъпак, когото познават от два часа. На него трудно му връзваха готините мадами. Не му обръщаха внимание не само щото нямаше пари, а и понеже никак не го биваше в приказките. Много пъти се е чудел кой ли ги ебе убавиците... В този смисъл той бе истински аутсайдер, свикнал на внимание единствено от страна на грозобойниците, кифлите и бόрчетата… Кво им е на грозните, и те душа носят, и на тях им се ебе… Никое от случайните му ебанета обаче не можеше да се сравни с ебането от епохата на „онази която“…

Вечерта излезе, седна на бара, но не в тъпата квартална кръчма, а на по-качествено място и си поръча едно малко. Барманът му беше непознат, но барманите са приятели и добри слушатели по принцип. Огледа се. Набеляза мишените. И глътна първото за вечерта. Заразказва на бармана тъпи вицове и общи приказки за времето и мачовете. Изпи още три след първото и отново се огледа. От съседната маса към него примигваше със заинтригуван кравешки поглед едно миловидно трътлесто създание… Всичко тепърва предстоеше.

авторът е пич

Да пиеш просто водка —дори и направо от шишето — в това няма нищо друго, освен измъчване на духа и суета. Да смесиш водка с одеколон — в това има известен каприз, но няма никакъв патос. А, виж, да изпиеш една водна чаша «Ханаански балсам» — в това има и каприз, и идея, и патос, а на всичко отгоре и метафизичен намек.
Кой компонент на «Ханаански балсам» ценим най-много? То се знае, че спирта за горене. Но нали спиртът за горене, бидейки само обект на вдъхновението, сам по себе си напълно е лишен от това вдъхновение. Кое в такъв случай ценим най-вече в спирта за горене? Естествено: голото вкусово усещане. А още повече пък, вонята, която той излъчва. А за да се нюансира тази воня, е нужна поне частица благоухание. По тази причина в спирта за горене се добавят в пропорция 1:2:1 луксозна бира, най-добре останкинска или сенатор, и пречистена политура.
Излишно е да ви напомням как се пречиства политурата, това и децата го знаят. Защото никой в Русия не знае от какво е умрял Пушкии, а как се пречиства политура — всеки знае.
Накъсо казано, записвайте си рецептата на «Ханаански балсам». Веднъж живеем и е редно да живеем така, че да не допущаме грешки в рецептите:
Спирт за горене — 100 г
Луксозна бира — 200 г
Политура пречистена — 100 г
И тъй, имате пред себе си «Ханаански балсам» (простолюдието го е нарекло «сребърна лисица») — течността наистина има черно-кафяв цвят, притежава умерен градус и траен аромат. Това вече е дори, не аромат, а химн. Химн на демократичната младеж. Точно така, защото в изпилия този коктейл назряват вулгарност и тъмни сили. Колко пъти съм наблюдавал това!. . .
А за да се преотврати поне донякъде назряването на тези тъмни сили, има два начина. Първо, да не се пие «Ханаански балсам», а второ, да се пие вместо него коктейлът «Духът на Женева».
В него няма нито капка благородство, но има букет. Ще ме запитате: в какво се състои загадката на тези букет? Ще ви отговоря: не знаем в какво се състои загадката на този букет. Тогава вие ще се позамислите и ще ме попитате: а в какво се състои разгадката? А разгадката се състои в това, че одеколонът «Люляк бял», съставка на «Духът на Женева», с нищо не бива да се заменя: нито с «Жасмин», нито с «Шипър», нито с «Момина сълза». «В света на компонентите няма еквиваленти», както са казвали старите алхимици, а те са знаели какво говорят. Тоест, «Момина сълза сребриста» — това не ви е «Люляк бял», дори в нравствен аспект, а да не говорим за букетите.
«Момината сълза», например, възбужда ума, тревожи съвестта и укрепва правосъзнанието. А «Люляк бял» тькмо наопаки, успокоява съвестта и примирява човека с язвите на живота. . .
Веднъж ми се случи следното: изпих цяло стъкло «Сребриста момина сълза», седя и плача. Защо плача ли? Защото се сетих за мама, сетих се за нея и не мога да забравя майчицата си. «Майчице» — казвам. И плача. А после пак: «Майчице» — казвам и пак плача. Някой друг, по-глупав от мен, имаше да седи така и да плаче. А аз? Взех едно стъкло «Люляк» — и го изпих. И какво мислите? Сълзите ми пресъхнаха, налегна ме идиотски смях, а майка си дотам я забравих, че чак малкото и бащиното й име не можех да си спомня.
И колко са ми смешни онези, които, приготвяйки «Духът на Женева» към препарата срещу потене на крака добавят «Момина сълза сребриста»!
Чуйте точната рецепта:
Люляк бял — 50 г
Препарат срещу потене на крака — 50 г
Бира жкгулговска — 200 г
Лак спиртен — 150 г
Но ако човек не иска да тъпче безцелно мирозданието, нека прати по дяволите «Ханаански балсам» и «Духът на Женева». А по-добре нека седне на масата и си приготви «Сълзата на комсомолката». Ароматен и странен е този коктейл. Защо е ароматен, ще разберете след малко. Първо да ви обясня кое му е странното.
Пиещият просто водка запазва и здрав ум, и твърда памет или, наопаки, едновременно загубва н едното, и другото. А в случая със «Сълзата на комсомолката» може направо да те досмешее: изпиеш сто грама от нея, от тая сълза, — паметта ти е твърда, а здравият ум изфирясва. Изпиеш още сто грама — и сам се чудиш на себе си: откъде толкова здрав ум? И къде се е дянала всичката твърда памет?
Дори самата рецепта на «Сълзата» е благовонна. А от готовия коктейл, от неговата ароматност човек за известно време може да остане без чувства и съзнание. Аз, да речем, съм оставал.
Лавандулов спирт — 15 г
Одеколон «Младост» — 15 г
Розова вода — 30 г
Лак за нокти — 2 г
Елексир за жабуркане на зъби — 150 г
Лимонада — 150 г
Приготвената по този начин смес трябва да се разбърква двайсет минути с клонка от орлови нокти. Някои, вярно, твърдят, че в случай на необходимост било все едно с какво — но мен не можете ме накара да разбърквам «Сълзата на комсомолката» с чемширена клонка, аз ще си я разбърквам с орлови нокти. Направо мога да се пукна през гърба от смях, когато някой в мое присъствие разбърква «Сълзата» не с орлови нокти, а с чемшир. . .
Но стига съм ви говорил за «Сълзата». Сега ви предлагам последното и най-хубавото. «Шедьовърът не се нуждае от похвали», както е казал поетът. Накъсо казано, предлагам ви коктейла «Кучешки търбух», напитка, която засенчва всичко. Това е вече не напитка — това е музика на сферите. Кое е най-прекрасното на света? Борбата за освобождаване на човечеството. А още по-прекрасно е следното (записвайте си):
Бира жигульовска — 100 г
Шампоан «Садко» — 30 г
Разтвор за премахване на пърхут — 70 г
Спирачна течност — 35 г
Синтетично лепило БФ — 12 г
Флайтокс — 20 г
Всичко това отлежава една седмица, смесено с тютюн за пури — и се сервира. . .
Между другото, получавал съм писма, в които нямащи си друга работа читатели ми препоръчват още нещо: получената по този начин смес на всичко отгоре да се прецедяла през гевгир. Тоест — да я прецедиш през гевгир и да си лягаш да спиш. Това вече е дявол знае какво и всички тези допълнения и поправки се дължат на немощ на въображението, на недостиг на полет на мисълта, само на това се дължат тия нелепи поправки.. .
И тъй, «Кучешки търбух» е сервиран. Пийте го от изгрева на първата звезда на големи глътки. Само след две чаши от този коктейл човек става толкова одухотворен, че можеш да го наближиш и цял половин час да му плюеш в мутрата от разстояние половин метър, и той нищо няма да ти каже.

Откъс от "Москва-Петушки"

Кой чука в този късен час
Аз чукам - каза Финли
Върви си, всички спят у нас
Не всички - каза Финли
Не зная как си се решил
Реших се - каза Финли
Ти май си нещо наумил
Май нещо - каза Финли
При тебе да излезна вън
Ела де - каза Финли
Нощта ще минеме без сън
Ще минем - каза Финли
При мен да дойдеш току виж
Да дойда! - каза Финли.
До утре ти ще престоиш
До утре. - каза Финли
Ще ти отворя, ала чуй
Отваряй - каза Финли
Ни дума някому за туй
Ни дума - каза Финли

ДАЙРЕТО НА ДОЛНИЯ СВЯТ


Щом вече е станало тъй, че читателят - или читателката, което ми е
особено приятно - се е натъкнал та този неголям разказ, щом той е решил за
няколко минути да се довери на текста и да пусне в душата си това непознато
изделие, то ние го молим да запомни както трябва словосъчетанието "Дайре на
Долния Свят" и да ни извини за това, че по-надолу ще се срещат позовавания
на речници и размишления за предмети, които на пръв поглед не се отнасят
пряко към темата; всичко това ще получи своето обяснение. А и освен това,
какво значи - отнася се към темата, не се отнася към темата? Нали връзка,
невидима за разсъдъка, може да съществува на асоциативно ниво, където
протичат най-тънките духовни процеси.
Това ми напомня един случай, описан в неотдавна издадените във Франция
спомени на доктор Чазов: как, разхождайки се с него из пустата Третяковска
галерия, Брежнев с уплаха попитал какъв е този мъж със сив костюм, който
така странно го гледа през предсмъртната мъгла. Чазов внимателно отвърнал,
че пред него има огледало. Брежнев известно време замислено мълчал, а после
- явно под влиянието на възникналата асоциация - прехвърлил разговора върху
ленинската теория на отражението, която по думите на генсека, обичащ
понякога да открехва пред своите приближени мрачните тайни на марксизма,
била всъщност секретна военна доктрина, посветена на едновременното водене
на бойни действия по суша, море и въздух. Виждаме как странно се пречупва
през инферналната комунистическа психика един термин, който сякаш не
допуска никаква двоякост в тълкуването си; удивително е също така, че тази
важна смислова линия (огледалото) неочаквано се появява в разказа ни във
връзка с Брежнев, който пък няма към Дайрето на Долния Свят съвсем никакво
отношение.
Впрочем ние прекалено се увлякохме с примера, призван само да покаже,
че възникващите в съзнанието ни смислови връзки често са неуловими за
самите нас, макар че ако се замислим, всичко лежи на повърхността. Да се
върнем към нашето дайре на долния свят. Предполагаме, че след приведения
по-горе пример читателят няма да се учуди, ако преди разговора за самото
Дайре на Долния Свят ще стане дума за лъчи - още повече, че причината за
такъв скок скоро ще стане ясна.
"Лъч... 2. мн.ч. лъчи. (Физ.) Насочен сноп от частици или енергия
на електромагнитни колебания, а също така линията, определяща направлението
на потока."
Такова е едно от определенията, дадено в четиритомния речник на руския
език, публикуван от Академията на науките на СССР. Интересно, че дори в
неголемия обем на цитирания текст се забелязват много смислови разклонения.
Лъчът може да е поток от частици, електромагнитни колебания и чиста
абстракция: линия. Освен останалото, от това определение можем да уловим
и такава концепция: лъчът е насочен поток енергия.
Получава се интересна ситуация. Давайки определение на една дума, ние
се изправяме пред необходимостта да определим съставящите първото
определение термини. Също както светлината, минавайки през прозрачен обект
със специална конфигурация (призма), се разлага и разслоява, заключеното в
една дума значение се оказва размазано в няколко думи, и за получаването на
интересуващия ни смислов спектър се оказва необходима обратната операция,
еквивалентна на действието, което би оказал на разложената светлина друг
оптичен обект (обратна призма). Нека опитаме все пак да се справим с
употребените в определението изрази.
Какво е това енергия? Споменатият по-горе речник предлага такова
обяснение: "Енергия - способност на дадено тяло, вещество и т.н. да
извършва някаква работа или да бъде източник на сила, която може да върши
работа." Прилага се пример: "Той дълго живееше с мисълта да използва
енергията на един бурен поток в тайгата, за да получи евтини кафяви
въглища. Шишков, Угрюм-река."
Трябва да кажем, че ние живеем с една малко по-друга мисъл. Нас ни
навестяват най-различни идеи: по-късно ще споделим някои от тях. А сега
нека се върнем към обсъждането на понятието "енергия", от което ни отвлече
глупавият навик да говорим наведнъж за всичко на света. Лесно се вижда, че
под приведеното определение попада най-широк кръг феномени: присъствието
на съкращението "и т.н." показва, че енергия могат да притежават не само
телата и веществата, но и всичко способно да въздейства, в това число
събития, съвпадения, идеи, изкуство - струва ли си да продължаваме този
списък? А самата енергия е точно способността за въздействие, измерена,
когато въздействието е направено.
Ние вече почти се приближихме към Дайрето на Долния Свят и молим за
още малко търпение читателя, който сигурно вече се е уморил до смърт от
нашите брътвежи.
Да се умориш до смърт... Колко е странна все пак нашата идиоматика -
едно битово състояние е преплетено в нея с най-страшното, което очаква
човека. Как да примирим духа си с неизбежността на смъртта? За този въпрос
традиционно са загрижени най-добрите умове на човечеството, което лесно се
потвърждава дори от нашето насочване към темата. Да разтворим още веднъж
цитирания речник:
"Смърт... 2. Прекратяване съществуването на човек, животно."
Първото определение ние не прилагаме, тъй като там се среща една
плашеща дума (гибел). Както е забелязал албанският хуморист Гайдур
Джемалия, дори същество, победило смъртта, се оказва напълно беззащитно
пред гибелта. Тук между другото възниква интересен проблем - откъде се
взема страхът? В нашите души ли възниква той? Или обратното, душата е само
опосредстващо образувание (своеобразен отражател), пренасочващ обективно
съществуващия в света ужас, завъртайки се към него под такъв ъгъл, че
неговите адски проблясъци, отразявайки се от нещо в съзнанието ни,
проникват в най-дълбоките слоеве на психиката? Откъде да знаем. Особено
ни угнетява това, че можем дори да не разпознаем тези моменти и да понесем
незабележими, но незарастващи и смъртоносни рани; нали се случва понякога
тъй, че настроението изведнъж се разваля и човек го обхваща депресия, макар
поводи за това сякаш няма никакви; така е и със смъртта, застигаща ни
отвътре.
Да, смъртта - това е прекратяване на съществуването на човека. Но ето
въпрос: къде минава реалната граница между живота и смъртта? В коя времева
точка да я търсим? Тогава ли, когато в безсъзнателното тяло спира сърцето?
Тогава ли, когато изчезва съзнанието? Нали след това личността вече не
съществува. Тогава ли, когато, просмуквайки се с окръжаващата ни отрова,
се трансформира душата и на мястото на един човек постепенно узрява друг?
Нали при това изчезва предишната личност. Тогава ли, когато детето става
юноша? Юношата - възрастен? Възрастният - старец? Старецът - труп? Не е ли
думата "смърт" означение на това, което непрекъснато става с нас през
живота ни? Не е ли животът умиране, а смъртта - негов край? И още: не може
ли да се каже, че едно събитие всъщност се случва тогава, когато става
необратимо?
Навремето по всички тези поводи великолепно се е изказал Мишел дьо
Монтен; високата енергия на мисълта и изяществото се преплитат в думите му
по удивителен начин.
("...Ако искате, вие ставате мъртъв, след като изживеете живота си, но
вие го изживявате, умирайки: смъртта, разбира се, несравнено по-силно
поразява умиращия, отколкото мъртвия, много по-остро и по-дълбоко."
"Колкото и да живеете, няма да съкратите онзи срок, по време на който
ще бъдете мъртъв. Всички усилия тук са безцелни: вие ще пребивавате в това
състояние, което ви внушава такъв ужас, точно толкова време, както ако
бяхте умрели в ръцете на дойката."
"Където и да свърши животът ви, там ще е краят му.") Впрочем,
интересуващите се от тези и подобни въпроси читатели отпращаме към
първоизточника, където на всяка страница се среща същият този способ за
компоновка на идеите (прозрачна диалектическа спирала), както и в
цитираните откъси. Да се върнем накрая към нашето Дайре на Долния Свят - но
преди това ще направим още едно, последно, отстъпление.
Да допуснем, че на някого в главата му дойде мисълта да създаде лъчи
на смъртта. От предходния анализ се вижда, че за това трябва да построи
апарат, изпращащ насочено, водещо към смъртта влияние. Традиционният път е
техническият. При това човек ще трябва дълго да си играе с поялник в ръка
и да отбира разни детайли, един от които (насочено към душата цевно дуло)
изобщо не се произвежда. Този път не е за нас.
Но да не подходим ли към задачата по друг начин? Защо излъчването
трябва непременно да идва от тривиален електроуред? Нали информацията е
също начин за насочено предаване на различни въздействия. Не може ли да се
създаде ментален лазер на смъртта, изпълнен под формата на неголям разказ?
Такъв разказ трябва да притежава някои свойства на оптична система, възлите
на която е удобно да се реализират с помощта на тяхното просто описание,
оставяйки подсъзнателната визуализация и сглобяване на читателя. Разказът
трябва да се обръща не към съзнанието, което може изобщо да не го разбере,
а към онази част на безсъзнателното, която е подложена на пряко внушение и
възприема думи като "визуализация" и "сглобяване" в качеството на команди.
Именно там ще бъде сглобен излъчвателят, чиято ментална оптика за по-голяма
надеждност трябва да бъде отделена от останалите психоформи с кръгли скоби.
Като работно тяло на този виртуален прибор е удобно да се използват
нечии дълбоки и емоционални мисли по повод на смъртта. Менталният лазер
може да работи със Сологуб, Достоевски, младия Евтушенко и Марк Аврелий;
стават също така "Изповедите" на Толстой и някои места от "Опити" на
Монтен. Много важно е названието на това устройство, тъй като психичната
енергия, с която то работи, ще постъпва от осъзнаващата част на психиката
чрез названието, което трябва надеждно да се закрепи в паметта. По мое
мнение, словосъчетанието "Дайре на Долния Свят" точно подхожда - има в него
нещо детско и трогателно; а и освен това, почти невъзможно е то да бъде
забравено.
И накрая. Проницателният читател без труд ще познае в кой момент ще
сработи сглобеният в подсъзнанието му ментален самоликвидатор.
На по-малко проницаемия ще подскажем, че това ще стане в момента,
когато той се натъкне някъде на думите "лъчът на смъртта е фокусиран".


Впрочем, в течение на известно време действието на лъчите на смъртта е
обратимо. На лицата, интересуващи се как да демонтират Дайрето на Долния
Свят, предлагаме да преведат <...> рубли на сметка <...> и да укажат адреса
си.
На онези, които приемат всичко това за шега, препоръчваме да направят
един прост опит: да засекат времето по часовник и да се опитат да не
мислят за Дайрето на Долния Свят точно шейсет секунди.

Габриел Гарсия Маркес се е оттеглил от публичния живот по здравословни причини - рак на лимфните възли. Състоянието му се влошавало с всеки изминал ден. Прощалното писмо, което следва, било изпратено от писателя на неговите приятели.


~ ~ ~

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.

Снайперистът
...и до идването на "клиента" оставаха 15 минути. Трябваше да си избера по-удобна позиция и да сглобя винтовката. Запалих цигара. В минутите на очакване винаги ми се иска да запуша и да си спомня нещо. Ето и сега пак си спомням първата си поръчка. Беше не-съвсем обичайна. По-скоро - съвсем необичайна - поръчаха...

Сервитьорката
...три сладоледа и кроасан. Наложи се да приема поръчката им, макар че не ми се щеше да обслужвам тия уроди. Иначе може да ме уволнят. Мразя такива хора. Ояли се свине. Успокоих се. Реших - плюя...

Алкохоликът
...си на ръцете, а после хващам въжето и дърпам. Дърпам, дърпам и издърпвам кофата с вода и почвам да пия. А после да си изкрънкам двойка и да си взема...

Сервитьорката
...бакшиша и да му го хвърля в мазната мутра, свиня! Ох, както и да е, ей я на, Любка от трета смяна дори кафето...

Снайперистът
...не успя да си допие, направо там, в кафенето го тръшнах. Не, странна си беше тази поръчка и това си е. Макар че първия път винаги е странен. Виж, петия ми беше най-интересния и професионално изпълнен. Тогава от една шахта...

Алкохоликът
...се подавам и се оглеждам наоколо, тряа да няма никой, иначе ше ми отмъкнат бутилката. Огледах се и се мушнах...

Сервитьорката
...зад грила. И само как се разпищях! Плъх, както се оказа. А той започна да ми съска - такава клоака и бардак е тука, а аз пищя, тръпки ме побиват...

Алкохоликът
...от страх - и я разбих...

Снайперистът
...тогава скъпата оптика, но изпълних поръчката и после чупката...

Сервитьорката
...без да плати, а на мен от заплатата...

Алкохоликът
...ми остават некви си дваесе стинки, даже една лимонада пиклива...

Снайперистът
...е тая работа, но какво да се прави, трябва да се живее. Това е. Айде. Клиентът.

Продължавам по инерция да се движа напред-назад като счупен механизъм. Боли ме кура. С Елена се ебем вече един господ знае за кой път тази вечер с различни партньори, поради което на нея практически вече и е свършила смазката. Когато бутам кура си напред ми се струва, че презервативът аха-аха ще се скъса, когато го изтеглям назад - струва ми се че ей-сегичка влагалището и ще се обърне с хастара навън. Отдавна вече съм изпаднал в някаква суха и болезнена ерекция, когато схванатият от напрежение хуй вече нищо не усеща, не е способен нито да се отпусне, нито да се изпразни. Тя лежи по гръб със затворени очи и диша на пресекулки през стиснати зъби. Може би вече спи.

Тялото и е обилно покрито със студена пот. Прокарвам ръка по гърдите и и замислено разглеждам дланта си. Женската пот има особена миризма, нямаща нищо общо с вонящите секрети на мъжете. Стремейки се някак си да разнообразя отегчително-тъжният процес, аз увеличавам и съкращавам амплитудата, движа се в кръг и настрани. Обръщам глава и поглеждам към съседите. Малкия тресе таз по заешки ситно, ебейки Галя. Отзад се е пристроил Павел и, на свой ред, ебе Малкия в задника. Малкия има много странен задник, предмет на особената му гордост. Много кръгъл и трътлест, с дълбоки ямички. Такива дупенца се срещат само у много охранените бебета, но не и у жените или, още по-малко, у възрастни мъже... Впрочем, само на пръв поглед изглежда че Павката ебе Малкия. Всъщност той само меланхолично шава с омекващия си кур между пищните му бузки, поради разсеяност или мързел не попадайки в разтегнатия анус. Павката е поставил на огънатия потен гръб на Малкия трети том на Химическата Енциклопедия и внимателно чете статията за термодинамичните системи. В ъгъла седи Андрей с лаптопа върху кльощавите си колене и разлиства някаква огромна Excel-ска таблица.

Най-накрая измъквам от Елена измъчения си хуй. Абсолютно сухият и полиран презерватив е изпънат до краен предел. Захапвайки устни го одирам от кура си и отивам към банята, прекрачвайки двете Марии, които така търкат една в друга бръснатите си венерини хълмове, че летят искри от статичното електричество. В огледалото виждам безстрастното си блестящо лице и дълбоко потънали очи. Устните са скръбно увиснали. Облечен съм с бяла раздърпана риза и вратовръзка, прехвърлена на гърба като кучешки повод - играхме на "дамата с кученцето" и "битката на песоглавците". През главата ми минава странната мисъл, че изображението ми в огледалото - това е негатив от снимка на посивял негър-пастор - черна разрошена коса, бледо лице и бяла риза, черно квадратче на вратовръзката в прореза на яката. Наплисквам лице, изтривам кура си с тоалетна хартия и излизам на дългата тераса, плътно затваряйки вратата зад себе си. Ирина стои наметната с нечие сако, с чаша мартини в ръка и гледа замислено нощната гора.

- Извинявай за нетактичния въпрос. Ние с теб днес вече съвкуплявахме ли се? - тихо ме пита тя, без да се обръща.

Замислям се - Май че не, по моему. Ти беше първата, която планирах да отпърдоля, но те взеха в оборот Митака и Кольо. После, когато се освободих от Светла, вие вече здраво се бяхте заплели с Марийките. Но по-натам когато на лицето ми седеше едната Мима, някой подскачаше на кура ми, не видях кой. Случайно не беше ли ти това?

- Не, - тя ме поглежда, усмихвайки се, в лицето, после плъзга погледа си по-надолу, - Храбрият Оловен Войник. Още ли не си се чукал с Малкия?

- А това задължително ли е? На мен все ми се струваше, че е някак извратено.

- Не е извращение. Ако беше го набутал например на Павката, аз първа щях да кажа че това е извратено. Но Малкия не е мъж и не е жена. Той въобще май не е човек. Той е приказен елф, - Ира поглежда през стъклото на чашата светлината от уличните лампи, - докато Малкия ни ебеше нас, момичетата, момчетата по ред се изредиха да го ебат. На всички много им хареса. Той има такова фантастично дупе. Всеки път като го видя и се удивлявам. Даже съжалявам, че не съм мъж и не мога да го изнасиля...

- Да бе... дупето на Малкия ще ми се явява в най-касовите ми кошмари.

- Ти помниш ли той въобще откъде се пръкна и как му е името? Нали не е от нашите. Някой го доведе преди много години и после той остана с нас. Знаем всичко един за друг, а за него нищичко... Впрочем, все едно. Разкажи по-добре ти как я караш. Кога отлиташ за Япония? Вече получи ли си дипломата?

- За Япония заминавам след месец, когато стане готова работната ми виза, - вдишвам нощния въздух и замислено почуквам с кур по железните перила, - за дипломата е още рано да се говори. Преди месец изпратих всички документи от защитата на дисертацията на комисията, вероятно чак след половин година ще ми пратят научната степен от столицата. А твоята предварителна защита как върви?

- Трудно. Завиждам ти. Отидох в Академията, а там направили всичко с пари. За една справка - 200, да държиш изпитите - 1500, и така нататък. Даже за ксерокопията от катедрата искат пари. Дребни душици. Абе знам аз един начин, но защо така - има един професор Абрамов - Кацман, 70 годишен, стар приятел е на баща ми. Откриха му рак и му остават няколо месеца. Няма каво да губи, затова го е ударил на живот за последно. Скача с парашут, кара мотор, спуска се по планински реки. В Академията ги е страх от него като дявол от тамян, понеже той знае всичките им кирливи ризи и не го е страх да разправя наляво и надясно пред свидетели. Та той ми казва "Момиче, ако тия боклуци започнат да те крънкат за пари, просто споменаваш че познаваш стария проскубан задник Кацман и това ще ти реши всичките проблеми". Така и направих. В катедрата тутакси всички напълниха гащите, веднага си спомниха за системата за взаимно признаване между ВУЗ-овете, за бюджетното финансиране. Накратко, не ми се наложи да плащам.... Но знаеш ли какво измислиха тия идиоти? Накараха ме да държа наново изпит по специалността! Всичко там най-сериозно, дадоха ми конспект и списък с литература, а там - три мои книги. Едната я издадох в Австрия, другата при тях, в тяхното шибано издателство, третата в Италия. Изпитваше ме някаква тъпачка-доцент. Аз и разказвам въпроса, а тя ми прави физиономии и постоянно ме поправя. Аз не издържам и и казвам "Момиче, погледнете фамилията на автора на тия учебници. Това е моята фамилия. Аз съм ги писала тези книги. Вие сте се учили по моите книги, а сега ме изпитвате мен и дори ме поучавате. Това не ви ли се струва нелепо?". Оная жаба се разкрещя "Какво си позволявате! Това тук не ви е онова там!". Обидчиви дебили.

- Какво искаш. Столичани. Грешно е да се обиждаш на нищите духом, - откъртвам парченце мазилка и го хвърлям надолу. Заедно гледаме как се върти и пада в тъмнината.

- Ванка, а ти как мислиш, ако сега се качим на парапета, хванем се за ръце и скочим от четвъртия етаж, това красива смърт ли ще бъде? Ти разправяше някога, че японците на това му викат "двойно самоубийство на влюбените".

- А нима ние сме влюбени?

- А нима не сме? - тя тихо се смее, - не, сериозно, как ти се струва такава идея?

Аз клатя глава с показно съмнение, - Не мисля че ще изглеждаме добре на асфалта с голи задници и разцепени черепи. Ти с чуждо сако, а аз с мръсна риза. Туристите са весел народ, докато дойде линейката някой непременно ще ми сложи в задника букетче маргаритки от близката градинка, а върху твоите разкошни бедра ще напишат с маркер "Наеби ме". И дори ще се снимат на наш фон. Поне аз така бих направил... А при теб как е там положението с Мишо?

- Голям юначага ми е той, - тя отпива глътка мартини, - ебе ме много старателно. На няколко пъти дори ме зарадва с кунилингус. Когато идват на гости многочислените му роднини, аз се правя на умела домакиня - тичам напред-назад в престилка, тропам с посудата. Да беше видял само колко възторжено се споглеждаха Михаил и сияещата му майка. А когато сядаме на масата, майка му винаги ме моли да кажа нещо на френски или италиански. Все едно съм семейният им говорящ папагал. И аз винаги им казвам нещо...

- "Да ви го начукам със засилка право в кривото гърло, гъзомуцунести недоебани педераси"?

- Ама че си и ти, разбира се че не. Та те са добри и порядъчни хора, пък и аз тези думички дори не ги и знам. На френски или италиански, имам предвид. Нали съм интелигентно момиче. Аз им казвам "Вие сте едни скучни и ограничени еснафи и ми е жал за вас". Всички са във възторг, а аз смутено се изчервявам, както се полага по етикет.

- Омъжи се за него. Отговорни сме за тези, които сме опитомили, - внимателно се вглеждам в бледното и и строго лице.

- Не знам... ще се омъжа, вероятно. Ще изпълня своя социален и биологически дълг. Пред обществото и природата... Впрочем, невъзможно е да се омъжиш за човек, който вече е женен. По рождение, за майка си, - Ира замахва и хвърля празната чаша в тъмнината. След наколко секунди се чува далечен звън и уплашен вик, - а при теб как е с онази твоята, как и беше името, последната?

- Всичко зависи от това, кога за последен път сме се виждали с теб, и кого имаш предвид с това "последната", - виждам черните и очи-вирове, на дъното на които приглушено проблясват светлините на фенерите, и дъхът ми спира. Обръщам очи към звездите, за да не потъна, - сега отново съм сам. По-добре да лъскаш бастуна, отколкото да си длъжен на някого.

- Как така, Ванка?

- Какво как, лъскам бастуна ли?

- Не, какво значи "да си длъжен на някого"?

- Ами ей така. Вкарваш го - длъжен си. Вадиш го - задлъжняваш още повече. Казваш по-пиянски "обичам те" - задлъжнял си до гроб. Парадоксът е там, че аз съм тоя дето харчи по тях времето и парите си. Аз съм този дето купува подаръци за рождените дни на дебилните им малки братчета. Аз съм този дето ги придружава при болните им баби. Този, дето рие земята на вилите им. И все повече и повече затъвам в дългове. Аз, видите ли, им давам НАДЕЖДА. Те, разбираш ли, правили планове, избирайки мен. Те, ясна работа, ме ОБИЧАЛИ. Винаги е тежко да се разделяш. А как да не се разделиш? За какво например можеш да поговориш с тях, освен за това как е преминал тъпият им ден? Какво четат? Какво гледат? За какво живеят? Знам, че трябва да си търпелив с хората, знам, че съм един завършен мерзавец, извратеняк и затънал в презрение егоист, но какво мога да направя със себе си?

- Попадал си на неправилните жени, - тя ме гледа със странно изражение право в очите, от което ми става горещо, - и защо продължаваш да се срещаш с тях?

- Понякога ми се повдига от самотата, - свеждам поглед и поемам въздух, - не в сексуален, а в емоционален смисъл. Нов човек, нови усещания. Това им е хубавото на прекрасните непознати, че още не ги познаваш. Когато в горещ летен ден грабваш чашата със студена вода, истински жадно поемаш само първите едина-две глътки. После пиеш по инерция. А накрая изливаш остатъка на земята.

Внезапно светлината от балконската врата се закрива от някаква сянка. Обръщаме се и виждаме Митака, стоящ върху табуретката, наведен напред и показващ ни косматия си гол задник. Безсилен да се преборя с изкушението, аз подскачам и удрям с босия си крак задника му направо през стъклото. Маваси-гери. Митака като торпедо полита с вой от табуретката на мекия килим, а аз си прибирам крака обратно. Всичко се случва много бързо и акуратно. Но не толкова акуратно колкото ми се иска. По кракът ми текат горещи струйки кръв.

- Раната трябва да се обработи, иначе може да хванеш тетанус, - Ира загрижено оглежда крака ми.

- Нищо страшно. Кръвта скоро ще спре, - измъквам няколко парчета стъкло от рамката и ги хвърлям в тъмния ъгъл. Безуспешно се опитвам да наведа надолу вдървения си хуй. Разбирайки, че тая няма да я бъде, премятам крак върху хладния парапет и насочвам струята пикня към разпореното стъпало. С интерес наблюдавам, как тъмночервената кръв причудливо се разрежда с жълтата пикня. Изпразвайки мехура си, отпускам крака си долу, върху студения бетон. Мълчаливо стоим под нощното небе. Босите ни крака се чувстват приятно и уютно в горещата локва от кръвта и пикнята ми.

- Не ти ли се струва...

- Да, че времето...

- Изтича между пръстите...

- Като пясък?

- И нищо не можеш да промениш, спреш, поправиш?

- И няма цел, и няма смисъл, и няма посока?

Далеч оттатък гората небето започва да светлее. Скоро ще съмне. Последните дни на лятото.

Джойнт 20 Четвъртък следобед



Какво се случи? Разбираш едва, когато банкнотата от двайсет лева се превръща в ключ за стая. След това просто влизаш. В стаята липсва сюжет. Онова, което става, e онова, на което мирише. Наричат го ганджа.



/live/

Усещам, когато денят огладнява. Коремът му започва да къркори от ужасен наркотичен глад. На всеки ъгъл и при всяка курвенска табела "Хотел" стърже неукротимо. Раковска. Лъвов мост. Градът се движи около нас. Люлее се точно като гондола. А ние сме ту отдолу - отрепки на обществото, ту отгоре - богове на мръсния софийски център.
Двамата вървим, засмукани от следобедния вакуум. Замаяни от първото дръпване евтин и качествен живот. Влизаме в мизерния хотел и почти чуваме как някой натиска малкото червено копченце "Rec".
Камерата работи. Издава нещо като онзи звук на незадоволена жена. Камерата иска. Защото камерата си ти. Днес ще заснемеш твоята собствена лекция. Най-после.
Заебал си тъпата "Чуждестранна журналистика" и сега си в личната си аудитория.



Лекция 1: Бъди красив. Ти си главният герой на филма, все пак.



Лекция 2: Открадни нещо просто, за да го начукаш на системата. Знай, че това е само предястието. Влез в някой магазин и остави ръцете ти да мислят сами. Бъди спокоен, инстинктът ти сам ще маркира идеалния момент. Когато плячката е вече под якето ти, излез и дишай. Виж как първата поета глътка въздух ... ще задуши целия свят.



Лекция 3: Отиди на най-мръсното място, при най-отвратителните хора... като например в хотел , който носи името "Цура". Там ще има дебели сърби, дошли да ебат, ще има погледи, които също ебат. Ще има коктейл от долнопробни миризми и интернационален абсурд.
"Цура" е пародия на живот. Пародия на нещо-случване. Пародия на място и на време. Но сега ти си там, за да направиш рай от тази дупка.



Помня как първата крачка отвори пред нас най-прекрасната гледка на света: четири напукани стени, сгушени една в друга, готови да прикрият и да стоплят срама на отсядащите. Мухлясали кафяви пердета, приличащи на затворена бленда. Квадратно легло, залепено от свян до стената, легло, чиято привидна чистота скрива много ръце, бедра и гърди. Сякаш плътта бе полепнала по чаршафите и сега оживяваше в мирис и стонове .
Помня следобедното слънце, което грееше и ни убеждаваше, че сме просто поредните аматьори. Наркомани-ментета, които свиват листенца живот, но така и не успяват да ги изпушат, камо ли да се надрусат с този живот до смърт.
Слънцето ни унижаваше. Но слънцето залязваше...
Онова, което видях към 4:45 следобед в онази стая..., беше дрога.
Виждах я навсякъде. Ако хотелът беше фас, стаята щеше да е назрялата пепел в края на цигарата. Ако хотелът беше спринцовка, стаята щеше да е иглата, по която се процежда първата капка отрова. Полудяла и девствена.
От мивката се стичаше равномерна струя вода. Чувах сифонът, който жадно засмукваше опашката й, издавайки звук на наркоманско облекчение. Наркотикът просто се стичаше отвсякъде. Течеше по стените, а очите ни се превръщаха в език, който опитва от всичко. Чувствах как се надървяха зениците ни и как ближеха всеки сантиметър, как поглъщаха всеки долнопробен атом от въздуха в помещението...



...Беше ли сън всичко това или в минутите, прекарани в тази стая животът ни наистина придобиваше смисъл...? Нямахме никакъв изход, освен собствените си тела. Там, сред тоталната мизерия на квартала и хотела, кожите ни, топлината ни, кръвта ни струваха десетки пъти повече, отколкото при нормални обстоятелства.



Лекция 4: Няма връщане назад.



След "Цура" животът не продължава. В "Цура" не отиваш за няколко часа или за цяла нощ. Това е твоят дом, колкото и да не го признаваш. Отидеш ли там веднъж, отиваш там завинаги. Това е порнографската снимка на твоя живот. Никакво слънце и никакви разходки в парка. Природата е заблуда.



Лекция 5: Дай личната си карта на рецерпцията. Продай личността си, защото всъщност нямаш такава. Лични са само благословените глупости, които правиш. И които всички идиоти ще приписват на младостта.



Ако нямаш лична карта, дай студентската си книжка. Там си ти, F 17240 - в целия си блясък. Не се коси, 17240. Ти си от Софийския. Специалност : Журналистика.
И той е от Софийския. F 42875 учи Информатика.
- Първи курс, ма! - извиквам в мислите си на дебелата жена, която ме гледа снизходително. Тя се намира в нещо като фоайе, на чийто праг се е проснало голямо, космато и сякаш дрогирано куче. Може би е просто черга или нещо такова. В "Цура" е трудно да различиш живите форми от декора.
Междувременно жената продължава да ме гледа отвисоко, въпреки че е по-ниска и на всичкото отгоре седи, разпльокана на дивана. Това се води рецепцията на хотела.
А тя все още гледа книжката ми. Кръглият син печат на Софийския университет се затяга малко около врата й.
- Първи куррррррррррс! Скоро бях абитуриентка! С рокля на Жана Жекова за осемстотин лева! Да, скоро имах бал! Бал!
еБал си му майката. / по дяволите... мисля или казвам всичко това?/
Така, че не ме гледай по тоя начин, моля те. Дебела си и вониш на смърт. Кажи ми, направи ли поне една лудост в тоя живот, кажи ми!? Не разбираш ли, че само ние оправдаваме съществуването на шибания ти хотел! Излезем ли, ще го взривим!
Ето това беше дебелата жена в червено. Жената, която ни срещна, но не ни разпозна. Жената, която предпочете да не ни забележи и да мисли за нас като за дребна неприятност на работното място... Малко по - късно може би щеше да се отбие в някой месарския магазин и да осмисли деня си...
Да, това беше жената, на която на излизане казах: Дойдох да се изеба с тоя, който обичам... - това ли искаше да чуеш?!?! Ето ти го.
"Дойдох да се изчукам с него!!!" крещи героинята ти и става ясно, че няма нужда от втори дубъл.



Лекция 6: Обичай унижението.



Ето как изглеждат фактите: Тук сме, за да изпушим един МНОГО качествен джойнт (само, че ние още не го знаем). Тук сме, защото е мизерно и вдъхновяващо според болните ни критерии. И защото е близко до домовете ни, пълни с родители, записки от безсмислени лекции и много телевизия. Достатъчно близко, за да бъде далече, дяволски далече...



Лекция 7: Не пести абсурда.



5:15 Бено го свива, пали го и си дръпва веднъж. Виждам как ръцете му правят любов с цигарата. Възглавничките на пръстите му опипват тънката прозрачна хартия, която всеки момент може да се разкъса. Сега ТЯ лежи между палеца, средния пръст и показалеца му. Гори и отделя пепел, а някъде много навътре в нея се чува пукване. Това е най-красивото момче, което съм виждала. Хората са луди да се събират един с друг. Никой никога не е изглеждал по - съвършено от миговете, в които е бил сам и абстинентен. Безразличието му към мен в този миг е невероятно. Съсредоточеният му в тревата поглед е валяк, който прегазва. Устните му, разкривени в тиха несъзнателна усмивка -друсан джойнт...



Лекция 8: Ефектът никога не ти изневерява, ако наистина го искаш.
" ТЕТРАХИДРОКАНАБИНОЛ "...бълнуват съзнанията ни и се спъват на всяка сричка. Жълтата крушка на тавана едва крета, все повече тъмнее. От дългия престой на погледа ми върху нея почти се е размазала. Сега прилича на смола, която обещава много от ТНС.



Мислите ни се надървят при вида на готовия коз. Преплитат се и ни болят. Самоличността ни остава взривена във въздуха. Гнусни и познати остатъци от нас се мотаят по пода в стаята. Очите му. Очите му втори път. Стени от очи.
- Аз искам да те помня, но се разтваряш.
Хотел. Стая, която мърда и се върти.
Той говори тихо, на себе си и на всички. Като луд e. Завиждам му. Той ръкомаха. Ревнувам го. Продължава да ходи из стаята и да си говори. Доближавам ухото си до устните му, а те изричат на равни интервали: "Не мога. Тихо. Не мога."
Ръцете и краката ми омекват и изстиват. Кръвта не е познат вкус на желязо и ацетон. Кръвта не е желе по дамска превръзка. Кръвта е живот. Можеш да усетиш как спринтира по вените ти.
С него се опитваме да държим съзнанията си в прегръдка. Късат се. Реалността е блиц. Всичко започва. Всичко свършва. Мигаш веднъж и вече си мъртъв.
Исках да обичам страха. Страха от загубата на всички основи, на цялата сигурност. Исках риданията и паническите конвулсии да не спират да тресат тялото ми. Исках да отнесат знаците, сочещи пътя назад. Бях самолет във въздушна яма. Бях бебе, чиито чувства изтичат просто в плач. Още едно дръпване. Още една минута. И аз започвах да плувам. Минута... Минута ли казах?... Вече плувам.
Търсех момчето си, но всъщност се хвърлях към новото лице, което идваше. После търсех отново него. На нощното шкафче откраднатият пъзел оставаше разсмян и неподреден.
Ние профучавахме покрай себе си. Блъскахме чувствата си като куци помиари, тътрещи се по тъмния неосветен път. Прегазвахме ги и от вътрешността им бликаше само инстинкт. Колко пъти в минута можехме да заспим? Или да умрем? Сънят и пробуждането. Смъртта и живота. Ръба и пропастта. Всичко приличаше на групов секс. Съвокупляване на абсурда с разчекнатата реалност. В хотела. В хотела сред хълмчетата на главния ти мозък. В хотела сред магистралата на вените ти. В хотела - на ъгъла на баналните ти дни. И си помислих: Тук краят продължава вечно.



- Исках да ти кажа, че този ден беше куршум в слепоочието ми. Исках да те прегърна и да изпитам треската чрез твоето тяло. Пиянството на твоите мускули..
Левият ти крак трепва. Погледът ти прорязва лицето ми . Минава като плесница през него. Като светлина. Искам да ти кажа нещо, но само си го помислям. Може би си го чул. Това, което правиш се мярка само в огледалото за обратно виждане. Току що съм отминала. Искам да ти кажа "някой надупчи мозъка ми и от течението се разхвърчаха всичките ми..." Разпад. Отново разруха. Нов сън. Хиляди хора сънуват в мен. Едновременно. Някои се будят и крещят. Пак падат и бълнуват.



Лекция 9: Раят е джойнт. Раят е загуба. Раят е деряща гърлото ти лудост. Раят е зелена амнезия, несръчно натъпкана в хартийки. И очите на момчето, които ти изневеряват с нищото...



Хвърляш се към дрехите му. Още си на мястото си. Още си на мястото си. Вече си в ръцете му. Кадър. Стоп. Кадър. Стоп. Кадър.
- Дишай. Аз съм тук и преди малко също минах през това. Ще свърши, казвам ти, още малко. Търпи само малко - изрича някой, използвайки устните ми.
- Добре.
Ние сме невръстни. А хората са дрънкалки,задържащи вниманието ни само за миг.
- Всичко ще свърши след малко.- - - - - - - - -Паника- - - - - -Сърцебиене- - - - -
Искам ли да свършва? Излизаме от скапания хотел. Стълбите продължават. Излизаме от скапания хотел. Няколко години слизаме.
Смях. Смях, който гоня и смях, който ме настига. Ако бях трезва, щях да намеря красота в този друсан хаос. Но не бях. Всичко, което чувствах бе липса на всякаква сантименталност. Само доброкачествена, чиста безпомощност.
И безизходица. Гениална, болна, сексуална безизходица. Ти си използван презерватив, в който животът е изпразнил съдържанието си.



- Кога ще се върнем, за да капсулирам усещането в думи?...
/ Нямам време да задържа въпроса в главата си.Нито мога да дочакам отговора ти. /



Тялото ти не значи нищо до моето. Само липсата му ме свестява. С теб сме на леглото и правим секс. Топло е. Усещането се размножава заради джойнта. Възбудата се накъсва, зашеметява ни, а после отново ни връща в съзнание.
Удар. Господи, това е напълно лишено от смисъл. Удар. Толкова е прекрасно без логика. Материята се разкрива пред мен. Вървиш по кървавите ивици в очите му. Вървиш без посока. Вървиш и правиш секс. Болката се смесва с нуждата да се изпиаеш.
I'm living in a lie звучи от mp3-player-a и звуците падат заедно със сълзите ти. Правиш секс, а отвътре плачеш.



Rewind:
Мислите не бяха плътни. Не идваха във вид на поничка с пълнеж. Идваха във вид на опаковки. Хоп-мисъл. Хоп-мисъл. И толкова. Това беше. Мисъл. Мисъл. Мисъл.И всеки път се намираш, припаднал в различен ъгъл на ринга. Разсмян. Разплакан. Всичко, което имаш са празни опаковки от мисли. Миризма на развалени мисли. Трупове на мисли. Сякаш няма да има край. "Сякаш няма да има край" втори път.





Кредит: 0
Презаредете

Неподозирани са възможностите, които предполага женската глава.
Тя служи за възхищение, за извайване от гипс, за рисуване с въглен или маслени бои. По женската глава от край време се закачат бижута, за да става тя още по-привлекателна. Едно африканско племе деформирало по особен начин долната устна на жените, а друго пък, с помощта на непрестанно добавяни нови и нови пръстени увеличавало до патологични размери женската шия - друга, също тъй прекрасна анатомична част, която се увенчава именно с женската глава.
Някои са склонни да водят дори разговори с женска глава, когато тя е предразполежана към това, разбира се. Повечето мъже пък са единодушни, че при добро желание и умения от страна на женската глава с нея като цяло, а най-вече с отделни нейни части се получава вълнуващ секс...
Съвсем други идеи за използването на женската глава има якият младеж, който в момента излиза от патоанатомията към Медицинска академия с голяма картонена кутия под мишница. Разбира се тези идеи не са хрумнали на самият младеж, но той отлично ги е разбрал от човека, на когото са хрумнали. За по-лесното вникване в смисъла на идеите са послужили и няколко десетки банкноти от по сто долара. Те са дадени за самата реализация, а каквото остане - за реализатора. За младежа, който в момента се качва в големия си черен джип „Тойота“, внимателно поставя картонената кутия на задната седалка и подкарва с аварийни светлини, защото му предстои неприятен обратен завой...
До това нетрадиционно използване на женска глава се е стигнало след сложни взаимоотношения между някакъв държавен чиновник на някакъв пост и също така някакъв, не много едър представител на сенчестия бизнес. Двамата взаимно са опитвали да решат проблемите си чрез подкупи, чрез преговори, чрез бурни и продължителни вечери, завършващи с подарък- проститутка и други щедри жестове от страна на дребния сенчест бизнесмен. Но нещо не е сработило, нещо не е станало както трябва и сега представителят на онези, които се наричат ту „мутри“, ту „борци“, ту „мафия“ е принуден да използва мрачната слава на гилдията като цяло, за да сплаши своя бивш партньор, неизвестния и незначителен държавен читовник.За целта той е избрал слънчев есенен ден, в края на седмицата. Жената и децата на чиновника са изпратени някъде. Дали защото той се страхува за тях или просто, за да се порадват на последната топлинка от циганското лято сред природата.
Черната „Тойота“ е паркирана няколко преки преди кооперацията на чиновника. Останалата част от пътя почти трапецовидния младеж изминава пеша, държейки елегантно опакованата кутия като торта. Той се качва по стълбите към апартамента на държавния чиновник, точно когато онзи, по халат и с чаша кафе в ръка е установил, че телефонът не работи. В този квартал, а и изобщо в тази част на света телефоните често не работят, така че необходимата доза мрачни предчувствия не е успяла да залее нито държавния чиновник, а още по-малко - четящите тези редове в момента. Току-що оставил телефонната слушалка върху вилката на апарата, чиновникът чува мелодичната камбанка на входния звънец. Той прекосява антрето и отваря вратата без дори да погледне през шпионката. Вероятно си мисли, че някой от комшиите звъни, както обикновено, за да установи, че не само неговият телефон е замлъкнал.
Якият младеж поднася кутията с усмивка:
- Помолиха ме да Ви предам това - учтиво и ясно произнася той - и да почакам докато се запознаете със съдържанието. Отворете кутитята!
Държавният чиновник се подчинява безапелационно. Все едно какви мисли му минават през главата. Пък каквито и да се те - мигом отстъпват място на влудяващ ужас. От кутията, с мътен поглед в него се е взряла отрязана женска глава..
.- Ъ.ъ.ъ-а-а! Ъ?!
Якият младеж хландокръвно притиска дланите на чиновника към картонената кутия, за да не може онзи да я изпусне...
- Защо?! - успява да произнесе членоразделно чиновника.
- Как защо?! - все така любезен е трапецовидния младеж с кожено яке - Това не е ли съпругата ви?!
- Господи!!! Не! - почти изпищява чиновникът.
- Простете! - Младежът делово си издърпва кутията с отрязаната глава от ръцето му и отново я затваря с красивия капак - Явно съм сбъркал кооперацията!
Миг по-късно той слиза надолу по стълбите, без да бърза, тържествено понесъл картонената кутия, както на идване. Държавният чиновник продължава да седи на черджето пред входната си врата, а върху ризата, под мишниците му весело се уголемявят големи тъмни петна, които веротяно са студени и възсолени на вукс с леки кисел мирис.
Вън есенното слънце радостно припича и няма никакви, ама съвсем никакви белези, че лятото безвъзвратно си е отишло. Hапротив - слънцето грее все тъй уверено, както уверени сме всички ние, че от утре, от новия есенен делничен ден, всички проблеми между дребният държавен чиновник и дребният представител на сенчестия бизнес ще бъдат разсеяни.

Ако искате да забиете някоя мацка, един от най-изпитаните начини е да започнете да се сваляте с най-добрата й приятелка ...

Декември 2000.

Малко преди края на месеца.

Мила лежи болничка у тях. Гнусен грип! Хрема, кашлица ... и 39,5 градуса по Целзий. Момичето повръща и й е толкова зле, че не може да си каже името.


Часът е някъде към 10 вечерта. Мъжът й го няма. Тя се е свила на леглото и не може да си намери място - всяко докосване до хладните завивки изпраща поток от болезнени сигнали до мозъка. Мускулите я болят, съзнанието й повтаря едни и същи образи и видения без да спре, въздухът, който поема, е леден на фона на горещото й пресъхнало гърло ... Минутите се нижат отвратително бавно и дори завивките, които е прегърнала с надеждата да я стоплят, не могат да я утешат.

Часът става 11. Мила с мъка се изправя, за да открие някъде из квартирата аспирин, амидофен, парацетамол или каквото и да е друго за смъкване на температура. Със залитане, тя започва да се лута наоколо, като накрая отива в банята да повърне отново - промяната на ъгъла на тялото й спрямо гравитацията се е оказала предизвикателство за милия й стомах. О, пилето, колко му е лошо! То се връща обратно в леглото и се кротва там.

12 часът. Мила лежи насред трескави бълнувания.

1 часът.

В ключалката на входната врата се вмъква ключ, превърта се ...

- Здравей.

Мила изстрелва едно Здравей в отговор. Говори бързо, за да съкрати миговете на мъчение, които съпътстват произнесените думи.

- Къде беше. - добавя тя. Все й се върти из главата, че мястото на съпруга й в подобни трудни моменти е до нея.

Подразнен от рязката интонация и настоятелността на въпроса, Геша сяда на един от столовете около масата и заявява:

- Бях на среща с Гери. Трябва да знаеш за това, което се случи.

Мила е завладяна от чувството, че всъщност изобщо не желае да узнава, какво, по дяволите се е случило. Напротив, тя иска някой да се погрижи за нея, да я поглези, за да компенсира малко скапаната болест.

- Спах с нея. - уведомява я мъжът й. - Аз не исках да се получи точно така, но, без да се усетим ...

Гърлото на Мила има свои идеи, как да реагира на новината. То казва Йок и в продължение на няколко секунди не желае да преглътне.

Е, да си призная, не мога да си представя, какво е отвърнала Мила. Сигурно нищо. Не съм бил там и ... ами импровизирам.

Ето какво разказва блудният съпруг: Отишъл той на срещата у Гери, седнали да пият и да си приказват. Приказват си те, но и двамата, разгонени като зайци, мира не намират, накрая момичето се поприбутало по-близо, той пък нещо взел да й гали коляното, после ръката му се плъзнала по-нагоре ...

Мила вече не иска да слуша. Боже Господи, Гергана й е най-добрата приятелка!!! Мила раегира остро. За момента високата температура и неразположението остават временно на заден план. По дяволите, как можеш да се прибереш в един през нощта, при положение че съм толкова зле, дори да не се обадиш да се поинтересуваш как съм като знаеш, че съм болна, и след това да се оправдаеш, че си бил зает да чукаш най-близката ми приятелка!!!!!!

Мъжът й е искрено възмутен. Той е толкова откровен, доверява й се напълно, споделяйки с нея тази своя тайна ... А тя, как може да се държи така с него! Това е грубо нахалство!

Мила се отдава отново в ръцете на грипа, защото той като че ли е малко по-приятен от семейната атмосфера.


Откъс от "Сезон за лов на диви кучки"

Вечерна молитва

Боже, прости мен грешната и избави ме от нечестивия, съхрани в душата ми чувството ми за справедливост /напоследък хич го няма/, и всички други добри чувства, които откриеш /ако откриеш въобще такива/.
Днес ударих силно дъщеря си докато я обличах за детската градина, но тя ме риташе ожесточено и ме ухапа силно по ръката. Занесох я в градината с огромен червен отпечатък на ръка с пет пръста, който по-късно сигурно щеше да стане син. Ръката ме боля /егати удара/ следващия един час. Благодаря ти, че ме наказа.
Не поздравих комшията от третия етаж, но когато му кажа "здравей" се спира и започва високо да ми обяснява, че се казвало "добър ден", а като мина без нищо да му кажа, започва да ме кълне /силно за да чуе целия вход/. Днес ме сгащи на стълбите и аз помислих, че е дошъл сетния ми час, той като не казах "добър ден", а той ми каза, че ми оставил пред вратата чанта с ябълки. Ядох от тях мислейки, че са отровни, но се оказа, че не са. Утре ще направя усилие да кажа "добър ден".
Изневерих три пъти в мислите си на мъжа си с любовника ми, а на любовника ми с вокалиста на "Диана Експрес". Благодаря ти, че ме наказа, като се порязах по ингвиналната гънка, бръснейки се в банята.
Простирах прането по сутиен и бикини /нарочно/, следствие на което, живущите в отсрещнита сграда, получиха нечестиви мисли.
Когато приспах децата целунах само малката /защото само нея бия през деня/, а голямата всъщност е невероятно дете.
После се опитах да се самонакажа, изядох половин пликче чили-сос, равняващо се на шест порции. Всъщност съпруга ми ме накара да го изям, каза че ще ми купи ново палто. Мисля, че рогатия се беше вселил в него. Ядях и плачех. После той ме съжали, каза да спра, взе чили-соса и ми даде да пия нещо - май беше вода, също и да ям - май беше хляб. Само, че аз нищо не усещах. Гореше ми устата, хранопровода и дванадесетопръстника.
Освен всичките тези лоши неща, направих и едно добро дело. Когато носех на майка си продукти намерих едно малко котенце на улицата. Жълтичко, бебенце още. Взех от земята някаква пластмасова чашка, скъсах я по дължина на две и в новообразувалите се две "коритца" започнах да изливам прясно мляко от това, което бях купила на майка ми. Котенцето лакомо пи. После ми помърка.
Моля те, утре нека бъда по-добра, по-съвършена, по-нежна с децата, по-вярна съпруга и любовница, по-благочестива християнка. И не изпращай змията, който сънувах предната нощ. И запази малкото котенце живо.

Какаво значи явертъ

клуб Пороци - настоящ и в архива

Любэ » Конь

1) Выйду ночью в поле с конем
Ночкой темной тихо пойдем
Мы пойдем с конем по полю вдвоем
Мы пойдем с конем по полю вдвоем

2) Ночью в поле звезд благодать
В поле никого не видать
Только мы с конем по полю идем
Только мы с конем по полю идем

3) Сяду я верхом на коня
Ты неси по полю меня
По бескраинему полю моему
По бескраинему полю моему

4) Дай-ка я разок посмотрю
Где рождает поле зарю
Ай брусничный цвет, алый да рассвет
Али есть то место али его нет

5) Полюшко мое родняки
Дальних деревень огоньки
Золотая рож да кудрявай лен
Я влюблен в тебя Россия влюблен

6) Будет добрым год хлебород
Было всяко, всяко пройдет
Пой злотая рожь пой кудрявый лен
Пой о том как я в Россию влюблен

From Pesenki.Ru - от тоя сайт си го дръпнете и пусть всегда будет солнце, пусть всегда буду я!!!

Тъмна сянка се спира
на студения праг.
Черен кон ли умира
там на белия сняг?...

Няма вече двуколка,
няма шеметен бяг -
само черната болка
върху белия сняг.

Детска мъка извира
от далечния мрак...
Черен кон, не умирай
върху белия сняг!

понеже факаната ми най-добра приятелка ми каза днес да не се изживявам на просветителка на клуба и да не парадирам с "вижте какво съм прочела" ви спирам бисерите явно вместо да нося радост на хората ги дразня
може да се вкючвам чат пат с мнения относно развръзката на любовната история на Йохохо но определено това беше последното което аз поствам
ако някой плаче за мен случайно на нова година ще съм в Лес а иначе може да ме срещне всеки ден скитаща немила недрага из тихите разградски улички осеяни с накъсани плакати на ники кънчев това е моята лична трагедия ако и вие имате някаква такава подобна моля споделете я и извинете че не слагам препинателни знаци видях го от карбовски щом той може що пък аз да не мога

ей, не можа да се сдържиш и от това да направиш постинг...
очаква се бурна вълна от подкрепа на феновете и публично заклеймяване на факаната ти приятелка.
Това може да ги подтикне да пишат...

дай да не се караме като факани лесбийкиаз като стана модератор /през 2007 г./ ще видите вий кое как ще бъде

и на "Ъпсурт", че доразвиха темата:

Къде си бе, Chiquita?
Bueno noche te quiero senorita!
Quiero a chi!
Мразя мастика без айрян,
“Битият бит” е бан..ална фраза!
Нека идеме в твоя секси хол.
Нека видим стоката от Мексико.
Перхидрол... оу...
Как да бъда само с една, като съм бил във 600 села?
Песни, танци, мацки, ласки –
как беше "c'est la vie" на испански.
Чайки, палми, малки чашки!
Драсти, Джипси, как си? Айди! Пак ли?
Намерете си доячи!
Водя неколко шопски mariachi!
Не познаваш ли ансамбълът фолклорен!
Па и нагли на всичкото отгоре!

Най ми е кеф на такова пътешествие,
когато идвам като второто пришествие!
Много текила, малко Sunrise, брато.
Идва ми силата от глупости, познай защо!
Всеки ден съм пиян, всеки ден - срам!
Тежко ми е и направо не знам...
Не знам във кой момент ще взема сопата,
в Тихуана ли да гоня антилопата?
Sunset Boulevard не е Гурко.
Зад Ботевград не е Акапулко.
Евала, Азис, евала блендо -
по–малко Пижо, повече Пендо!
Тихо!
Идва чичо Пепе Лопес.
Мразя го ръба на тая пропаст.
Време е да разделиме плячката.
Поръчай награда, пази певачката.

Що така, бе мацо? Вече не ми викаш юнак! Аз съм бързак и те обичам!
Леле мани майтап, клати баджак! Искам те пак на парти у нас.
Само ти и аз, пиле шарено – даваме газ.
На мен такива ми дай - Kentucky Fried папуняци нецелунати. Какво бе брато?
Нейното дупе - златната тулумба! Kажи ми блага дума, муци, моят хумор е от кумува срама.
На музика бавна твойта буза дава муза за акта. Имам нужда да хапна!
Сега ми щукна да кажа -
една кукла като тебе такава, муфта мадама, иска да бъда щедър - свалям я с филе от акула в Несебър.
Не се вържи, когато вдигам пара! Ще те цункам, ти си шунка, не ме гледай, че съм сам на бара!
Колко BMW-та изпих във тия кръчми! Време за хип-хоп в дъбови бъчви!

Твойта майка ще се чуди! (И твойта майка също)
Тайно мисли, че сме луди!
Твойта майка си мечтае, като тебе да сияе!

Извадих бухалите като човек, обзет от чувството че поднася подарък с неоценимо висока стойност. Мама нагласи очилата си и погледна трите съскащи и поклащащи се пухени топки.
- Много хубаво, миличък – рече тя и по гласа й личеше, че мисли за друго. – Много хубаво. Ще ги прибереш на сигурно място, нали?
Казах й, че ще ги държа затворени в стаята си, така че никой да не научи за тях.
- Добре си решил – съгласи се мама и боязливо погледна бухалите. – Знаеш, че Лари не е съгласен да има още животни.
Знаех, разбира се, и възнамерявах на всяка цена да запазя съществуването им в тайна от него. Обясних й, че остава само един дребен въпрос: бухалите са много гладни, всъщност са гладни до смърт.
- Горкичките – каза мама, която веднага изпита състрадание към пилетата. – Дай им мелко хляб и мляко.
Обясних й, че бухалите се хранят с месо, а съм изразходвал и последните си запаси. Попитах я дали няма парче месо, което да ми даде на заем, за да не умрат бухалите.
- Ами и аз съм малко закъсала с месото – отговори тя. – На обед ще ядем котлети. Иди да видиш какво има в хладилния сандък.
Отидох в килера при масивния хладилен сандък, където държахме нетрайните продукти, и надникнах в ледената влага вътре. Единственото което успях да открия, бяха десетте котлета за обед, а и те едва ли биха стигнали на три ненаситни бухали. Върнах се в кухнята да съобщя новината.
- Втасахме я – рече мама. – Сигурен ли си, че няма да ядат хляб и мляко?
Не отстъпих от думите си. Бухалите ядат само месо.
В този миг едно бухалче се залюля толкова силно, че се прекатури, а аз бързо дадох това на мама като пример, че силите на птичетата са на изчерпване.
- Ами тогава сигурно е най-добре да вземеш котлетите – обезпокои се мама. – Ще трябва да обядваме къри със зеленчуци.
Победоносно отнесох бухалите и котлетите в стаята си и натъпках горките птици с месо.
Като последствие от пристигането на бухалите, седнахме да обядваме доста късно.
- Извинявайте, че се забавих – каза мама, като отхлупи супника и от него се вдигна пара с миризма на къри. – Кой знае защо, картофите се вариха ужасно дълго.
- Мислех, че за обед ще има котлети – каза Лари с огорчение в гласа. – Цяла сутрин си мислех за тях и подготвях вкусовите си луковици. Къде са котлетите?
- За съжаление отидоха за бухалите, миличък – извини се мама. – Имат невероятен апетит.
Лари замръзна с лъжица къри на половината път до устата си.
- Бухали? – попита той и втренчи поглед в мама. – Какви бухали? Какво значи това?
- - О! – притесни се мама, защото усети тактическата си грешка. – Най-обикновени бухали...птици...не се безпокой, нищо особено няма.
- Нападнати сме от бухали, така ли? – искаше да знае Лари. – Вмъкнали са се в килера и са излетели от там с купа котлети в ноктите си, а?
- Не, не, миличък, тези бухали са малки. Не са способни на такова нещо. Не можеш да си представиш какви красиви очи имат. Умираха от глад, горкичките.
- Ловя се на бас, че Джери е донесъл някакви нови животни – кисело подхвърли Лесли. – Усетих го, че замисля нещо преди обед.
- Ако е донесъл, ще ги изхвърли – озъби се Лари.
Обясних, че не мога да направя това, тъй като птиците са много малки.
- Съвсем малки са, миличък – успокои го мама. – Не са виновни.
- Как така не са виновни? – не се предаваше Лари. – Проклетите дяволи са си напълнили гушите с моите котлети...
- С нашите котлети – прекъсна го Марго. – Не разбирам как можеш да си такъв егоист.
- Трябва да се сложи край на това – продължи Лари без да обърща внимание на Марго. – Прекалено много си разглезила момчето.
- Котлетите са колкото твои, толкова и наши – повтори Марго.
- Каква говориш! – каза мама на Лари. – Ужасно преувеличаваш. Заради някакви си бухалчета.
- Някакви си бухалчета, а? – заядливо рече Лари. – Той вече има един бухал и всички добре знаем какво ни струва.
- Одисей е много мила птица и не прави бели – защити се мама.
- Е, към теб може да е мил - рече Лари – понеже не е влизал и не е повръщал върху леглото ти всичките парченца храна, които вече не му трябват.
- Но това беше толкова отдавна, миличък, и оттогава нищо не е правил!
- И какво общо има Одисей с нашите котлети? – попита Марго.
- Добре! – сопна се Лари. – Не ме слушайте. Самите вие скоро ще се оплаквате, защото като си легнете в креватите ще плувате в бухалски бълвоч. А аз ще замина и ще отседна в хотел.

Откъс от "Градината на боговете"

ей това много ама много го уважавам!

Мамо готов съм ... ела да ме запашеш

утре ще пусна най-върховото постижение на литературата
моя идол
Бредбъри

очаквам с интерес

Мамо готов съм ... ела да ме запашеш

- Том – обади се Дъглас, - искам да ми обещаеш само едно, може ли?
- Може, какво?
- Нищо, че си ми брат, и нищо, че по някой път ме е яд на тебе – обещаваш ли никога да не ме изоставяш?
- Искаш да кажеш, че вече ще ми даваш да идвам с теб и с другите, като тръгвате някъде, така ли?
- Ами ... да ... дори и това. Но най-вече искам да кажа да не ме изоставяш изобщо, разбираш ли? Да не те сгазва кола и да не падаш в пропасти.
- А няма, разбира се! Ти мене за какъв ме смяташ?

***********************************************************************

Дъглас вдъхна и сетне изпусна въздуха изведнъж със стенание. Не чу кога майка му се втурна в стаята. Една муха, като жив огън от цигара, се удари о безчувствената му ръка, зажужа, и сетне отлетя.
Четири следобед. Мухи капят мъртви по плочниците. Кучетата са мокри парцали в колибите си. Сеникте са се скупчили като овце под клоните. Магазините в центъра са затворени и заключени. Брегът на езерото е пуст. Езерото гъмжи от народ, до шия в топлата, но благодатна вода.
Четири и четвърт. По тухлените улици в града преминава вехтошарския фургон, на капрата му пее мистър Джоунъс.
Том, избягал от дома, за да не гледа безнадежното измъчено лице на Дъглас, се бе запътил надолу към клуба, когато фургонът спря до него.
- Здравейте, мистър Джоунъс.
- Здравей, Том.
Том и мистър Джоунъс бяха сами на улицата, във фургона имаше купища от чудесни вехтории, но никой не поглеждаше нататък. Мистър Джоунъс не каза нищо, запали лула и запуши, като поклащаше глава, сякаш знаеше, преди още да е чул, че нещо не е наред.
- Какво има Том? – запита той.
- Брат ми – каза Том – Дъглас не е добре.
Мистър Джоунъс погледна към дома им.
- Много е болен – каза Том. – Издъхва!
- О, не, това не може да бъде – възкликна мистър Джоунъс и огледа околния, много истински свят, където в този ден не се виждаше нищо, което поне мъничко да напомняше смъртта.
- Издъхва – повтори Том. – А докторът не може да познае какво му е. Разправя, че било от жегата. От нищо друго, само от жегата. Това възможно ли е мистър Джоунъс? Може ли жегата да убие човека, дори и в тъмна стая?
- Виж ти – рече мистър Джоунъс и замълча.
Защото Том се беше разплакал.
- А пък аз мисля, че го мразя ... това си мислех ... нали вечно се караме ...И сега ... сега ... Ох, мистър Джоунъс, дали ...
- Дали какво, моето момче?
- Дали във вашия фургон там няма нещичко, което да помогне? Нещо, което да взема, да му занеса и да го излекувам? – Том пак се разхълца. – Отвратително лято – рече Том. – Какво ли не му се случи на горкия Дъглас.
- Я ми разкажи – подкани го вехтошаря.
- Добре – Том си пое дълбоко дъх, защото продължаваше да хълца. – Първо, загуби най-добрия си приятел, чудо момче. На това отгоре някой му открадна бейзболната ръкавица, за нея беше дал цял долар и деветдесет и пет. Сетне стана оная идиотска сделка с Чарли Удман – той му даде старинните си камъчета и сбирката си от ръковини, а взе глинената статуетка на Тарзан, от ония, дето се печелят срещу купончета от макарони. Изпусна статуетката на тротоара на другия ден, след като я взе!
- Брей, че беля! – и наистина си представи парченцата, разпръснати върху цимента.
- Сетне за рождения си ден вместо книгата с фокуси, за която мечтаеше, получи някаква си риза и един панталон. Само това му стигаше да му утрепе цялото лято.
- Понякога родителите забравят какво е било – въздъхна мистър Джоунъс.
- Така е – потвърди Том и продължи тихичко – после взе, че забрави през нощта на влагата истинските старинни окови от Лондонската кула и те ръждясаха. А най-лошото стана, когато аз израснах с цял един инч и сега съм почти колкото него.
- Това ли е всичко? – кротко запита вехтошаря.
- А, мога да се сетя за още двайсетина неща, все такива ужасни, че и по-страшни. В някои лета всичко върви наопаки. Сбирката му от комикси я изядоха буболечките, а новите му гуменки пък плесенясаха, и все такива работи, откакто е свършило училището, че досега.
- Спомням си и аз години като тази – потвърди вехтошарят.
Той вдигна поглед към небето и видя там всичките онези лета.
- Сеха вече знаете, мистър Джоунъс. Това е. Затова сега умира...
- Ще трябва да помисля – каза мистър Джоунъс.
- Можете ли да му помогнете, мистър Джоунъс? Можете ли?

**************************************************************************
Седем часът. Градът представляваше огромно огнище, над което трептяха горещите вълни, прииждащи откъм запад. Сенки с цвят на изгорели въглени играеха пред всеки дом, под всяко дърво. Под тях крачеше един червенокос човек. Том, виждайки го осветен от умиращото, но свирепо слънце, съзря една главня, която гордо се носеше напред, съзря една огромна лисица – съзря дявола да се разхожда в своите владения.
В седем и половина мисиз Споулиднг излезе от задната врата да изхвърли динените кори в кохата за боклук и забеляза там мистър Джоунъс.
- Как е момчето? – запита мистър Джоунъс.
Мисиз Споулиднг остана като закована, отговорът трептеше на безмълвните й устни.
- Бих ли могъл да го видя? – запита мистър Джоунъс.
Тя все още стоеше безмълвна.
- Аз съм приятел на момчето – обясни мистър Джоунъс. – Виждам го всеки божи ден, откакто е проходило. Нося му нещо във фургона.
- Той не е ... – тя искаше да каже “в съзнание”, но каза – буден. – Той не е буден, мистър Джоунъс. Докторът не позволява да го безпокоим. О, как да разберем какво му е?!
- Макар и да не е “буден” – настоя мистър Джоунъс, - бих искал да му поприказвам. Понякога нещата, които чуваме в съня си, са по-важни, човек слуша по-мнимателно, разбира по-добре.
- Съжалявам, мистър Джоунъс, но не смея да ви пусна – Благодаря . Благодаря ви все пак, че дойдохте.
- Няма нищо, госпожо - отвърна мистър Джоунъс.
Но не помръдна. Остана там, загледан нагоре, към прозореца. Мисиз Споулдинг си влезе и затвори мрежестата врата.
Горе в леглото си Дъглас дишаше. Звукът напомняше на остър нож, бавно вкарван и изкарван от ножницата.

В осем часа докторът дойде и пак си отиде, като поклащаше глава, хвърлил сакото, развързал си връзката, с вид на човек, отслабнал трийсет фунта, само за един ден. В девет часа Том, майка му и баща му изнесоха навън едно походно легло и пренесоха Дъглас долу, за да спи в двора под ябълката, където ако излезеше вятър, щеше да го облъхне по-скоро, отколкото в ужасните стаи на горния етаж. Сетне се щураха насам-натам до единайсет и навиха будилника да ги вдигне в три, за да напълнят пак торбите с лед. Най-сетне домът притъмня и стихна. Те заспаха.
В дванайсет и трийсет и пет клепките на Дъглас трепнаха.
Показала се бе луната.
И някъде далече някой беше запял.
Беше тънък и тъжен глас, той ту се извисяваше, ту стихваше. Беше глас ясен и пееше мелодично. Думите не се различаваха.
В своята трескавост Дъглас се обърна на другата страна и дълбоко въздъхна.
Беше може би час преди луната да разпилее целия свой светлик върху земята, а може би беше и по-малко от час. Но сега гласът звучеше по-отблизо, съпровождаше го и друг звук – сякаш туптеше сърце, а всъщност беше тропот от конски копита по тухлените улици, заглушаван от гъстия листак на дърветата. Отдолу, по улицата, озарен от луната, се появи конят, който теглеше фургон, а горе на капрата, отпуснал блажено мършавото си тяло, седеше мистър Джоунъс. Фургонът бавно се спускаше по улицата, мистър Джоунъс пееше своята песен, а в съня си Дъглас сякаш за миг спря да диша и се заслуша.
“Въздух, въздух, ... купете си въздух ... Въздух като капка, въздух като лед... Не купиш ли днеска ... ще ме търсиш вред ... Дъх априлски пръска ... есеннни прохлади ... аромати южни ... шум от водопади.... Въздух, въздух, хладен лъх в шише ... чист, кристален, с дъх на индрише ... Свежест във бутилка, с мента – за разкош ... толкова наслада, за колко? .... За грош!”
Когато отзвучаха думите, фургонът бе вече до бордюра. Някой се беше промъкнал в двора, прокрадваше се напред в собствената си сянка и носеше две бръмбарно-зелени бутилки, които просветваха като очи на котка. Мистър Джоунъс се спря пред походното легло и с тих глас повика момчето по име – веднъж, дваж, три пъти. Мистър Джоунъс се поолюля колебливо, погледна към бутилките в ръцете си, взе решение и пристъпи, за да седне на тревата и да погледа това момче, смазано от огромната тежест на лятото.
- Дъг – започна той, - лежи си спокойно. Не се мъчи нито да проговаряш, нито да ме поглеждаш. Не е нужно дори да се преструваш, че ме слушаш. Но аз зная, че тука, вътре, ти чуваш думите ми и разбираш, че това съм аз, стария Джоунъс, твоят приятел. Твоят приятел – повтори той.
Сетне се присегна, откъсна една ябълка от дървото, превъртя я в ръката си, отхапа, сдъвка парчето и продължи.
- Някои хора униват твърде млади – каза той. – Причина като че ли няма, просто, изглежда, такива се раждат. Уязвяват се по-лесно, уморяват се по-бързо, разплакват се от малко, мъчно забравят и, както вече казах, опечаляват се на по-ранна възраст, отколкото всички останали на този свят. Зная го, защото аз съм един от тях.
Отхапа още едно парче от ябълката и започна да дъвче.
- А сега я да видим къде се намираме? – запита той.
- Гореща нощ, ни полъх от ветрец, месец август – сам си отговори мистър Джоунъс. – Убийствена жега. Безкрайно лято и безброй беди, нали? Прекалено много беди. Наближава един часът, а ни следа от вятър или дъжд. След миг аз ще стана и ще си тръгна. Но като си отида – моля те, не забравяй това – ще оставя тези две бутилки на твоето легло. След като си отида, искам да почакаш малко, сетне бавно да отвориш очи, да седнеш, да се присегнеш и да изпиеш това, което е в тях. Но не, не с уста. Изпий ги с носа си. Наклони бутилките, отпуши ги и остави онова, което е вътре, да нахлуе бавно в главата ти. Естествено, първо ще трябва да прочетеш етикета. Я чакай, аз сам ще ти го прочета.
Той вдигна едната от бутилките към светлината.
“Зелен здрач от най-приспивателен студен въздух”, прочете той. “Извлечен от атмосферата на белия Арктик през пролетта на 1990, размесен с вятър от високата равнина Хъдзън през месдец април 1910, съдържащ прашинки, огрени от залеза по ливадите край Гринъл, Айова, в оня летен ден, когато се вдигна хладния полъх от езерото, рекичката и бистрия извор.”
- Сега да видим какво пише пък със ситните букви – вторачи се мистър Джоунъс. – Слушай:”Съдържа също молекули от аромата на ментол, лимон, папайа и пъпеш, както и камфора и билките изтравниче, а също и хладина от река Дес Планц. Гарантирано освежителен и разхлаждащ. Да се приема в летни нощи, когато температурата е над деветдесет градуса по Фаренхайт.”
Взе другата бутилка.
- И тази е такава, само, че в нея съм сложил по малко вятър от островите Ерън, малко бриз от Дъблинския залив, примесен със сол и повесмо мъгла от бреговете на Исландия.
Той остави двете бутилки на леглото.
- И едно последно напътствие. – Вехтошарят застана до леглого, новеде се над момчето и тихо изрече: - Когато ги пиеш, не забравяй следното: Напълнени са от верен приятел. Въздушна компания на С. Дж. Джоунъс, Грийн таун, Илинойс, август, 1928. Година на чудесна реколта.
Миг подир това долетя звукът от поводи, плеснати по задницата на кон в светлината на луната, разнесе се трополене на фургон надолу по улицата и после – тишина.
След миг клепките на Дъглас потрепнаха, а сетне много бавно той отвори очи.

и все пак утре дойде

Мамо готов съм ... ела да ме запашеш

малко послъгвам, не ме поднасяй
найш кви неща ми се струпаха и не можах да го пусна
на Дъглас Споулдинг проблемите са нищо

“Чувствах се така, сякаш години наред в живота ми все се е повтарял един и същи ден, събуждала съм се по един и същи начин, правила съм едни и същи неща, дори мечтите ми са били едни и същи. Спомнах си колко дълго се бях борила за нещо, което не исках. Защо го бях направила? Не можех да намеря никакво обяснение. Може би защото съм била твърде ленива, за да търся други пътища. Може би защото е много трудно да бъдеш различен. Може би защото човек е осъден да повтаря стъпките на предишното поколение, докато определен брой хора не започнат да се държат по друг начин...и тогава светът се променя, а заедно с него и ние. Но аз не исках да бъда такава, каквато бях до сега...Истински авантюристи са били първите, онези, които са решили да открият пътя. Някои са паднали в пропастите още преди да стигнат средата. Много от тях са изчезнали безследно. Но един ден някой се е изкачил на върха...Възможно е хората долу в ниското да си помислят: “Там горе няма нищо освен хубавата гледка, какво толкова интересно има в това?” Но първият алпинист е знаел кое е интересното: да приеме предизвикателствата и да върви напред. Да знае, че всеки ден е неповторим, че всяка утрин носи някакво чудо, вълшебен миг, в който старите светове се разрушават и се появяват нови звезди...Първият, който е изкачил тази планина, сигурно си е задал същия въпрос, виждайки в ниското къщичките с пушещи комини: “Какво толкова интересно намират в този еднообразен живот?”

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Емил от Льонеберя - така наричаха едно момче, което живееше в село Льонеберя. Той беше палаво и упорито хлапе, далеч не толкова добър като вас. Въпреки че изглеждаше добричък, честна дума. Когато не крещеше. Имаше кръгли сини очи. Всичко заедно изглеждаше някак много добродушно и човек би помислил, че Емил е същинско ангелче. Но това би било най-голямата заблуда. Той беше на пет години и силен като биче и живееше в стопанството Катхулт в село Льонеберя в областта Смоланд. И, разбира се, говореше на смоландско наречие нашият малчуган, но това не беше негова грешка. Така си говорят в Смоланд. Когато искаше шапката си, той не казваше както вие: "Искам си шапката." Вместо това казваше: "Искъм я шапкътъ." А неговата "шапкъ" беше нещо като фуражка, с черна козирка и синьо дъно - доста грозна. Беше му я купил татко му, когато отиде веднъж в града. Емил много се зарадва на шапката и вечерта, когато щеше да си легне, каза: - Искъм я шапкътъ! Майка му реши, че Емил не бива да отнесе шапката в леглото и понечи да я сложи върху полицата в преддверието, но Емил се разкрещя, та оглуши цяла Льонеберя: - Искъм я шапкътъ!

И така Емил спа с шапка на главата всяка нощ в продължение на три седмици. То, че можеше - можеше. Макар че доста му убиваше. Но главното беше Емил да наложи своето - той на това държеше. По никакъв начин не биваше майка му да наложи своето. Веднъж, на Коледа, тя се опита да накара Емил да яде задушен зелен фасул, защото зеленчуците са толкова полезни, но Емил каза не.

- Да не смяташ НИКОГА да не ядеш зеленчуци? - попита майка му.

- Как не - рече Емил. - Но ИСТИНСКИ зеленчуци.

След което тихомълком отиде зад елхата и започна да я гризка. Но бързо му омръзна, защото боцкаше в устата.

Такъв инат беше Емил. Искаше той да се разпорежда с мама и татко, с цялото стопанство Катхулт, а най-добре и с цяла Льонеберя, само че жителите на Льонеберя не бяха съгласни с това.

- Горките Свенсонови от Катхулт, какъв пакостник е синът им! - казваха те. - От него нищо няма да излезе.

Така си мислеха жителите на Льонеберя, да! Ако знаеха какво ще излезе от Емил, сигурно нямаше да говорят тъй! Само да знаеха, че като порасне ще стане председател на общинския съвет! Вие сигурно още не знаете какво е това да си председател на общинския съвет, но то е нещо много изискано, уверявам ви и ето това стана Емил с течение на времето.

Но сега нека се придържаме към онова, което се случи когато Емил беше малък и живееше в стопанството Катхулт в село Льонеберя в областта Смоланд заедно със своя татко, който се казваше Антон Свенсон, с майка си, която се казваше Алма Свенсон, и със сестра си Ида. В Катхулт имаха и ратай на име Алфред и слугиня наречена Лина. Защото по онова време, когато Емил беше малък, още имаше слугини и ратаи в Льонеберя и навсякъде. Ратаите оряха, грижеха се за конете и воловете, докарваха сеното и садяха картофи, а слугините дояха кравите и миеха, и търкаха, и пееха на децата.

важното е, че си жива и здрава и макар, закъсяваща - тук

Мамо готов съм ... ела да ме запашеш

разбрах че с моите симптоми имало над 150 човека и ги включвали на системи
пък аз реших да се разхождам из града докато почти колабирах от обезводняване пред Търговския
не знам как съм се добрала до дома си с тракащи челюсти и жълта като платно
това значи да работиш над себе си
гледаш колко можеш да издържиш
ето че можело и без системи

казвам
"обичам те"
с три думи:
"искам да умра"

най-ужасното е високият ти гръб
в далечния край на леглото

тази планета е прекалено малка да ме поеме целия
никой град не е достатъчно различен
да се чувствам на мястото си

когато говорим за Твоите планове
аз съм мухата
която доброволно се беси на паяжината

каквито и глупости да измислям
няма да те впечатля
бейб, моля те, направи края

не, ние не говорим
ти не говориш
затова се превръщам в студеното
което склерозира радиаторите

масата във всекидневната е кръгла
денят е пети януари
остават ни три дена
три пъти секс
след който идва най-страшното

само двамата сме
а ти се заключваш в тоалетната
присъствам от страх
в останалите пет стаи едновременно

три дена
три дена
три дена

сутринта ще открадна нещо от стаята ти
примерно снимките
не е важно дали ще забележиш
последното незаконно приключение с тебе

този път (скъпи Джос)
не пожелавам да се рестартирам
давам на късо
и хлътвам в себе си


Двехилядиипет

По протегнатата нагоре ръка
моята се нанизват зърната
от които се пука шампанско
което напоява протритата кожа на главата ми
от която порастват площади
където празнувам се правя че празнувам
със съвършено непознати хора
ще си останат съвършени и затова непознати
да не ми пожелават да преяждам със щастие
да се разглобя от любофф
виж сега обръщам се
загуби ми жълтата ръкавица тази двехилядиипета
със синя звезда върху дланите
която трябва да спаси света
но не мисля че може
защото се изплъзна от пръстите на супербой
който си протяга нагоре ръцете
а от докосванията на
върховете на пръстите се пука заря
която осветява ходилата ми, намазани с руска салата
която може всеки да оближе
стига да каже моля
и да опресни лицето ми няколко пъти
през тази двехилядиипет е случайно число

Йоселин


не се е обаждал от половин час.
е истинското му име.
е нишката на Ариадна, по която се връщам там.
е Йоселин.
е Джос.
и няма да ми го отнеме сутрешния транспорт
и отпечатъците по ръкохватките му,
и токчетата
разпределени между камъните,
и на стилките по които се наслагват стъпките,
и шумът на найлоновите пликчета,
и средата на септември - слънчево, но студено -
с Йоселин се смеем в Парка на Свободата -
преносно и буквално,
след това захаросваме върху клечките на въздуха-
Джос, не гълтай,
времето се дели на преди и след срещата,
целувките са недостатъчни-
още по-голямо сливане ни трябва-
как да пресипя дланите си в твоите,
как да се излея в устата ти
да се изплакна между зъбите,
да разредя молекулите си между твоите,
Джос, предметите дишат по различен начин,
опознавам цветовете едва сега,
ние трябва да избягаме, защото този свят не ни заслужава.
а Йоселин ме имитира в огледалото.

понеже така го постнах, че не се разбира кой е автора - това пак е от Петуния, който е супер пич и е гадже на Джос, който е още по-супер пич и аз вече съм влюбена на 50% в Джос
е такова

незнам за теб но аз на лекари вяра нямам ...
кракът ми го оперираха вече 2 пъти
веднъж в военна болница във Варна веднъж при "най-добрия хирург във Варна" резултата е почти един и същ. Сега трябва да има 3та ама не ми се ходи
дали си плащам или не ефекта е нулев тогава се чудя защо подяволите да ходя при тях ... ?!
сега и с това набутване с здравното осигуряване плащаш а неполучаваш
ебах ги ...


Мамо готов съм ... ела да ме запашеш

Един сън в Дианополис

Не съм го търсил беше съвпадение
на поглед и прозорец
следобеда във който аз я зърнах гола
по-късно чак научих името
една от многото Диани
на дремещия град
сега се крия по поляните
втвърдяват се рогата ми
нозете ми се окопитват
растат ми кучешките зъби
и ме подгонят с лай навътре
хрътки в мен
елен и псе
елен и псе
елен и псе съм

Виж ми в профила - "Теоремата" е негова.
Много ми харесва.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

готиноти оная ли си същата дето все ми показва нещо интересно? цункам те за което

Ако визираш Пелевин, Ерофеев и ко, аз съм.
Господинов има страшни стихове. А и романите (Естествения особено, другите книги май са разкази) му си струват.

да, ти си моето литературно просветление
фенка съм на Господинов, но до сега стихове не бях чела
този го намерих с гугъла
искам да си намеря текста на една песен от филма "Коса", рових с търсачка но не намерих искам я в превод на Бг дето пеят за разни сексуални извратенщини и ориентации
във филма е докато яздят на едни коне, ако се сещаш, тя не е най-известната от този филм

Ето дойде този миг
аз съм вече ученик
вярно не във първи клас
но е трудно и при нас,
че основата е тука
в предучилищната група
Уча буквите сега
за да мога да чета
с цифрите е интересно
и ще сямтам безпогрешно
ще науча всичко аз
и ще ида в първи клас.

Изпърво май ме бутна Слава,
отиде първото в ръкава,
ръкава аз изпрах си сам
и седнах пак да си доям.
А после аз пък бутнах Слава,
отиде второто в ръкава,
и легнах аз
и легна Слава
и много сит
заспа ръкава.

Р Е В Н О С Т



Отело седеше в задръстената с готварски уреди кухня, лапаше кисело зеле с мариновани краставички и внимателно разглеждаше чашата с ракия на огнения залез. Дездемона не издържа.
- Ако искаш да знаеш, току що съм я измила.
- Имам чувството, че и друг кърка в тази къща - мрачно рече той и плю през прозореца.
- Моля те, престани с тази ревност! - разлигави фасада Дездемона. - Остави ме на мира поне един отчетен период!
- Никога! - изрева Отело и очите му се извъртяха като ратативки. - Докато не ви пипна, няма да мирясам, така да знаеш!
- С кого ще ме пипнеш? Никой не е идвал вкъщи от години. Всичките ти приятели бягат, не смеят да ме поздравят. Като ме видят и се крият по входовете.
- Охо, навъртат се наоколо, значи. Душат! Иска им се на мръсниците!
Тя не отговори. Започна да търка загорялото на една тава и не след дълго я проби. Отело продължи да се навива:
- Ох, само да ви пипна! Както сте ми голички, ще ви напъхам и двамата в микровълновата фурна...
Неочаквано Дездемона се обърна и счупи няколко чинии в главата му. Първите четири не му направиха особено впечатление, чак на петата политна назад, събори хладилника и се свлече на земята.
Влезе Хамлет, който размахваше нож.
- Къде е онзи мръсник, мъжът ти? - изкрещя той, сякаш бе участник в първенство по надвикване. - Подай ми това копеле, че нямам търпение да му ампутирам главата. За торса не бери грижа, ще ти го върна веднага.
- Ама, моля ви се, на какво основание? - изписка Дездемона и се опита да влезе в един шкаф.
- На какво основание ли? - продължи да реве Хамлет и съзря скъсаните чорапи на Отело, които се подаваха из под масата. - Я, тези пищяли ги познавам! - и скочи да ги разфасова.
- Не пипай, водят ми се! - на свой ред опули очи тя и блъсна масата.
Ножът се заби в плота до дръжка. Шишето с ракия падна върху гърдите на Отело, гърлото влезе в отворената му уста и къркането с весело бълбукане изчезна в хранопровода му.
Хамлет захвърли плота на масата и измъкна добре наточен бръснач.
- Ще ми кажете ли най-после, какво искате? - запита отново Дездемона, доволна, че има срещу себе си бръснач, а не флекс-машина.
- Искам този мръсник, мъжът ти, да спре да зяпа задника на годеницата ми Офелия. Да го остави веднъж завинаги на мира, че те правя вдовица и окото ми не мига!
- Моля? - не схвана веднага тя. - Намеквате, че моят мъж кьори приятелката ви из отзад?
- Именно!
- И кога това?
- По цял ден! Погледът му все там - зъркелите му ще паднат!
- Не може да бъде! Днес зяпа ли го?
- И още как!
- Това е невъзможно! Той не е мърдал от къщи. Целият ден беше пред очите ми.
- Че то не му трябва да мърда. От банята прави кириза копелето!
- От банята? - Дездемона взе нещо да се шашка. - Нашата баня няма прозорец.
- За какво му е прозорец? Достатъчно е, че вашата баня е на една стена с нашата баня, а душа така са го монтирали простите строители, че както и да застанеш, винаги си със задни части към вашата баня...
- И през стената ли я вижда? - тъпо запита тя.
- Защо трябва да я вижда? Просто си я представя! Няма начин да не си я представя! Тя развива крановете, той чува шума на водата и започва да си я представя - гола, красива и беззащитна. Трескаво мисли за нея, желае я, явяват му се разни миражи...А твоят ненаситник как само злоупотребява с миража на Офелия!
В същото време Отело, който беше с обратни реакции, наместо да е вече покойник от толкова присъединила се към организма му ракия, взе че се размърда и случайно препъна жена си. След кратък полет Дездемона се озова в обятията на Хамлет, който изтърва бръснача и също я гушна.
Отело отвори очи.
- Най-после ви гепих! - кръвяса той и грабна острието.
Тук е моментът да поясним, че Отело беше кривоглед и нито на Дездемона, нито на Хамлет им бе ясно кого ще заколят първи. Смъртната опасност инстинктивно ги сближи. Двамата се вкопчиха здраво, като всеки се стремеше да се прикрие зад тялото на другия.
Влезе Марлоу и веднага се обърна към Хамлет:
- Господин Хамлет, уловен сте на местопрестъплението в акт на изневяра с госпожа Дездемона! Моята клиентка ще остане доволна.
Отело се нервира, че не звънят на вратата.
- По дяволите! Кой сте вие и как влязохте вкъщи?
- До никъде няма да стигнете с това невъзпитано държание- сряза го детективът. - Подайте ми този бръснач и без глупости, че тази седмица с никого не съм се сбил още!
- Много съжалявам - сви се мавърът,- но наминете другото полугодие - някъде към септември. Сега ми пречите.
- Ще ви фрасна един! - озъби се Филип.
- И да ми фраснете, застрахован съм! - осведоми го Отело и сдаде уреда.
Марлоу го изпробва на палеца си.
- С него ли се бръснете?
- Редно е да забележите - поглади се по брадата Отело,- че от известно време пропускам това упражнение. Исках само да изчегъртам онзи комшия от бюста на жена ми.
Хамлет отскочи от Дездемона, на което детективът махна пренебрежително с ръка и запуши “Мелник”.
- Само не се правете на гнуслив - изкашля се той. - На моята клиентка й е достатъчно и това, че сте се погледнали само - извади някакъв договор и го тикна в ръцете на омекналия принц Датски. - Надявам се, познавате буквите.
В края на текста Хамлет неистово замуча:
- Това е мръсна фалшификация! Офелия не е ревнива, не го вярвам!
- Вие сте безнадеждно тъп за аристократ - осведоми го Марлоу и размаха едно листче. - Това е квитанция за двадесет бона, ако ви гепя на калъп с ей това маце! - и намигна на Дездемона.
- Без свалки, ако обичате! - намеси се отново Отело и грабна един чук.
Детективът радостно се изкиска.
- Ще ми доставите невъобразимо удоволствие, ако се опитате да ме ударите.
- Нямам намерение да удрям никого. Искам да закова вратата след вас. Тръгвайте си най-после!
- О, кей, изчезвам! - И скочи от прозореца. Отдолу се чу дрезгавият му глас:
- Изхвърлете онази шушумига, че забравих да му дам да разпише командировъчното.
- Ако имате предвид Хамлет, няма да ви карам да чакате - отзова се Отело и веднага изпълни поръчката. Принцът изглежда падна на глава, щото Марлоу се смя от сърце близо минута.
- Винаги съм си мечтал за апартамент на последния етаж, не на партера - коментира мавърът и започна да ремонтира масата.
Жена му се въздържа от мнение, взе две торби и ключовете от колата, след което изчезна към близкия супермаркет.
Като привърши с ремонта Отело откри, че шишето му е празно и слезе в мазето за ново. До вратата на абонатната станция някой жално скимтеше.
- Мамка им и котки, намерили кога да се разгонят - изруга той и включи електрическото фенерче.
На земята лежеше Офелия и здраво стискаше левия си крак.
- Комшу, умирам! - изстена тя и му показа един син балон. - Виж ми глезена. В това тъмно мазе се изпотроших цялата.
Мавърът освети болното място отблизо.
- Лоша работа! - утеши я той. - Поне един месец няма да стъпваш като хората.
- Зорът ми е да се довлека до вкъщи. Я ми помогни да стана, че този влажен цимент ми изпи здравето.
Отело я прихвана през кръста, опита се да я научи да ходи на един крак, но след няколко упражнения се отказа. Напъна снага и я понесе на ръце като булка.
Тъкмо пред нейната врата, отнякъде изскочи Дездемона.
- Сега вече всичко ми е ясно! - изсъска тя и го удари с парче деликатесен салам по главата.
Отело изсипа Офелия на изтривалката, побягна в спалнята и се зави през глава с юргана.
Същата вечер, в пристъп на сляпа ревност, Дездемона удуши Отело.

ОРИГИНАЛ И КОПИЕ

Мончо Манчев претенциозно разгръщаше последното издание на зодията си, пръхтеше доволно с уста и енергично плюнчеше късите си и дебели пръсти. Книгата беше пълна с изречения, които адски му допадаха. Фактът, че ще живее двеста години, че притежава стоманена воля и възпламеняващо желание да твори, както и че е безгранично способен на метаморфози и пълна трансформация, направо го хвърли в тъча. И за миг не беше подозирал, че е собственик на изящен вкус, изтънченост и артистичност. Че е добросърдечен, с природна дарба на дипломат, не е скръндза, а на всичкото отгоре се явява и душа на компанията. Едно от словосъчетанията обаче, напълно го събори - педагогичните му и дедуктивни способности бяха удивителни, върховни и развити до краен предел.
Мончо отхапа нокътя на палеца си на израза дедукция.
- Някоя гадна дума ще да е!- рече си той. - Но пък не може всичко в мен да е съвършено! Затова пък съм педагог, та еша си нямам! - и продължи да прелиства.
Жена му фрасна вратата след себе си.
- Наш Бончо пак има двойка - осведоми го тя. - Крайно време е да поговориш с него, че както я е подкарал, току виж повторил класа.
- Я ми го подай тука! - важно изкомандва Манчев. - Да го постегна малко, щото от твоето глезене, нали виждаш, докъде е стигнал.
- Аз може и да го глезя, но пък ти изобщо не му обръщаш внимание - тросна се Манчева и отиде да придума Бончо, да се яви при Мончо.
- Първо да си подредиш дрехите в стаята, че е разхвърляно като в кочина - разпореди се татко Манчев. - После домашните на масата. Ще се изпитваме изтънко, така да знаеш.
След минута Бончо се върна, балансирайки с планина дрехи.
- Кочината е изцяло твоя! - озвери се сина-Мончов и тръсна одеждите на кухненския теракот. В купа Мончо откри два панталона, три потника, четири ризи и пет чорапа, които издирваше от няколко седмици. - А това намерих под бюрото - допълни двойкаджията и разклати чифт долни гащи. Гащите не бяха съвсем бели, но не бяха и съвсем жълти.
- Случайно да откри някъде черната ми вратовръзка? - спонтанно попита строгият баща, но бързо успя да се овладее. - Сега ще те проверя и ако не си подредил както трябва, лошо ти се пише!
При проверката, освен черната вратовръзка, на бял свят изникнаха и четири вкоравели Мончови носни кърпи.
- Дай да видим математиката! - отново възвърна мрачното си настроение Манчев и отвори на домашното за утре. - Така...кажи ми сега, колко прави девет милиона, осемстотин седемдесет и шест хиляди, петстотин четиридесет и три, по корен квадратен на “а” на минус първа, плюс “алфа” градуса, делено на: скоба - тангента минус катета на ъглополовящата - затваряме скобата, умножено по “Пи”-цяло и четиринадесет квадратни метра?
- Единайсет! - без да се замисли отвърна мамин Бончо.
- Не е вярно! - отсече бащата и взе да се прави, че мисли. - Дванайсет!
- Най-отзад има отговорите, няма защо да спорим - рече Манчев-младши и прелисти учебника.
Вярното решение беше тринайсет.
- Видя ли! - потупа се по гърдите бащата. - Видя ли, за колко кратко време я реших тази фасулска задача?
- Но ти каза дванайсет!
- Казах тринайсет, отпуши си ушите най-после! Навремето, моето момче, баща ти редеше шестица до шестица, а математиката я лапаше като топъл хляб! Със златен медал завърших! Жалко, че не се сещам къде съм си дянал ученическата книжка...
- Затова пък аз се сещам! - коварно заяви хлапето, изтича в хола и стовари въпросните бележници на масата. А вътре - срам, срам и тук-таме - тройка.
Мончо скочи и разби носа на изчадието генетично. Мончовица прикри с тяло свидното си чедо, помъкна го към изхода, а синът им само това и чакаше - хукна по стълбите надолу. Отиде, та се не видя.
- Защо наби детето, бе? Тичай веднага да го върнеш! - пльосна се майката на дивана и такъв рев дръпна, че чак наслязоха комшиите.
Мончо Манчев излетя пред блока. Бръкна в джоба на шлифера, но цигарите ги нямаше. Яко му се пушеше. Пребърка и джобовете на панталона и след като не ги откри, тръгна да обикаля махалата. Провери дискотеката, кафето, електронните игри, спортната площадка, но от Бончо нямаше и помен. Влезе във входа и тръгна пеша нагоре. Силна концентрация на никотинови изпарения съсипа обонянието му. От шахтата на втория етаж излизаха кълба дим, сякаш зад вратата гореше автомобилна гума.
Мончо полека отвори, Бончо се сепна и изпусна цигарата на земята. Закри с ръце лицето си и подложи задник, знаейки, че стоенето прав не му мърдаше поне седмица.
Изненадващо бащата се наведе, вдигна фаса и жадно отпуши.
- Кажи, за Бога, какво да направя, за да станеш човек? - тъжно попита той.
- Спри най-после да ме правиш свое копие! Не ставаш за оригинал! - твърдо отвърна Бончо, невярващ, че бой няма да има.
По едно време потупа баща си по рамото.
- Знаеш ли, че си имам гадже? И че му посвещавам стихове? И че парите за закуска ги спестих за китара? И че си чопля пъпките по лицето? И че имам еякулация? И че ме биха миналата седмица? Че сам си поправих касетофона? Че мразя малеби? Че обичам болонките, Жан Клод Ван Дам и групата “Металика”?... И че запалих тази цигара, не защото ми е сладка, а защото от постоянното ти нямане на време за мен, само туй запомням от тебе. Както и ти единствено си запомнил от дядо тупаника, който си ял!
- Не си ми казвал до сега... - Мончо заекна.
- Кога и по кое време? За теб светът е само твоята зодия!
Мончо седеше като ударен с лихвен процент. После тъпо запита:
- А ти коя зодия беше?

:)

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите