..граници ? Не, не съм ги виждал. Но съм чувал, че съществуват в главите на хората..
Тур Хейердал

Предполагам, че ако можем да наследяваме генетично болести с лекота пренасяме и ограниченията на предците си.
Въпросът не е съществуват или не. Там, където свършва познанието започва незнанието..винаги граничи с никога,вярата с ..и т.н.В крайна сметка, за да опишем нещо всъщност очертаваме границите му с Останалото.По-тревожно е как се минава през граници. Някакви идеи ?

Границите не съществуват,ако не ги приемаш и не ги спазваш.
За птиците и мравките има ли граници?
А за рибите?
Въпрос на съзнание.
Когато преминеш от съзнание, в свръхсъзнание, границите изчезват...остават усмивките , скрити в брадите....
Превключи скоростите....ако си готова.
И яж чубрица, със пиперец и зехтин....по често.
Поздрави...от Мулето.

Тъкмо днес се присетих, че тогава май не запомних съвсем рецептата ! Прожектираш ми мисли от разстояние, а :)))

Ганицата е онова, което дава възможност на съзнанието да отграничи нещата едно от друго. Онзи предел, който заменя безкрайността с крайност и позволява на човешкия ум да извая от пустотата представи. Представи които на свой ред дават възможност на разума да се прояви, боравейки с тях.
Най-лесния начин за замяната на старите граници с нови такива, е чрез отърсването от очевидната привидност на заобикалящото ни. Границите се превръщат в догма там където очевидната привидност е приспала чувствителността на съвестта ни и сме приели догмата за самодоказваща се, чрез самото си съществуване. Съществуване за което сме забравили, че го бива само в собственото ни съзнание.
Виж как става освобождаването от очевидната привидност е друга тема.

Никой

Никой, тъкмо взех да се тревожа, че няма други с граници в себе си.Благодаря за мнението !
Забележката ми е, че заобикалящото ни не е в нас (или границите ни). Трудно ако не никога стигаме до достатъчно информация за него, че да се "разтегнем":)
Тур Хейердал и другият норвежец, Фритьоф Нансен които безбрежно уважавам, предлагат вариант за освобождаване от очевидната привидност. Тук не е мястото да описвам височината на духа им, измерим със стореното.
Притеснява ме дали моето "разтягане" не яде от пространството на някой друг, защото имам подозрения че и в духовността важат някои физични закони.

не виждам нищо тревожно в това да се минават граници, независимо какви са.
много странен въпрос ..........
думи, думи.......
за какви идеи става дума?
философски термини и категории изпразнени от съдаржание, красиви фрази в час по краснопис?....
загуба на време и енергия. нищо друго.

Очевидно излизаме извън чисто философската плоскост на темата или поне подозирам, че повод за дискусията е конкретна житейска ситуация. Ако това е така, едва ли ще се справя с коментарната част, без да ми е известна фактологията.
Ако обаче се върна към философския аспект на темата, струва ми се, че идеята за притесненията е безплодна. Отнемането на нещо от друго е само плод на собствените ни представи. Не самото отнемане, като съществуващо или въображаемо явление, а неговото качество на нещо което лишава, ограничава, препятства. Качествения знак който прикрепяме към отнемащото е нищо друго, освен собствената ни представа за стойността на нещата. Стойност на нещата не според природната или обективната им същност, а според нашата субективнба представа за тях. Граница, която сме позволили да се превърне в догма и която мотивира действията ни. Граница която можем да пресечем само ако сме готови да я заменим с нова такава. С ново разбиране за случващото се, което разбира се няма да е нищо друго, освен най-новата ни метафора, плод на пределния речник до който сме достигнали. И така предполагам до безкрай.
Има ли смисъл всичко това? Струва ми се не, но поне изпълняваме природното си предназначение - има ни и се променяме.

Никой

защо всички искаме да преминаваме някакви граници?
някакви измислени и описани от някого граници на нещо си..защо искаме да разграничаваме всичко около нас и в нас, така просто впрочем съществуващо в своеобразна хармония..осъзнаване всъщност на безграничното..

Никой, настоявам изобщо да излезем от философската плоскост на нещата и нагазим в психологията. За да не боли, ще правим експериментите със себе си :)
Няма личен елемент, не ме карай да си измислям. Освобождавам те от идеята за декор.
Поводът е предположението, че допирните ни точки с другите всъщност са по шевовете* на духовността ни.
Другият започва точно там, където свършвам аз (освен в случай с г-н Джекъл и д-р Хайдс). Затова сремежът към "разтягане" е така упорит. Искам да увелича допирните си точки с теб, влизам през шевовете ти. (съответно ти през моите и съвсем отесня тук).
Понеже сливането в едно ми е чуждо и непонятно като идея, питах какво стана с баланса..нали се променяме ?

*в този речник, за удобство, границите имат качествата на шевовете - държат нещата заедно.

Предполагам, ще познаеш и без жокер.
:-)
“Любими мой,
Чакам те.
Колко дълъг може да е един ден в мрака? Или седмицата?
Огънят изгасна и ми е страшно студено. Ще трябва да се довлека навън. Но там пък е слънцето… Боя се, че хабя светлината за рисунките и тези думи. И тя, и аз умираме.
Умираме, богати с любовници, племена, вкусове, които сме поели. Тела, в които сме прониквали. И се носим като реки. Страхове, в които сме се крили, като в тая пещера.
Искам всичко това да се отпечати по тялото ми.
Истинските страни сме Ние. Не онези граници, разчертани на картите с имената на мъже, облечени във власт.
Знам, че ще дойдеш да ме отнесеш в двореца на ветровете. Винаги това съм искала. Да отида на такова място с теб… с приятели… На една земя без географски карти.
Лампата угасна и пиша в мрака."

.