В съответствие със социалните условия и потребности социалният характер се ориентира, от една страна, според очакванията и изискванията на служебната среда, а, от друга, според социалните цели и амбиции на субекта. Домашният характер би трябвало по правило да се развива в съответствие с потребността на субекта от уют и удобство, така че хора, които в публичния живот са извънредно енергични, неотстъпчиви, своенравни и безогледни, у дома, в семейството се проявяват като добри, меки, отстъпчиви и слаби. Кой тогава е истинският характер, къде е истинската личност? Невъзможно е да се отговори на този въпрос.

Достатъчно е например да се наблюдава един човек при различни обстоятелства: личността му забележимо се променя при преминаването от една среда в друга, като всеки път изпъква един ясно очертан характер, явно различен от предишния.

Множество представители на образованата прослойка често са принудени да се движат в две напълно различни среди: в домашна обстановка, в семейството и в делова среда.

Всички смятани за случайни задръжки, капризи, настроения, смътни чувства и фантазни фрагменти, които понякога пречат и на най-нормалният човек да работи съсредоточино , а се случва дори да не му дават покой и рационално се обясняват или с физическо неразположение, или с други причини, почти винаги съ предизвикани не от онези подбуди, които им приписва съзнанието, а от възприятия на несъзнавани процеси. Към тези явления се числят естествено и сънищата, които, както е известно, обикновено се обясняват с разни външни и повърхностни причини, макар че подобно обяснение никога не може да издържи на сериозна критика. Отделният човек има най-различно отношение към тези неща.

Ако беше индивидуален, той би имал един и същ характер независимо от различието в нагласата. Нямаше да е идентичен със съответната нагласа и не би могъл, нито би желал по някакъв начин и при променените обстоятелства. В действителност той е индивидуален, като всяко живо същество, но не съзнава това. Чрез понече или по-малко пълната си идентификация със съответната нагласа той заблуждава поне останалите, а често и самия себе си, по отношение на своя истински характер; той си слага маска, за която знае, че отговаря, от една страна, на неговите, а, от друга, на изискванията и критериите на неговото обкръжение, като в поведението му доминира ту единият, ту другият момент. Тази маска се нарича персона. Така наричаме маската на античния актьор.

Живота е илюзия. Миг от вечността. Човек умира и колкото и маски да има, няма значение. Колкото и цели да си създава илюзорни, няма значение.

И от психолозите няма смисъл. И те не са вечни. И колкото и да са луди психолозите и да се смятат за вечни и че има прераждания, факт е, че влизат в множество роли само и само да оправдаят съществуването си.

Човек не е личност. Той е временен. Безцелен. Игра на природата. С предизвестен край. Няма смисъл.

Това, че ти съществуваш не е само в моето въображение. Човек слага маска когато иска тя да е идентична с него, така че другите да разберат само това, което ги интересува. Всеки притежава характер, който трудно може да бъде променен. Няма защо да се оправдават за това, че други са разбрали колко е непреходно съществуването като цяло.

Човек няма същност. Да си чувал за Ентропията? През целия живот човек размества и мени маските, които слага и не може да върне предишните. Възрастният не е дете и тинейджър. Пенсионера не е работник.

"Всеки притежава характер, който трудно може да бъде променен."
Дали е така? Защо тогава като се насити на нещо и повече не го иска, като малко дете, а иска нови неща? Има толкова примери за маниаци, които се отказват от маниите си след определена възраст. Тоест си променят характера. Някога много съм харесвал определени неща, а сега са ми безинтересни. Така, че знам, че след Депресия характера се променя. Не лъжи хората.
Депресията е искане на човек да промени характера си.

Редактирано от blood2 на 28.11.13 09:53.

Аз отдавна съм разбрала, че е невъзможно човек да се откаже от нещо завинаги.
Промяната в някого е заради непрякото описание, което друг може да му даде и собственото убеждение на индивида да го приеме, отхвърли или да остане същият показва доколко собствената идентичност е изградена.

Естествено. Човек винаги иска, защото го е страх, че ако не иска достатъчно, ще умре, а като иска ще е вечен. Това е една от основните заблуди.

Отдавна съм разбрал, че и да приемам и да отхвърлям чужди упреци е все едно, защото не получих таланти и способности по рождение. Все съм прецакан и хората са прави, защото те получиха по рождение неща, които аз нямам.

Завинаги е прекалено лъжлива дума. Човек има най-много 100 години живот и след това умира и вече го няма. Та всички са се отказали от живота, като са се родили.

Искаш, защото можеш да получиш. Всяко същество има потенциал да поеме отговорност. Трябва да се замислиш за урбанизацията.

Аз искам да живея вечно и да съм Бог. Как да го постигна? Животните не поемат отговорност. Те имат инстинкти. Ако в хората няма нищо духовно, значи и те само имат инстинкти. Не мога да мисля. Ако можех щях да съм висшист.

Редактирано от blood2 на 28.11.13 18:29.

"Изкуството да бъдеш Бог" е книга, за която аз знам и ти препоръчвам. Според мен когато следваш собствените си принципи е начин да го постигнеш. Опитай да медитираш, това също е вариант.

Човек не е Бог. Четете всякакви глупави книжки и заблуждавайте хората. Няма значение.

Редактирано от blood2 на 06.12.13 11:45.