Последната година лично на мен ми донесе доста разочарования по въпроса.Но не ви пиша за да се оплаквам или да търся помощ.А защото задълбавайки в темата открих нещо,което едва ли звучи оптимистично.

Като за начало да започнем с тази

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Hoeл на 08.12.09 10:36.

Ще започна че като дете обичах да си играя с пластмасови войници.
Ще ме попиташ това пък какво общо има с приятелството?
Понякога и други деца виждаха играчките ми,но съсредоточаваха вниманието си не в тях,а в мен.И искаха да се покажат и да докажат че те са важните,че аз съм нищо и че играчките са ми нищо.Започна ли да разбираш накъде отива разговорът.Аз с войничетата пресъздавах борбата за доброто,а те не искаха тази борба,те не искаха приятелството ми,те не искаха играчките.Те бяха пълни егоисти.Те се смятаха за центърът на Вселената.

Приятел означава човек с който да воюваш.Вие да воювате срещу другите
и да воювате дори един срещу друг.Но не да воювате директно,а с идеи за да преоткривате истината че воювате срещу несъвършенствата в себе си.Да воювате с думи,идеи,действия,но така че агресията да не е насочена към вас,а към въображаемите войничета на бойното поле.Да разкривате душата си чрез тези въображаеми войничета вплетени в реални думи и постъпки.
А всъщност не да воювате,а да израствате.Да си давате един на друг енергия за да се справите с проблемите си.Затова са филмите,музиката.За да ни разстърсят.Но един приятел можe да ни разстърси повече от всичко друго.А учените казват че ако тялото ни вибрира на определена честота ние сме здрави и унищожаваме вредните микроби.Може би това е честотата на любовта или на приятелството.
Приятелство между мъже е възможно.Ако приятелите се чувстват войници и ловци какъв е проблемът?Понякога топлината идваща от идеята че наистина харесваш даден човек и даден характер е много по-голяма от топлината идваща от сексуалната възбуда.Това е така защото ние сме войници.А войниците воюват за идеи,не за секс.

"Не се ли тиражира вярата в приятелството именно като стока?Не се ли възползват от тази вяра търговци,политици и други?Не е ли доверието в нещо много необходимо за съществуването на Системата?"

Истинският приятел чувства когато наранява теб,а не войничетата на бойното поле и ти се извинява.Но за жалост повечето хора са егоисти и за тях
ти си Злото.Идеята че човекът до теб е добро е основата на приятелството.Че ако го чувстваш като нещо зло за теб,как може да ти е приятел?

Идеята да чувстваш че единствено ти си добро е най-голямото зло на този свят.Защото тогава за теб дори мечтите ти са Зло,единствено реалната изгода за теб е добро.Единствено моменталната лично твоя наслада е добро.Това е егоизмът.

"А може би истината за приятелството не е някъде там,а в медицината?"
Толкова ли не си искал да прегърнеш като дете мечето силно.Да прегърнеш дори майка си като бебе.Да прегърнеш дотолкова човек че да проникнеш в неговата душа и неговата топлина?Дори с цената на това да изгориш?Това не е жертва,това е просто наслада която няма къде другаде да намериш.Това е насладата и на творецът.Това е насладата и на приятелството.

Да предадеш Живот на моментът,сякаш моментът да е жив и в него всичко да е живо,а не само ти.В този момент да не си самотникът,а да си облян от топлина и призрачна светлина.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от blood2 на 08.12.09 11:14.

От това което разбрах за теб - прочети книгите на Карлос Кастанеда ,поне първите 3

Еволюция е да предаваш най-доброто от себе си ,а егоизъм е да го запазиш за себе си.

Съвсем същото може да се каже и за любовта. Само дето там бозата е още по-дълбока и носъзната. И двете в същността си са провокирани от споделена вяра и собствена необходимост. И двете могат да накарат човек да се почувства задоволен и щастлив, но в същността си са много крехки неща които неминуемо достигат своето разрушение. И колкото повече си вярвал в тях, толкова по-голямо разрушение нанасят в живота ти. Обикновенно по-повърхностните хора, които знаят как да се възползват от нещо, но и как бързо да приемат загубата му, се нагласят по-добре към живота. Може да не е особено възвишено, градивно, удовлетворяващо... но е доста добра житейска стратегия. Проблемът е, че все още хората живеят с илюзията, че животът е нещо прекрасно, градивно, "учителя", възможност за истинска самореализация и т.н. Животът не е нещо много повече от една проста система за споделена реалност, колективна игра в която всеки играе за себе си... Затова вярата се конфронтира с чуждата вяра, а целите с чуждите цели... Животът в същността си е една непрекъсната конфронтация, хаотична система неподлежаща на покой. Това е една система в която човек иска или не е повлечен от течението, за да оцелее, за да го използва в своя полза, за да не се саморазруши. Това изобщо не е място на самореализация и самоосъзнаване както някои бедни души смятат. Вярно, може да се постигне и това, но най-вече в собствената фантазия и на фона на клетката която човек е принуден да обитава. Много отдавна Буда в търсене на първоизточника на страданието, в крайна сметка излиза извън рамките на самия човек и способността му да реши сам за себе си проблемите. Първоизточника всъщност се оказва самата природа на живота - илюзията, конфронтацията, разума който е дълбоко обвързан с тази игра и я приема за своя. Усещането за самореализация всъщност идва от това идентифициране на разума с играта. Но за истинската същност, илюзията представлява единствено затвор.

Така че няма как да разрешиш проблеми и дилеми които в същността си са неразрешими. Човечеството е търсило отговори и още ще търси. Но освен по-добро описание на това което се случва, или налагане на нова споделена вяра в някаква степен, няма да постигне нищо повече...

Когано човек осмисля какво означава приятелство винаги изхожда от собствения си житейски опит.Може би най-добрият тест за приятелство са периодите на падане.За мен най-вярна е максимата"Приятел е този,който идва,когато всички други си отиват."Наистина тогава ги преброяваш.Първо идва разочарованието,че някои са те излъгали или по-точно ти си се самоизлъгал.След това идва прошката."Толкова са знаели,съотв.така са постъпили."Прошката ти дава лекота.Освобождава те по неповторим начин.После идва благодарността."Все пак остана някой и той е по-ценен от цялото злато на света."
Всичко е част от пътя ни.Откриваме приятелства,любови.После губим част от тях.Тези,които са останали са истинските.А болката,която изпитваме докато се случват нещата е може би най-големия учител.Много стрели те улучват в сърцето,но тъй ,като в природата винаги има равнвесие раните зарастват.Научаваш се как да даваш и съответно как да получаваш.

Лично аз съм стигнал до друг извод-че когато си в някакво затруднение могат да ти се изсипят не един или двама "приятели" за да предлагат щедро услугите си заради нещо,което може да остане скрито за съответния момент,а после да се разкрие.Най-малкото за да изглеждат герои в собстветните си очи.
Но ако стане така,че ти успееш,постигнеш нещо и се издигнеш над тях,тога
ва както се вика-жална ти майка.Започват интриги,кавги,неприятности и ако си имал глупостта да приемеш отношенията си с тези индивиди насериозно,
после е невероятно гадно.

Точно в това открих,че е един от проблемите на приятелството-уж не си можел без приятели,уж те са всичко,щото в труден момент кой ще ти подаде ръка и пр глупости,ок,ще се намерят такива и ще го правят,дори без да осъзнават заради себе си-за да бъдат те "добрите приятели","добрите и благородни хорица"...но пък ако имаш за цел неща като развитие(независимо че би могъл този прогрес да споделиш с тях,да им помогнеш и на тях един ден да успеят),тогава те ще гледат да тушират тези ти намерения ако не с една мазна усмивка,то със всякакви средства...тогава виждаш хората във истинската им светлина.Приятелите не се познават толкова в нужда и беда,колкото във мигове на личен триумф.Не е било при мен това един или два пъти.И този мой опит се превръща в мотив не само да се откажа от приятелство и отношения с хората(изкл половинка),но и да се променя като характер по начин,който не отговаря много на хуманистичните принципи.
Все още обаче се чудя ако го сторя,какви биха били последиците.

а,проблемът с любовта и брака са доста лесно разрешими, не по начина по който се очаква, но решение има.просто е нужно да има известна доза разум в отношенията.Ходих преди време до Египет и там научих нещо, което би стреснало доста западното съзнание.Там младите хора не си избират сами половинките а се намесват родителите.Разбира се, можеш да не се съгласиш.
Има го и втория вариант-както практикуваме тук на запад, т.е. някои си избират сами жени/мъже.И резултатът?Браковете на първите оцеляват, стабилни са и за капак невероятно щастливи, докато обратното просто не става,поне в 90% от случаите.Така е било и в нашата трана допреди век-два ,нали?И май резултатът е бил доста по-добър в сравнение със невротичното ни съвремие.

В брака играят много фактори-секс,продължение на рода и после деца.Фактори които придават здравината на отношенията,не че са
достатъчни,но са доста силен стимул.Любовта все пак я има,доста са
предпоставките за да съществува.Тя е пряко свързана с оцеляването
и продължаването на рода.И в не един или два случая-развитие(особено
като се намесят и материални интереси,които няма да изключат другото).

При приятелството обаче изглежда да няма здрава основа,дори в доста
случаи се явява причина за пропадане(негативните влияния на приятелска
та среда).

Чел съм много отдавна една част от тях само.Кои книги и кое по-точно имаш предвид?

Ти говориш за завистта.Да има я и нея.Все пак мисля,че трудностите повече каляват хората.Не случаен е термина"боен другар"или "някой,с който си изял една торба сол".
При мен нещата стават от самосебе си.Обграждат ме хора,които трептят на моята честота-ефекта на резонанса.
Смяташ,че обкръжението би взело от твоята хуманнаст.Да,ако му го позволиш!
И на мен са ми минавали подобни мисли през главата.Мисля си,че ако допусна разочарованията да принизят не бих се харесвала.
Когато спреш да имаш очаквания към хората равносметката е по чиста и тогава за щастие виждаш,че има хора,които много,много си струват.

Това ми прозвуча,като една еврейска поговорка"Не се жени за този,когото обичаш,а за този,с когото можеш да свършиш най-много работа."Има логика и в това,но само ако тотално изключиш моногамията.Все пак ни трябва и любов/не братска/.То не,че и любовта в един момент не става братска,но това е по-скоро процес,а не константа.