Re: ПР и Ривотрил - спиране / Наука / Хуманитарни науки / Психология

Здравейте,

От една седмица се "ровя" в този клуб. Има много интересни за мен теми.
Стигнах до две теми от миналата година по въпроси на паническото разстройство (ПР).
Понеже търся съвет, а и видях колко много хора си мислят (като мен в началото), че са единствени с този проблем и че от срам го крият от близки и приятели, ще споделя повече информация по моя случай.
В момента съм на 49 години. Имам страхотна (като човек и личност) съпруга, две прекрасни и интелигентни деца, които досега (16 и 20 години) не са ми създали нито един проблем), всички в къщи сме здрави. Имам солидна професия, мнооого добра заплата, добър апартамент, къща в провинцията, 2 дка земя в село в планината, до скоро и персонален служебен автомобил. Обичам да чета книги (купувам си по 5-6 месечно), имам няколко хобита.

Защо ви разправям всичко това. Защото при този завиден статус, преди около 2.5 години изпаднах в депресия. Нищо не ме интересуваше, още по-малко радваше, всичко и всички бяха тъпи. От време на време се сещах за нещо, което бих направил с удоволствие и задължително си казвах, че още утре ще го направя. Разбира се това утре така и не идваше. В работата се канех с часове да свърша нещо, което отнема 15 минути и т.н. Уплаших се, че ако я карам така, ще си загубя работата и започнах да търся изход. Естествено най-напред в книгите, откъдето осъзнах, че не съм просто мързелив или уморен старец (чувствах се поне на 60), а съм болен. После опрях до психотерапевт - много добър, но...
Тук ще вметна един много верен анекдот - "Колко психотерапевти са нужни, за да завият една крушка? - Николко, защото крушката трябва сама да иска да се завие". А аз не исках. Постепеннно (1 година) със сеансите (един път месечно), съществена промяна в служебната ми обстановка, и може би времето, депресията отшумя. Станах пак нормален и така цяла година до октомври 2005. Тогава една нощ съвсем неочаквано получих силна клаустрофобична криза (не съм имал клаустрофобия преди това). След 2-3 седмици клаустрофобията започна да отшумява и когато един петък се прибрах от работа с идеята за един приятен уикенд, през нощта върху мен се сгромоляса паническа атака. Изпитвах безумен страх, но не знаех от какво, страхувах се да не припадна, да не полудея, да не се самоубия (няколко пъти поглеждах към балкона на 7 етаж). Задушавах се, сърцето ми щеше да изскочи през гръдния кош, обливаха ме горещи вълни ...
Потърсих психоаналитика си, но той ми каза, че в това състояние съм за психиатър и лекарства и ми препоръча психиатър. Психиатърът почти без да ме изслуша ми постави диагноза паническо разстройство (ПР), обясни ми колки е страшно и колко трудно се лекува и ми предписа 20мг Серопрам дневно, Тритико вечер и Ривотрил при остра нужда.
Започнах да пия Серопрам и Тритико макар, че след като прочетох противопоказанията им в Интеренет си мислех, че или ще откача окончателно или ще свърша като наркоман в клиника. През първите 2-3 седмици бях в постоянна силна тревожност, от която се спасявах за малко само с много ходене. Постепенно забелязах, че ми става все по-трудно да ходя дори по равен терен. Започнах да се задъхвам след двайсетина крачки, сърцето ми биеше ускорено и неравномерно.
Моя позната ми препоръча да се консултирам с друг психиатър, за което съм й много благодарен. Той след като ме изслуша в продължение на 1 час, ми постави диагноза депресия с паническа атака (а не ПР, за което атаките трябва да са с определен брой и честота), спря тритикото, защото „ме удря в сърцето”, увеличи Серопрама на 40мг дневно и ми предписа Ривотрил по 0.5мг сутрин и вечер. Проблемите с умората при ходене и сърцебиенето изчезнаха след 2-3 дни. Консултирах се и с трети психиатър, който живее и работи в САЩ и той (знаейки само за диагнозата и предписанията на първия психиатър) потвърди 100% дигнозата и предписанията на втория психиатър. Моят съвет е НЕ ПИЙТЕ ТРИТИКО, ако не ви го е предписал психиатър, в когото имате пълно доверие. Дори и тогава консултирайте и с друг(и). След два-три месеца се почувствах напълно нормален и след консултация с психиатъра намалих Ривотрила на една доза дневно (вечер 0.5мг). Серопрама, според всички психиатри трябва да се пие поне година. Преди месец реших (след като няколко пъти почти забравях да го взема), че нямам нужда от Ривотрил. Споделих с психиатъра си и той ми каза да го спра. Да, ама не. Първия ден след спирането беше ОК. След втория започнах да усещам зачестяващи признаци на връщане на тревожността – първо по 2-3 минути вечер, после по-дълги вечер и нови през деня. Започнах да сънувам отново неприятните сънища от периода на силната тревожност. След една седмица без ривотрил реших да се върна към него отново, но да намаля дозата и в продължение на 2 седмици взимах по 0.25мг (1/8 хапче) вечер. Състоянието ми се нормализира още след първата доза (не знам дали има и самовнушение, но по-скоро мисля, че не). От снощи реших да разредя осминките през ден и снощи не пих. Тази сутрин се чувствам психически добре. Не ми е тревожно, не ми е тъпо, излиза ми се, работи ми се..., но физически изпитвам познатото стягане ниско в гърлото и между стомаха и гърдите. Ще опитам с тази разредена (през ден 0.25мг) схема през следващите две седмици и ако работи ще продължа да свалям.

Ако обаче НЕ РАБОТИ? Kem.kem беше споменал за MILTAUN вместо Ривотрил. Мога ли да го сменя? Преди предишната депресия пиех Деанксит. Той определено помага при лека тревожност и към него не се привиква (пил съм редовни дози по месец и след тове не съм се сещал за него с месеци), но в това състояние като че ли не действа.

Какво бихте ме посъветвали за спиране на Ривотрила? Разбира се ще попитам и моя психиатър, но практиката ме научи, че в тази област е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да чуя повече от едно мнение.

Редактирано от kapincho на 24.06.06 17:09.

Отговарям едновременно на Мони и Соня.

Мони, психоналитикът за когото пиша в първия си пост е именно Мадлен Алгафари. След повече от година психотерапия при нея с положителен резултат - пълно възстановяване от доста тежка депресия (стигнала до хладнокръвно анализиране на възможностите за достойно оттегляне от живота), когато й описах симптомите на ПР кризата си (тогава още не знаех, че е ПР), тя директно ме насочи към психиатър за медикаментозно лечение.

Преди да отида при Мадлен, около година четох книжки (една от добрите е на Пиер Дако - Фантастичните победи на съвремената психология). Те ми помогнаха да разбера, че не съм просто мързелив лигльо, а съм наистина болен в прекия смисъл на думата. Много важно в такъв момент е да имаш близък човек, който наистина да те разбира. Такъв човек е жена ми. След десетки разговори и опити да намерим изход, тя се свърза с Мадлен и започнах терапия при нея. Процесът на психотерапия е много индивидуален и според мен такива са и резултатите. Психотерапията сама по себе си не е панацея.

В последните 10 месеца прочетох и доста литература от интернет, включително англоезична. Изводите ми са следните:

1. Депресията и нейната по-остра изява ПР са много силно наследствено обусловени. Както при всички наследствени болести, разбира се, няма 100% зависимост. Особено при депресията има много странични фактори – семейна среда в детството, възпитание, среда на живот в зряла възраст, нещастия в близък кръг и т.н. В моя случай дядо ми по майчина линия и майка ми са силно депресивни характери.
2. Това заболяване е много силно зависимо от хормоналния баланс в организма. Аз съм на 49 и в последните години явно съм в андропауза. Когато ми се случи ПР кризата, аз бях абсолютно сигурен, че нещата не са само психически, което е много лесно да се приеме при „нормалната” депресия. Тук аз бях сигурен, че процесът е „химически” обусловен. Два факта в подкрепа на това. Първо, ПР ме налетя в момент, когато спях след един напълно нормален и спокоен ден и с планове за приятен уикенд. Никой не може да ме убеди, че мозъкът ми подсъзнателно е реагирал на някакъв психически дразнител. Второ, последвалите в следващите две седмици периоди на пълна „нормалност” и „ненормалност” се включваха и изключваха без всякаква психическа логика на ситуацията и на практика в рамките на секунди. В продължение на часове не съм на себе си и в една секунда като светване на лампа осъзнавам, че в момента съм абсолютно нормален и безгрижен със съответно възстановен комфорт (дишане, сърцебиене, неусещане на топката в стомаха). Примерно 15 минути по-късно, без всякакво предизвастие сърцето ми започваше да бие лудо, гърдите ме стягаха, стомахът ми ставаше на метална топка и ме обземаше паника. Статиите в интернет, които прочетох, напълно потвърждават силната хормонална зависимост.

Сега за лечението. ПР НЕ се лекува с психотерапия. Тя може да бъде само съпътстващо лечение. ПР се лекува с помощта на ПРАВИЛНО ПРЕДПИСАНИ от ДОБЪР ПСИХИАТЪР лекарства, които се вземат ПО ОПРЕДЕЛЕНА СХЕМА, в продължение ГОДИНА или повече (нормално под две години). В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ не прибягвайте до самолечение. Последиците могат да бъдат фатални. Моят съвет е, ако можете да си го позволите, консултирайте се с трима препоръчани ви като добри психиатри, без да им казвате, че сте ходили при друг. Добрият психиатър задължително освен за психическото ви състояние трябва да се поинтересува за евентуални сърдечни или бъбречни проблеми. Ако не го направи, зачеркнете го от списъка и го заменете с друг, за да попълните бройката до три. Прегледът (разговорът трябва да продължи 40 мин до час). Набързо поставената диагноза, колкото и да е очевидна не говори добре за лекаря. В общия случай мнението на поне двама трябва да съвпадне в голяма степен. Изберете един от тези двама и се придържайте към указанията му. Ако по време на лечението почувствате неувереност в него, не се притеснявайте отново да се консултирате с друг. В този случай, разбира се, ще трябва да обясните на втория как се лекувате (без да споменавате името на лекуващия). В крайна сметка сами трябва да изберете кого да слушате.

Колкото до лекарствата, най-често предписваното за ЛЕЧЕНИЕ на ПР като че ли е Серопрам (Seropram) - можете да намерите много информация за него в Интернет. Използва се също и Золофт (Zoloft), което като че ли е „по-меко”. ПАК ПОВТАРЯМ – НЕ СЕ САМОЛЕКУВАЙТЕ, ИДЕТЕ ПРИ ПСИХИАТЪР.

Ривотрилът НЕ се предписва за ЛЕЧЕНИЕ на ПР. Той може да се използва само като съпътстващо „обезболяващо”. Прост пример – болен сте от тежък грип с главоболие и тимпература. Грипът трябва да се лекува с антибиотик (еквивалент на Серопрама при ПР). Също като при Серопрама, няма да почувствате моментално облекчение, но с времето действието му ще се прояви. За главоболието и температурата можете да взимате други хапчета (еквивалент на Ривотрила), но те макар, че веднага ще ви накарат да се почуствате по-добре, няма да излекуват грипа.
С Ривотрила трябва да с внимава. С него се привиква както физически (организмът започва да си го търси), така и психически – вие посягате към него при най-малък дискомфорт, защото ви облекчава. Това, което прочетох на много места, макар и със закъснеиние е, че след употреба повече от месец-месец и половина, нараства опасността от привикване. Аз го взимах редовно 6-7 месеца преди да започна спирането. След неуспешния опит да го спра напълно (1 седмица) и намаляване на дозата на 0.25мг (1/8 хапче за две седмици), по съвета на Джейн вместо през ден, продължих с 0.17мг (1/12 хапче – 2 седмици), после 0.125мг (1/16 хапче – 2 седмици) и от миналия петък съм на 0.125мг (1/16 хапче) през ден. Засего всичко е нормално и ако продължи така, след още две седмици ще опитам прием 1 път на 3 дни (0.125мг) или ще го спра съвсем.

За Серопрама, ако нямам проблеми ще получа от психиатъра схема за спиране през септември.

Стискайте ми палци.

Соня, аз също се надявах да има алтернативно (немедикаментозно лечение), защото много се страхувам от „мозъчни” и адитивни лекарства. За съжаление тук има два съществени проблема:

Първо, за справяне с депресията без медикаменти се изисква много позитивизъм, вяра и воля. За съжаление хората най-често податливи на деперсия (макар, че има и изключения) страдат именно от липсата на тези качества. Психоаналитикът може да ти подаде въже (дай Боже да е здраво), но ти сама трябва да се издърпаш по него от ямата.

При ПР, както писах по-горе, аз съм твърдо убеден, че основна роля като отключващ механизъм играе „химията” (например хормоните). При това тази машинка мозъкът престава да „вижда” обективно съществуващи неща и започва да „вижда” такива, които обективно не съществуват. Как искаш само с помощта на тази повредена машинка да поправиш самата нея? Това е все едно да искаш от далтонист, който вижда всичко в сиво, да рисува в общоприетите цветови гами. Докато не му оправиш зрението с външна (медикаментозна или хирургическа) намеса, колкото и да се старае, той нама да може да разпознава и използва цветовете правилно.