Основна цел на съвременния индивид - да бъде добре приеман в обществото, да бъде уважаван, изслушван, зачитан.
Основен способ на съвременния човек за постигане на основната цел - лицемерие.
Примерна дефиниция за лицемерието: "Винаги, когато съобразяваме мнението, думите и/или действията си с това/тези на други хора, с цел да получим или запазим тяхното благоволение (благоразположение към самите нас), проявяваме лицемерие."
Защо лицемерието е лошо? Лицемерието изключително възпрепятства осъществяването на пълния умствен потенциал на човечеството. Един цитат от Айнщайн "Малцина са тези, които виждат със собствените си очи и чувстват със собствените си сърца".
Положението според мен е крайно тревожно. Не че може да се направи нещо. Това е просто един анализ.
Крайното ми заключение е, че много малка част от хората са наистина разумни същества. Разумът на повечето е просто имитативен - учат се от други как да използват вече измислени способи и до края на живота си ги имитират. С други думи паразити. Знам че е крайно, но не бих се отрекъл от него. Ако трябва да говоря в цифри, един процент от населението ще се окаже твърде голяма мярка ако трябва да посоча истинските разумни индивиди. Не съм сигурен че даже един на милион би ми свършило достатъчно добра работа. При такива мащаби, както се досещате, не се надявам много-много да получа особенна подкрепа на мнението си тука. Но може пък да остана изненадан.
Няколко примера. Сигурен съм че всеки е наблюдавал много пъти в живота си следното. Нека вземем една компания от хора. Към един член на групата някак си се оформя негативно или пренебрежително отношение от страна на останалите. Всеки от своя страна лично потдържа това отношение за да не се окаже в същото положение като пренебрегваният, без да има някаква друга собствена причина да се отнася зле с този човек. Аз лично мога с чиста душа да заявя, че никога през живота си не съм попадал в компания, в която да не се наблюдава описаното явление.
Нещо друго. Ако в разговор на няколко (или много) хора, някой изкаже мнение, което е в разрез с някакви утвърдени в групата ценности, към него веднага се оформя негативно отношение от останалите. Без разсъждение, без подлагане на съмнение валидноста на ценностите, всеки индивид от компанията ЛИЧНО изпитва неприязън към различният. Това отново с цел да избегне неприязън към самият себе си.
Нещо друго. Много хора в днешно време бъркат понятията "самочувствие" и "високомерие"(или надменност). тези понятия в известен смисъл са противоположни. Високомерието ВИНАГИ е външният израз на комплекса за малоценност. Човек винаги сравнява другите със самият себе си. Ако някой има ниско мнение за себе си, той си казва "Кво да им уважавам на другите, нали ги знам, същите като мене са". Но ако човек има високо мнение за себе си, тоест ако има истинско самочувствие, то си казва "Знам, че съм много интересна личност, другите би трябвало да са подобни на мене. Трябва да ги изучавам внимателно и да ги уважавам".
Още един важен въпрос. Какво ще кажете за твърдението "Всеки е длъжен да търпи другите, доколкото е способен да търпи себе си"? Никога не бива да бъдем критични към останалите, там където бихме били толерантни към себе си.
Колкото и години да живея на този свят никога не ще мога да разбера, защо за някого е толкова важно да бъде приеман от другите, та чак би преиначил собственото си мнение. При това в повечето случаи съвсем не става въпрос за безобидно лицемерие, а именно за такова, което ще навреди на някого. освен всичко друго лицемерието вреди най-вече на самите нас и ни пречи да развием собствения си потенциал. Естествено то се явява някакъв вид защитна реакция, но в случая не само безполезна, но изключително вредна. На всеки "съвременен човек" горещо бих препоръчал чести основни преразглеждания на ценностната система и създаване на филтър за отсяване на вредни предразсъдъци.
Само си представете на какво би била способна човешката раса, ако напълно се освободи от лицемерието! Ако всеки сам подлага на проверка ценностите си и изказва мнения несъобразени с предразсъдъка дали ще се харесат на останалите. Резултатът би бил нещо подобно на раса от гении (без да преувиличавам).
Това разбира се е едно идеално положение, а като такова съответно невъзможно. Не само не всеки може да се оттърве изцяло от лицемерието, ами даже никой не би могъл. Да не си лицемерен изобщо е един идеал. лицемерието се поражда от нужди. Някои от тях доста основни. Примерно лицемерието в междуполовите отношения. Всеки е готов на определени жертви в принципите си за да бъде забелязан от някой предварително набелязан обект от другия пол. Разбира се в света има и отшелници, отдали се на размисъл и откъснали се нарочно от съблазните на обществото. Но всъщност отшелничеството е бягство. В момента в който решиш да станеш отшелник, ти се пречупваш (ако разбира се отдавна не си се пречупил) и си казваш " Признавам, че не бих могъл да живея в обществото без да се съблазнявам и без да бъда лицемерен".
И прочее, максималното, което човек би могъл да направи, най-оптималния вариант, е само ДА СЕ ОПИТВА да не бъде лицемер. Всеки трябва да осъзнае като своя ЛИЧНА ценност, че да има собствено мнение по различните въпроси е далеч по-важно, отколкото това, да съобразява мнението си с другите, с цел да бъде одобряван и харесван. А това вече е нещо. Ако си мислите че всеки се стреми да не бъде лицемер, жестоко се лъжете...

Наи-трудно е да оцелееш след хора.

Затова хората са избягали и на северният полюс и в пустинята,защото

където и да са ще им е по-лесно отколкото сред себеподобни

Една мисъл на Дарвин: "Не е толкова ценно за видовете да оцеляват. По важна е способноста им да се променят." Бягството не е решение. Ценното е развитието и усъвършенстването. Независимо какво би струвало това на отделния индивид. Пък ако не е достатъчно приспособим - било то и живота му. Но не лицемерието е пътя...

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Всъщност най-ценната способност на съвремненният индивид е, че се променя, усъвършенствувайки лицемерието си.
А това е невидимо за мнозина, тъй като е неприемливо за настоящият им модел на мислене.

Много се лъжеш човек. Лицемерието е породено от нужди. А нуждите ще започнат да отпадат една по една в бъдеще. Ще дойде ден и човек не ще се нуждае от междуполова близост. Ще дойде ден, и човек не ще се нуждае от размножаване. Ще дойде ден, и човек не ще се нуждае от храна, въздух и вода. Ще дойде ден и човек не ще се нуждае дори от подходяща температура. Не говоря за малки периоди, може да е след 100 милиарда години. Важна е тенденцията. Единствената нужда на човека ще остане интереса. Тогава лицемерие на никого няма да е потребно за каквито и да било цели. А това опровергава тезата ти за възхода на лицемерието. Друго казвам, че ако всеки се опитва да не бъде лицемерен, самата нужда от лицемерие би отпаднала по-бързо.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Ти сам го обясняваш - ако се цениш достатъчно, няма да имаш нужда постоянно да лицемерничиш, за да бъдеш харесван и приеман от другите, самоодобрението ти ще ти бъде достатъчно.
Значи може би не да се опитваме да лицемерничим по-малко, а да се научим да се ценим повече?

Да се опитваме да лицемерничим по-малко аз го казах в общ смисъл. Вече пътищата за постигане на това са много. Себеопознаването е път към себеуважението. Различните хора са достигнали различна степен на себепознание. Разбира се да се занимаваш със себеопознаване и едновременно да живееш в обществото е много трудна задача. Колкото по-навътре си в обществения живот, толкова повече дразнения има за разума ти, и толкова повече вниманието ти се отклонява от собствената ти личност. но мисля че тук важи максимата: "Няма лесен път до мястото, където си заслужава да стигнеш". Какво ще кажеш?

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Струва ми се, че пътят е труден, защото обикновено развиваме качества, които не ни улесняват. Колко от нещата, на които ни учат като деца, помагат за развитие на интуицията например? Развиваме рационалното мислене, паметта, физиката, но не и сетивата, не и палитрата от възприятия към света.
А е напълно възможно и да няма лесен път, не знам.
Чудя се дали изкуството е естественото (дори думите ми звучат противоречиво) или напротив - това е вече изопачена и болна форма на човешки мозък, неиздържал на надделяването на рациото?

Очевидно лъжеш самият себе си.

Вървим към колапс. Към дефицити и нужди, които ще размътят разума ни и човешката примитивност ще прозре през лицемерната маска. Ако отвориш широко затворените си очи, няма как да не забележиш за какво използват интелектуалният си потенционал "богоизбраните".

Човекът е като вирус, който скапва всичко на тази планета. Живее само за себе си... и само за днес!

Тъй ли мислиш? Знаеш ли че действителният проект за колонизиране на Марс е насрочен най-късно за 2030г ? Какво мислиш че ще спре човека да се разпространи в цялата галактика? А какво ще го спре да се разпространи и нататък? Имаме ресурсите. Имаме и умствения потенциал. Какво не ни достига да завземем Вселената?

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

С какво искуството си е изпросило от теб статута на противоречащо с "рациото" ?

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Патосът ти не само е очарователен, но и нужен!

При тези темпове на разхищение с относително малък кеофицент на полезно действие, ресурсите едва ли ще стигнат за дълго. Границите на правилата продължават да се размиват, вещаейки нови войни. Човешкото общество стана прекалено зависимо от енергийните монополисти, които почти не допускат иновативните алтернативи да се наложат. Имаме много планове, възможности и потенционал. Но за съжаление ни липсва достатъчно разум и балансираност, за да преодолеем самоунищожителната закономерност, която е валидна както за всяко общество или култура, така и за човешката цивилизация.

Ти казваш че ресурсите надали ще стигнат задълго. Но не отчиташ факта че експанзията ще донесе в пъти повече ресурси.

Освен това мога да ти кажа че сме на прага на достигане до енергийни източници, десетки и повече пъти по-ефективни от сегашните. Чувал ли си за камерите за термоядрен синтез? А чувал ли си за антиматерия? Мога да те уверя че до 200 години трилион киловатчаса електричество ще се продават за неповече от 5 стотинки. А електричеството може да се използва за заместител на почти всякакъв друг вид енергия.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Много се надявам да прекрачим най-после прага на нашето настоящо бъдеще!

Всеки който се интересува от заобикалящият го свят, знае за прокламираните футуризации. Но се забелязва, че представянето им обикновено е избирателно. Например често ги представят по време на криза, а реализирането им винаги се разтяга във времето заради обичайните конфликти на интереси. Друг е въпросът с преувеличаването на научни факти, които сами по себе си в даден момент са ненадежни. А това е узаконена измама!

Но до тук с отклоняването от темата.

Да се върнем на лицемерието. Лицемерието може да се разглежда и като дефиниция на човешкият ни прогрес.
През цялата ни история, човешката корист не само е станала пословична даденост. Тя е перпетум мобилето с което дълбаем надолу упорито.

Основният принцип винаги е бил всеки за себе си да се оправя

Ако смяташ че някога ще ти поднасят свръх дрога която е безплатна се лъжеш

Докато системата е демокрация единственият девиз ще е

"всичко се купува с пари,и всеки си изкарва парите"

Демокрацията е основата на лицемерието и докато тя управлява лицемерите

ще са на мода

въпросът беше и за отношенията в група, не мога да да приема, че проблемните взаимоотношения се свеждат основно до ниската самооценка на членовете на групата и до рефлексията. Може да има група от индивиди с високо самочувствие, които обаче да нямат допирни точки в ценностите, интересите и приоритетите. Тогава взаимодействието им също ще бъде провал. Очевидно е нужно и още нещо, нали?

"Да се върнем на лицемерието. Лицемерието може да се разглежда и като дефиниция на човешкият ни прогрес.
През цялата ни история, човешката корист не само е станала пословична даденост. Тя е перпетум мобилето с което дълбаем надолу упорито."

Имаш си пълната свобода да мислиш за лицемерието като такова. Но аз го мисля като пречка за осъществяване на пълния потенциал на всяка отделна личност. Освен това както посочих то е свързано с нуждите. Ако нуждите отпаднат отпада и лицемерието. А аз смятам че това ще се случи. Значи в крайна сметка лицемерието е временно явление.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Всички досегашни форми на организация на обществото, или форми на управление, са свързани с развитието (техническо). Но мисля че лицемерието идва от по-дълбоко. Едно общество на диви бизони, примерно, сигурно пак е лицемерно. Всеки индивид гледа да е харесван от другите.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Ако обаче групата е голяма (цялото човечество примерно), тогава всеки ще може да намери допирни точки с някого. Може би принципите, върху които се образуват групите са погрешни. Как мислиш?

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Да бъдем по-конкретни. Ние сме част от конкретни групи, например професионални. В такава група не можем да си позволим да избираме колегите си. Трябва в интерес на работата да намираме ефективни взаимодействия. Сега се сещам, че често се говори за неумението на българина да работи в екип. Като индивидуалности сме имали качества, но в екип сме бли пълен провал. Какво мислите за това?

Ако ти си приносителят на "Заразното добро" - Браво!

Българите се превиват под тежкият си наследствен товар, който днешните български лицемери само гледат да увеличат.

Всяко правило си има изключения, но в България доста повече се афишират само отрицателните. При това целонасочено.
Трябва да се мисли за преодоляване на изкуствено поддържаното и прогресивно развиваното "балканско късогледство"- пагубният ни стремеж да оцеляваме поединично!

Numberous, темата ти е много интересна. Доколкото мога да схвана още спяща, ти се косиш защо хората са конформисти. Защото това лицемерно приемане на чуждите модели на поведение и мнения е чист конформизъм. И той не е срамна дума. Ние се съизмерваме с другите за да потвърдаваме собствената си ценност. То ест, човек не е самодостатъчен. Той е социално животно, съжалявам за клишето. И една от основните ни потребности е одобрението на другите. Ние не сме щастливи когато не го получаваме, нещо повече ние се чувстваме несправедливо наказани АКО не го получаваме. Затова човек е готов на всичко за да го получи. Затова и хората са лицемерни, така е много по-лесно да се живее сред другите. И ние се научаваме да скриваме истинските си мисли и чувства от ранна възраст, това е донякъде естествена защитна реакция. Не смяташ ли така?

Абе всичко е простотия, и хората са пълни откачалки

Колкото и да дълбаете ще откриете само едно -генетична предопределеност
на поведението

Въпроса е не защо хората са толкоз несъвършенни , а какво да правим с тях

Оу, човече ти ме настъпи по болното място.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Смятам така. Всъщност аз съм го и казал даже, естествено с други думи. Но така, както ти го казваш, звучи утешително. Тоест "да се примирим, че сме лицемери и да не се притесняваме от това". Ето с такова становище не съм съгласен. Разбира се може и да не съм те разбрал съвсем. Знаеш ли, от ранна възраст започнах да обръщам на едно нещо и днес съм абсолютно сигурен в него. Каквото и да направи един човек, колкото и то да е в разрез с принципите му, той винаги търси оправдание за него. Оправдание за пред себе си, не пред другите. Като че ли личноста му ще се срине, като че ли ще умре, ако признае с чисто сърце пред себе си "да аз постъпих лошо и то не с добри намерения а с лоши. Няма нищо добро, в това, което направих". Едва, когато признаеш пред себе си едно такова нещо, едва тогава можеш обективно да анализираш мотивите си. Сам не знам защо, но аз винаги съм можел да го правя. И съм приел от своите наблюдения, че оправданията са задължителни само за слабохарактерния човек. Но идва въпросът силният и слабият характер вродени ли са или се придобиват? Ако са вродени, тогава никой лицемер не носи отговорност за това, че е такъв. Но аз силно подкрепям тезата, че характера всякога се придобива. Разбира се, възможно е слабият характер да е въпрос на неправилно възпитание в ранна възраст. За всеки случай съм сигурен, че е много вредно да казваш на едно дете "не прави така, излагаш се". С многократно повтаряне на тази фраза, ти създаваш у този индивид ценност да не показва емоциите си.

Изобщо мисля че трябва у децата да се насърчава честото подлагане на съмнение на цялата ценностна система (самотестване). И при тази проверка винаги трябва да се изхвърлят ненужни ценности, а именно тези водещи до лицемерие. Разбира се това може да се прави пълноценно само ако човек е достигнал съзнателна възраст. Но основите се полагат отрано. Ако ти си в четвърти клас и те е срам да дружиш с Мартин, понеже той носи скъсани дрехи и обувки и всички му се подиграват, значи имаш сериозен проблем. Ако ти си мислиш че за това какъв си ти са по-валидни мненията на останалите отколкото твоето собствено, значи имаш сериозен проблем. Ако някой във компанията ти влезе в спор с всички останали, и при това ти усетиш, че се изпълваш с вътрешна неприязън към него, значи имаш сериозен проблем. И в случая няма значение дали си на 20, на 50 или на 90 години. Винаги трябва да подлагаш собствените си ценности на съмнение и да се питаш кои от тях са валидни. И не трябва да се учудваш ако 95% се окажат илюзорни, вградени от външно влияние ценности. А най-добре е да се освободиш от тях.

О, лицемерието се простира много отвъд това даже! Ако харесваш момиче (момче), което всички ненавиждат, от страх да не паднеш в техните очи ти започваш да страниш от него. Ако си седиш в дискотека и видиш момиче (момче), което ти се стори симпатично и ти се прииска да потънцуваш с нея/него, но кажеш на пиятела си до тебе "Я погледни онази/онзи там", а той ти каже "О, тая/тоя ли? За нищо не става" и ти моментално спираш да и/му обръщаш внимание. А нерядко са и случаите при които хора прекратяват връзките си, защото някой им е наговорил лоши приказки за партньора им. Винаги съм мислил, че тези случаи са отвратителни и гнусни. Знаеш ли, понякога ме е било срам, че принадлежа на такъв вид.

Лицемерието никога не трябва да се насърчва и съм сигурен че ако всеки родител го беше грижа, то щеше да намалее. Но ако в момента всички са големи лицемери и именно тези лицемери възпитават децата, много ясно че лицемерието ще достига върхове. Повечето хора изобщо нямат за ценност да излагат собствено мнение пред останалите. Нещо повече - имат за ценност да се съгласяват за да избегнат негативно отношение. Убеден съм, че щом аз мога да осъзная, че по-ценно е да отстояваш принципите си, отколкото да бъдеш харесван, значи всеки може да го осъзнае. Но ако това вместо да се насърчава, се порицава, човекът си остава (социално) ЖИВОТНО. А кога ще бъдем разумни същества?

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

А не е ли творчеството спонтанен акт?

"да аз постъпих лошо и то не с добри намерения а с лоши. Няма нищо добро, в това, което направих". Едва, когато признаеш пред себе си едно такова нещо, едва тогава можеш обективно да анализираш мотивите си."
Това е то. Но въспитанието често е "идеално"- създава се идеална представа за света, за хората, за нас самите, възпитават ни в идеали и ни казват, че те са хубаво нещо и трябва да се стремим към тях. И какво се случва в едно идеализиращо детско съзнание, което възприема нещата буквално? А какво се случва по-късно, когато се окаже, че съвършенството е всъшност непостижимо? Нереалистичните очаквания, които имаме към себе си проектираме и извън нас и така нещата чудесно се "подреждат"...
И трудноста в достигането на това, за което пишеш, е в скъсването с идеализирана представа за нас си .
Усъмняването в задаваните ни представи за света е един от начините да се избегне това. Въпроса е да не избие в негативизъм. Но едно такова усъмняване е може да се каже проява на недоверие към този , който ни подава информацията. В ранна възраст това са родителите. При нормални отношения доверието към тях е безгранично. Получава се затворен кръг ?

Оооо, чекай, чекай, чекай! Много дълбоко навлизаш тука. Какво разбираш под "творчество" и "спонтанен"?

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Щом НЯКОЙ може да се усъмни в нещо, значи всеки може да се усъмни. Такава е моята позиция. Разбира се, ако индивидите в обществото са разделени от някакъв фундаментален принцип, тогава не би било така. Но това би означавало, че не сме от един и същи вид.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Надявах се ти да кажеш .... ;)
Може би творчеството е таланта , а изкуството е изразяването му- нали и без това изкуство идва от изкусен , майстор.Значи изкуството не противоречи на рациото, ако приемем горното за вярно , но тогава възможно ли е изкуство без талант е следващия въпрос , който ми хрумва ?/

Мисля, че не става дума за възможност да се усъмниш като способност да се усъмниш , а по- скоро за други възможности.
Зададените отвън рамки в мисленето са много удобни упори/ патерици и човек обикновено отказва да ги зареже токутъй.

Безспорно е така.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Винаги съм си мислел за аланта само по един начин. Да имаш талант в някаква посока, значи да се интересуваш в същата. Хората понякога разбират под талант някакъв илюзорен афинитет на определени личности към определени области. Оттам идва и "отдава ми се" нещо. Но аз мисля, че талантът се изявява всякога и само като интерес в дадена област.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Не оправдавам лицемерието. Но факт е, че повечето хора предпочитат да търсят недостатъци у другите, отколкото у себе си. Естествено, че е нужна вътрешна сила за да понесем факта, че всъщност не сме съвършени и имаме трески за дялане. Много хора въобще нямат проблем със себе си и не се замислят над тези неща. Не казвам "не мога да бъда лицемерна", но предпочитам да избягвам хора, които не ми допадат. Говоря за професионалните контакти, тъй като работя в голям колектив. При приятелките ми е нещо съвсем друго, дружа с определени хора от много дълги години и знам, че мога да им кажа всичко. Лицемерието просто не е приоритет на философската ми рефлексия. Обичаш ли да четеш философия? Сега чета "Афоризми за житейската мъдрост" на Шопенхауер, страхотна е и се чете лесно. В нея той разделя нещата от които зависи щастието на 3 групи - онова, което човек е - личност, здраве, интелигентност, чувствителност; онова, което човек притежава - материални блага и онова, което другите мислят за човека - ранг, чест и слава. Просто има уникални размисли, може би ще ти бъде интересна.
Много рядко, почти никога не попадам в случайни компании. Но това е предимството да си на определена възраст. Ти сигурно си още младежка възраст, тогава и лутането и въпросите са много.

Това щеше да означава , че всички можем да рисуваме тогава , защото ни е интересно?Или говориш за нещо друго ?

Говоря за това, че да можеш да нарисуваш нещо добре, винаги се предхожда от това, да си се интересувал как точно може да се нарисува това нещо. Тоест интересът (като талант) е винаги конкретен, а не някакъв общ.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Аз се интересувам повече от натурфилософия. По-специално - Платон, Декарт, Спиноза.

Айнщайн казва "Никога не съм имал удобството и щастието като някакви крайни цели. Според мен подобна етична база е подходяща за стадо свине". Как ще коментираш?

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Декарт ми е любимия философ, занимавала съм се с неговата философия, но аз не съм истински специалист и си стоя на плиткото. Мисля, че мисълта на Айнщайн е в унисон с класическата етика на Аристотел, която сега откривам и у Шопенхауер: Истински мъдрият човек, не се стреми към щастието, а към избягване на нещастието, затова той може да се лиши от някои удоволствия, за да избегне по-големи бъдещи беди. Не съм убедена обаче, че в любовта подобна максима може да бъде спазена.

Всъщност не акцентирах върху това в мисълта на Айнщайн. Даже мисля, че и той не е говорил за това. Всъщност аз поставям под съмнение самата ценност на благополучието. Разбираш ли, аз казвам, че не е кой знае колко важно да си щастлив, и не бива това да е опеделящо за стремежа на едно истински разумно същество. Човекът е все още твърде близо до животното. Хрумва ли ти въпроса "Но като не се стреми към щастие, към какво тогава да се стреми човек?"? Ако ти хрумва, значи наистина не си разбрала това, което искам да кажа. Не че това е нещо лошо. Ако ти е интересно, попитай ме и ще се опитам да обясня по-подробно.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Аз мога да се поинтересувам " как точно" се готви грах , даже може да го сготвя съвсем по рецепта , но пак да не е вкусен накрая.
Струва ми се , че в изкуството има хаос , който се поддава на дисциплина и обработка само до някъде ...но ако го няма този " хаос",този талант няма какво да се обработва.Интереса според мен е фторичен.

Ако искаш (ама много да искаш) да сготвиш вкусен грах, можеш да изчетеш много рецепти. После можеш да опиташ да го сготвиш точно както си прочел. Ако не стане вкусен, ти можеш да направиш предположения защо така се е получило, и да опиташ пак. Всеки път можеш да правиш предположения защо и какво не е станало както трябва и следващия път да се опиташ да го поправиш. Можеш да направиш така много опити. И така в резултат от тези опити, ще се получат няколко пъти, в които ще си кажеш "Ей, улучих. Грахът наистина е вкусен този път". Разбира се и да успееш веднъж, другия път може да се провалиш. Но опитвайки отново и отново ще научаваш все повече по въпроса какво прави грахът вкусен.

А цялото описание дотук е пример за това на какво викам аз интерес. Интересът не е тривиален, а сложен. Примерът е конкретен, но чрез подходяща аналогия можем да го разпространим във всяка област на занатие. Никакъв хаос няма в таланта. Всеки, който иска да сготви вкусен грах, преди да има умения за това започва от една и съща изходна точка. Колко вкусен грах ще се научи някой да готви изцяло се определя от това, колко много се е стремял към това, демек колко му е било интересно.

Естествено не става въпрос за спорт - в спорта освен интереса с голяма сила участват и генетичните заложби.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Има хора , които не се учат да готвят вкусен грах , а просто го могат от първия път. Има и разлика между вкусен по рецепта и вкусен , защото на готвача му идва отвътре. Сложното обикновено е грешно. ;)

Няма някой, който е сготвил вкусен грах от първия път. А и да има, нищо не пречи да е улучил пропорциите случайно и после да повтаря всеки път същото. Това не значи че има талант.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Явно сме на различни мнения , а аз нямам за цел да те убеждавам ф нищо

Но пък виж, аз имам намерение

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

По случайност не ми хрумна въпроса към какво се стреми човек. Явно съм много зарибена по книгата, която чета, а там пише, че животът не ни е даден за да му се наслаждаваме, а за да го преодоляваме. Да, интересно ми е и те питам, какви размисли те измъчват по въпросите за щастието и благополучието. :)

:))))))))))) Нека продължим тогава и да видим до каде ще стигнем. :)
Не смятам , че интереса е водещ-тук се различаваме.Според мен освен интереса(който е съзнателен) има и неосазнати неща в нас,които ни повлияват и имат своите изяви и резултати.
Не допускам случайности. ;)

Пък знайш ли аз кво си мисля? Причините за интереса са всякога несъзнателни. Аз от малък искам да знам как е устроен света и как работи, ама питаш ли ме що ми е притрябвало да знам - нямам и представа

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Я чакай да изоставим за момент мойте размисли и да обърнем внимание на книгата ти. Животът ни е даден, за да го преодоляваме. Добре - това е едно съждение. Аз те питам следното (според теб, или според книгата, в случай, че се споменава): след като преодолеем живота, какво ни чака после? Демек, защо трябва да го преодоляваме?

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Именно- интереса не е първата причина,има друга,която не знаеш как да назовеш и тя е преди интереса. :)

Не там е въпроса. Да имаш талант за нещо, и да ти е интересно е еквивалентно.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Имах едно съседче- от малка ходеше на цигулка. Порастна , научи се да свири с една дума перфектно , но преподаватели казваха , че и липсва талант.Би ли ми го обяснил това от твоята гледна точка ? ...Интереса е налице , а таланта го няма ?

Точния цитат е "Евдемонологията започва с поуката, че самото и име е един евфемизъм и под "щастлив живот" трябва да разбираме "по-малко нещастен" или "поносим". Във всеки случай животът не е даден, за да му се наслаждаваме, а за да го превъзмогнем, да се справим с него........Да, на старини е утешително да знаеш, че си загърбил житейските усилия. Затова и най-щастлив живот има онзи, който изкара живота си без преголеми страдания, както духовни, така и физически, а не човекът, комуто са били отредени най-големите радости или най-прекрасните наслади. Който се опитва да съизмери щастието на един живот чрез тях, избира погрешен мащаб." Всъщност Шопенхауер набляга на извисеността на духа и човешкото развитие, казва че индивидуалността на човека определя априорно мярата на щастието, която е постижима за него. Приляга ли това на житейската ти позиция?

Бас държа, че отначало техните са я записали, без тя дори да е споменала думата цигулка

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Според мен, това все още твърде много прилича на стремежа на всяко животно. Как мислиш, няма ли човечеството (като цяло) някаква цел, различна от просто оцеляването? И ако има такава, то от тази цел не произтича ли и някаква конкретна цел (смисъл) на живота на отделната личност, която да е по принцип различна от целта/смисъла на едно животно?

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Първо ще продължа с Шопенхауер:"Който обаче е усвоил напълно поученията на моята философия и е осъзнал, че цялото ни съществуване е нещо, което би било по-добре да го няма и чието отхвърляне е върховна мъдрост, той не ще има големи очаквания спрямо никое явление или състояние, не ще се стреми страстно към нищо на този свят, нито ще жали безмерно за провала на някой замисъл, а ще се проникне от Платоновата мъдрост:"А и нищо от човешките дела не си заслужава голяма мъка."
Виж, основното ми образование е психология, по тази причина аз възприемам човека просто като един биологичен вид, с големи претенции за съвършенство по отношение на останалите животни. Защо непременно трябва да бъде търсена цел на човешкото съществуване? Ами ако наистина няма такава, това по-щастливи или по-нещастни ще направи хората? Ами ако има такава и тя е неприемлива за нас? Нещастен ли се чувстваш от това, че сме като животните, а не сме само душа?

Друг пример- има желание , но няма данни за гимнастичка. Много иска, но не става просто - по- тромавичко е детето , по-едър кокал,и играе, но не се получава ...?

Не споменах ли вече, че интереса няма качество на талант в спорта? Естествено, че в спорта без генетични заложби не може. Но в интелектуални дейности (като готвенето), таланта се изразява изцяло в интерес.

Да не си помислиш сега, че имам нещо против спорта? Брат ми тренира вдигане на тежести и съм му голям фен

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Моята идея е, че по принцип има неща, които в самата си същност ни отличават от животните (или могат да ни отличат). Но много малко хора се занимават с тези неща и ги разбират. Тоест връщам се към рационализма на Декарт: съществува познание, което не може да се изчерпи от ежедневния опит.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Взе много конкретна да ти става теорията... ;)

За вродените идеи на Декарт ли говориш?
"Но много малко хора се занимават с тези неща и ги разбират" Обясни повече, да видим дали ще те разбера. Това е уловката на Декарт, че като го четеш изглежда пределно ясен, но пък какви дълбочини има. Чел ли си "Картезиански размишления" на Мамардашвили? Той е четял лекции за Декарт и книгата е на основата не тези лекции. Като я чете човек се оказва, че Декарт въобще не е това, което изглежда на първо четене.

Добре, по случай забележката ти ще направя едно уточнение. Постиженията в спорта са сумата (или произведението, пък може и да е с някакъв коефициент) от таланта и генетичните заложби на спортиста.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Не съм чел споменатите размишления.

Да видим например най-известното от Декарт - "Мисля следователно съществувам". Съгласна ли си, че до това твърдение не се достига емпирично (тука имам предвид чрез сетивата)?

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Започнат ли безкрайните уточнения, истинността и приложимостта на теорията я пиши бегала.

Досега беше едно. Да видим, как ще ме накараш да направя и друго.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

http://tadd.weather.gov/images/turnDrownWarningSign.jpg

Естествено, нали Декарт оплюва сетивното познание в прочутите си съмнения и разчита на интуицията, която според него е естествената светлина на ума. Казва, че има неща, които знаем, но не можем да ги кажем, защото езикът не е съвършен. За пример дава понятието Истина - всички знаем какво е, но не можем да я дефинираме. Между другото последното, което е написал преди смъртта си е "Човекът е...." и то останало незавършено, поне така съм чела. Но го нарича мислеща вещ - res cogitsans.

Хареса ми отговора ти. Сега ще ти кажа яла област от познанието, която е наистина непосилна за неразумно същество поради самата си същност. Математиката. Чисто абстрактно познание, независещо по никакъв начин от сетивата. Декарт е знаел за това, разбира се. Че той има голям принос и в тая наука. До всяка истина постигната в математиката се стига съвсем независимо от сетивата. В чистата математика де.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Мернах темата ти в другия форум - ясно- математик, който философства. :) Декарт е смятал, че и философията трябва да се основава на такивя ясни начала като геометрията. Да не говорим за Питагорейците. Разводнихме темата.

Не, виш какво имам предвид. Че ако човек има нещо, което съществено го отличава от животните (или поне част от хората го имат), то тогава е възможно човечеството да има обща цел, различна от просто да оцелява.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni