Ако ти си приносителят на "Заразното добро" - Браво!

Българите се превиват под тежкият си наследствен товар, който днешните български лицемери само гледат да увеличат.

Всяко правило си има изключения, но в България доста повече се афишират само отрицателните. При това целонасочено.
Трябва да се мисли за преодоляване на изкуствено поддържаното и прогресивно развиваното "балканско късогледство"- пагубният ни стремеж да оцеляваме поединично!

Numberous, темата ти е много интересна. Доколкото мога да схвана още спяща, ти се косиш защо хората са конформисти. Защото това лицемерно приемане на чуждите модели на поведение и мнения е чист конформизъм. И той не е срамна дума. Ние се съизмерваме с другите за да потвърдаваме собствената си ценност. То ест, човек не е самодостатъчен. Той е социално животно, съжалявам за клишето. И една от основните ни потребности е одобрението на другите. Ние не сме щастливи когато не го получаваме, нещо повече ние се чувстваме несправедливо наказани АКО не го получаваме. Затова човек е готов на всичко за да го получи. Затова и хората са лицемерни, така е много по-лесно да се живее сред другите. И ние се научаваме да скриваме истинските си мисли и чувства от ранна възраст, това е донякъде естествена защитна реакция. Не смяташ ли така?

Абе всичко е простотия, и хората са пълни откачалки

Колкото и да дълбаете ще откриете само едно -генетична предопределеност
на поведението

Въпроса е не защо хората са толкоз несъвършенни , а какво да правим с тях

Оу, човече ти ме настъпи по болното място.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Смятам така. Всъщност аз съм го и казал даже, естествено с други думи. Но така, както ти го казваш, звучи утешително. Тоест "да се примирим, че сме лицемери и да не се притесняваме от това". Ето с такова становище не съм съгласен. Разбира се може и да не съм те разбрал съвсем. Знаеш ли, от ранна възраст започнах да обръщам на едно нещо и днес съм абсолютно сигурен в него. Каквото и да направи един човек, колкото и то да е в разрез с принципите му, той винаги търси оправдание за него. Оправдание за пред себе си, не пред другите. Като че ли личноста му ще се срине, като че ли ще умре, ако признае с чисто сърце пред себе си "да аз постъпих лошо и то не с добри намерения а с лоши. Няма нищо добро, в това, което направих". Едва, когато признаеш пред себе си едно такова нещо, едва тогава можеш обективно да анализираш мотивите си. Сам не знам защо, но аз винаги съм можел да го правя. И съм приел от своите наблюдения, че оправданията са задължителни само за слабохарактерния човек. Но идва въпросът силният и слабият характер вродени ли са или се придобиват? Ако са вродени, тогава никой лицемер не носи отговорност за това, че е такъв. Но аз силно подкрепям тезата, че характера всякога се придобива. Разбира се, възможно е слабият характер да е въпрос на неправилно възпитание в ранна възраст. За всеки случай съм сигурен, че е много вредно да казваш на едно дете "не прави така, излагаш се". С многократно повтаряне на тази фраза, ти създаваш у този индивид ценност да не показва емоциите си.

Изобщо мисля че трябва у децата да се насърчава честото подлагане на съмнение на цялата ценностна система (самотестване). И при тази проверка винаги трябва да се изхвърлят ненужни ценности, а именно тези водещи до лицемерие. Разбира се това може да се прави пълноценно само ако човек е достигнал съзнателна възраст. Но основите се полагат отрано. Ако ти си в четвърти клас и те е срам да дружиш с Мартин, понеже той носи скъсани дрехи и обувки и всички му се подиграват, значи имаш сериозен проблем. Ако ти си мислиш че за това какъв си ти са по-валидни мненията на останалите отколкото твоето собствено, значи имаш сериозен проблем. Ако някой във компанията ти влезе в спор с всички останали, и при това ти усетиш, че се изпълваш с вътрешна неприязън към него, значи имаш сериозен проблем. И в случая няма значение дали си на 20, на 50 или на 90 години. Винаги трябва да подлагаш собствените си ценности на съмнение и да се питаш кои от тях са валидни. И не трябва да се учудваш ако 95% се окажат илюзорни, вградени от външно влияние ценности. А най-добре е да се освободиш от тях.

О, лицемерието се простира много отвъд това даже! Ако харесваш момиче (момче), което всички ненавиждат, от страх да не паднеш в техните очи ти започваш да страниш от него. Ако си седиш в дискотека и видиш момиче (момче), което ти се стори симпатично и ти се прииска да потънцуваш с нея/него, но кажеш на пиятела си до тебе "Я погледни онази/онзи там", а той ти каже "О, тая/тоя ли? За нищо не става" и ти моментално спираш да и/му обръщаш внимание. А нерядко са и случаите при които хора прекратяват връзките си, защото някой им е наговорил лоши приказки за партньора им. Винаги съм мислил, че тези случаи са отвратителни и гнусни. Знаеш ли, понякога ме е било срам, че принадлежа на такъв вид.

Лицемерието никога не трябва да се насърчва и съм сигурен че ако всеки родител го беше грижа, то щеше да намалее. Но ако в момента всички са големи лицемери и именно тези лицемери възпитават децата, много ясно че лицемерието ще достига върхове. Повечето хора изобщо нямат за ценност да излагат собствено мнение пред останалите. Нещо повече - имат за ценност да се съгласяват за да избегнат негативно отношение. Убеден съм, че щом аз мога да осъзная, че по-ценно е да отстояваш принципите си, отколкото да бъдеш харесван, значи всеки може да го осъзнае. Но ако това вместо да се насърчава, се порицава, човекът си остава (социално) ЖИВОТНО. А кога ще бъдем разумни същества?

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

А не е ли творчеството спонтанен акт?

"да аз постъпих лошо и то не с добри намерения а с лоши. Няма нищо добро, в това, което направих". Едва, когато признаеш пред себе си едно такова нещо, едва тогава можеш обективно да анализираш мотивите си."
Това е то. Но въспитанието често е "идеално"- създава се идеална представа за света, за хората, за нас самите, възпитават ни в идеали и ни казват, че те са хубаво нещо и трябва да се стремим към тях. И какво се случва в едно идеализиращо детско съзнание, което възприема нещата буквално? А какво се случва по-късно, когато се окаже, че съвършенството е всъшност непостижимо? Нереалистичните очаквания, които имаме към себе си проектираме и извън нас и така нещата чудесно се "подреждат"...
И трудноста в достигането на това, за което пишеш, е в скъсването с идеализирана представа за нас си .
Усъмняването в задаваните ни представи за света е един от начините да се избегне това. Въпроса е да не избие в негативизъм. Но едно такова усъмняване е може да се каже проява на недоверие към този , който ни подава информацията. В ранна възраст това са родителите. При нормални отношения доверието към тях е безгранично. Получава се затворен кръг ?

Оооо, чекай, чекай, чекай! Много дълбоко навлизаш тука. Какво разбираш под "творчество" и "спонтанен"?

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Щом НЯКОЙ може да се усъмни в нещо, значи всеки може да се усъмни. Такава е моята позиция. Разбира се, ако индивидите в обществото са разделени от някакъв фундаментален принцип, тогава не би било така. Но това би означавало, че не сме от един и същи вид.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni