"Не ме занимавай с глупости!" - чувала съм го предимно от майка ми навремето... когато например ме беше страх да отида на някой изпит ("разбира се, че ще го вземеш!", казваше без да изслуша доводите ми против); или като по-малка когато я питах безброй неща (на повечето, от които отговаряше изчерпателно) - защо Х прави така, а Y иначе - ако не беше нещо, което ще разбера като порасна, то беше глупости или срамота (как мога да питам такива неща)...
Никога не съм споделяла с майка си интимни и, много рядко споделям, морални проблеми/дилеми и тнт. С приятелките си също почти не го правя - не разчепквам проблеми, не се оплаквам, не мрънкам и др. Един ден като се замислих, установих, че според моето възпитание това са глупости! Обаче ми възникнаха големи проблеми и ми трябваше помощ, а аз не я търсех защото това бяха глупости. На следтинейджърска възраст трябваше да се уча да говоря за чувствата си и др. морално-интимни казуси. Колкото и да се дебна, все още откривам у себе си задръжки породени от етикета "глупости".

Отворих тази тема, защото ми е интересно да науча какво се счита за оптимално при възпитанието - къде е и как се постига баланса между "всичко мога сама и не занимавам хората с глупости" и "ах, каква съм чувствителна, елате да ме ожалите"? Какво са за вас "глупости"? Имате ли идея какви са задръжките ви породени от догмата "глупости/срамота"? Как ги преодолявате?

Винаги съм била против ограничаването на устрема на дете да се учи и да пита. Няма глупави детски въпроси, нито у детето трябва да се насаждат срам от незнанието или внушение, че нищо не може и не знае и че не може да знае. Всеки родител си познава детето и би трябвало (друг е въпросът дали ще го направи) да му отдели нужното внимание и на разбираем за мъника език да му дава отговорите на въпросите му, а не да отлага отговора или с резки изказвания да бяга от отговорността да се занимава с детето си (защото това: "като пораснеш, ще научиш" е по същество бягство от ангажимента на родителя да даде възпитание на детето си).

Ако едно дете не получава отговори на въпросите си, то може да израсне с недоверие към родителите си. Това е най-бързият начин за един родител да изгуби доверието на детето си и да отчужди детето от себе си. Такова дете може да израстне, чувствайки се необичано и нежелано и да пренесе тези усещания в общуването си с другите, да ги набеждава, че не са способни да го разберат по принцип, без да се опитва да споделя. Изразът "Глупости" кара едно дете да чувства незначимост на личните си изживявания и нужди и го подтиска, което е неправилно да се случва, тъй като един човек първо трябва да обича себе си, ако иска и другите да го обичат.

Ако родителите често са повтаряли- "ти си малък и НЕ МОЖЕШ" без право на обжалване или възражения, детето израства често с недоверие в собствените си сили (прекалено свито) или в способността си да оценява ситуациите (да се втурне право напред с рогата на въпреки родителското НЕ МОЖЕШ, в опасна за мъника ситуация). Причината за невъзможността да се направи правилна преценка от една страна в липсата на опит у детето, а от друга е в отказа на родителя да оставя детето в определена степен само да преценява, под контрол, поведението си. Само "малък си и НЕ МОЖЕШ" не е достатъчно в този случай.

Може да попречи на усвояване на знания от училище и в живота. И може да създава големи проблеми в пораснал човек. Може да докарва страх от заемане с каквото и да било неизвестно (дали нова работа, дали ново запознанство и др.), човек се затваря в граници и отказва да взема инициатива, лидерска позиция, дори да има нужните знания и умения.

Питаш:
"Как ги преодолявате?"

Чрез научаване на вяра в себе си, в собствената си значимост, чрез себехаресване и себеприемане. От там и изясняване на отношението към другите: как ги възприемаме и какво искаме от тях (реално ли е исканото, нереално ли е) и по-смело общуване с другите. Това е като за начало.

Редактирано от chimera_ на 04.01.08 13:16.