Здравейте,
Поради ред обствоятелства (те не са толкова важни) нямам възможност в момента да се консултирам със специалист, а имам проблем.
Всъщност моя партньор има проблем и аз искам да му помогна да се справи с прекомерната си нервност. Прави ми впечатление, че тази
нервност в повечето случаи е насочена към най-близките му хора - аз, родителите му... Може би единствено към по-малката си сестра такава
не провява.
В какво всъщност се изразява тази нервност: случва се някакво събитие, което отключва тази реакция (някой му засича пътя с колата,
сервитьорката се забавя с поръчката) и в следващия момент ако ти кажеш нещо, направиш нещо си "го отнасяш". "Отнасянето" в повечето случаи
се изразява в грозни изрази и обвинения от типа (знаеш, че като съм ядосан не трябва да правиш така и пр. )
В общи линии случки такива има безброй, общото обаче е, че винаги другият е виновен. Просто той е подразнил, той е направил забележка ... и пр.
Пр.:
Опитва се да паркира автомобила и не успява да го направи 5 минути, аз търпеливо чакам отвън. Излизайки от колата той излиза и започва да ме
обвинява, че аз съм го гледала еди-как си и той заради това се притеснил и пр.
Мога да приложа множество примери в подкрепа на моите наблюдения.
Моля Ви, помогнете ми. Обичам този човек и искам да бъда с него... но просто понякога не успявам да се сдържа и аз избухвам.
Тогава обикновено става страшно...
Помогнете ми!

Ами незнам, ама такова чудо не бих го търпяла и 24 часа, не че няма човек без недостатъци, ама такова чудо не се търпи. Поне аз така мисля.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

А той каква преценява това свое поведение по-късно т.е. когато е вече спокоен, отново ли за него това е била "правилната" реакция?

Здравей,
благодаря за реакцията. Темата я написах аз... преди да се регистрирам.
На въпроса: според моите наблюдения... той осъзнава, че е прекалил с обвиненията.... споделял е понякога това... като цяло обаче ми се струва, че е от типа хора, които "никога не са виновни за нищо" (това го забелязвам не само в нашите отношения, но и в отношенията с родителите му).
Може би е важно да споделя, че често се държи така, сякаш "всички са му длъжни за нещо"... примерно... много често, когато разговаряма по даден въпрос, свързан с работата му (например), той иска мнение от мен дали правилно е постъпил в дадена ситуация. Ако моето мнение е различно от неговото ... често той казва: "Ти никога не си на моя страна".... това за страните честно казано много ме обърква, защото аз нито го нападам, нито пък има някой с нас пред който да го защитя...
надявам се че не го написах много сложно... и ще ме разберете. Благодаря!

По принцип смятам, че най-лесно е да се бяга. Аз обаче обичам този човек и искам да се боря за нормалния ни живот съвместно. Не знам дали ще ме разбереш...

Хммм. Дали сприхавостта е заради ниско ниво на самоконтрол...
Сложна задача си си поставила. Сякаш искаш да го превъзпиташ... /а май и наистина има нужда/
Не мога да предположа как би реагирал, ако му подариш книга от _популярна психология_. Има неща писани преди доста години, които ме изумяват с това колко актуални са си и днес... Има и много добри съвременни автори...
Може би, пък ако ти "небрежно" четеш такава книги, да се заинтригува той...
Погледнах какво предлагат от "Хеликон":

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Искам да те попитам нещичко... мислиш ли, че е възможно тази сприхавост да е породена от ниската самооценка, която той има за себе си? И в този смисъл, дали ако това е в основата на проблема, аз не трябва да променя нещо в моето отношение.
Той казва, че осъзнава че е по-нервен от необходимото и често се опитва да се сдържа... и това всъщност ми дава сили и на мен да се боря, тъй като наистина го обичам.
Благодаря ти за линковете с книги, ще се възползвам от тях

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Скъпа моя, радвам се,че си пуснала темата,защото и аз имам същия проблем с моя приятел. Омръзна ми да се чувствам виновна за неща, за които в действителност нямам вина. Според мен подобно поведение е подтикнато или от ниско самочувствие или от някаква по-висша степен на егоизъм. В крайна сметка всички хора сме егоисти по природа, но по-интелигентните осъзнаваме, че този егоизъм трябва да се проявава в професионалната сфера например,а не в личния живот. Имаш ли чувството,че той понякога изпитва удоволствие да те тормози? Според мен изходът е такива хора да бъдат накарани да осъзнаят,че не са прави и съответно да се почувстват виновни. В крайна сметка какви са точно причините никой не може да каже със сигурност,а и това е не чак толкова важно. Аз съм си поставила приблизителен срок и ако нещата не се подобрят, смятам да прекратя връзката си,въпреки че обичам този човек. В противен случай цял живот ще се тормозя за безсмислени неща. Съветвам те да направиш същото

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Не бих могла да ти отговоря.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Здравей,

Баща ми (лека му пръст) беше много сприхав. Палеше се от най-малката дреболия и тогава да не си около него. Като се прибираше от работа, отдалеч се опитвах да отгатна по походката и изражението на лицето му дали е кисел и ако беше така, гледах да се скатая от погледа му и да реагирам на секундата ако ме викнеше за нещо. Не ме е пребивал от бой, но "шамарът му беше все в ръката". Когато беше крив за нещо, винаги аз или майка ми го отнасяхме, защото нещо не сме направили достатъчно бързо или достатъчно добре. Понякога се сърдеше и не продумваше с дни докато майка ми полека-лека не го умилостивеше. Когато й се караше, тя почти никога не му отвръщаше. Понякога правеше лек опит да се оправдае, но обикновено се отдръпваше и го оставяше да му мине. Като минеше малко време, тя се правеше, че нищо не е станало и подхващаше някакъв разговор. Баща ми като сърдито дете, отначало отговаряше едносрично, но обикновено ядът му преминаваше и нещата се нормализираха до следващия път.

Като мина петдесетте, баща ми видимо омекна и на по-голяма възраст може да се каже, че вече не беше сприхав (той живя до 75).

Защо ти го разказвам това. Защото мисля, че човек се ражда с характера си и макар, че в ранна възраст може да се повлияе от обкръжението си, в общи линии си умира с него.

Според мен, за теб има два пътя - или да се нагодиш към него, както беше направила майка ми и да си готова "да му ходиш по тънкия лед" цял живот, или да се разделите преди да са се родили децата, които също ще се повлияят от неговото поведение, а ще повлияят и на твоето.