имам ли проблем, ако не искам да се виждам с никого,освен с хората, с които живея? нямам нужда от никакви други контакти, предпочитам да си работя или да правя нещо вкъщи
може би трябва да уточня, че и на работа не ходя
това състояние не е отскоро
но вече изпитвам страх от общуване с хора и още повече го избягвам
станала съм асоциална
как да се спася

Moжеш ли да опишеш горе-долу какво изпитваш като се срещаш с други хора, за да добия малко по ясна представа за ситуацията.Имам предвид не харесваш нещо в хората ли, какво точно те "плаши"?

от една страна не ме интересува какво мислят и какво ще ми кажат другите, нищо от това,което се говори не ме вълнува.
или съм го чувала вече много пъти, или съм го мислила вече и ми се струва банално пред себе си дори да говоря за това.
от друга страна си мисля, че и на другите не им е интересно с мен поради същите причини
затворен кръг
в следствие на това общуването ми се вижда безмислено
и само мълча и чакам с нетърпение да си тръгна оттам, да се измъкна от тази тъпа ситуация

Намирам много общо между това, което пишеш за себе си, и това, което изпитвам и аз. Разликата е, че аз съм принудена да общувам с хора, тъй като работата ми е свързана с обслужване на клиенти. Обаче, ако не ми се налага, не обичам да контактувам с никого, освен със семейството ми. Събиранията с познати и роднини ме измъчват. Още повече ме измъчват настояванията на околните, че трябва да общувам с хора, да се събирам и да излизам. Никой не може да ме разбере, че компаниите не са удоволствие, а изтезание за мене.
За себе си съм стигнала до извода, че това състояние е някакъв вид депресия. Освен че не намирам достатъчно сили да се променя, напоследък нямам и особено желание. Като гледам какви са взаимоотношенията между повечето от колежките ми / работя в изключително женски колектив /, как уж са приятелки, а си говорят зад гърба една на друга, и ми минава съвсем желанието да се сприятелявам с когото и да е било. Повечето мъже пък определят отношението си към жените главно възоснова на външния им вид, и за съжаление в много случаи са и много по-злостни клюкарки и от жените. Така че предпочитам да имам само познати, които да стоят на достатъчна дистанция от мене, отколкото да се сприятелявам с някого, и впоследствие да се чувствам обидена и предадена, както ми се е случвало в тийнейджърските ми години. Може да не е съвсем нормално такова поведение, но пък не намирам за нормално и това, да се събираш с други хора, само за да злобееш и одумваш някого, както и да демонстрираш някакво превъзходство, все едно в каква област. Ако това е "нормално общуване", аз казвам - Не, благодаря!
Извинявам се за дългия постинг, без конкретен съвет за помощ, но ми се щеше да знаеш, че не си бяла лястовица, има и други като тебе, ако това разбира се може да ти бъде някаква утеха.
Ако не отричаш алтернативни методи на лечение, пробвай с цветните есенции на д-р Бах. Намери си книга, или лекар, който да прилага този метод, есенциите лекуват различни "отрицателни" чувства като отчаяние, безпомощност, нерешителност и т.н.т.
Обичай себе си и винаги бъди на своя страна, защото иначе няма кой друг. Успех!

Нели,
много ти благодаря за това, което написа.
При мен нещата стоят точно така, както и при теб....

Общуването ме уморява неимуверно много.
ако цял ден съм работила нещо физически не съм толкова скапана, но ако съм била наколко часа,общувайки с хора, съм направо смазана.

Също така съм уморена от непрекъснатото натякване на околните, че никъде не ми се излиза.

Аз пък точно обратното. Направо съм доведена до пълна лудост у дома. Налага ми се да гледам двете си деца, нямам почти никаква възможност за социални контакти, и се чувствам направо смазана, сякаш ме е газил валяк.
Не мога да разбера как ви тежи общуването с хора, честна дума. Аз, ако можех, изобщо нямаше да се прибирам у дома.

Здравейте, и аз имам сходен проблем. Единственото ми желание е да си стоя у дома пред компютъра, да си живея тихичко, да чета книги, да имам малко контакти с малко хора, но явно няма да стане.
Някога обаче не беше така- живота ми вреше и кипеше, бях публична личност. От една страна подтикван от родителски амбиции, от друга от собственият ми стремеж "да бъда и да имам", от трета "забелязан" от учители, преподаватели, общественици и др. Бях и съм всестранно развита личност- занимавам се с разработване на проекти откакто съм на 17, психология, компютри и програмиране, философия, шах, история и много други неща И ми беше хубаво, да се срещам с хора, да водя тренинги, да чета речи, да бъда център на внимание. За извесно време работих, като психолог (магистър по образование) в много престижна фондация, участвах в няколко граждански комитета, дори и в една басейнова комисия (което си беше чист абсурд). Бях в основата на защитаването на няколко проекта, разработка на мултимедийни помагала за тренинги, помагах при писане на устави и учередяване на граждански и НПО организации. Майка ми постоянно се шегува с мен, че съм си слагал вратовръзка, вземал съм си чантата и не ме виждала с дни. В момента съм на 23 и се чувствам изтощен и разглобен и най-важното не искам да се виждам с много хора и не искам да правя нищо. А съм натрупал толкова много знания и умения.
Постепено се затворих в себе си и рязко се откъснах от света. Изхвърлих си GSM, на всички казах че съм го загубил. Когато някой ме търси съм казал на родителите си да отговарят, че съм на село. ЗАЩОТО МИ ПИСНА ОТ ВСЯКАКВИ ХОРА, КОИТО СЕ ВЪРТЯТ ОКОЛО МЕН И ИСКАТ ДА МИ БЪДАТ ПРИЯТЕЛИ. Често получавам @, но рядко им отговарям и ако отговоря много уклончиво. Мисля си за състоянието си понякога и си правя "интроспекции". Като начало на живота ми повлияха три събития-
1. Момичето с което живях близо 3 години замина за САЩ и остана там. Може би беше най-голямата ми любов.
2. Брат ми замина за САЩ (на моменти много я мразя тази страна и се замислям дали да не си пусна брада и да стана талибан- шегичка) , а той е най-близкият ми човек. Няма го вече 6 месеца, но ще си дойде скоро.
3. Дядо ми получи 3 инсулта един след друг и беше парализиран на легло 7 месеца, а на скоро почина. Гледаме го аз майка ми и баба ми. Много гадна работа не я пожелавам на никого.
Та според "интроспекцията" ми- високо ниво на стресогенни фактори, силна преумора и да не повярвам комплекс за малоценност. Цялата работа се крие в комплекса за малоценност и малко външни фактори. Всичките ми постижения, всичко което знам и мога се дължи на комплекса за малоценност. Не разбирате ли? Ще поесня- стремеж към перфекционизъм продиктуван от чувство за малоценност. Класически пример за учебник- в стремежа си да угодя на комплекса съм се стремил да "Бъда" все повече и повече и съм използвал все повече и повече вътрешени ресурси. И в момента на изтощение и 3 невероятно неприятни събития аз се сривам и комплекса ми се превръща във водеща сила. И това е причината в моят случай- комплекс за малоценност.
Като дипломиран психолог (който не може да се оправи със собственият си живот) съветвам да започнете с симптомите- защо не искате да се срещате с хора и на всеки отговор който сами си давате да си задавате отново въпроса "ЗАЩО?".

"Свободата, Санчо се крепи на върха на копието." Мигел де Сервантес

Много странно, но и при мен има сходни събития - мъжът, когото обичах замина в САЩ на екскурзия и забрави да се върне, и двете ми баби починаха, като преди това гледахме едната от тях у дома, защото беше дълги години неподвижна на легло, междувременно починаха и други близки. Не съм се замисляла, че нежеланието ми да виждам други хора може да е причинено от някакво емоционално изтощение, породено точно от тези събития. Но дори да е така, най-малкото, което би ми помогнало на душевното състояние, е да се насилвам да създавам контакти с хора, които ме изтощават допълнително.

Струва ми се, че има голяма пропаст между тебе и околните ти. Т.е. около тебе няма хора, които да имат твоите интереси, твоето виждане за света. Нормално е да нямаш желание да влагаш енергия и емоции в контактите с тях. Ситуациите излизат, както казваш, тъпи, те са ти далечни, ти си им далечна, и то не просто нормалната различност между хората, ами съвсем никаква съвместимост и предпоставка за приятен контакт.
Намери хора, които като характер са ти по-близки, които имат мъничко подобен на твоя мироглед. Рецепти за това няма, доколкото знам, но ако очертаеш за себе си какво си ти, какво те прави различна, ще имаш и приблизителния силует на хората, с които няма да ти е толкова пусто.
Прощавай, ако говоря неадекватни за твоята ситуация неща, все пак не те познавам.

--------------------------------------
Forging the future from the timeless stone

Ама, хора, бе! (Нели, извинявай, че ти ползвам постинга, да приказвам и на други!)
Че то 99% от живите сме така, бе! Кво ви учудва, не знам.
Може би искате нещо друго? И какво да е то?
Вечния въпрос на руските демократи "Какво да се прави?"

Ако искате други да ви ръкопляскат - откажете се! Имайте си вашите аплодисменти, радвайте се на вашите постижения - ми ... оживяли сте до този момент в тая тъпа държава!

Някой беше писал "Свободата Санчо..." В смисъл като най-ценното благо! Пък рекламата продължава "Ама и салама си го бива, Ваша Светлост!"
Не е ли весело?
Свобода, без салам? Или салам, без свобода?- Това са въпросите - както е казал другаря Шекспирт.
Гледайте на майтап на околното. Тва е спасението. И не чакайте аплодисменти за това! Затуй и не ви тряат контакти.
И защото, най-големият грях по религиите е ПРЕДАТЕЛСТВОТО .
Само близък човек МОЖЕ да ви предаде. Другите и да го правят, е без значение.
Ат. Ценев е написал :"Живейте без приятели!" - по таз книга е филмът "Сбогом приятели" - сещате се за абитурентите и т.н. Сами си правим ... препятствия и после ... героично ги преодоляваме! Чувстваме се ЖИВИ! Иха! Кой като нас?!
Според мен, по-полезно занимание е ... откриването на топлата вода. В смисъл - Човек САМ ДА ИЗВЪРВИ ПЪТЯ по който се открива топлата.
Става с наУка. Заниманията в любима научна област - само те ни ЗАБАВЛЯВАТ успешно, ако не търсим аплодисменти, разбира се.
Нали си извървяваме ПЪТЯ НА ПОЗНАНИЕТО. Това ни прави щастливи. Хептен щастливи, ако ... сътворим нещо! Творчество се казва. И отнема всичкото време. Между другото - да се отглеждат деца е най-важното творчество - оценката, накрая, боли ако е ... лоша.
С много труд и ... любов, става хубавото.
Пък - туй се иска, в края на краищата.
...

"... И рече Бог, да бъде светлина! И видя, че това е добро!..."
Одобрявам!