Здравейте!

Искрено се надявам някой да даде компетентен съвет под формата на конструктивно предложение. Съзнавам, че разполагайки с недостатъчно факти не можете да бъдете достатъчно конкретни, но все пак кажете нещо, ще съм много благодарна.

А фактите са следните:
Подложена съм на много стрес (учение, работа, липса на свестен личен живот и каквото и да било свободно време) през по-голямата част от годината. Този стрес избива в някои изключително вредни навика, а именно:
1. Чопля пъпки по физиономията си, които прерастват в ранички, чопля и тях после. Правя го почти непрекъснато и дори, когато съвзнавам какво правя не се спирам. Знам колко е вредно, знам, че ако ги оставя недокоснати 1-2 седмици и ще изчезнат, но не мога да се спра. И този навик го имам вече 5 години...
2. Ям. Много. Без значение какво, но определено предпочитам сладки и тестени неща. Не съм истински гладна, просто някакво желание да си хапна нещо. Все едно че това е единственото приятно нещо в ежедневието ми, едно от малките удоволствия, които мога да си доставя. Ям заради усещането, а не толкова заради глада. И това е от доста време, обикновено не е толкова силно, когато имам по-дълги почивки или периоди с малко работа.

Засега само толкова мога да разкажа, не искам да ви влияя с лична оценка на проблемите си, защото няма и да е точна. Въпросът е как да се отърва от тези навици, как да престана да си човъркам физиономията и да се тъпча. Опитвам се да си наложа, но просто нямам сили вече, цялата ми воля (която иначе не е никак малко) отива в другите ми занимания и сериозна част от живота ми остава тотално занемарена. Промяна на това ежедневие обаче не се очаква скоро, поне не в близките 2-3 години.:(

Благодаря предварително за съветите.

П.С. На психолог ходих навремето, нищо полезно не ми каза. Сега пак си записах час, но не е скоро. Разчитам на вас!

Здравей, здравей, :-)

Не знам дали ще мога да ти бъда полезна в качеството си на лаик, да дам подходящ съвет и напътствия, да те успокоя (може би точно обратното), но бих могла да предоставя информация.
Имах (вероятно) същия проблем като теб /точка 1./.

След дългогодишно, старателно, системно и съзнателно образуване на страховити кратери по лицето се престраших да посетя специалист- дерматолог, за да се консултирам с него. Още в чакалнята (аз- без самочувствие, прикривайки лицето си зад водопад от къдрици, увесила нос, мънкайки под сурдинка, с наплашен поглед и неистов срам от собственото си малодушие и автоагресия) ми беше поставена категоричната диагноза "Патомимия"! Нарича се още "Синдром на Мюнхаузен".

* Характеризира се с извънредно драматични, неправдоподобни оплаквания за наличието на мнимо соматично заболяване (кожно, неврологично, кардиологично и др.) и склонност към самоповреждане, за да се инсценират симптомите на въпросното заболяване.
* Преднамерени или рефлексни увреждания на кожата, които възникват в резултат на повторно разчесване от самите пациенти.
* Най- разпространената форма на патомимия се явяват така наречените невротични екскориации (травматизиране, протриване, възпаляване, разчесване, дори разкъсване на кожата, проявяващо се на нервна почва).
* Невротичните екскориации са по- често срещани при жените (52–92%). Пик на заболяването се наблюдава при момичетата около 20 годишна възраст. Средната продължителност на разстройството е 10- 12 години.
* Болните от патомимия често се оплакват, че са обсипани с упорито акне, което веднага трябва да се елиминира- затова не могат да контролират разчесванията и прилагат автоагресия. А обективната диагноза на дерматолога отчита незначителни (изначални) кожни проблеми, банални дефекти или тяхното отсъствие въобще.
* Някои жени в напреднал стадий разраняват лицето си не само с нокти, но и с твърди предмети (пенсети, ножици, отверки, ножове). Временно облекчение се наблюдава едва след нанесеното самоповреждане, когато кожната повърхност е силно разчесана и раздрана.
* Друг признак за наличието на психо- соматично разстройство е частичното или пълно отричане на пациентките, че сами причиняват тези болезнени (или не чак толкова) рани по лицето си, което контрастира с автоагресивното им поведение. Въпреки очевидните белези и рани(чки) някои пациентки всячески демонстрират убеждението си и настояват, че кожните увреждания са свързани с тежки дерматологични патологии. Тоест, нарушено е чувството за реалност.
* Неспособността за самоконтрол и невъзможността да се поставят вътрешни бариери, за да се преустановят тези наранявания и екскориации, води до предприемането на алтернативни методи за справяне с мнимото заболяване и проблем. Прибягва се до използването на обилни количества грим, които да замаскират белезите, нанасят се върху кожата множество козметични продукти, които допълнително я раздразват и замърсяват. Други пациентки се самоизолират от обществото, стесняват контактите, отбягват публични мероприятия и общуването с околните, тъй като неприветливите дерматологични дефекти ги потискат и насаждат усещането за уродлив, отблъскващ външен вид.
* Понякога се стига до там, че някои болни са категорични, че под кожата им пълзят хлебарки (или други гадини), и това е субективната им мотивировка за многобройните и чести наранявания.

Притеснявам се, че така ще те смутя още повече вместо да помогна. :-( Не мога да поставям диагнози, просто направих аналогия с написаното от теб. Не е задължително при теб заболяването (ако изобщо става въпрос за патомимия) да е проявено по такъв зловещ и ужасяващ начин, както е описано по- горе. Хубаво е, че си взела решението да потърсиш специализирана помощ. Вероятно ако проявиш системност, ще успееш да преодолееш и да се пребориш с тези навици, да се установи първопричината и да се работи в посока към изкореняването им, за да се чувстваш по- комфортно и спокойно.

Искрено желая успех. :-)

P.S.- Тук можеш да прочетеш по- подробна информация, но е на руски:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Мнооого, много благодря за информацията!
Не предполагах, че и това било "регистрирана" болест, макар и Мюнхаузенска:)
Колко пъти съм ходила по лекари (поне по 2-3 пъти в годината и все различни) никой не е споменавал подобно нещо, само казват - На ти лекарства за акнето и спри да си пипаш лицето!

В крайна сметка какво стана при теб, освен че те диагнозираха? Как се оправи? Или ще трябва да чакам още 5-6 години от тези 10-12 (5 вече минаха)

Отново мерси.

:)))) Аз понеже съм възмутителен темерут, продължавах да се цапотя с всякакви "чудодейни" помади, "лечебни" мазила и други фантастични клепаници цели 2 години. Лудите с лопата да ги ринеш. Напълно осъзнавам и възприемам така наречената патомимия, която така безцеремонно ми се е загнездила, но не мога да се справя. Иначе лицето ми е чисто, не страдам от "бобонна чума" (акне), сама си причинявам раните, оттоците, пигментациите и другите страховитости по лицето. Първо натоварих с камиони тоновете закупена маскировъчна козметика и се отървах от нея. След това изхвърлих огледалата... Опитах се да си втълпя, че трябва да изтърпя известно време без да си забулвам физиономията с няколко слоя фон дьо тен и да не превръщам в бездънна яма всичко, което ми заприлича на вражеска пъпка или небрежна точица, за да може кожата ми да диша и да се изчисти от самосебе си, но не успях. Лятото си смених работата (наложи ми се да изляза сред хората), влюбих се, промених мебелировката в къщи и от няколко месеца мога да се похваля, че не съм си докосвала лицето (е, само малко). :-) Мажех се само със слънцезащитен крем, за да не се засилят пигменациите и тенът да е равномерен. Сега се чувствам по- добре, преди се барикадирах в панелната душегубка и нямах желание да излизам, беше ме срам дори да притичам до магазина. Задължително трябва да се консултираш с психолог, ако смяташ, че при теб произтичат същите симптоми. Все пак заболяването е психо- соматично. Прекрасно е, че си готова да премажеш проблема и да му видиш порядъчно сметката, така лечението ще се проведе по- лесно и успешно. Наистина ти желая успех. Тъй като проблемът (според мен) е по- скоро на психична основа, ще трябва време и продължително упорство. Или радикална промяна на работа, обстановка, обкръжение, но ти каза, че блатото няма да се размъти скоро... :-(

Уффф, и аз постоянно си човъркам лицето, но изобщо не предполагах, че се касае за психически проблем Явно ще се прибави към камарата ми други А аз толкова се вбесявах на родителите си като ме питат защо си разранявам лицето...но май са били прави.
Благодаря ти за идеята с огледалата, мисля че наистина е добра. Виж, фондьотена все още не мога да изхвърля.

Hasta La Victoria Siempre

Редактирано от Xpиcи на 25.10.03 19:22.

Хриси, вероятно разбираш, че не всички хора, дълдисващи из пубертета или пък такива с кожни проблеми, страдат от "патомимия". В повечето случаи разчоплянето на лицето е съзнателно и контролируемо- изчистваш го преди лягане с лосион, нанасяш поредния "пъпкотрепач" и за 2-3 дена бедствието отминава.
Всеки има естествения стремеж да изглежда и да се чувства добре. Акнето си е противна и непрекъснато рояща се напаст, но по принцип "борбата с вредителите" не води до болестно състояние. Трудно е да се поставят диагнози, деликатно е. Не можеш да дамгосаш с лека ръка всеки по- суетен или пък по- склещен пубер, който си човърка лицето (е, може и да е зрял човек), за психично болен. Затова е най- добре /според мен, не искам да звуча наставнически/ да се консултираш с дерматолог (като начало). Доколкото знам, акнето се среща в няколко форми. Ще те прегледа, ще ти даде напътствия, ще прецени кое е най- доброто чудотворно мазило за твоята кожа, може да се прибегне и до хомеопатични средства...
Фон дьо тен-а трябва да го метнеш през прозореца веднагически! Повечето от кожните дефекти се пръкват "благодарение" на него, независимо от омайните му свойства и качества! Аз също трудно (само да знаеше колко мъчително беше) взех решението да престана да се цапотя с него. Въобразявах си, че умело скрива всички кратери и ями, но в действителност физиономията ми изглеждаше като ронеща се мазилка или мумифициран птеродактил. Вместо него се мажех сутрин и вечер с Imex. Лекарствен продукт (унгвент) против акне, който при нанасянето си покрива кожата с тънък цветен филтър, прикриващ дефектите. Но не си го купувай по свое усмотрение, може да стане още по- зле. Дано да попаднеш на добър и съвестен специалист, който ще се отнесе с разбиране и няма да претупа проблема.
Стискам ти палци и пожелавам настроение. :-)

P.S. Надявам се в този клуб да се намерят психолози, които да дадат повече и точна информация, аз може би само подвеждам.

"Промяна в това положение не се очаква..." - нагласата, с която подхождаме към нещата ги определя като такива, каквито са. Искам да кажа, че не бива предварително да ограничаваш възможностите за промяна - тя може да се случи всеки момент, и дори вече се случва!
Психологът никога няма да ти каже нещо полезно - най-вече когаго не си готова да го чуеш. Иначе те по принцип, поне някои от тях говорят смислено.
Проблема с яденето - трябва да запълниш някаква липса. Помисли каква може да е тя. Останалото е въпрос на искане и действие. Звучи безсърдечно, но е така.

Много добре съзнавам колко си прав/а. Но за положението имах предвид, че обективните неща няма да се променят, т.е. няма да си сменя университета, учението, работата, ангажираността и така няма да си увелича свободното време. Това е донякъде и въпрос на лично мой избор, но такива са ми приоритетите - засега образованието е номер 1.
И за нагласата е така, но наистина не виждам как бих могла да я променя, просто виждайки всеки ден измъчените физиономии на състудентите си никак не ми помага да гледам позитивно и да се надявам.

За липсата, която запълва яденето - общо казано липсата на положителни емоции и усещания ще да е. При дадените обстоятелства не виждам как ще запълня липсата. А не може ли да се направи нещо "повърхностно", т.е. без да се изкоренява проблема с липсата да престана да ям? Има ли начин да се излъжа?

За психолозите - тук само слушат, карат те да говориш и толкова, дори съвети не дават. А аз имам нужда от нещо по-практично, някакво лекарство пък било то и не под формата на хапчета...

Фей,
ми аз си мисля, че психиатричните диагнозите не са от помощ... езика им е муден, обобщителен, говорят за страдащия не като за жив човек със специфична история и житейска среда, а някаква си био колекция от симптоми...Ако търсиш обяснения за себе си я тях трябва да се 'превърнеш' в патологичен предмет подозиран от себе си и други в сума си гадории... и да се отделиш от положителни неща, (като творчество напр. при което вместо да се разглеждаш като патологичен случай, се виждаш като господар на живота си, на живот дето твориш...)

..ти колко хубаво, поетично, говореше за собстевените си изживявания от началото на постига си... затова го зачетох. Видя ми се 'язък', че изостави този стил и почна с д-ъ-л-ъ-г превод на... 'умрял' текст....

Съгласна съм, даааам. "Умрял" текст. Така си е. :-( Просто исках този път да не се разливам в дългодосадни разяснения и поучително изложение на "личната си драма". За момент прецених, че ще е по- добре да пробутам във възможно най- рафиниран вид симптомите на патомимията. Не съм специалист, по- вероятно е изобщо да не става дума за това, нямам представа. Всеки се опитва да помогне, да посъветва приятелски, да прояви загриженост, но няма как да се постави диагноза и да се проведе някакво съобразно лечение, ако не е специалист. Ето защо предоставих (много плахо) хербаризиран превод- за да може "К" да съпостави написаното със собственото си състояние и преживявания, а не да приема сънотворното ми каканизане за чиста монета.