Имам чувството, че съм изгубила всичко, че съм се изгубила и самата аз. Животът ме е притиснал до ръба...пред мен тресавище, зад мен пропаст, но колко привлекателна е понякога тази пропаст...
И точно в такива моменти в мен прокънтява оня глас: "Надежда винаги има!" и разбива опиянението от пропастта и ме кара да се вкопчвам пак в надеждата ... и всичко започва от начало.
Може би, не съм достатъчно борбена, а може би просто не вярвам достатъчно в тоя глас, но след време неизменно се връщам при пропастта...
А може би това е болестно състояние?!
Не зная дали може някой и нещо да ми помогне, но поне си го излях тук....

Ти самичка си казваш,че винаги има надежда.Повтаряй си го по-често,де!

Мислиш ли, че само повтарянете ще стигне?!
Не стига.

Че кой не изпада в ситуация пред него да е тресавище, зад него пропаст?!!!
Недей така - никакво заболяване не е това, просто ... такъв е живота. Абсолютно ли си сигурна, че няма къде да стъпиш, за да изчакаш малко да попресъхне блатото? Абсолютно ли си сигурна, чее над пропастта няма някой въжен мост, макар и опасен...

Току що ли получи някакъв удар и ли нещата се трупат от дълго време...
Преди да отговориш, хвърли един поглед встрани - може да не си забелязала онзи брод...

Елементарно, Уотсън!

Редактирано от jj на 19.02.02 14:16.

По-добре да си внушиш убедеността, че ще стане по-добре. Понякога на човек му се струва, че отпускането "по течението" е вид почивка, поемане на дъх, но ако задълбаеш, ще ти е трудно да изплуваш - само с надежда да се измъкнеш не става. Трябва да си сигурна, че имаш път и толкова. Ако не мислиш "колко съм зле", ще усетиш, че не броиш минутките, в които ти е тягостно, а всъщност живееш - за днес, за сега, за кратко, но си си тук и не си се изгубила.

- - - -
Не се страхувай да се бавиш, страхувай се да спреш.

нещата се трупат от години. Сега някак съвсем натежаха и забежките ми към пропастта зачестиха.
Брод....от кога го търся ако знаеш?!...
Дори се опитах сама да си проправя пътечка, но...не успях

През броенето на минутките вече съм минала. Сега просто няма смисъл да броя.
Зная, че само със самовнушение не става. трябват действия, но като че ли всяко движение ме заравя още по-дълбоко

себе си ли загуби, или близък човек....

пък и , ти си си най-близка? освен ако не си достатъчно... щом мислиш да се отдалечиш в пропастта която да те доближи до бягството от себе си.

не търси брод!

крачи си през блатото... ботушите също не са задължителни, бъди си каквато си

след голяма суша идва много дъжд.
аз така знам.
с едно уточнение обаче - ако си го поръчаш.
разбра ли ме?

Промяна, скъсване с пропастта (това май ти влиза във възможностите) - не забравяй, че някои пропасти съществуват, защото ти им позволяваш да съществуват; може би си права - ако изключиш пропастта като влияние, може блатото да стане още по-голямо, но... и блата се преминават чрез вяра в себе си...

Има ли нещо категорично безвъзвратно в цялата ситуация, независимо от цената?

Елементарно, Уотсън!