Винаги съм знаела, че трябва да упражнявам знанията си, да говоря (например) учените езици, за да не ги загубя; знам че с всичко е така - ако остане непрактикувано, едно знание избледнява. Но има и друго, което някак нашето съзнание изтрива... Спомени. Те бледнеят, ако няма с кого да ги споделим. Дали и при вас е така? Замисляли ли сте се колко от преживяното е просто отбелязано в "базата данни" без подробности, без намек дори за тогавашната емоция, само като сух факт - нещо някога се е случило. Но не сте казали на никого за това, не сте преживели отново емоциите, разказвайки го, не сте погледнали с очите на друг човек на нещата... и споменът се загубва, изчезва. Сякаш дали нещо ще остане като важно у нас, зависи в голяма степен от споделянето му с друг. Как мислите?

- - - -
Не се страхувай да се бавиш, страхувай се да спреш.

А ти замисляла ли си се, че има и такива хора, които от страх да не споделят нещо с близките си го правят обществено достояние. Или пък неосъзнавайки какво и как показват от себе си, избиват всичко върху друг, другите, тях... Само да не стане конфликтно тук, ако някой реши да съотнесе последното ми изречение към бурите в тоя клуб.
Но действително има хора, които са склонни да се раздадат навсякъде другаде, но не и там, накъдето ги "влече сърцето". И това може би е страх от споделяне. Може и да е слабост. Може да е всичко на света, всъщност.
Доста често се улавям, аз лично, че съм по-добра в изказа, ако слушателят отсреща е неангажиран. Без това да е изливане ей така. Просто е прекалено лично, а той е идеално "кошче"... идеалният "чужд". И трябва да ти кажа, извън темата, че "идеалният чужд" често става най-близкия... Докато се слеят. И докато няма значение. Иначе за "белите петна", ами... случва се. Но ти не питаш за тях. Няма спомени тогава, когато не знаеш колко си била там, в това, което преживяваш и след това се колебаеш, аджеба, там ли бях... Или не.
Нещо от сорта. Постингът няма претенции за представително изследване и не почива на богата емпирична извадка.

/да не се чете/


остава само споделеното, и това което може и да се сподели в близко бъдеще.
понеже не е ясно кое е близкото и какво далечното бъдеще, затова понякога се пазят за по-дълго време "спомени" или знания и надежди, които изчезват във времето неусетно, когато и времето за което са били предназначени неусетно се окаже че няма да съществува никога - следват връзката си връзката за това какво са предназначени спомените. В съзнанието всичко си е подредено и следва назначението си, последното се променя, затова знанията следват нищото във времето за което са и предназначени по последните им насочвания.

Ох, никак не обичам да отговарям телеграфно и точка по точка, извини ме. Но в случая така ще ми е по-лесно вместо да обяснявам всяко отговор на кое е...

А ти замисляла ли си се, че има и такива хора, които от страх да не споделят нещо с близките си го правят обществено достояние. Не ми е хрумвало, защото "такова животно нема", така мисля. Ако те е страх да кажеш нещо даже на своите, ще си заключиш устата изобщо. А че някои правят личните си дела обществено достояние, без да са известни те на най-близките им, е съвсем друго и хич не е от страх, ами от липса на отношение и от нежелание за комуникация.

Или пък неосъзнавайки какво и как показват от себе си, избиват всичко върху друг, другите, тях... Зависи ли едното от другото? Нараняването на друг човек не е обусловено от показване или непоказване на личността, а просто може да се случи. Естествено - всеки може да нарани друг без да осъзнае това. Връзка с моята тема има ли? Ако да, обясни ми.

Но действително има хора, които са склонни да се раздадат навсякъде другаде, но не и там, накъдето ги "влече сърцето". И това може би е страх от споделяне. Може и да е слабост. Може да е всичко на света, всъщност.
Тук продължавам да мисля, че не си разбрала въпроса ми, но посоката ми харесва! Само че нека някой друг заговори, защото аз пак недоразбирам една част... може би си неточна в изказа или мислиш бързо:-)) - "склонен да се раздаде" аз го приемам буквално - да прави всичко за другите, но за своите да мисли, че е излишно да се престарава. Това обаче пък не изключва да споделя с тях.

Доста често се улавям, аз лично, че съм по-добра в изказа, ако слушателят отсреща е неангажиран. Без това да е изливане ей така. Просто е прекалено лично, а той е идеално "кошче"... идеалният "чужд". Добре де, това е така. Пак става дума за страх. Да не кажеш на близките, защото неразбирането им би те ранило. Да кажеш на чужд, защото нямаш отношение към него; неразбирайки, чуждият е оправдан - той е чужд, затова така, няма как да те нарани.


Виж сега... убедена ли си, че разбираш за какво питам? Споделянето (или страха от него) определено си има място тук, но не ми беше основната мисъл това, а загубата на спомени. Точно за "белите петна" питам. Аз ги имам именно в това, което не съм споделила и не мога да не забележа връзката. Искам да знам така ли се случва изобщо или при мен е случайно.

- - - -
Не се страхувай да се бавиш, страхувай се да спреш.

Не можа ли кратко и ясно да кажеш, че да - спомените са за споделяне и ако загубят предназначението си (не бъдат споделени), се губят. Разбирам, че си съгласен с моите подозрения. Ако не съм те разшифровала добре, поправи ме.

- - - -
Не се страхувай да се бавиш, страхувай се да спреш.

Ох, за белите петна.
Чакай първо да ти кажа - всичко, което написах за общественото достояние, което е условно като обозначение, е почерпано от личен опит. И не е вярно, че се дължи на нежелание за комуникация. Дължи се на страх. Страх от споделяне.
Ох, не мога да звуча сериозно, но пречупих въпроса ти през собствената си призма. Що се отнася до баналните "бели петна". Неминуемо е. Не могат да се избегнат. Колкото повече време минава, колкото повече емоции събираш, колкото повече информация те залива, накрая се оказва, че цели години от собствения си живот можеш да определиш само с една дума. И то независимо от това, че годините са били безкрайни като усещане за онова време. Имаше и някаква притча за това. Един младеж попитал някакъв мъдрец как да събере цялата мъдрост на този свят как да я предаде. Отговорът бил - трябва да прочетеш ужасно много книги. И след като това се случи, ще стана ли мъдър, попитал отново младежът. Не, бил отговорът. Мъдър ще станеш, когато успееш да събереш цялото това знание само в едно изречение.
Така че, вероятно натам вървиш. Всичко останало е литература. А може ли един контра въпрос?

Не е вярно, че несподелените спомени се губят. Те се трансформират. По друг начин го казах по-горе.

Знаеш ли,мисля,че дори и споделени,повечето спомени със времето избледняват.Ще споделеш във момента,след време пак ще си припомниш,след тава пак,дори пак ще споделиш...Но винаги ще забравяш по една мъничка частица от спомена и накрая той няма да е същия,по-точно няма да е пълен...
А представи си след,например 20 години какво ще е останало...
Случвало ли ти се е да си спомниш някои незначителни моменти от живота си,нищо важно,точно когато най-малко си очаквала,и то толкова ясно сякаш е било вчера?

...иам нерви...но не чак толкова

Разбрах те. Сега давай контра-въпроса!

- - - -
Не се страхувай да се бавиш, страхувай се да спреш.

За щастие човешката памет е избирателна.

"Устата ми хубава очите зелени"