Всички знаете моята история.Това как обикнах една роза и как цветето обикна мен .Но ето и продължението на историята:Мина време и моята роза реши ,че вече не съм никакъв принц ,нямал съм корона и пр.Итъй както всички знаем,че розите не могат да пътуват то,аз напуснах своята малка планета.Е сигурно ще кажете"Голяма работа в светът има хиляди рози и те всичките си приличат".Но моят проблем е ,че за мен моетоцвете е единствено на света ,тъй като аз го опитомих а то опитоми мен.Тъй като точно него съм поливал с моята любов и съм гледал как разцъфва пред очите ми.За това напускайки попаднах в една голяма пустиня.И ето какво ви моля скъпи възрастни:Кажете знаете ли начина по ,който да изляза от нея и да тръгна отново да пътешествам между звездите.Моля кажете!

"най същественото е невидимо за очите"

змията..

Змията би ме върнала от там където тръгнах.

"най същественото е невидимо за очите"

тогава я потърси чак когато пожелаеш да се върнеш там откъдето си тръгнал..
не можеш да пътуваш с гълъбите, тялото ти е натежало а и земята е ужасно затворена система..и любовта е затворена система..

А ако завръщането не е изход?

"най същественото е невидимо за очите"

прекоси пустинята..тя не е безкрайна..
просто стани и слагай единият крак пред другият..в определена посока..следи за пътищата на керваните..те ще те заведат до оазисите..

а на края на пустинята те чака тя..вече разбрала, че ти си нейният принц..
а ако тя не е там, ти няма да разбереш...защото вече ще си я забравил..

А къде отиде вечната любов?

"най същественото е невидимо за очите"

Понякога се случва да загубиш роза и тогава наистина сякаш падаш от небето, а земята е твърда, твърда... И когато болката попритъпее и се изправиш - да всичко е пустиня, но... Жълтата змия не е решение, вялравй ми - това е дума на лисица, която знае какво е да бъдеш опитомена... Тя няма да те върне при розата ти принце, само при болката ти.
Така че върви през пустинята, върви, дишай, мисли и лека-полека вдигай поглед нагоре, по-нагоре от уморените си стъпала, от жълтия пясък и сухата земя, върви напред и гледай все по-нагоре докато, един ден, знаеш ли, един ден ще вдигнеш глава и ще гледаш свободно напред и ще намериш кладенец за жаждата си, а след като отпиеш, ще имаш сили да извървиш пустинята! А когато тя свърши, ще видиш, че не целият свят е пустиня, и тогава може би ще откриеш градинка... с една роза в нея...

Не се тревожи за утре! Та кой знае какво още те очаква днес?!...

Има вечна любов, но защо приемаш, че трябва и да е единствена?!

Това, че ще обичаш и други няма да ти попречи винаги да обичаш и нея. Или имаш толкова малко сърце, че да стига само за един?!... Не вярвам. Никой няма. А и сърцата са по-разтегливи отколкото чупливи, вярвай ми!

Не се тревожи за утре! Та кой знае какво още те очаква днес?!...

Звучи много хубаво и лесно.

"най същественото е невидимо за очите"