Аз пак си дървенофилософствам.
Става дума за садиста не само в сексуален, а и в чисто духовен план. Всъщност, май основно за духовния план ще говоря, с малко препратки.
Абстрахирам се от историята на маркиз дьо Сад и минавам направо на общия смисъл на понятието.
Предполагам, че в любовта не желаеш другият да е твой обект. Ако тя е стремежът да мисле себе си чрез другия, не бих искала, съответно да мисля себе си като обект, вместо като субект. Обаче най-добрата клопка е да накарам другия да се чувства обект. Садизъм в духовен аспект е да направиш от другия свой обект като в същото време го убеждаваш, че той не представлява ценност за теб. До тук - класика. Нататък - също, но ми се е приискало поради някои съображения да я пусна тази тема.
Аз понеже съм привърженичка на Фройд, което май е почти мръсна дума тук, ще взема да потърся причините за това нещо, наречено садизъм, на едно определено място, където и най-вероятно се намират. Всъщност, не е виновен само Фройд, просто той го е формулирал. Другото са наблюдения. Понеже тялото е далеч по-лесно за улавяне от духа, физическото общуване е по-реалното - знаеш какво даваш и какво получаваш, или поне би трябвало да знаеш. С което не го определям нито като по-пълноценно, нито като по-правилно, искам да уточня, само се хващам за материалната страна. Та така. В тази връзка сексуалното поражение означава да не мога да притежавам другия и физически, и естествената защита срещу това е в садизма.
Та в този ред на мисли каква е психологията на човек (или хора), които са претърпели и морално, и сексуално поражение в лицето на човека, когото хипотетично обичат? И… какви са реакциите им от тук нататък? Като включим в описанието и набор от емоционални неудовлетворености, комплекси за малкоценност и чувство за лична уникалност, нещата май стават твърде предсказуеми, а? Виждала съм такива неща, и за тях мога да говоря. (Има и едно такова дето не го видях до край, ама и за него мога да говоря.) Е, та как чувствителния, обичащ човек, се превръща в емоционален садист? Пътят май е ясен. Щастлив ли е садистът от садизма? Не, доколкото съм забелязала. Повтарям, че говоря за духовния план на садизма, а не за физическата агресия. Между другото садистът е и малко мазохист. Интерсно ми е – имаме ли защита спрямо сдушевния садист? Аз мисля, че не. Лесно е да се каже да не се обръща внимание, но по-горе обясних моето мнение за садиста. Т.е. след като вече си обект на садиста, вече не можеш да бъдеш безразличен. Че има измъкане – има. Но е кофти моментът, в който си обект, а и в доста от случаите го осъзнаваш по-късно…

__________________
Останалото е мълчание.

Доколкото съм чел Фройд /не всичко/ няма нещо с което да не съм бил съгласен.

всички са беззащитни. понякога имат илюзорна защита, понякога намират изява в защитаването на друг,
а когато не желаят да имат защита, са готови да нападнат всеки, и най-вече - човека до себе си, още повече когато изпитват и влечение към него.

"Че има измъкане – има." !!! ???

_____________________________
Мисли глобално, действай локално

Здравей.

Ами има измъкване, да... Обаче единствения начин, по който го виждам, е да накараш садиста да чувства, че му се изплъзваш като обект, или пък да направиш от него свой такъв. Което е омагьосан кръг, и ти трябва невероятна уравновесеност и воля, за да го направиш. Абе като цяло - сложна работа. Не разбирам аз от тия неща... само дървенофилософствах върху причините. Ако знаех и отговора ехеей, щях да ви го дам в 2 реда, без да умувам много много



__________________
Останалото е мълчание.

Защитата е да не се предизвиква болката в душата му, за да не си я излее на нас. Тук може да кажем че има подобие между рушаща се сграда и рушащия му се вътрешен свят. Не стойте под отломките, един вид. Най-добре да не се стига до там. А който има невниманието да руши чужди светове, ще си носи последиците. Да е мислил, когато е помагал за изграждането им, а иначе - има интелигентни методи за оправяне - една сграда си има функции. Човека се ползва от благата на сградата. Ако ще я рушим, взимайки си своя дял от нея, трябва да помислим за човека - да му помогнем да подмени нашите тухли с други. Един вид, хуманизъм към него. Ако го заслужава де :)

Всичко в поведението на човека се подтиква от мотиви. Умението ни да мотивираме хората е ключа към поведението им. Поведението на садиста може да се насочва с мотивиране в желана от нас посока. Всичко е въпрос на тактика. Силовия метод носи много рискове. Разбира се че имам предвид силов метод без физическа разправа. Силовия метод създава врагове. Враговете са като дупки в пода - никога не си сигурен няма ли да пропаднеш някъде. Затова не си ги създавайте. Оставайки невидими за врага си, вие не сте сред житейските му цели и може да сте спокойни. Но насочвайки енергията му в друга посока, често се налага да му предложите друга жертва или алтернатива ... и е по-добре тя да се окаже или майстора му, или подходяща за него. Иначе пак при вас ще се върне...

*

Хех, що ли аз винаги тряба да заменям тухлите, дето някой друг ги е изнесъл...

Това като лирическо отклонение, но е факт.

Следната ситуация: запознаваш се с въпросния садист (нека да е един, за по-лесно). Носи си всички белези на садизма, душевният му свят се разпада, откъртени са носещите конструкции и т.н.. От една страна се проявяваш като хуманист. Обаче понеже садистът вече не разсъждава в общоприетите рамки, твоят хуманизъм го кара да направи само едно - да те накара да се почувстваш обект. Вместо да му помогнеш да си построи наново къщата, ти му задълбочаваш проблема, понеже даваш храна на неговия садизъм. Помагаш му да изнесе остатъка от тухлите, а той възприема това като кражба, или най-малкото като ненужно, тъй като сградата така и така пада, и действията ти се оказват безсмислени за него. Опитваш се да го изтеглиш от рушащата се сграда, само че той не иска и ти пак си в ролята на излишния. В същото време обаче той не може да осъществи всичко това без помощта ти, защото практически садистът без обект е нищо. Класическа ситуация е това, разсъждение върху отговора ти. Т.е. всички герои са измислени и всяка прилика с действителни лица и събития е случайна. Поне в тази картинка.

__________________
Останалото е мълчание.

рушащите се сгради,
дават множество неочаквани гледни точки...
откъде ли не прозира...
хипнотизиращо...


хепи енд ли ти трябва ??

_____________________________
Мисли глобално, действай локално

Не, споделям мисли просто...

__________________
Останалото е мълчание.

Садиста в тази ситуация навярно се опитва да застрои рушащата се сгреда с твоите тухли, защото ти си му най-близо. Просто правиш грешка, защото се знае, че за сградата са нужни дваме поне. Ако неговият "партньор" си е вдигнал тухлите и се е изнесъл, логично е че му трябват нови тухли и то бързо, преди да рухне сградата. А ти просто му предлагаш своите, като агне на гладен вълк - плешките си, вместо да му помогнеш да намери подходящи тухли. Просто бъркаш подхода, навярно. Хората не са садисти по принцип. Болката ги кара да не се съобразяват с другите, когато ги боли. И тогава другите ги вземат за садисти. А то си е необуздан егоизъм. За да се обуздае трябва ум и самоконтрол - рядко се среща.

*

Това е така.

Да мина на нещо малко по-реално:
Два броя садисти, на които им е скучно да си живеят заедно в рушащата се сграда. Двамата, които са необходими за сградата, са налице. нещо не достига. Хващат някой да им разнася тухли, с цел да им разнообрази живота най-вероятно и да закърпи дупките, което те не могат да направят сами поради някакви си причини. Системно сменят обекта.
Не, според мен не става дума за болка в случая. Мисля, че това е по-скоро висша форма не егоизъм, придобит в резултат на неудовлетвореност от нещо, което желаеш. Писах в самата тема за това. Е, не мисля, че е болка в истинския смисъл. Че има някакво отклонение, е безспорно. Не знам дали трябва да говоря повече точно за това... този път героите не са измислени.

__________________
Останалото е мълчание.

Предлагам да правят като вятъра и толкоз. Кво ги мислиш ? Просто тъпи егоисти. Мързели ако щеш. Какво те е грижа ? Всеки си има съдба. Дано не нараняват някой. Иначе да не ти пука.

*