Кажете ми що за чудо е това?! Защо надеждата крепи човека? Защо надеждата последна си отива? Защо надеждата е задължителна? Според мен надеждата е просто изтощителна!

***

не съм фен на надеждата. винаги съм смятала, че от нея боли. колкото по-малко очаква човек, толкова по-неизтощително приема живота. говоря за нещата, които не зависят от нас. макар че, като се замисля, надеждата е свързана с очакване на събитие, промяната на което по принцип не зависи от нас.
не ме кефи идеята да живея с надежди. не за друго, ами защото те крепят дотогава, докато не рухнат всичките ти илюзии. а когато се строполят с много голяма сила /а всички надежди точно така умират/, падаш и ти. и то така падаш, че...

Струва ми се, че си се прекръстила... ама това няма значение. Значи, прочетох едно голямо съвпадение между моите и твоите разбирания за това какво е надежда - очакване да се случи нещо или ако не е нещо определено, то очакване да се случи нещо приятно, някаква приятна промяна. Но най-идиотският случай е да се надяваш на нещо обещано, не е ли вярно? Тъпото е, че когато то не става и не става, а на теб много ти се иска да стане, първо започваш да тренираш търпение, търпение, храниш си надеждите с мислене, мозъчни навивки. То обаче още не става, вече почваш някаква психоборба за равновесие да не се съгласиш с разочарование, не искаш да се отказваш, защото не ти харесва. Но това не означава, че седиш и чакаш, ти се бориш да стане това, на което се надяваш, но все не става. Но дори и да седиш и чакаш, не е по-малко изтощително, мисленето, което се хвърля в тоя случай, е в количество и сила, компенсиращи бездействието. И излиза, че е по-приятно да нямаш надежди!

***

da be - az sum tochicata, no mi pisna da sum tochka

напълно съгласна съм с теб.

Супер! Обожавам промените!

***

И друго има... ако най-тъпата надежда е обещаната, то най-убиващата е самонадяваната! Т.е. надежда, която съществува само в теб, а е по отношение на друг... правиш всичко, на което си способен, за да покажеш, докажеш и да съществува нещо, свързано с друг и се надяваш това да е така, мислиш си, че ако устояваш и продължаваш упорито своите позиции, то ще се получи, няма начин, но когато мине цяла година... тя ти изглежда толкова напразна, ако спреш да се надяваш, че само заради това съсипване си съгласен да си храниш загубената надежда, дори и да не я искаш вече.

***

все едно аз съм го писала това.
надеждите за мен са нещо много напразно. защото все повече си мисля, че нещата в живота са на принципа или-или. т.е. - черно и бяло.
това до голяма степен важи за чувствата - ли ги има, или ги няма.
или пък - човекът или е лъжец, или не е; или е предател, или не е .
няма средно положение. средното положение е измислено от хора, които искат сами да замажат собствените си очи. но това не признава съществуването на сивия цвят в черно-бялото каре.

всяка тука оставете... и какво ни крепи тогава нас?

***

...разбира се!

Докато се надяваш, се бориш, а това изтощава, особено когато борбата е неравна.
Когато спреш да се надяваш, започваш да си почиваш - нищо не те тормози, досущ като погребан/а си