Re: Грешка / Наука / Хуманитарни науки / Психология

Едва ли може сериозно да се говори за психологията на даден народ, без да се изследват образците на собствената му култура. В това отношение националните литератури са благодатни - те носят временно-пространствени представи, които запечатват и характерни национални черти. Преди два дни участвах в един разговор с Йордан Радичков и между другото стана дума за пространството, в рамките на което се развива действието на по-голямата част от произведенията му. От времето на "Горещо пладне" /1968 г./ то не се е променяло. "Не мога да накарам героите си да сънуват и мислят хоризонтално, в далечината - каза той, след като помисли. - Въборажението им се простира нагоре, към небето. Далечината ги плаши..."
Сетих се за стихотворението "Герой" на Лермонтов. В него един мъж, връщаш се от война, умира на брега на Дон и в предсмъртните си мигове си спомня как всичко, което обича остава далече, на хиляди мили на север - деца, дом, жена, приятели. В "Хаджи Димитър" на Ботев сцената е подобна. Героят му умира, мислите и представите му текат - обаче нагоре, където "слънцето спряно сърдито пече", и наблизо, където се чуват гласовете на жетварките. Същата е ситуацията и в "Септември" на Гео Милев - въпреки че авторът е немски възпитаник. И мислите, и въжделенията на тълпите текат нагоре, нагоре, където са Бог и небесният рай, без да излизат извън рамките на тесните паланки. В "Горещо пладне", в "Таралежът", "До небето и назад" на Радичков перспективата е подобна: в "Горещо пладне" горе е слънцето, към което отчаяно, като за помощ, поглежда и момчето, заклещило ръката си в основите на моста, и селото, че и армията. А долу е мостът, вечният мост. В "Таралежът" над вилата на Е.С., която той не иска да напусне, е само небе, слънце и жега. В много легенди от ломския край на Радичков слънцето е изобразявано като таралеж... Подобна е ситуацията и в "Жътварят" на Йовков - долу ботевската тъжна жътва и нищо друго, а горе - нажежаващото тесния свят слънце.
В българската литература няма автор /изключвам недотам успешните опити на Васил Попов/, който да развива действие в произведението си някъде извън очертанията на страната. В Америка за Хемингуей не е проблем да развие един от романите си в Испания, друг в Африка, трети във Франция. В Русия /Толстой, Тургенев, Леонов/, както и в Германия /Ремрак, Т. Ман/ историята е същата. В България има само един успял случай и той роди гротескния и объркан образ на Бай Ганьо.
Следва въпросът: какво от това? Ако се опитаме рационално да намерим съответствието на казаното дотук в историята, забелязваме, че всички политически опити да се излезе хоризонтално извън тесните измерения на страната са били свързани с национални катастрофи. Политическото мислене е свързано с хоризонталите на света, а там ние се объркваме винаги. И правим погрешни избори. В далечина пространството винаги е пораждало страх, несигурност и неразбиране. Тоя начин на мислене, свързан с разпростиране по хоризонтала, винаги е бил чужд за нас. Винаги пътят е бил само нагоре, т.е. чисто емоционален път, доведен понякога до крайност, но пазещ все още следите на някаква нажежена красота - може би в родопската песен и нейната пентатоника това се долавя най-ярко. Хладното, рационалното /трудно можем да говорим за философия/ и до ден днешен си остава мъчително.
Всичко това не е нито добро, нито лошо, то просто си съществува като национална даденост... Засега толкова.