|
Празникът на жената! Един обикновен ден, в който обществото поглежда към безкрайната трудност и отговорност да си майка, работеща жена, дъщеря, снаха, сестра, приятелка. Поглежда, затрупвайки я с цветя и комплименти. Може да има тържествени речи, тостове, ръкопляскания, малки подаръци. Извинения за несвършена работа, за забавяне, за липса на съпричастност, за пропуснати жестове на кавалерство, за неразбиране, за... понякога.
Жената. Жената на вярата. Тя и вярата са две ръце – незаменими и зависими една от друга. Част от здраво и спасяващо въже. Част от стълбата нагоре.
Животът се явява на света чрез жената и след раждането децата са край нея – чакат храна, обич, песен, успокоение. Майчините длани придържат тялото на детето и то прохожда, тръгва по пътя си. Жената е тази, която учи в прохождането на вярата. Лека-полека, с нежността си да разказва приказка, да измисля истории, да лекува с думите и целувките си.
Жената днес е различна. Не единствено в облеклото си. Както и да сплита косите си, както и да плете шаловете, тя прилича на Сара, на Ана. Тяхно продължение е. Надеждата й изтънява при ветрове и студове, засилва се при сплотеност и съчувствие, при доверие и внимание. Женската доброта е като превръзка при незаздравяващи рани, женската всеотдайност е винаги горещ чай при гърлобол и неотминаваща умора, женското търпение е здрав мост между вчера и утре.
Жената. Тя може да седи, покрита с мълчание край един тъмен прозорец, но в този прозорец утре ще почука изгревът. Надява се не защото няма какво друго да прави, а защото вярва. Тя е набрала лалетата и зюмбюлите за букети на приятели, но ще намери цвете, за да закичи деня, да го украси с пъстрота.
Жената понякога е сантиментална – няколко ноти в петолинието на събуждането. Но е и разумна, силна, искаща.
|
