Една нощ

Дъждът плющеше и заливаше прозорците
с океан от разярени вълни
океан на чието дъно в този миг
се раждаше най-рядката и чиста перла -
мидата бавно разтвори длани
и дъното бе озарено от
сияние неземно...

Часовникът на стената
отмерваше секундите
като звън камбанен
всяка секунда бе равна на векове
защото отмерваше миговете
на нашата последна
нощ любовна
знаехме,
и ти, и аз
че е разделна

Тишината се вслушваше във всяка
и чиста,
и греховна дума,
които крещяхме или шепнехме
вкопчени един в друг
като ангели грешни
като любовници
Мъж и Жена
с тела и души, създадени за
любов
- и свята, и греховна.

Ръцете ни бяха лотоси,
телата ни бяха долини, лъкатушещи хълмове
и ненаситни бездни от похот и страст
имахме само тази
една-единствена нощ,
разделна,
и се любехме,
скаш го правим
за първи път.

Ударите на часовника убиваха тишината
океанът заливаше стаята и се сливаше
със светлината, която се лееше
от бароковата нощна лампа
поставена в ъгъла
за да се любим
хем на светло
хем на тъмно.

Любехме се с отворени очи
ирисите разцъфтяваха и цветовете си меняха
а зениците бяха две черни като перли езера.

И след всеки достигнат връх
притихвахме, смазани
от набата на времето
и грозния рев на бурята
а на дъното на океана
розови отблясъци
ваеха ореола
на перлата
родена
през тази нощ
последна и разделна.

И после отново се вкопчвахме
един в друг
и нищо не чувахме -
а нас ни слушаше тишината,
дъждът заливаше прозорците с потоци
от сълзи
часовникът неумолимо отмерваше
всеки миг,
а Универсумът го превръщаше
във вечност.

А на дъното на океана в отворените длани
на мидата царствено сияеше перлата
само тя ни остана
от онази нощ.
последна.

*****

Всеки миг в онези мразовити дни,
бе очакване по-лудо и от самата лудост.
Очакване, обречено на смърт от Времето,
отмервано от часовниците безпристрастни,
безучастни, точни.

Очакване, дотолкова безплодно и напразно,
че правеше и залезите кървави,
а снеговете, чисти в свойта непокътнатост,
и те - те също сякаш бяха рани, посиняващи
от сенките на дърветата оголени.

Незабравима зима, белязана
от парещото, но и вледеняващо
нашествие безумно на страстта,
която надживява и разума,
и ограниченията на пространството и времето.

Любов без бъдеще -
най-благословена
и най-люта от прокобите.
Любов дотолкова лишена от земен смисъл,
че онемялото сърце сякаш не отмерваше ударите
а пращаше космически сигнали SOS
към звездното мастилено безмълвие.

Жестока и незабравима зима,
белязана от Любовта, но и от гледката
на птицата ранена, която агонизираше сред преспите...

Защо ли спомена за тази птица
ме връща все към спомена
за едно недочакано писмо,
разсечено от кинжала на недостигащото време,
едно писмо, което така си и остана ненаписано
и неполучено,
неизживяно,
неизплакано...

Но именно това,
несбъднатото
по някак странен начин ме дари с властта,
да се изпълни и неизстраданото, и неизживяното,
с космически, неземен, със вселенски смисъл.

Остана болката,
но остана и едно перо,
което вдигнах от снега
със сълзи на очи,
едно перо, което оттогава вплита
светлосенките на всичко
помечтано,
на всичко
докоснато и недокоснато,
дочакано и недочакано
във белотата на листа,
неопетнен като снега
осъмнал в зората на първия си ден.

Незабравима зима...

Няма въпроси
и отговори няма
има само танц
милувки на лунни лъчи
сняг
рими
Няма въпроси
няма отговори

Всичко на този свят
е любов
лов
сълзи
усмивки
ревност
умора
изгора,
брод,
реки
и извори

Но когато прочетох написаното
от теб
в зелената ретина на окото ми
блесна сълза
от бисер.

Птицата на любовта

Дали ме чака...
Дали ме чака?
Протягам аз ръце към нея,
но тя страхува се да кацне
Дали е бурята виновна, че я няма...
Дали защото тежко паднала е над града мъглата...
Не знам.
А може би се уморих да чакам.

Но аз си нямам златен ключ...

Не се страхувай, птицо,
Щастие, ела.

Аз знам, че ти ще дойдеш
А после идва краят на света

Краят на света

Когато сребърната нишка свързва те с всемира
когато пулсът ускорено, шеметно
отмерва миговете
в които над града изсипва се порой
а по стъклата нежно свирят нотите
на музика неземна
и гонят се със миговете на безвремие
когато сливаш се със вихъра на бурята
в която има много похот, много страст и сила
когато чакаш, но не чакащ
а дъхът ти спира
от нечие невидимо докосване във неуречен час
когато всички сетива долавят
как заедно с озона през прозореца нахлува любовта
на онзи, който търси те, но никога не те намира...

Когато тишината губи сила,
когато розата увяхва царствено във ваза прозирна
когато голи са дърветата,
а слънцето е уморено, губи сила,
но от нежност изнемогва
когато дъжд от жълти и оранжеви листа ръми,
а всичко е пропито с копнеж, смразяващ порив,
когато има, но и няма самота,
тогава вятърът донася заедно със птиците отлитащи
перца, които се превръщат в рими,
а всичко в теб е повече от истинско
и няма говор, има блага празнота...

Застанал си на края на света
и виждаш синя бездна как те мами
без страх се взираш в лентата на вената-река
и тя пулсира в ритъма на твойта кръв
готов си и да политнеш, готов си и да скочиш
свободен като полъха на есента и зимата
И само знанието за това ти стига
да бъдеш като вихъра свободен...

Но стига многословие...
Мълчанието знае всичко.
Какво е щастие
какво е любовта?
Само думи.
Значението им е скрито в една вечна книга,
в която всеки лист е празен като снежна белота,
тя съществува
- там, където слънцето изгрява,
безмерно я почитат...

The night

Нощта е муза на поетите и влюбените,
на разделените, във времето изгубените,
залуталите и обзетите от страст
на раздвоените и гневните,
на скитниците,
на връхлетените от еротичната напаст
Нощта е време за сълзи и безумна ревност...

Нощта е нощ - а ние сме й пленници
И сън не ни лови
събираме звезди в изплетения от Луната кош...
Нощта е нощ...

Любовта е като синята птица
от онази приказка
на Метерлинк
не само написана,
но и филмирана...

Благословен е всеки,
на чието рамо кацне
защото
има
човеци
на които това
не се случва
до последния им дъх
в този живот, който е низ от
много брънки,
а кой знае -
може и да е единствен.

Хората, на чието рамо
райската птица не кацне
са прокълнати
и никакво злато
никакви земни блага
не могат да овъзмездят
тази прокоба
да ги подмине Любовта.

На теб се е случило.
Бъди щастлива,
че си била сред избраниците
а не сред низвергнатите,
отритнатите.

Друг е въпросът
дали птицата ще се върне...

Ти си тази, която ще търси отговора.

To my brother, who die at Paris
He was one of the best programmer of Bulgaria

In memotiam

Сега изтрезняхме, приятелю Джо... [Мнение#: 524910 / отг: 524232 ]



И ще ти споделя
моята болка
непрежалима,
която в гърлото
пари
и сълзите напират
в зеленото ми
като вълните
око...

Не, няма, Джо,
нали сме корсари...

Откакто не сме се виждали
Изгубих мой човек в битките
Беше ми като брат
беше зеницата
на окото ми ястребово
Смъртта го взе -
а беше толкова млад
той беше
ръката ми -
лявата,
защото
с дясната
водя битките,
а лявата
е до сърцето...

Сърце, млъкни,
чакай да избърша сълзата...
Проклетият махмурлук
той е виновен,
прости ми, Джо,
но при този спомен
изворът на сърцето ми се отприщва...

Той беше чистокръвен принц -
но вместо богатството
предпочете
да скитосва из океана
с риск
да загине на борда...

Отиде си,
когато бяхме акостирали
на пустинен остров...
Затова напалихме клада
хвърлихме останките тленни
в огъня бушуващ
и няколко диви рози...

А пепелта...
Разпръснахме на онази чужда земя

После качихме се
в крещящо безмълвие
на борда.

Нямаше топовни изстрели
Тишината напълни шепи с прахта
на моя брат
хвърли я в морето
като езеро
смълчано
зачернено
огледално...

И в този миг рукна порой
но ние стояхме на борда
мокри до кости
и плачехме.

Дъждът стори ни милост
смеси се със сълзите ни
за да не се срамуваме

Защото корсарите никога не плачат.

Да помълчим малко, Джо,
а после,
може пак да ударим
по една
за живите и мъртвите...

Защо ми се струва, че всички
сме на борда, стари безбожнико!

Тя стои на брега
и го чака
загледана
замечтано в
замъгления
от буреносни облаци
хоризонт...

И си казва:

"Моят корсар
ми е верен
неверник,
защото
е
истински мъж
но аз знам -
той ме обича
нищо, че сърцето му е
от камък.
Животът му вечно
виси на косъм,
ала и смъртно ранен
Той знае,
че аз го обичам
че аз го чакам
и ако Съдбата
отреди
вятърът
ще е попътен
и ние ще се срещнем
в този залив пустинен
на брега
поръсен със пясък
златен

Той ще скочи
нетърпеливо
право
във водата ледена
аз ще се втурна към него
като райска птица
и той
мокра,
тръпнеща,
жадувана
до сърцето си
ще ме притисне
и ще ме целуне.

А защо го обичам?
Защото и моята душа
е като неговата
зачернена,
изгубена,
свята
и грешна...

Стоя на брега
и слушам крясъците на чайките
в сърцето ми - тишина
Нищо не чакам
времето не съществува
просто обичам
моя кален в битките
безсмъртен
корсар."

А горе, във висинето
звездите се усмихнаха
и започнаха да си шепнат
тайни вековни
за танца на
светлината,
за мечтите на всемира.

Девойката-жена помълча малко
и извика с пълен глас:

"Един път се живее и умира,
но ако в този живот не го дочакам
в някой друг ще се срещнем...

Защото любовта ни е взаимна
защото страстта изгаря
и двама ни
А дали ще се сбъдне - все едно!"

"Все еднооооо" - обади се ехото.
"Все едно" - потвърди Съдбата.

IN MEMORIAM
to V.A.Mozart
Date of die 5 december


На този ден аз те загубих
още неродена
и знам, че никога не ще те срещна
в това пространство
и в отреденото ми тук време
на онемялата без теб земя.

За тебе плача и бленувам,
макар със теб да изтанцувах
старинен танц в онзи сън прекрасен

Дивен сън,
когато заедно със светлината
в онази изтъкана от материя несъществуваща
и толкова изискана, пастелна, полутъмна гостна
от портала, очертан от мрака,
заедно със светлината
извираше твойта музика неземна
нечувана от никого
от никого
само от теб и мен.

Ти си отиде
За мен
остана само тишината,
изпълнена със спомена за твоята усмивка,
за погледа неизразим и твоя отговор
"Да, и аз."
На моето плахо признание:
"Аз ви обичам."

Ти си отиде
за мен остана само тишината
и спомена
за най-омайните и енигматични звуци,
които сигурно все още витаят в небесата
и се целуват с птиците и облаците