Дългите пътища се кръстосват
с големите
морската пяна
се прегръща с
вълните и
пяната на облаците
дори хълмовете
да не са зелени
щом двама са пристигнали
заедно
в един и същи миг
макар и в мрак непрогледен
на една и съща
спирка, макар и позната,
това означава,
че и двамата стискат в ръка
one way ticket

Птицата
отлетя
върху снега
остави
знаци магически

Аз стоя пред извора
виждам ключа,
той е там,
къпе се сред
струи чисти, смарагдово-ледени,
но не искам
да се пресегна
и да го взема

защото няма нищо
по-тъжно
от една голяма мечта,
която се сбъдва
не когато й е дошло времето.

Предпочитам
да се взирам в полета на птиците
с надежда да зърна отлетялата
и понякога да се отбивам при извора
за да измивам сълзите си
от смях или от мъка
със златистите отблясъци
на разковничето
което лежи
на закътано място
на тайно място
което само аз знам

Нека златният ключ
ме почака
ще го взема
когато усетя
че съм пред прага
на нов живот
когато сърцето ми
каже: "Ти си достойна"
Дано все пак се случи
преди смъртта
да ме прегърне
и да ме превърне огънят
в прах на пустинен пясък,
но всичко това -
ако златният ключ си остане
на същото място,
ако не го вземе някой друг.

А птицата
тя отлетя -
но аз също в птица
се превърнах

полета и свободата
предпочетох
пред сбъднатата
ненавреме мечта.

За любовта -
На детето в нас



Мечтай - и детето
ще се върне
то никога
не си е тръгвало
ти само
малко
си го позабравила...

Подай му ръка,
усмихни му се,
прочети му приказка
за мечо Пух
или за Снежанка,
целуни го за лека нощ


А аз ти пожелавам
да сънуваш звезди
и над тебе да бди
Андерсен
с пъстроцветния
чадър
на своя
щедър магьосник
който дарява
децата
с най-хубавите
подаръци
- вълшебните сънища -
прави го дори
за непослушните,
камо ли за твоето
чудесно дете,
което само малко
си позабравила...

Когато
на времето ни
земно
и оскъдно
Колелото
се върти
танцуват своя
ту вихрен
ту бавен
танц
сезоните...

И всеки
нещо ни дарява
нещо ни отнема

Защо ли?

За да ни плени
във свойта фина плетка
Животът.
А той е
не само
война,
омраза,
болка,
насилие.

Той може
да бъде
отмервана
и от часовниците
земни
и от часовниците
космически -
със стрелки
от злато и сребро -
Красота на човешкото
Битие,
чието друго име е
Вечност.

Онази Вечност,
където
от очите
на човеците
също извират сълзи
от щастие или мъка...

Тези сълзи са святи,
защото рукват
от най-чистия извор
благословеното
изстрадало
туптящо
в ритъм шеметен
живо, пулсиращо зад ребрата
и на Адам, и на Ева
светилище,
Сърцето

Светилище,
наречено
Любов

Порив
И май върховете са само
едно изкачване
след поредния връх
идва новото
предизвикателство
новата долина,
далнина,
каньон,
пещера,
лабиринт,
и все пак е добре,
че има върхове
и чувства
и синьо ширине
което отваря
нови хоризонти
нови бездни
Примамва ме
синята бездна
в която ми се ще
като соколица
със зелено око
да политна
за да зърна
моя сокол.

Любовта
На всички домашни любимци:)

Подхлъзнах се и паднах,
а светът се завъртя
и всичко се наопаки обърна.
О, колко скърца колелото
на сезоните...
На колене бях
Но видя ме само мойто куче
което лизна ме по бузката
а аз намерих сили да не плача
със сетни сили станах,
вдигнах чашата с кафето -
направено с последната лъжичка захар
засмях се, без да се оглеждам,
дали наблизо някой се от смях превива
целунах кучето си по носа
налапах няколко снежинки
допуших си последната цигара.

И със куцукане отправихме се към градинката
за да оставиме и нашите следи сред плетеницата.

Снегът бе пухкав, пресно навалял и толкова дълбок,
че моето другарче не тичаше, а правеше си слалом
а аз потривах десния хълбок и още нещо...
А какво - тук няма да ви кажа!

Лабиринтът

Лутането из лабиринта
е предизвикателство
риск
и
опасност

Отново
съм
поела
по тайните пътища
и пътечки
които сами ме водят
мамят
подканят -

накъде

и аз не знам,
но лабиринтът
е картата на битието
каквото има да става
ще стане
важното
е
да не си
на колене
да не се молиш
за хляб
за любов
да не се унижаваш
за каквото и да било
за нищо
на света

Отново съм в лабиринта
понякога долитат божествени звуци
понякога ревът на ранен звяр
или песента на птица
или заповедите
на цар всевластен
отправена към пазителите
на съкровищата
скрити дълбоко
в недрата
на
лабиринта...

А там?
Кой кого води
не се знае
важното е,
че не ме е страх,
че поемам риска
да кривна
по опасна пътека,
ако реша,
или да тръгна
по пътя,
който
сам
се
отваря
и се ширва
като люляков
хоризонт,
зад който обаче
не е ясно
какво се крие...

Дали има изход?
Не знам.

Важното е
че съм в лабиринта
на онзи живот,
който аз избрах
или отреди за мен съдбата,
или ми бе даден
по волята
на Универсума
или онзи живот човешки
заченат
по ничия воля,
освен на моите
родители -
аз съм дете на любовта.
На тяхната Любов.

Все ми едно
дали ще намеря изхода
избирам предизвикателствата
на омагьосаните пътеки
на неведомите пътища
нишката на Ариадна
дори да се изплъзне
от ръцете ми
моята
сребърната,
ще ме води...

Към любовта
аз знам
тя се върна
птицата отново
е кацнала
на рамото ми.

Спомен от стария Пловдив

Заскрежени дървета, улички стари
ослепели от вихрушката властна фенери
целувки, от които ти секва дъхът,
скрити зад завесата копринена на тъмата,
за да станат една от загадките
на стария град,
който никога не издава своите тайни...

Заледени искри припламват върху леда
Двама изгарят в прегръдките на студа.
Забулена с облаци ги засипва със звезден прах
безмълвната шатра - безпристрастен купол.

няма птици...
Няма минувачи...
Няма звуци...

само прозорците
зад свойте пердета дантелени
са неми свидетели
на борбата между светлината и мрака,
на задъхания ритъм на танцуващия
във плътта и сърцата
бесен, шеметен ритъм
Танцът на двамата луди,
които се щурат във нощта непробудна
със запалени факли
Като двама обречени
като прокудени
от прозата
а и от поезията
на реалността.

На сутринта чистницата зима
грижливо бе заличила следите
и на минувачите, и на влюбените.

Когато падне първата снежинка,
това е първата сълза на есента
тя си отива, отива си
разголена и чорлава,
оставя тук-таме по някоя следа
но тайно се усмихва,
защото е безсмъртна
и знае, че отново ще се върне.

А зимата ликува -
бутилка червено вино, запалена свещ,
по дърветата скреж...
рисунки по прозорците
признания в любов върху стъклата замъглени...

Довиждане есен,
На трон ще е зимата!

Бронзът

Металите са благото, което крие се в недрата,
те са тайна и награда, за онзи който ги търси,
та дори и да не ги намира.

От древността е сред най-почитаните бронзът -
запазил е за идното
безчет шедьоври
от него са извайвали прекрасни статуи
от него правили са първите огледала...

Той е сред царете на металите - защото сплав е със медта, подвластна на Венера, богинята на Любовта,
която пък дарява ни със свойта страст и нежност чрез сплавите със благородните метали.
Така че
Бракът между бронза и медта
е срещата любовна
на Марс
със светлоликата луна.