|
Мерси, другарю! И за да не забравят младите, нека четат за "доброто старо време":
Като разкритие за престъпленията веднага след 1944 година и като пример за покаяние ние поместваме спомените на Петър Семерджиев:
КАКВО ЗНАЯ ЗА НАРОДНИЯ СЪД ПРЕЗ 1944 - 1945 Г.,
...Ролята на партийния комитет в Сливен и моята като негов секретар не се изчерпваше с участието ми при определяне състава на Народния съд и контрола върху протичането на съдебните процеси. Размерът на присъдите за всеки подсъдим поотделно беше другият важен момент, в който не можеше да се вземе решение, без то да бъде съобразено с моето мнение или да се съгласува с моето нареждане. Размерът на присъдите се набелязваше обикновено в моя кабинет, където извиквах народния обвинител Петър Филипов и Мара Енева като член на състава на Народния съд. От страна и на двамата не са правени никакви възражения от моите предложения, както и уточненията, за отделни подсъдими. Спомням си оплакването на Мара Енева, че един от членовете на съда в техните разговори се противопоставял на изказванията й за налагане на смъртни присъди, като смятал, че не трябва да има тежки присъди и осъдени на смърт./.../
Между лицата, които следваше да бъдат подсъдими в Народния съд в Сливен, само отделни лица бяха убити преди да застанат на подсъдимата скамейка. Останалите след произнасяне на смъртните присъди, още през следващите два-три дни биваха отвеждани с камиони извън града и разстрелвани. Зная, че една група намериха смъртта си на запад от града, край река Тунджа. Немного след избиването им беше съобщено от командуването на съветските войски, които бяха разположени в сливенския край, че в близост с техен лагер са изровени при проливен дъжд човешки тела. От съветска страна се настояваше да бъдат взети мерки за по-дълбоко заравяне на труповете и да бъдат извършвани екзекуциите по-далеч от съветските лагери, за да не се приема извършеното като съветско дело. Друга група осъдени на смърт бяха разстреляни в Стара планина край шосето Сливен - село Ичера. Един ден обаче минаващи пътници виждат разхвърляни части от човешки тела, навярно също изровени от поройни дъждове и разскъсани от диви зверове. Аз присъствах при разстрелването на бившите полицейски служители начело с полицейския комендант майор Георги Алексиев. Те бяха завързани и построени един до друг в очакване края на отредената им съдба. Екзекуторите бяха подбрани между чиновете на милицията. Преди разстрела полицейският комендант извика: "Да живее България!"
***
Шофьорът, който ме обслужваше по онова време, Иван Йосифов, отвеждаше обикновено групите екзекутори, които изпълняваха смъртните присъди. Много са описанията на жестокостите при избиванията на заловените нелегални дейци на компартията или партизани, особено през 1943-1944 г. Тълкуванията на начините, по които са избивани, могат да бъдат различни и извършеното от тяхните убийци да предизвиква естествено порицание. Екзекуциите на осъдените от Народния съд на смърт често са извършвани с жестокости без мярка, но и с гавра и грабеж. При непосредствени разговори с шофьора Йосифов той разказваше как след разстрела, преди убитите на бъдат зарити в приготвени ями, убийците режели ушите и носовете на жертвите и с течащата им кръв размазвали лицата си. При това се отдавали на истинско мародерство. Ограбвали труповете, като изземвали часовници, пръстени и други вещи. Дори посочваше, че часовникът на един от убитите се намирал в милиционерски началник, не след много време станал милиционерски интендант на Сливен.
Когато се припомнят събитията, съврзани с тъй наречения Народен съд, не може да не се посочат убийствата, извършени по нареждане на Политбюро на Централния комитет на компартията. В изпълнението им бяха предприети терористически акции, организирани от партийните комитети, обект на които бяха действащи и запасни офицери. Много е казаното и написаното за Народния съд, но старателно са избягвани тези нареждания за отвличане и избиване на офицери в гарнизонните градове на страната. Те са арестувани още преди Народният съд да започне своята работа. Това бе сторено не защото са останали извън вниманието на партийните комитети или пък не подлежаха на арестуване. Докато се занимаваше с арестуването и следствието на лицата, попадащи под общите обвинения, за да бъдат изпратени пред Народния съд, в Сливен пристигна инструктор на Централния комитет, за да предаде специално поръчение, неподлежащо на писмено потвърждение. Той се оказа мой познат, Никола Петров. В разговора му насаме с мен, той ми предаде, че по решение на Политбюро във всеки гарнизон трябва да бъдат набелязани 2-3-4 души офицери, независимо дали са действащи или запасни. Те трябвало да бъдат отвлечени или убити, без да се подлагат на следствие предварително. Изпълнението на това решение за Сливенския гарнизон трябваше да се организира лично от мен като първи секретар на партийния комитет. Възложената ми задача можех да споделя само с ограничен кръг отговорни партийни членове, които ще привлека, за да ме подпомогнат. Заедно с тях трябваше да набележим жертвите, а също така и лицата, на които ще бъде възложено отвличането и убийството им.
Никола Петров остана много малко време в Сливен и отпътува за Ямбол и Бургас. Почти веднага се заех да изпълня поръчението на Политбюро. Извиках Михаил Кънев, комендант на милицията, бивш партизанин и член на партийния комитет, а също така Иван Славов-Йонко, бивш командир на партизанския отряд "Хаджи Димитър". Докато ги очаквах в определения час успях да разговарям и с Тодор Стойнов, председател на отечественофронтовския комитет и също член на партийния комитет, за лицата, върху които следваше да падне жестокия жребий. От тези разговори се ориентирах, че могат да бъдат определени трима души: един действащ офицер, а другите двама, като военнослужещи през 1923-1925 г., взели активно участие в тогавашните събития. Познавах по име младия офицер, както и подполковник Ракладжиев, който в момента служеше в трудовите войски. Третият беше познат на Шангов. Когато Михаил Кънев и Иван Славов пристигнаха, обясних им какво се иска да направим, като им съобщих имената на тримата набелязани и поисках тяхното мнение. И тримата бяха познати на Михаил Кънев и той прие предложението ми. Иван Славов не ги познаваше, но за него нямаше значение кои са. По-важният въпрос, на който се спряхме, беше кои ще бъдат техните екзекутори. На еднакво мнение бяхме, че трябва да ги подберем между бившите партизани. Предпочитание искахме да отдадем на такива от града, защото ще познават кварталите, в които живеят набелязаните жертви. Когато изреждахме имената, меродавно беше мнението на бившия партизански командир, но и тримата се спряхме на Михаил Мъглов с партизанския псевдоним Стефко, бивш партизанин, и на Петър Раданов, също бивш партизанин, с псевдоним Бунчук. Комендантът на милицията беше натоварен да ги извика, за да им разясни какво се иска от тях, като посочи, че това е решение на партийния комитет. Той трябваше да ги снабди с подходящо оръжие. Те се задължаваха да извършаш убийствата и отвличанията на двамата военни в най-близки дни. Отвличането и убийството на третия, на подполковник Ракладжиев беше възложено на Петър Шангов. Според набелязания от него план жертвата трябваше да бъде отвлечена в село Бинкос, на 24 километра западно от Сливен, и там да бъде убита, както и стана.
Зловещото нареждане беше изпълнено. Случи се така, че жената намладия офицер започва да търси своя съпруг из милиционерските участъци. Тя заявява, че двама души се явили в дома им, извикали нейния съпруг и той не се завърнал повече. У нея останало впечатлението, че той бил арестуван и искала да узнае къде се намира. Дори твърдеше, че познала едно от двете лица, извършили отвличането, и ако го срещне, би го посочила. Според описанието, което направи, ставаше ясно, че говори за Михаил Мъглов. За да се избегне случайна среща с него той беше изпратен в град Карнобат на разположение в местното управление на милицията, докато се уреди пребиваването му другаде. Петър Раданов пък беше изпратен на българо-турската граница в частите на 11 пехотен полк, които бяха разположени там. Петър Шангов организира отвличането на подполковник Ракладжиев и с помощта на комунисти от село Бинкос беше убит там. На усилията на неговата съпруга да узнае нещо за своя съпруг беше отговорено с версията, че бил отведен в това село на следствие, за да разкаже за участието си в събитията там през 1925 г. Приписваше му се, че под негова команда тогава били извършени арести между местните жители, а някои от заловените нелегални разстреляни. Разпространи се, че от нощта той се възползвал от слабата охрана, успял да избяга и се намира в неизвестност.
Разказвам за своето участие в подготовката и организирането на тъй наречения Народен съд в Сливен защото смятам, че по този начин съдействам на примера на станалото в този град да бъде показана до известна степен истината за онова, което беше извършено из цялата страна тогава. По онова време имах възможност да научавам какво се върши в Бургаска област. От друга страна, срещите ми с партийни дейци от различни области и околии и споделяното с тях потвърждаваше моя опит. Аз узнавах какво е ставало в техните райони. Всички сведения подчертаваха общата линия, която е провеждана. Различията се отасяха до някои подробности, които се дължаха в повечето случаи на факта кога местната власт беше преминала в ръцете на местните ръководства на българската компартия и доколко те бяха стабилизирани непосредствено след 9 септември 1944 г. и през следващите няколко дни. Може да се намерят данни, които да покажат, че в някои по-малки градски центрове и в отделни села това да е извършено от отделни комунисти преди формирането на партийните комитети в тях. Като се има предвид обаче, че във всички окръжни партийни центрове функционираха или незабавно бяха възстановени окръжните партийни комитети и Централният комитет на компартията влизаше незабавно във връзка с тях и те получаваха съответните разпореждания, обяснимо е показаното единство в предприетите репресивни мерки навсякъде. Всеки окръжен партиен комитет от своя страна в броени часове и дни влизаше във връзка с подведомствените му партийни организиции. При това в по-важните окръжни партийни комитети се намираха пълномощници на Централния комитет. Чрез тях в навечерието на 9 септември 1944 г. се предаваха общите разпореждания и до съседните окръжни комитети и те достигаха до отделните партийни организиции, а дори и до някой партизански отряд. Така например в Пловдив се намираха Гочо Грозев и Васил Марков, членове на Централния комитет, а в Ямбол такъв беше Димитър Димов. Няколко дни преди 9 септември са изпратени като инструктори във Варна Стоян Караджов, в Плевен Никола Георгиев и др.
в-к ”Литературен форум”, 03.02.- 09.02. 1998 г.
|
(!Champions!)
