ИЗЛОЖБА-РОДОЛЮБЕЦЪТ ПЕТЪР ДИМКОВ-05.06-17ч. / Градове / Пловдив

Слово на вицепрезидента на Република България Ангел Марин при откриване на честванията по случай 120 години от рождението на Петър Димков
13-03-2006 18:00 |
http://www.president.bg/v_iziavi.php?id=2423&st=0
Централен военен клуб – София

Драги близки, последователи и почитатели на Петър Димков,
Госпожи и господа,

България е силна не за това, че има многочислено население, огромна територия, могъща армия и някакви тайни, силни оръжия, а защото има силна духовност, защото има духовно излъчване, което се е формирало от хора като Петър Димков.

Какво удивително съчетание! Лечител, който помага на хората, учител, духовен наставник и патриот. Винаги, когато е ставало дума за Петър Димков като лечител, в моето съзнание са изниквали персонажите от една притча.

На майстор грънчар му поръчали да извае от глина човеци, на другия ден щял да дойде Бог да им вдъхне дух и да оживеят. Майсторът грънчар се захванал сериозно за работа, до късно надвечер работил. Но навярно тези събития са ставали по нашите земи, защото той имал съсед грънчар, който много му завиждал, и през нощта с една тояга намушкал всички глинени фигури. Когато Бог дошъл сутринта рано, вдъхнал дух на всяка една от глинените фигури и те станали живи хора. От нанесените рани обаче започнали да изпитват силни болки и да плачат. Тогава Бог започнал за всяка рана, за всяка болка да им разказва по една приказка и да им слага по една билка.

Все съм си представял Петър Димков като един пратеник на Бога, за да може с приказки и с билки да лекува раните на хората. Със своята лечителска практика, със своите трудове Петър Димков всъщност създава Библия за здравето, както споделят някои автори като писателя Йордан Ковачев, и постига един връх в българската народна медицина.

Петър Димков е и учител, духовен наставник. Когато се опитах да изуча неговия живот - казвам опитах, защото той е толкова необятен и като дух, и като дела, че това е невъзможно фактически, - ме порази освен неговата дейност в областта на лечението, която е най-популярна в света, и неговият могъщ дух, неговият стремеж да разбере всички значими учения, създадени на нашата планета от древни времена до най-ново време.

Изключително ме впечатли, че той споделя разбирането на Лев Николаевич Толстой за това кое е най-важното, най-доброто в живота. А то е да живееш в обич и съгласие с хората, да ги уважаваш и да се отнасяш към тях с любов. Това разбиране съм възприел в моето юношество и детство, когато съм чел Толстой, без разбира се да знам, че е споделяно и от Петър Димков.

Петър Димков не само има такава нагласа, но той самият е пример за това как не само като чувство трябва да се обичат хората, но и трябва да се прави всичко възможно, за да им се помага. И той прави това скромно, тихо, не натрапчиво.

Съвсем естествено е Петър Димков да не понася фанатизма под каквато и форма да се проявява той – религиозен, идеологически, националистически. За него фанатизмът е нещо извън божествената промисъл, извън божествения характер на мисълта.

Навярно от философска гледна точка, поне според моите разбирания, най-силното в духовния образ на Петър Димков е неговото разбиране и неговото поведение, свързано с хармонията между мисълта и делата на един човек. Той даже според мен издига мисълта на по-високо равнище, тълкувайки библейското “в началото бе словото” в смисъл, че в началото е мисълта, защото словото не може да съществува, ако няма мисъл. Словото е физическото изображение на мисълта, на духовната проява. Хармонията между мисълта и делата е нещо, което отличава човешката цивилизация като степен на развитие.

Той споделя разбирането за хармонията в отношенията между хората и за хармонията в отношенията на хората към природата, към космоса. В едно известно предаване дори заявява, че черпи силата си от космоса.

Петър Димков е духовен наставник на хората, които живеят в неговото време, и на тези, които ще живеят след него, и с неговата гражданска позиция и смелост като човек, като гражданин.
Като военен и като гражданин, като българин ме е впечатлила особено една неговата постъпка, която не всеки може да извърши. След произнасяне на присъдата над генерал Владимир Заимов – герой от войните, той отива да се сбогува с него преди разстрела му. Каква проява на човещина, на достойнство! Каква офицерска чест и доблест! И тук се проявява неговото родолюбие и неговият хуманизъм като българин, като офицер от българската войска.

Понякога съм си мислил дали лично аз не съм негов поклонник - не смея да кажа негов последовател, защото това е голямо нещо - и заради това, че има известно сходство в нашите съдби. И той, и аз сме били посветени във военното дело. Не смея да се сравнявам с Петър Динков. Само искам да кажа, че се лаская от тези макар и съвсем външни, малки сходства между неговия живот и моя живот, свързани с войската, с армията.

Той учи в Санкт Петербург в Павловското военно училище. Лаская се, че и аз съм учил в Санкт Петербург. Неговата служба преминава в редица гарнизони в България. Съдбата предопредели така, че и аз служих в една голяма част от тези градове, преди всичко в Сливен, Стара Загора и Карлово, разбира се, няколко десетилетия по-късно. Участва в три войни, смело води войниците си в атака, не се крие в щабовете и в окопите и получава осем ранявания. За разлика от някои тогавашни, а пък и днешни лъжепатриоти, той си е заслужил званието родолюбец, патриот, като е рискувал живота си за България.

Петър Димков и във войската, и извън войската прави всичко не само за да помага на хората с божествената си дарба и умение да лекува. Той се грижи и за съхранението на националната ни памет, и за съхранение на културно-историческото ни наследство. Бих казал, Петър Димков лекува не само физическите болки, но и духовните рани на българина.

Човек, когато си припомня какво е направил той като патриот, като военен за съхранението на паметниците, остава изумен. Как е намирал време, кога е успявал да прави всичко това. Само изброяването на всички тези прояви отнема огромно време. Като командир на 21-ва Пехотна дружина в Карлово полк. Петър Димков възстановява родната къща на Васил Левски. Колко перипетии само е трябвало да се преживеят, колко препятствия да се преодолеят! Когато служи във Варна, изгражда паметник на Приморци, известната с друго название Триумфална арка на Незнайния воин. Създава автентичния Аспарухов вал. Взема дейно участие в изграждането на Парка-мавзолей “Владислав Варненчик”.В Стара Загора освен всичко друго намира време да се грижи за поддържането на посадените от Методи Кусевич фиданки в парка “Аязмото”. Каква разностранна родолюбива дейност!

Интересно е да се направи една съвременна преценка как са се отнасяли хората, и най-вече държавата, към делото му. За хората е ясно. Той си спечелва любовта им с това, което в резултат на своята убеденост и внушение свише е правил. Държавата в различно време се е отнасяла различно към него.

Но аз искам да спазя неговия завет – да се подхожда с добро. И затова ще кажа само хубавото от отношението на държавата към него, и то не всичко, а част от него. За мен хубавото, което българската държава проявява към Петър Димков, най-добре проличава с отношението на българския политик и държавник генерал Иван Михайлов. Не искам да се хваля, но ще ви кажа, че известно време той е оглавявал и българската артилерия.

Генерал Иван Михайлов много добре разбира необходимостта от природна медицина, много добре оценява ролята на българската народна медицина. Отнася се с уважение към Петър Димков и към неговото дело и когато и където може, го закриля. Не случайно някои го наричат апостол на българската народна медицина. И между другото, между тях също има много сходни черти. Иван Михайлов като военен, понеже съм изучавал тази част от историята му, от неговия личен живот, свързана с българската артилерия, също така ненатрапчиво е учил хората, както е правил това Петър Димков – много внимателно, със зачитане и уважение на другия, на различния.

А всъщност нищо извънредно добро българската държава не е направила за Петър Димков, защото това той просто си го е заслужавал. Със своя живот, със своето дело Петър Димков е укрепвал българската държава и българската държавност. Това е оценката, която най-скромно според мен от държавна гледна точка следва да му бъде дадена.

Когато говорим за отношението, за оценката на Петър Димков, ми се ще много повече хора и днес, и утре да разберат какъв човек е бил той, какъв е неговият принос за България. И то не толкова за това, че трябва да се уважи паметта на Петър Димков - това се разбира от само себе си, - а най-вече заради това, че не той, а ние имаме нужда от това. Да се запомни какво е направил.

Би ми се искало като изразя моето уважение, моята почит към Петър Димков и като се преклоня пред неговата памет, да пожелая да има повече последователи, повече поклонници, а на всички млади хора, които са готови да бъдат негови последователи и поклонници, пожелавам на добър път!

-

Слънчев Изгрев,
благодаря за "зрението",
което в труден миг дари ми!

в. Стандарт 16 април 2006
Татко излъчваше светлина
Лили Димкова събра в книга спомените си за прочутия народен лечител Петър Димков

"Петър Димков - моят баща" е наречено луксозното издание на "Виделина" - Хрикер", в което на малко повече от 200 страници дъщерята Лили Димкова разказва спомените си. Мемоарите са богато илюстрирани. Представянето им ще бъде на 20 април, четвъртък, във Военния клуб в столицата от 17, 30 ч. Художничката е посветила книгата на 120-годишнината от рождението на баща си и 25 години от смъртта му. Не е търсила спонсори, справила се е само с пенсията си. "Татко беше абсолютен безсребърник, от никого стотинка не е взимал. Затова и аз не потърсих финансова помощ", казва г-жа Димкова.
В бащиния й дом на ул. "Златовръх", близо до Семинарията в София, времето сякаш е спряло. Атмосферата в него е натежала от спомени. Като че ли всеки, потърсил помощ от прочутия лечител, тук е оставил част от себе си. Съвсем реални са изтърканите от стъпките на болните стъпала, които водят към кабинета на Петър Димков на втория етаж.
Кой всъщност е той?
По-младите едва ли знаят повече от това, че е известен лечител и автор на 3 тома скъпоценни рецепти от народната медицина, събирани с десетилетия и проверени от времето. Някога е бил по-известен от Тодор Живков, а властта, въпреки че го е отричала и преследвала, ползва до последно дарбата му. Димков е бил убеден, че всички болести могат да се "прочетат" още преди да са се развили по ириса на окото. И така да се блокират. Откривал ги е с просто джобно фенерче и лупа.
Въпреки многото измамници, които се представят днес за негови наследници, единствена издънка с това име и способности да открива болести чрез ирисова диагностика е д-р Петър Димков, внук на прочутия лечител и син на дъщеря му Лили. Тя пък е художничка, която пътува по целия свят. Специалисти твърдят, че творбите й имат силно енергийно излъчване, което зарежда имунната система и носи здраве и хармония.
Сигурно затова г-жа Димкова, въпреки че е на малко повече от 70 години, изглежда далеч по-млада.
"Защо реших да напиша тази книга ли? Татко беше много светла личност. Беше изтъкан от доброта, любов и чувство за дълг
Лицето му излъчваше сияние, особено през последните години. Цял живот по 24 часа в денонощието беше на разположение на хората, които търсеха помощ от него. И не само той, но и цялото ни семейство беше подчинено на неговата отдаденост. Жизнената му философия беше насочена към създаване на положителна нагласа. Когато някой от нас се ядосаше, му казваше: "Не се самоубивай!".
Израснал е в семейството на свещеник и народна лечителка. По молба на майка си е записвал всички ценни рецепти, изпробвани от нея в практиката й. Сигурно заради това книгите му са посветени на нея. После завършва висше военно училище в Петербург, след което попада във вихъра на три последователни войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. "Всички кръстове за храброст ги има, сега са в Историческия музей във Варна", разказва Лили и описва случай, който го има и в книгата.
Полковник Димков не само е закрилял своите войници, но ги е и лекувал. Дори по време на най-върлите епидемии от холера и тиф нито един от подопечните му не е пострадал. При много тежко сражение обаче той е ранен. Всички мислят, че е загинал, и отиват с платнище да приберат тялото му под дъжд от куршуми. Рискували са живота си за своя офицер.
Преди това, докато е бил във Военната академия в Петербург, е посещавал
лекции по тибетска медицина, хомеопатия и ирисодиагностика
Тогава руският град е бил един от центровете на алтернативните науки.
"След войните е имало голямо съкращаване на офицерския контингент и баща ми заедно с майка ми Мария заминават за Виена. Там е живяла баба ми по майчина линия, австрийка по народност. Само след година обаче го връщат във войската.
Личността на татко е емблематична и в друго отношение. Бил е участник в инициативата за възстановяване на кораба "Радецки", на много паметници на културата във Варна, един от създателите на филхармонията там. В Карлово е подпомогнал реставрирането на къщата на Левски. Разказваше ми как войник минал с барабан, за да съобщи за събирането на средства и оригинални за времето си материали за дома на Дякона. Първият, който дошъл и развързал кърпата си със златни монети, бил ходжата на града. Татко винаги говореше за този случай със сълзи на очите. Когато видял ходжата да влиза, решил, че идва да се оплаква. А той му казал: "Идвам, за да помогна, защото Левски беше герой!". Татко имаше уважение към всички религии,
беше толерантен към различните вероизповедания
В неговата книга "Хигиена и лекуване на душата - Новият човек - творец на съдбата си" имаше цитати откъде ли не. Той беше енциклопедична личност. И до края на живота си, когато имаше малко време, отиваше в книжарницата и винаги се връщаше с книги. Носеше за всеки по някое томче. Винаги усещаше кой от какво има нужда.
Така както и не можеше никого да върне от болните. С майка ми посрещахме хората. Пред дома ни от ранни зори се тълпяха пациенти. Дори когато ми се налагаше да изляза, се притеснявах как ще се промъкна сред хората и молбите им. Защото за всички тях татко беше последната надежда. Дори и по времето, когато най-много беше преследван, въпреки всичко приемаше по около 30 души на ден. После се оказа, че сме раздали 25 ключа от нашата къща за да могат различни близки хора да водят болни - уж на гости. Бяхме като Авраамов дом. Кой когато имаше нужда - идваше, влизаше. Дори по нощница към банята не можех да тръгна, защото не знаех в кой момент от коя врата кой ще излезе или влезе. Татко през целия си живот една стотинка не е взел от никого. Живееше с пенсията си, представете си колко бедно сме карали. Но той казваше: "Даром ми е дадено, даром и аз го давам." В първите си книги още преди Девети септември пише: "Който иска моя съвет, ще го получи безплатно."
Баща ми никога не налагаше и не казваше: "Така трябва да се живее." Беше толкова ярък пример, че самата му личност възпитаваше. Това е според мен истинският родител - това, което е той, учи детето. Защото
децата малко запомнят думите, а повече подражават
Той никога нямаше да бъде това, което беше, без помощта на майка ми. Тя също беше невероятен човек, изцяло отдаден на него и на делото му.
Ще ви разкажа и друг случай. Татко беше вегетарианец, но, както казах, не налагаше нищо. Веднъж като дете реших и аз да се откажа от месото. Случайно попаднах на една от неговите многобройни бележки с ценни мисли, които събираше в кутии. Пишеше: "Ще дойде време, в което хората ще се срамуват от яденето на животни, така както сега се срамуват от канибалството." Бях на 13. Казах му, че ще ставам вегетарианка и очаквах да ме насърчи. Той нищо не каза. По-късно разбрах, че е искал да провери дали ще устоя, дали съм узряла за такова решение.
Моите картини също са много свързани с него. Той страшно обичаше историята, особено българската, и имаше невероятна памет. Още като дете влязох в неговия свят, населен от нашите колоси на духа, които съм нарисувала. От Орфей, до патриарх Евтимий, Ботев, Левски, Смирненски, Вапцаров. Но колко много ценни неща от нашата история са останали затрупани. Вярвам, че все някога някой ще ги открие за света. За какво сме иначе тук."
Ваня Овчарова

-

Слънчев Изгрев,
благодаря за "зрението",
което в труден миг дари ми!