|
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | (покажи всички)
|
Тема
|
 Roger Waters - live in Prague!
|
|
| Автор | Ozzy (Нерегистриран) |
| Публикувано | 16.04.07 09:53 |
|
|
Roger Waters
Live In Prague, Czech Republic
Sazka Arena - 13.04.2007
I. Intro – 10 min.
II. Set 1: In The Flesh – 1h20m
1. In The Flesh
2. Mother
3. Set The Controls For The Heart Of The Sun
4. Shine On You Crazy Diamond
5. Have A Cigar
6. Wish You Were Here
7. Southampton Dock
8. The Fletcher Memorial Home
9. Perfect Sense - part 1
10. Perfect Sense - part 2
11. Leaving Beirut
12. Sheep
III. Set 2: Dark Side Of The Moon – 45 min.
13. Speak To Me
14. Breathe
15. On The Run
16. Time / Breathe (Reprise)
17. The Great Gig In The Sky
18. Money
19. Us And Them
20. Any Colour You Like
21. Brain Damage
22. Eclipse
IV. Encore – 30 min.
23. The Happiest Days Of Our Lives
24. Another Brick In The Wall (Pt 2)
25. Vera
26. Bring the Boys Back Home
27. Comfortably Numb
Да присъстваш на концерт на Роджър Уотърс, при това на втори ред, на 2 метра от него, е меко казано невероятно удоволствие. Това ми се случи през 2002г. Да ти се случи същото нещо втори път и този път да си на възможно най-скъпите места на трибуните, с повече от фантастична и перфектна видимост, в една от най-модерните и красиви зали в света и на всичкото отгоре да чуеш целия албум Dark Side Of The Moon, е два или три пъти по-голямо удоволствие. А всичко това да ти се случи с чудесна компания и няколкото дена около концерта да си изкараш прекрасно – това вече дори не мога да го квалифицирам. Пожелавам го на всеки. Именно това ми се случи през изминалите 3-4 дена. А колкото до концерта:
Влезнахме в залата час преди началото. Без каквато и да е било бутаница или дори и намек за хаос. Брилянтна организация. Но за това и за залата – малко по късно. Докато си седяхме на местата и чакахме да започне концерта с тучни бирички в ръце, не осъзнахме че това, което се прожектира на огромния екран в този момент, има отношение към самия концерт. И то никак не малко. Това беше снимка – старо, много старо радио, пред него на масата пепелник със загасени в него фасове и недогоряла цигара, полуизпразнена бутилка уиски /всички разпознахме, че уискито е “Джони”, въпреки, че нарочно беше поставена така, че да не се вижда етикета/, чаша с останали глътка-две от въпросното уиски... Тази снимка си стоя така през цялото време до началото на концерта. И ние си мислехме, че Роджър я е избрал просто защото му харесва.
Точно във 20:00 часа музиката в залата беше изключена, но не и осветлението. След половин минутна пауза отново прозвуча музика, този път далече по-високо от предишната. Музиката беше доста стар джаз и блус. И в този момент снимката се раздвижи – димът от недогорялата цигара се понесе към тавана. Сега разбрахме, че това не е снимка, а видео спряно на пауза. Появи се ръка – сипа си от уискито в чашата. Взе цигарата. Човекът не се виждаше. Но се разбираше какво прави – пуши, пие си уиски и слуша радиото. Виждаше се само ръката му, която от време на време или взимаше цигарата за да си дръпне, или чашата за да пие от нея, или уискито за да си налее нова доза. И щом свършеше поредната джаз или блус песен, ръката сменяше станцията на радиото за да си намери поредното любимо парче. На три пъти попадна на АББА, и веднага смени станцията. Отново си намери приятна песен. След нейния край от радиото се чуваше нещо неопределено. Сякаш беше настроено между две радио станции. Чуваше се пращене и някаква музика сякаш много от далече... Осветлението изгасна и музикантите се качиха на сцената. Появи се и Родж. Мина по протежението на сцената, след това обратно. Помаха на публиката. Отиде до микрофона. “Айнц, дваай, драаай, фиър” и... И се почна!
Няма по добра песен за начало на концерт от In The Flesh. Придружена с осветената вече сцена, пиротехники и подивялата, изпълнена до пръсване от 20 000 души зала – настръхваш! Дереш гърло и гледаш Гения! Следва Mother – малко странен избор за второ парче, при положение, че е балада, но забравяш за тези мисли в момента в който по средата на песента първата от трите бек вокалистки прави такова умопомрачително соло, че ти се струва, че гласа и ще те размаже – сила, мощ и красота! Докато успееш да се осъзнаеш, разбираш, че са започнали психаделичните акорди на грандиозната Set The Controls For The Heart Of The Sun. През цялото време отзад на екрана вървят стари кадри и снимки от времето на Флойд, психаделични картини и въобще всичко което може да се роди в съзнанието на Уотърс. Грандиозно соло на китара, с чийто край песента се връща в началната си мелодия. Тъкмо се чудиш откъде ти е дошло всичко това и започва Shine On You Crazy Diamond – за огромно съжаление без първата и втората част /клавира и солото на китарата/, но когато Родж запее, забравяш за всичко това и се опитваш да го надвикаш. Разбира се това не става. На екрана вървят кадри главно със Сид Барет. Следва Have A Cigar, в която Роджър пее така, сякаш се намира в средата на 70-те и е трийсетина годишен младеж а не човек на 64! Гласът му направо те кара да забравиш къде си и какво се случва. На екрана отново се появява първоначалната картина – ръката мести станциите на радиото и търси песен. След няколко неуспешни опита намира подходящо парче - Wish You Were Here, гениален преход от едната песен в другата, точно както е и в албума.
В този момент просто седиш, гледаш и слушаш Уотърс почти разтреперан. Единственото друго нещо, което виждаш с края на периферното си зрение са Violator и Duende, които са на първа линия – най-отпред, по средата на оградата на 2 метра от сцената и в този момент с изправени напред ръце правят поклони на Родж почти до земята. Песента свършва без да усетиш. Уотърс казва няколко мили думи включително това колко красив град е Прага /нещо, което не съм чувал никой изпълнител да казва за София/, взима висок стол и сяда с кухарка в ръце. Southampton Dock и The Fletcher Memorial Home те карат отново да не знаеш къде си – чувстваш се малоценен, но същевременно горд, че присъстваш на този удивителен концерт. Отзад на екрана вече вървят антивоенни картини – традиционни за концертите на Роджър.
Следват две песни от соловите му албуми Perfect Sense и Leaving Beirut:
В началото на Perfect Sense в залата изневиделица се появвява гигантски космонавт, който просто си лети, управляван отнякъде с дистанционно. Тъкмо когато си мислиш, че тази песен няма с какво да те изненада повече започва солото на втората бек вокалистка и ти разбираш, че има гласове, за които няма граници! Тя, разбира се, бива възнаградена с бурни овации от цялата зала. Следва Leaving Beirut – нова песен, която не остави в мен кой знае какво впечатление. Изчаках я с уважение да свърши за да чуя 12 минутната Sheep. Тук вече се включва цялото осветление на сцената, всички музиканти, както и гигантско прасе, което лети из залата по подобие на космонавта. На него са изписани доста неща, между които освен негативизми за Буш има и надпис “Kafka rules!”.
Песента свършва и музикантите излизат на заслужена 15 минутна почивка.
Безмълвен отиваш за бира, съсреодоточен върху мисли за това, което току що ти се е случило. Толкова си ошашавен, че не забелязваш, как всички са излязли да си вземат и те от безценната течност и въпреки това няма никакви опашки. Просто си взимаш бирата и отново се връщаш на мястото си в залата. По време на паузата на екрана се вижда луната. Но мнооооого далеч. Усещаш, че тя макар и бавно, постепенно се приближава и става все по-голяма и по-голяма. В момента в който тя вече е заела цялия екран 15-те минути са изтекли, осветлението загасва и започва това, заради което всъщност всички сме тук – целият албум The Dark Side Of The Moon изсвирен песен по песен.
А тези песни бяха изпълнени от Роджър с такава сила, страст и себеотдаване, сякаш току що ги беше написал. Някои от песните бяха леко изменени, като On The Run и Any Colour You Like и дори звучаха по-добре.
Time и The Great Gig In The Sky бяха просто умопомрачителни, като на втората дойде време за соло изпълнение и на третата беквокалистка. Ако първите две певици направиха така, че ченето ми да увисне, то при третата направо онемях. Тя просто щеше да отнесе цялата зала с гласа си. Невероятно изпълнение! Към края на този сет дойде време и за Eclipse. По време на изпълнението на тази песен от тавана на залата се появява голяма светеща пирамида, през която минава безцветен лъч, който от другата страна излиза като сноп разноцветни лъчи. Точно копие на обложката от албума. Цялото това нещо започна да се върти и цветните лъчи на няколко пъти минаха през нас. Усещането е невероятно!!! Знаеш, че са лъчи, но ти се струва, че е цветна завеса и всеки път когато тя се приближи до теб, несъзнателно протягаш ръце за да я докоснеш. “Завесата” просто минава през пръстите ти и продължава нататък, а ти наистина оставаш с впечатлението, че си докоснал нещо... И така 5-6 пъти. Не съм изпитвал подобно чувство друг път. Един ден, след много години, може и да забравя всичко от този концерт, но не и това! Беше наистина НЕВЕРОЯТНО! Поклони, аплодисменти и музикантите отново напускат сцената.
Идва ред и на биса – 5 песни, всичките от Стената. Естествено на Another Brick In The Wall цялата зала беше на крака.
Но за мен върхът бяха изпълнените от Уотърс Vera и Bring the Boys Back Home, придружени от страховити взривове и огньове. Това, заедно с лъчите от пирамидата за мен ще си останат най-доброто от този концерт. Въпреки, че при изпълнение от този ранг, просто не можеш да намериш нещо, което да не ти хареса и да не те възхити.
Последва и логичен завършек с Comfortably Numb.
Тук е момента да спомена за факта, че звукът в залата беше на такова ниво, каквото не съм си и представял, че е възможно да има. Беше 5+1 или 6+1 - колони имаше по тавана из цялата зала. Чуваше се по-добре дори от студийните записи на Флойд. А когато имаше ефекти от сорта на преминаващ самолет или влак - човек се чувства сякаш е на летище или на ЖП гара - звукът преминава през цялата зала или прави няколко "завъртания". Неописуемо високо ниво на професионализъм!
Малко дълго го разказвам, но просто искам и Вие поне малко да можете да усетите и разберете това, което преживях на Петък 13-ти. Напълно съм наясно, че не мога да предам и 10 % от това което видях, чух и почувствах. Но поне опитах. Съжалявам единствено за едно – искаше ми се дъщеря ми да беше с мен и да го види. Но е още малка. От сега обаче знам, че когато отида да гледам Роджър за трети път /а това съм 100 % убеден, че живот и здраве ще се случи след някоя и друга година/ ще я взема с мен!!!
П.С. Снимките не са от концерта на който бяхме, но са от същото турне, няколко концерта назад. Сложил съм снимки, които отговарят точно на моментите за които говоря....
| |
|
Тема
|
 Re: Roger Waters - live in Prague!
[re: Ozzy]
|
|
| Автор | voyager (Нерегистриран) |
| Публикувано | 16.04.07 18:33 |
|
|
Евалла,за начина,по който си го пресъздал,просълзи ме)).
Аз ще ходя сега в събота и направо настръхвам,като си помисля).
Как е охраната,може ли да се вкара камера?
| |
|
Тема
|
Re: Roger Waters - live in Prague!
[re: voyager]
|
|
| Автор |
CBurn (непознат
) |
| Публикувано | 17.04.07 18:39 |
|
|
Аз обаче смея да твърдя, че напълно разбирам за какво говориш! Изобщо не мога да си представя как успя да намериш думи, за да го опишеш. Знам обаче, че на петък 13-ти в Прага е било абсолютно същото като в Бидапеща - събота 14-ти. Аз бях в челните редици /признавам, че с измама се промъкнах там, защото билета ми беше седящ, но ми е простено/ и няколко метра ме деляха от ГОСПОД! Усетих, че губя девственоста си за втори път... Свърши ми паметта на фотоапарата и не можах да снимам пирамидата :((((((( Това беше незабравимо шоу! И съм напълно сигурен, че ще има и още турнета. Аз ще бъда на поне един концерт! Ако трябва банка ще обера, ама ще бъда там!
Редактирано от CBurn на 17.04.07 18:42.
| |
|
Тема
|
Roger Waters - live in Prague!
[re: Ozzy]
|
|
| Автор |
VlOLATOR (anathematized) |
| Публикувано | 18.04.07 12:28 |
|
|
Винаги ми е трудно да пиша, когато става въпрос за неща, свързани с Пинк Флойд. Приемам ги твърде лично, като неразделна част от мен, а съм човек, който няма навик да вади с охота на показ съкровени и ревниво пазени кътчета от душата си. Но тук се подвизават не малко хора, чиито души също са взети в плен от въпросните окупатори, а споделянето на страсти е неразделна част от меломанщината, нали!?
Спомням си, когато навремето, в ерата на еднокасетъчните "Хитачи"-та и надписаните на ръка обложки, слушахме Pink Floyd със широко отворени очи и уши, напънати мозъчета и настръхнали сетива, а в детското ни въображение плуваха мистичните изображения, която тази нечувана музика рисуваше, смятахме че няма нищо по-далечно на света от тези късчета космическа магия.
Бяхме твърдо убедени, че никога няма да разберем за какво пеят тези хора, какво искат да кажат с тези причудливи звуци, с провокиращите въображението странни мелодични линии, с облените в тъга тягостно-меланхолични импресии, с раздиращите мозъка тонални експлозии, с тези отнесено-неразбираеми и двусмислени текстове, с това, на места трескаво, на места кадифено пеене...
Не знаехме кои са, от къде са, какво представляват чисто визуално, дори понякога нямахме представа кой албум и коя песен слушаме. Но шепнехме странните думички "Пинк Флойд" с такова искрено страхопочитание, сякаш не говорим просто за някаква рок банда, а за шибания Бермудски триъгълник.
Дори не предполагахме, че тази музика е толкова стара, толкова значима за общото развитие на рок жанровете. Дълго време си мислех, че "The Wall" разказва истории около падането на Берлинската стена. Доста по-късно, май чак когато гледах филма, осъзнах, че става въпрос за едни съвсем други стени. А Роджър Уотърс, за когото в даден момент разбрах, че е идеолог и основен автор на парчетата, си го представях като крехък, фин и чудно-прекрасен поет, в чиито ръце китарата оживява като арфата на Орфей, а слънцето залязва смутено, когато срещне красивия му бистър поглед...
Далеч от истината, както виждате, съм бил в това отношение.
Та, мисълта ми бе, че по това време никога и при никакви обстоятелства не съм си представял, че душата и сърцето на Pink Floyd ще ми се облещи от два метра. И ще имам възможност да срещна погледа му и покорно да благодаря с очи за това, което ми е дал. А то е много. Даже почти всичко, когато става въпрос за светоусещане, чувствителност и възприятия. Никоя книга, никой учебник, никое училище не са ми показали житейските истини така образно и осезаемо, както съм ги усетил в музиката, написана от този човек. Никое житейско препятствие не ме е провокирало толкова силно, колкото музиката на Флойд, не ме е научило на повече.
По-късно, когато вече имахме достъп до всякаква информация, съответно и възможността да научим све за Флойд, да чуем целите дискографии, дори демота и прочие неиздавани редки песни, да гледаме техни концерти и участия на видео, да научим историите покрай събиранията, драмите, разделите, да прочетем и анализираме текстовете, също и купища статии, книги и интервюта,...тайнствената мъгла около легендата не се разсея особено. Напротив, все още си тегне със страшна сила.
През годините открих, че да разбираш и усещаш истински музиката на Pink Floyd, e eдновременно благословия и проклятие! И цената, която плащаш за безмерното удоволствие да плуваш в приятната безтегловност на тяхната вселена, е перманентна дълбока тъга, която става вечен твой спътник. :smirk:
И също открих, че това, което създадоха Pink Floyd през годините, не е толкова музика в буквалния смисъл на понятието, колкото някаква странна гъвкава материя, подобна на блато, затъването в която не става отведнъж, нито постепенно. А в зависимост от това, в какъв етап на физическо, умствено, душевно, емоционално развитие е "жертвата".
В зависимост от състоянието, в което се намираш, един път чуваш в началите акорди след интрото на "Shine on you crazy diamond" безметежно живителен изгрев. Дори чувстваш как първите лъчи на слънцето гъделичкат лицето ти, докато утринната роса проблясва по пътя им. Друг път, тези същите акорди ти рисуват очертанията на космическа бездна, от която лъха хладно дихание на безнадеждна обреченост. Китарата на Гилмор в различните парчета от "Animals" един път блее като овца, друг път квичи като прасе..., а накрая тъжно вие като куче, лае програкнало. Или инструменталните пасажи от "Echoes". Веднъж ги чуваш като лазурно-синьо небе, друг път като дълбини на океан. И никога не търсиш истината, защото знаеш, как такава няма. Това е просто обсебваща магия, за която никоя друга група не е напипала рецептата. Много са се опитвали, някой, както обича да казва Ози, почти успяват..., но само почти!
Pink Floyd не просто промениха рок музиката..., те я прекроиха. По свой образ и подобие. И след тях тя започна да става далеч по-смислена, сериозна и комплексна. Стана пълнокръвно изкуство.
Точно това си мислех, когато непосредствено преди самото начало на тази мултимедийна вакханалия в "Сазка Арина", гледах как ръката на екрана превърта радиостанциите и си подбира разни рок енд ролчета и блусчета. "Mузиката преди нас беше такава" – това чух да ми "казва" Роджър с тези кадри, макар че въпросната картинка би могла да има и всякакъв друг подтекст,..."А след нас е историята"! И е напълно прав, по дяволите.
Дори динозавър като Рик Уейкман /клавир на Yes/ казва – "When the first list was being drawn up in the rock 'n roll book of genesis, it would have been: In the beginning, God created Pink Floyd”...
За човек като мен, който живее и диша с /и заради/ музиката, да се докосне и отпие от извора, гледайки Роджър Уотърс от два метра, е неописуемо удоволствие. Беше ми пределно ясно, че всичко ще е на ултра професионално ниво – зала, музиканти, ефекти, мултимедия, изпълнения,...но за мен това не беше толкова важно. Зяпах Гиганта и попивах момента. Щеше да ми е предостатъчно и само няколко парчета с кухарката да беше дръннал. А това, че той се оказа изключително жизнен, енергията му – неизчерпаема, а гласът му звучеше така, сякаш се е консервирал през годините, беше вече върха на сладоледа.
Който е гледал видеото "In the Flesh" – има представа за какво става дума. Звукът – брилянтен. Всеки един вокал и всеки един инструмент звучи отчетливо и различимо. А в случая имаме два клавира, три китари /плюс акустични от време на време/, барабани и перкусии, бас. Ааа и три бекинг вокалистки, които са си живи инструменти. И микрофони – навсякъде. Тоест, в определени моменти на сцената пеят около 7-8 човека. И в нито една секунда, нито едно звукче не промаза. Изключително впечатляващо. Хем ние бяхме на най-неблагоприятните места, когато става въпрос за звук – пред сцената.
Прекрасно е, че успях да чуя и видя заедно с Родж и един от най-любимите си музиканти – брилянтния Джон Карин. Дори се насладих на прекрасния му глас – пя соло вокал в цялата "Us and them" и припевите на "Time" и "Comfortably Numb". Свири на пиано, акустична китара..., изобщо, изключително важна част от шоуто и от този невероятен бенд, който си е чиста проба “дрийм тийм”.
Интересен и донякъде парадоксален факт в случая с Джон Карин е това, че услугите му ползват и Дейвид Гилмор /соло и Пинк Флойд след 86-та/, и Роджър Уотърс /в соловите си изяви след Флойд/.
Насладихме се и на непоклатимата китара на Сноуи Уайт. Щастливец, който е втори китарист във Флойд още от времената на "The Wall" и стои непосредствено до Родж при всяка негова солова изява, от тогава - насам. Видя ми се поостарял и доста статичен, но това и му е ролята на него, да бъде непоклатим стълб в групата на Уотърс. Заедно с другия соло китарист – Килмистър /дали не е роднина на Леми се чудехме /, си свършиха работата перфектно. Поделиха си солата, допълваха се..., професионалисти.
Чест бе за мен да зърна Хари Феъруедър Лоу /дъ бест ъф ол /, който принципно е втори китарист на Ерик Клептън. Ролята му в бенда на Роджър не е кой знае колко голяма, ритъм китара и бас от време на време, когато Родж е с кухарката, но човекът е жива легенда и избичи страховити сола и рифове на сравнително непознатата за мен солова песен на Родж - “Leaving Beirut”.
Синът на Уотърс също е част от бенда за това турне. Стори ми се че се появи чак след първата част, за изпълнението на целия "The Dark Side Of the Moon" и основно се занимаваше със звуковите ефекти. Бащичкото, който странно защо беше с прическа тип "раста" – абсолютен контрапункт на острите политически и социални нюанси на шоуто, се направи на ди джей и обогати "On the Run" и "Any colour you like" с доста ембиънт звуци. Преминаващи влакове, писъци, крясъци, клаксони, истерични смехове и прочие, които звучаха страшно истински на тази съраунд система в залата. Направо се чудиш откъде ти идва. Инак, до края на шоуто Уотърс джуниър основно помагаше на Джон Карин при клавирите, когато последният хващаше акустичната китара, за да ме разтопи за пореден път със стройното си и нежно свирене, както и с невероятния си глас.
Заслужава си да споменем и саксофонистът, който свири изумително, украси с фин и изискан звук доста песни. Беше доста емоционален и сякаш се наслаждаваше на шоуто колкото и самата публика. Странно, но само нашата групичка и хората около нас, може би заразени от ентусиазма ни, няколко пъти го удостои с аплодисменти, които той прие сякаш цялата зала му се е поклонила. Чехите не са особено емоционални хора. Блясък в очите видях само при разни иностранци - като нас в случая. Групичка англичани на решетката бе много жива и пееше всичко от - до, както и едни прекрасен двуметров поляк, помъкнал малкия си син да види що е рок Великан, с когото пяхме песни на Флойд на излизане от залата след края на концерта...
За самото шоу и за емоционалните изпълнения на купищата класически песни, всяка от които отдавна е жигосала сърцето и е оставила там незаличими белези, може да се пише още дълго и много..., но едно че Ози и Дуенде вече описаха подробно и красиво най-важните неща, и друго, колкото и да се опитваме – никога не бихме могли да претендираме за изчерпателност, когато става въпрос за нещо толкова мащабно, а и извънредно лично.
Щастлив съм че имахме възможността да се поклоним на Роджър Уотърс. Ужасно се радвам, че срещнах погледа му на няколко пъти. Този голям човек заслужава любовта, която видя там, дано я е почувствал. А и ние заслужаваме това, което получихме. А именно – три часова разходка из дебрите на музикалната история. При това, с възможно най-вещия екскурзовод – Роджър Уотърс!!!
Ето в заключение няколко снимки, които направих. От мобилен апарат са, но пресъздават донякъде атмосферата.
Родж в пламъци и под носа ни:
Родж ни разказва за тъмната страна:
Боря /Дуенде/ пред Сазка Арина:
Боря /аз/ пред Сазка Арина:
--------------------------------------
дори и сянката ми вече с тебе диша...
| |
|
Тема
|
 Re: Roger Waters - live in Prague!
[re: VlOLATOR]
|
|
| Автор |
Vrooom (шум) |
| Публикувано | 27.04.07 20:09 |
|
|
Хм, абре ти да не пишеш статии за някое суперизвестно списание? :) Пишеш като за последно...
Така де, ако някой ще ходи на 12 май да свирне, може да пием по една бира някъде там.
| |
|
|
|
"Пишеш като за последно."
Благодаря! Обикновено така се случва, когато става въпрос за неша, които обичам с цялата си душа. Но пък тогава и е най-трудно.
Колкото до списанията - не, не пиша никъде. А и имайки предвид нивото на българските медии, особено на "суперизвестните", нямам и грам желание. А и едва ли на някой са му притрябвали услугите на човек, който пише за последно за подобни неща! Те имат нужда от модерни неща, лъскави, купешки!
Желая ти страховито и вдъхновяващо изкарване на 12-ти! И да разкажеш после!
--------------------------------------
дори и сянката ми вече с тебе диша...Редактирано от VlOLATOR на 28.04.07 00:32.
| |
|
|
|
Хех, ще разкажа аз ако има смисъл, след твоите думи всичко е ясно :)
Но виж смятам да направя много снимки, стига да ме пуснат с апарата вътре...
| |
|
Тема
|
едно
[re: Ozzy]
|
|
| Автор |
blekuta (мекута,пекута) |
| Публикувано | 12.05.07 17:26 |
|
|
простичко и сърдечно благодаря от мен
Трябваше да съм там. Ако знаех,че ще бъдете,щях ли да тръгна с вас? (размисли на глас)
Колко левчета излезе билет+път+разни други разходи(нощувка?)?
пп: 12ти сме..Vrooom e "някъде там"
Редактирано от blekuta на 12.05.07 17:28.
| |
|
|
|
...но наистина има нещо общо между Леми Килмистър и Дейв Килминстер. Това нещо обаче не е роднинска връзка, а една светла личност на име Кийт Емерсън (Леми е бил роуди на Кийт от времето на The Nice, а Дейв е в сегашния му бенд). Понеже не мога да пиша като теб, няма да се разпростирам. Рекох да отбележа този факт, понеже ме накара да се замисля по въпроса.
| |
|
Тема
|
Ето специално за теб :)
[re: CBurn]
|
|
| Автор |
Vrooom (шум) |
| Публикувано | 18.05.07 18:26 |
|
|
Пирамидата :)
Иначе забележете, че на барабаните е Мейсън!
Файла е с малко кофти качество за да мога да го кача по-бързо...
Редактирано от VlOLATOR на 18.05.07 21:23.
| |
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | (покажи всички)
| 
|
|
