|
Винаги ми е трудно да пиша, когато става въпрос за неща, свързани с Пинк Флойд. Приемам ги твърде лично, като неразделна част от мен, а съм човек, който няма навик да вади с охота на показ съкровени и ревниво пазени кътчета от душата си. Но тук се подвизават не малко хора, чиито души също са взети в плен от въпросните окупатори, а споделянето на страсти е неразделна част от меломанщината, нали!?
Спомням си, когато навремето, в ерата на еднокасетъчните "Хитачи"-та и надписаните на ръка обложки, слушахме Pink Floyd със широко отворени очи и уши, напънати мозъчета и настръхнали сетива, а в детското ни въображение плуваха мистичните изображения, която тази нечувана музика рисуваше, смятахме че няма нищо по-далечно на света от тези късчета космическа магия.
Бяхме твърдо убедени, че никога няма да разберем за какво пеят тези хора, какво искат да кажат с тези причудливи звуци, с провокиращите въображението странни мелодични линии, с облените в тъга тягостно-меланхолични импресии, с раздиращите мозъка тонални експлозии, с тези отнесено-неразбираеми и двусмислени текстове, с това, на места трескаво, на места кадифено пеене...
Не знаехме кои са, от къде са, какво представляват чисто визуално, дори понякога нямахме представа кой албум и коя песен слушаме. Но шепнехме странните думички "Пинк Флойд" с такова искрено страхопочитание, сякаш не говорим просто за някаква рок банда, а за шибания Бермудски триъгълник.
Дори не предполагахме, че тази музика е толкова стара, толкова значима за общото развитие на рок жанровете. Дълго време си мислех, че "The Wall" разказва истории около падането на Берлинската стена. Доста по-късно, май чак когато гледах филма, осъзнах, че става въпрос за едни съвсем други стени. А Роджър Уотърс, за когото в даден момент разбрах, че е идеолог и основен автор на парчетата, си го представях като крехък, фин и чудно-прекрасен поет, в чиито ръце китарата оживява като арфата на Орфей, а слънцето залязва смутено, когато срещне красивия му бистър поглед...
Далеч от истината, както виждате, съм бил в това отношение.
Та, мисълта ми бе, че по това време никога и при никакви обстоятелства не съм си представял, че душата и сърцето на Pink Floyd ще ми се облещи от два метра. И ще имам възможност да срещна погледа му и покорно да благодаря с очи за това, което ми е дал. А то е много. Даже почти всичко, когато става въпрос за светоусещане, чувствителност и възприятия. Никоя книга, никой учебник, никое училище не са ми показали житейските истини така образно и осезаемо, както съм ги усетил в музиката, написана от този човек. Никое житейско препятствие не ме е провокирало толкова силно, колкото музиката на Флойд, не ме е научило на повече.
По-късно, когато вече имахме достъп до всякаква информация, съответно и възможността да научим све за Флойд, да чуем целите дискографии, дори демота и прочие неиздавани редки песни, да гледаме техни концерти и участия на видео, да научим историите покрай събиранията, драмите, разделите, да прочетем и анализираме текстовете, също и купища статии, книги и интервюта,...тайнствената мъгла около легендата не се разсея особено. Напротив, все още си тегне със страшна сила.
През годините открих, че да разбираш и усещаш истински музиката на Pink Floyd, e eдновременно благословия и проклятие! И цената, която плащаш за безмерното удоволствие да плуваш в приятната безтегловност на тяхната вселена, е перманентна дълбока тъга, която става вечен твой спътник. :smirk:
И също открих, че това, което създадоха Pink Floyd през годините, не е толкова музика в буквалния смисъл на понятието, колкото някаква странна гъвкава материя, подобна на блато, затъването в която не става отведнъж, нито постепенно. А в зависимост от това, в какъв етап на физическо, умствено, душевно, емоционално развитие е "жертвата".
В зависимост от състоянието, в което се намираш, един път чуваш в началите акорди след интрото на "Shine on you crazy diamond" безметежно живителен изгрев. Дори чувстваш как първите лъчи на слънцето гъделичкат лицето ти, докато утринната роса проблясва по пътя им. Друг път, тези същите акорди ти рисуват очертанията на космическа бездна, от която лъха хладно дихание на безнадеждна обреченост. Китарата на Гилмор в различните парчета от "Animals" един път блее като овца, друг път квичи като прасе..., а накрая тъжно вие като куче, лае програкнало. Или инструменталните пасажи от "Echoes". Веднъж ги чуваш като лазурно-синьо небе, друг път като дълбини на океан. И никога не търсиш истината, защото знаеш, как такава няма. Това е просто обсебваща магия, за която никоя друга група не е напипала рецептата. Много са се опитвали, някой, както обича да казва Ози, почти успяват..., но само почти!
Pink Floyd не просто промениха рок музиката..., те я прекроиха. По свой образ и подобие. И след тях тя започна да става далеч по-смислена, сериозна и комплексна. Стана пълнокръвно изкуство.
Точно това си мислех, когато непосредствено преди самото начало на тази мултимедийна вакханалия в "Сазка Арина", гледах как ръката на екрана превърта радиостанциите и си подбира разни рок енд ролчета и блусчета. "Mузиката преди нас беше такава" – това чух да ми "казва" Роджър с тези кадри, макар че въпросната картинка би могла да има и всякакъв друг подтекст,..."А след нас е историята"! И е напълно прав, по дяволите.
Дори динозавър като Рик Уейкман /клавир на Yes/ казва – "When the first list was being drawn up in the rock 'n roll book of genesis, it would have been: In the beginning, God created Pink Floyd”...
За човек като мен, който живее и диша с /и заради/ музиката, да се докосне и отпие от извора, гледайки Роджър Уотърс от два метра, е неописуемо удоволствие. Беше ми пределно ясно, че всичко ще е на ултра професионално ниво – зала, музиканти, ефекти, мултимедия, изпълнения,...но за мен това не беше толкова важно. Зяпах Гиганта и попивах момента. Щеше да ми е предостатъчно и само няколко парчета с кухарката да беше дръннал. А това, че той се оказа изключително жизнен, енергията му – неизчерпаема, а гласът му звучеше така, сякаш се е консервирал през годините, беше вече върха на сладоледа.
Който е гледал видеото "In the Flesh" – има представа за какво става дума. Звукът – брилянтен. Всеки един вокал и всеки един инструмент звучи отчетливо и различимо. А в случая имаме два клавира, три китари /плюс акустични от време на време/, барабани и перкусии, бас. Ааа и три бекинг вокалистки, които са си живи инструменти. И микрофони – навсякъде. Тоест, в определени моменти на сцената пеят около 7-8 човека. И в нито една секунда, нито едно звукче не промаза. Изключително впечатляващо. Хем ние бяхме на най-неблагоприятните места, когато става въпрос за звук – пред сцената.
Прекрасно е, че успях да чуя и видя заедно с Родж и един от най-любимите си музиканти – брилянтния Джон Карин. Дори се насладих на прекрасния му глас – пя соло вокал в цялата "Us and them" и припевите на "Time" и "Comfortably Numb". Свири на пиано, акустична китара..., изобщо, изключително важна част от шоуто и от този невероятен бенд, който си е чиста проба “дрийм тийм”.
Интересен и донякъде парадоксален факт в случая с Джон Карин е това, че услугите му ползват и Дейвид Гилмор /соло и Пинк Флойд след 86-та/, и Роджър Уотърс /в соловите си изяви след Флойд/.
Насладихме се и на непоклатимата китара на Сноуи Уайт. Щастливец, който е втори китарист във Флойд още от времената на "The Wall" и стои непосредствено до Родж при всяка негова солова изява, от тогава - насам. Видя ми се поостарял и доста статичен, но това и му е ролята на него, да бъде непоклатим стълб в групата на Уотърс. Заедно с другия соло китарист – Килмистър /дали не е роднина на Леми се чудехме /, си свършиха работата перфектно. Поделиха си солата, допълваха се..., професионалисти.
Чест бе за мен да зърна Хари Феъруедър Лоу /дъ бест ъф ол /, който принципно е втори китарист на Ерик Клептън. Ролята му в бенда на Роджър не е кой знае колко голяма, ритъм китара и бас от време на време, когато Родж е с кухарката, но човекът е жива легенда и избичи страховити сола и рифове на сравнително непознатата за мен солова песен на Родж - “Leaving Beirut”.
Синът на Уотърс също е част от бенда за това турне. Стори ми се че се появи чак след първата част, за изпълнението на целия "The Dark Side Of the Moon" и основно се занимаваше със звуковите ефекти. Бащичкото, който странно защо беше с прическа тип "раста" – абсолютен контрапункт на острите политически и социални нюанси на шоуто, се направи на ди джей и обогати "On the Run" и "Any colour you like" с доста ембиънт звуци. Преминаващи влакове, писъци, крясъци, клаксони, истерични смехове и прочие, които звучаха страшно истински на тази съраунд система в залата. Направо се чудиш откъде ти идва. Инак, до края на шоуто Уотърс джуниър основно помагаше на Джон Карин при клавирите, когато последният хващаше акустичната китара, за да ме разтопи за пореден път със стройното си и нежно свирене, както и с невероятния си глас.
Заслужава си да споменем и саксофонистът, който свири изумително, украси с фин и изискан звук доста песни. Беше доста емоционален и сякаш се наслаждаваше на шоуто колкото и самата публика. Странно, но само нашата групичка и хората около нас, може би заразени от ентусиазма ни, няколко пъти го удостои с аплодисменти, които той прие сякаш цялата зала му се е поклонила. Чехите не са особено емоционални хора. Блясък в очите видях само при разни иностранци - като нас в случая. Групичка англичани на решетката бе много жива и пееше всичко от - до, както и едни прекрасен двуметров поляк, помъкнал малкия си син да види що е рок Великан, с когото пяхме песни на Флойд на излизане от залата след края на концерта...
За самото шоу и за емоционалните изпълнения на купищата класически песни, всяка от които отдавна е жигосала сърцето и е оставила там незаличими белези, може да се пише още дълго и много..., но едно че Ози и Дуенде вече описаха подробно и красиво най-важните неща, и друго, колкото и да се опитваме – никога не бихме могли да претендираме за изчерпателност, когато става въпрос за нещо толкова мащабно, а и извънредно лично.
Щастлив съм че имахме възможността да се поклоним на Роджър Уотърс. Ужасно се радвам, че срещнах погледа му на няколко пъти. Този голям човек заслужава любовта, която видя там, дано я е почувствал. А и ние заслужаваме това, което получихме. А именно – три часова разходка из дебрите на музикалната история. При това, с възможно най-вещия екскурзовод – Роджър Уотърс!!!
Ето в заключение няколко снимки, които направих. От мобилен апарат са, но пресъздават донякъде атмосферата.
Родж в пламъци и под носа ни:
Родж ни разказва за тъмната страна:
Боря /Дуенде/ пред Сазка Арина:
Боря /аз/ пред Сазка Арина:
--------------------------------------
дори и сянката ми вече с тебе диша...
|
Roger Waters - live in Prague! [re: Ozzy]
(anathematized)
