Грубо казано към 1912 г. половината й население е християнско и горе долу толкова мюсюлманско. Или по-малко? Според български източници българите екзархисти малко преди това са 206 000 души, това е българщината. От друга страна имате 240 000 етнически гърци, вкл. с тези от най-южните й райони, 50 000 етнически власи и албанци повечето прогръцки настроени и 110 000 българи-патриаршисти. Сред последните са повечето андарти и андартски водачи. Ако щете бройте ги българи. От екзархистите, в България емигрират около 80 000 души, няколко десетки хиляди и в Новия свят, остават грубо около 50 до 100 хил души. това е българщината там, част от нея, особено в Костурско и Леринско облъчено от македонизъм през четиридесетте и по-късно. Патриаршистите не ги бройте, малка част от тях пак в Леринско и Костурско основно също стават македонисти, без междинно да са минали през българщина, но основната маса се погърчват. Особено младото посколение което отива в Атина или Солун. Сред тях има над половин милион гръцки бежанци, основно от Турция. Някои от тях също са с домашен език различен от гръцки , но това е друга тема. Ясно е колко незначителни са бившите екзархисти там, главно в Костурско и Леринско, проядени вече и от македонизъм.

Редактирано от Dean Dimov на 12.01.20 00:39.

Всяко зло за добро. При значимо българско население там и запазило българско чувство щяхме да имаме за какво да се караме с гърците и възможно днес подобно на сърби, молдовци, босненци, фироми да сме една западаща и слаба икономически държава извън ЕС. Да приемем, че днес в Егейска Македония имаше 300 000 деклариращи се като българи, няма религиознно различие между тях и гърците, учат в гръцки училища, отидат ли в градовете живеят сред гърци, сродяват се с тях, искат ли да правят кариера разумно е да не показват различието си. Колко от тези 300 000 ще продължат да са българи след 30, 50, 100, 150 години? Сигурно колкото власи в България са днес нещо различно от българи.

От екзархистите, в България емигрират около 80 000 души, няколко десетки хиляди и в Новия свят, остават грубо около 50 до 100 хил души.

Ако поясниш и защо емигрират - цена няма да имаш.

А какъв е дялът напр. на критяните сред андартите и андартските водачи? Не са били малко.

Има доста да.

Има и голяма гръцка емиграция в Новия свят, даже много по-голяма.

Егейска Македония е изкуствено понятие, което изниква за да обозначи южните и източни части на географската област Македония, също изкуствено понятие от 17-18в., обозначаващо югозападните български етнически територии на Балканския полуостров, в подготовката за гърцизирането им от Констаниполоската патриаршия, като етап от възстановяването на Византия, трансформирало се в Мегали идея. Т.н. Егейска Македония не представлява едно единно цяло, с еднакъв географски център. Западните части на т.н. Егейска Македония, намиращи се между река Вардар и албанското етническо землище, са естествено продължение на отстоящите северно от тях Битолско и Прилепско. Централните части на т.н. Егейска Македония, между реките Вардар и Струма, са естествено продължение на отстоящите северно от тях Гевгелийско, Дойранско и Струмишко. Източните части на т.н. Егейска Македония, между реките Струма и Места, са естествено продължение на планините Пирин и Родопи и в голяма степен, са изкуствено присъединени към понятието Македония, поради оставането им в рамките на Османската империя, след 1878г. В периода след ПСВ, в българската историография се предпочита и наименованието Беломорска Македония, по българското име на Егейско море. Поради чисто географски причини, градове като Сяр и Драма, нямат абсолютно никаква икономическа свързаност с градове като Негуш и Бер или Костур и Лерин, но споделят еднаква историческа съдба след 1913г., когато са окупирани от шовинистичната новогръцка държава. Макар по изкуствени причини, към областта Егейска Македония, да са прилепени околии като Гребена, Кожани, Анаселица, Касандра, те не представляват в нито един момент интерес на Екзархията или българската държава, макар в сериозна част от тези околии, населението да е с български и влашки, а не с гръцки произход. Чрез присъединяването на тези околии към понятието Егейска Македония, изкуствено се завишава бройката на гръцкото население. Те географски се намират в най-южните части на т.н. област Македония и лесно биха могли да се разграничат от нея, чрез прилепянето им за Епир или Тесалия. Допълнително българското население в Егейска Македония е разделено и от турския клин, намиращ се западно от р. Струма.
В 1941г., въпреки многобройните изселвания, населението в западната част на Егейска Македония е 180 893 българи, 130 130 гърци(заселени след гръцкия погром в Мала Азия в 1922г.) и 21 263 други. Най-компактно са българите в Леринско 47 465, срещу 11 733 гърци и 3 860 други, както и в Костурско-54 270 българи, срещу 12 285 гърци и 3063 други. В централната част на Егейска Македония, са останали едва 40 000 българи, от които 11 000 в Солун. А в източните части на Егейска Македония, са заварени 50 649 българи. Данните са на ЦДИА.

Редактирано от komitaO3 на 12.01.20 13:57.

Така е - основен признак за включване на даден район в понятието Македония е оставането му в Османската империя след 1878.

Не е точно така, как да откъснеш Касандрийска кааза като е на един хй разстояние от Солун и е свързана с него. Как да откъснеш Тасос, като е всячески свързан с Кавала. Не че не е възможно де.

50 649 българи в Източна Македония никъде не е пишело тогава и няма претенции да са само заварените, включва и администрация и завърнали се бежанци и т.н. От тях 200 души са в Тасос например.

50 649 са българите в Източна Македония, към 1 март 1942г., като детайлно е описано, че въпреки българското държавно и военно присъствие, много не се записват като българи, поради страх че България няма да се задържи дълго в района е волята им е уважена, т.е. те не са към горната бройка. Една от първите дейности на Андон Чауш(след като убива жена си) е да се насочи към населените места с българи и да ги тормози.

това важи особено за частите които граничат с България /кюстендилско, дупнишко, самоковско са много по близко свързани с прилежащите им области оттатък границата отколкото последните с някои по-отдалечени места в македония/.
не знам как тъпите македонисти обясняват как е било възможно турците при създаване на софийския санджак /чиито граници по-късно следва и княжеството/ толкова точно да отразяват "етническата граница" между българи и някакви си въображаеми северномакедонци от 19ти век.

Редактирано от tormentor на 12.01.20 15:07.

Именно.

Околии Солунска, Енидже-Вардарска, Берска, Воденска, Мегленска, Кукушка, Лъгадинска, Серска, Демир-Хисарска, Драмска, Кавалска, Правищенска, Саръ-Шабанска, Зъхненска, Леринска, Костурска, Кайларска- българи екзархисти 201 000, българи патриаршисти 109 050, българи униати 2 760, българи протестанти 320, българи сърбомани 350, българи мохамедани 34 000. Общо българи 347 480. Турци и цигани 256 500. Гърци 123 450. Власи 24 840. Албанци мюсюлмани 5 200, албанци християни 3 300. Евреи 64 659. Чужденци 9 000. Общо 834 429. Тук не влизат южните части на Дойранска и Неврокопска околия. Данните са от Първия конгрес на българските учители от Одринско и Македония, проведен в Солун през август 1909г., данните са за 1908/1909г. Очевидно в 1913г., джакпота го удрят гърците, защото дори с българите патриаршисти, власите и албанците християни, стават 260 640 или едва толкова, колкото са българите екзархисти+българите мюсюлмани и униати. Мюсюлманите в областта пък са общо 291 022. Или областта условно е 1/3 българи, 1/3 мюсюлмани, 1/3 патриаршисти и 65 000 евреи за баланс. Етническите българи обаче, без значение на религията са най-голямата етническа група с над 40% от населението, като дисбаланса идва от непропорционалното представителство на българите в самия град Солун.

Редактирано от komitaO3 на 12.01.20 22:20.

Разбивка по региони по горната статистика-1908/1909г.
Западна част на Беломорска Македония: Костурска, Леринска, Кайларска, Воденска, Енидже Вардарска, Мегленска и Берска околии. Българи екзархисти 108 500, българи патриаршисти 49 500, българи мюсюлмани 19 000. Общо българи 177 000. Гърци 25 500. Турци 68 500. Албанци мюсюлмани 5 200, албанци християни 2 300.
Централна част на Беломорска Македония, без Солунска околия или само Кукушка и Лъгадинска околия. Българи екзархисти 24 000, българи патриаршисти 6 900, българи униати 2 000, гърци 9 000, турци 40 000.
Източна част на Беломорска Македония, околии Серска, Демир Хисарска, Драмска, Кавалска, Правищенска, Саръ Шабанска и Зъхненска. Българи екзархисти 55 000, българи патриаршисти 40 150, българи мюсюлмани 15 000. Гърци 58 950. Власи 6 000. Турци 115 000.

Но Джонито е прав за едно-образование е липсвало. В същия доклад на учителите, има подробна статистика за училищата. Отчитат 1820 екзархийски села в цяла Македония. В тях училища има едва в 682 села. Какво е било в патриаршистките български села, които са отчетени като 331+194 сърбомански села, един Господ знае. Отчетени са и 201 помашки села, както и 7 униатски. А 565 от екзархийските села, не разполагат със своя собствена земя и са разположени в землището на турски чифлици.

Да, без най-южните райони разбивката е горе долу такава. Въпреки, че и тя има дефекти. Екзархистите са с 20-30 хил повече от реалността, на принципа веднъж екзархист завинаги екзархист, както и заради завишаване на бройката в някой села.
Патриаршистите обаче са си толкова. 10-20 хил гърци/или погърчени са писани патриаршисти, а горе долу толкова патриаршисти са писани екзархисти. По тази статистика е надценена българщината в Солун, Сер, Лъгадина, Демирхисар и др. Занижена е и бройката на гърците в множество селища.

Относно 42 г. за Източна Македония. Дори и да има неписали се българи, бройката от 50 000 включва и завърнали се и администрация и авантюристи. Според Даскалов реално е имало около 30 000 българи там при навлизане на българските Както и да е, това няма значение. Даскалов пише че около 20 000 местно население се изтегля оттам с българската войска през 1944 г. и 18 000 от тях са пренасочени към Югославия.

А къде е поместена тази статистика? В кое издание?

На какво се базира критиката ти към тази статистика, на документи, на "вътрешно убеждение"?

История на българите в документи на Величко Георгиев и Стайко Трифонов. Том 1, част 2.

Пропускаш и огромния демографски взрив на бъгарското население останало в Егейска Македония след 1912г. Толкова голям, че гръцкото преброяване от 28г. за региона на Северна Гърция не е публикувано.
Като е толкова слаба и никаква българщината там...що не им дадат свобода да бъдат българи...от няколко хиляди човека малцинство ли се плаши Гърция?
И още нещо за македонизма в Егейска Македония. Според гръцката пропаганда са обхванати 3-4 хил. души от него...сега на теб ли да вярвам или на тебеподобните отатък Беласица?

Македонизма е плъзнал като чума в Беломорието. Друг е въпроса, че не е придружен с антибългаризъм.

Според гръцката пропаганда от Гърция е само няколко хиляди души...гласуващите за Виножито и толкоз...

Виножито са кретени и нямат политическа тежест, но вече няма село в Егея, на което на събора да не се пее "Велат дека ни нема" и "Де сте македончиня". Активност в Егея развиват австралийски, северноамерикански и северномакедонски изселнически македонистки организации. И всичко това под благосклонния поглед на Атина, която въпреки антагонизма на официално ниво със Скопие, предпочита ендопиите да се осъзнават като македонци, а не като българи, защото на всички е ясно, че Северна Македония е политическо джудже.

Не просто политическо джудже, а напълно контролирана от Атина и Белград.

Може ли аз; Открили злато в България след 1913 и настанала една треска...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Били са в наличност след решаване на Критската Автомомия 1898.

Благодаря ти много за информацията!

Прав си, че нито Екзархията, нито България е имала интерес към южните околии на Егейска Македония - Гребенска, Кожанска, Анаселишка, но за наличие на българско население там през 19-ти век има ли някакви надежни податки? Съществуват мъгляви сведения за наличието на български и влашки поселения по левия бряг на р. Бистрица, на около 20 км южно от Кожани, за което свидетелства френския изследовател Франсоа Пуквил през 1825 г. Според него с българи там била населена паланката Ваниче или Ванка. В някои Населишки сеал също може да е имало българи, но за някаква масовост дали може да говорим...

Обсъждали сме това много пъти.

да, така е, но някакви конекретни доказателства няма, освен за някои анаселишки села. Смея да твърдя, че съм преровил почти всичко. Пиша почти всичко, защото винаги изниква нещо ново.

„ЯС ИМАМ ДУМА ДАДЕНО, ДОКА СУМ ЖИВ БЕЛА КАПА И ЦЪРВЕН ФЕС ДА НЕ ВИДАМ/продължение/
Славата на войводата Павле Граматиков, като кръвен враг на арнаутите се разнася из цяла Боймия. През пролетта на 1902 г. в Ениджевардарско при него идва делегация от село Минощица, Негушко с молба за помощ. Арнаутските стада, пуснати на свобода в района, изпояли и отъпкали посевите, с което обрекли на гладна година селяните. Разгневен Павле капидан веднага стяга четата. Влиза посрещнат от минощенските първенци. Първото му желание е да се срещне с гъркоманите в селото, на които дава срок от един час да преминат към Българската екзархия. Извън селото се натъква на арнаутин, който сбира стадото си. С един изстрел Павле Кониковски отнася половината от черепа му. Арнаутите, явно предупредени, са се събрали и след като чуват изстрела се притичват на помощ. Късно! С един залп Павле и четата му застрелват 10-ина, останалите се разбягват. „ До тамка сум накърнет от вия кучийна, арнаути и турци. Тука прошка нема!”, преразказват думите му признателните българи…(следва)

Първото му желание е да се срещне с гъркоманите в селото, на които дава срок от един час да преминат към Българската екзархия.
Мислех, че българщината е естествена, а гъркоманията и сърбоманията девиации...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ами съвсем естествено са потърсили за помощ Павле Граматико, а не Антониос Мингас.

В 1987 година Спирос Лукатос посочва „език на жителите български“ [11]

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от komitaO3 на 16.01.20 22:16.

То верно, че за един час може да преминат към екзархията, но не могат да си сменят езика. До като дойде другата чета...

Чета-мета, хората след посещението на Павле Граматико, си отворили и българско училище, което работило до 1912г. А училището се издържа от местните. По-скоро патриаршистите са такива, заради наличието на гръцки андарти, които пречат на местното самосъзнание и принадлежност, пък макар и по признак език.

Надявам се, това да ти хареса повече. То не е от Негушко, от Берско е.

Селото пострадва от нападения на гръцки андарти по време на Гръцката въоръжена пропаганда. През февруари 1906 година жителите на селото получават заплашително писмо от капитан Костас Акритас:

„ Февруари, 7. 1906 г. До моите братя от селата Мориново, Лековищица и Янчища. Научихме, че сте били гонени от българите-разбойници, които насила искат да се откажете от своята народност и вяра. Учим се, че те са ви принуждавали да протестирате пред европейците срещу войниците на вярата, като лъжете, че те ви преследват. Аз ви моля да си отворите очите. За в бъдеще не правете такива протести. Ония, които не слушат, ще ги накажа. Такива ще бъдат убити; няма да бъдат пощадени и техните жени и деца; телата им ще разкъсваме на парчета. Ще убиваме всеки, който не е с нас. Надявам се, че ще ме разберете и слушате. Ваш брат по вяра Константин Акритас.[6] “
В 1910 година в Ликовиста (5;) има 136 жители екзархисти.[7]

Редактирано от komitaO3 на 16.01.20 23:22.

"Не само ние, шо беме под Гърция, а и тия, шо живеа под Сърбия, видеа много маки...Има македонци, шо не можат да го забората той дух бугарцки, шо го имаа. Младината, коку и да лажат, сепак от дедото, от бабата, слуша. Тука говориме, има едно село Драчево, яс работе по строителството. Не е само болес, а и сега не можиш да намериш човек, шо не е бугарин. И младите. Не можиш да чуиш тамо збор против Бугаря. Тия са големи бугари сега, сваршено. Пак дебарчани, тия се големи бугарофили. Се мена времето, едно, друго и малко кьотек, се претопия. После минеш от Велес, у Велес беше първата гимназия българцка у Македоня. Ке заминиш нататак, Щип, Кочани, сички тия беа бугарцки, ама сега се примерия. На син ми кажвам :" Ко живиш у една даржава, или мирувай, или зевай си чергата и бегай. Ама те мъчат, ама те газат, мъчи (мълчи), друго спасейне нема. Ако не и истърпиш тия, земи си чергата и бегай." Когато има пат, ке бегаш. У времето на Метакса дека ти пат да бегаш. Ние сме близо до границата, сърбите ке те върнат назад. Българцката граница далеку. Каде да отидиме? Нема каде. И така...."

Говорът на село Арменово, Леринско "Български диалектни текстове от Егейска Македония", Благой Шклифов, Екатерина Шклифова

Редактирано от komitaO3 на 20.01.20 22:03.

Демек, има насилие. Пада насилието и всички стават пак българи. Веднъж бъларин, завинаги българин!

Не, не означава това. Иде да сочи през какво са преминали тези хора, за да се стигне до днешното положение. Те са наша кръв, необходимо е да ги разбираме, както тези в Егея, така и тези по Вардар. Именно заради етнонима българин, са подложени на натиск и поколения наред живеят в психоза да се самоопределят като такива. Вероятно никога повече няма да се върнат към този етноним, но поне това което можем да им дадем е уважение, заради трудностите през които са преминали.

во Битолско. Велаа “се крепи“ или само “крепи“. На пример, Блажеви крепеа на бугарцко или, село Буково цело крепеше на грцко..итн

Накрая обаче разбрахме,че не се познаваме и че сме изгубили жизнените връзки помежду си(В.Перев)

Има и друг израз: "бефме со бугарите". Очевидно както са били, след това може вече и да не са с тях

Цитат от "Македонска кървава свадба" от Войдан Чернодрински:

Оригинал:

Кърста: Не, ние бугарки сме се родили, мори сестро.
Петкана: (нажалена) Бугарки, бугарки, бевме, мори сестро.
(явление 5, действие III)

И превод на северномакедонски:

Кърста: Не, ние рисjанки сме се родили, мори сестро.
Петкана: (нажалено) Рисjанки бевме, мори сестро.

Прави ми много лошо впечатление, че в северномакедонската уикипедия е пълно с фалшифицирани цитирания. Примерно цитират К,нчов за разни населени места, че уж бил написал че към 1900 г. там живеели едиколко си македонци, едиколко си турци, власи и т.н. Повсеместно заменят българи с македонци, което си е груб фалшификат.

Уште по интересно е...как ги нарича гръцката страна?

Гръцката страна може а си ги нарича всякак, но когато цитира някой какво е казал или написал го цитира точно.

Редактирано от Dean Dimov на 21.01.20 19:37.

во разговор со двама македонисти.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Дядото говори чисто българския, северомакедонеца който се представи, че е от близко село от другата страна на границата е с говор развален в училище, от телевизия, родио и т.н.

Да уточним фактите. Овчарани е "столицата" на македонизма в Егейска Македония. Дядото, както казва сина му е сниман много пъти за македонските телевизии. Дядото е бил партизанин от 1946-1949г. Учил е в българско училище в Битоля в 1942г.(кой ли го е пратил там? насила не е отишъл!). Единия му чичо е комита на ВМРО на Ванчо Михайлов и от 1926-1932г., се бие с гърците в района на Костур и Воден. Същия този е бит от сърбите при преминаване на границата. Другия му чичо живеел в София, но като комунист избягал във Франция, обаче като дошли германците 1941г. "си бегал у Бугария". Бугарите им изгорили плевнята в 1916г., при Леринската настъпателна операция. Гърците го биели, защото други деца шпиони, го издавали на учителката, че говорел "бугарцки". Македонскиот го научил, докато учил в бугарцкото школо в Битоля в 1942г.
От другите клипове на този с голямата глава, той сам признава че контактите му са подадени от Павле Воскопулос...а на срещата с Воскопулос присъствал и Сингартийски, дърт македонист от Гоце Делчев.
И кво излиза, че дори случайните ви видеопропагандни клипове на македонизва, съвсем не са случайни.

Редактирано от komitaO3 на 25.01.20 00:28.

Даскалов пише обаче че въпросната бройка може би е преувеличена и че реално българите са били около 30 000 там към момента на влизане на българските войски. Дори и да има такива които не са се писали българи от страх, че нещата ще се върнат каквито са били или просто защото се чувстват гърци и никога не са били екзархисти има и такива които са пристигнали там от България като военни, семействата им, администрация, семействата им, работници по пътищата и инфраструктурата, други работници, бивши бежанци в родните им места и т.н. и т.н. тяхната бройка не е малка. Дори в Тасос има 200 такива българи.

При първото преброяване в Тасос съвсем ясно си отчитат 2 българи. Всичко което изреждаш важи за второто преброяване.

Дай разбивка на първото преброяване и откога е?

Първото преброяване е юни 1941г.
Демирхисарска околия-10 820 българи.
Драмска околия(вкл.Зъхна и южно Неврокопско)-15 778 българи.
Кавалска околия-1000 българи(всичките в град Кавала).
Правищенска околия-11 българи.
Серска околия-11 000 българи
Тасоска околия-3 българи.
Всичко 38 612 българи.
Преброяването е доброволно.

Добре, пак да те питам, за да не въртим едно и също като латерна. От март 1942 г. ли е администрирането от България на тези земи или от по-рано? Бройката включва ли българска администрация, военни, работници /особено на пристанището в Кавала/, бежанци възвръщенци или не? Колко са според това преброяване българите в Кавалско и в Тасос и те местни ли са или не са?

Редактирано от Dean Dimov на 25.01.20 11:33.

Дори и това преброяване включва хора, дошли от България.

Горното е от юни 1941г. После преброявания има март 1942г. и май 1943г. Към юни 1941, Царство България владее областта от 1,5-2 месеца. Очевидно е броено местното население, а не войска и администрация. Не знам как си представяш военните части и администрацията на Тасос, да се състоят от 3 души към юни 1941г. Впоследствие има данни за преселванията и изселванията в областта. До февруари 1942г., на Тасос се заселват 43 български семейства, от старите предели.

В областта, състояща се от 812 населени места, от които 13 са градове и 799 села и махали, групирани в 11 административни околии, се обособяват 6 учебни околии: Дедеагачка, Гюмюрджинска, Кавалска, Ксантийска, Драмска и Серска. По-късно се извършват нови промени на структурата, като от 20 февруари 1942 г. Дедеагачка околия е присъединена към Гюмюрджинска, а след това и Кавалска към Ксантийска учебна околия. Останалите включват в състава си по 2-3 и повече административни околии [30].

В резултат на преброяването през юли 1941 г. общо населението на областта възлиза на 649 419 души [31]. То се разпределя по учебни околии както следва: Гюмюрджинска - 99 563; Дедеагачка - 25 629; Серска - 113 990; Драмска - 161 897; Кавалска - 175 549 (от което за Саръшабанска административна околия - 52 725 души); Ксантийска - 72 821. По народност (без Саръшабанска околия) населението на областта е: българи християни - 43 751, българи мюсюлмани - 6138, с турцизирано съзнание (определящи се за турци) - 72 985, гърци - 461 831 и други 12 019, като от последните най-много са евреите, след тях арменците и т.н. [32].

По административни околии населението се разпределя: Ксантийска - 72 821, от които българи християни - 1740; с турцизирано съзнание -23 938, гърци - 45 588 и други 1555; Гюмюрджинска - 99 563, от които българи християни - 730, българи мюсюлмани - 6138, с турцизирано съзнание - 47 214, гърци - 42 214 и други 3267; Дедеагачка - българи християни - 2670, с турцизирано съзнание - 1819, гърци - 20 137 и други 1003; Серска - 80 190, от които българи - 11 000, гърци - 67 963 и други - 1237; Демирхисарска - 33 800, от които българи - 10 820, гърци - 22 295 и други - 685; Драмска - 128 463, от които българи - 11 068, гърци и други - 117 395; Зиляховска - 33 434, от които българи - 4710, гърци и други - 28 724; Кавалска - 64 419, от които българи - 1000, гърци - 59 433, с турцизирано съзнание - 9 и други - 3977; остров Тасос - 21 273, от които българи - 3 и гърци - 21 270; Правищенска - 37 133, от които българи - 10, с турцизирано съзнание - 5, гърци - 36 822 и други 296 [33]; Саръшабанска - вероятно 52 725. Това първо преброяване организирано набързо несъмнено е обременено от непрецизираност и неточност. Провежда се при доброволно записване на народност. Преброяването позволява на българското правителство да получи една по-реална представа за населението в района и различните тенденции в настроенията сред отделните етнически групи.

В демографско отношение областта представлява твърде пъстра картина, основният тон на която се дава от гръцката народностна група. От своя страна обаче и тази народностна група не е единна. Преобладаващата част от това население са преселници от Източна Тракия, Мала Азия, Кавказ, Черноморското крайбрежие и др., хора с различно възпитание, различна култура, нрави, обичаи и др. и с различно понятие за труд, хигиена, семеен и обществен живот - нещо, което внася още по-голяма пъстрота и разнообразие в народностния състав на областта [34].

В езиково отношение Беломорието също е доста разнообразно. Най-широко застъпени са гръцкият и турският език. Турски език говорят не само местните ислямизирани жители, но и голяма част от преселниците от Източна Тракия и Мала Азия. На езикова свобода се радват и почти всички народностни малцинства, включително арменци, евреи, руси и др. Не такова е било отношението на гръцките власти към българското малцинство. И най-малката българска проява е била обект на строго преследване и тежки наказания. Една изречена дума на български език е трябвало да се изкупува с пяла поредица страдания и изтезания. Всичко това нанася твърде големи поражения върху духа на българското население, останало в Беломорието [35]. От 43 751 души населението, останало в Беломорието и декларирало своята българска народност, 21 820 са в Серска, 15 778 в Драмска и 1013 души в Кавалска учебна околия или общо в Източна Македония живеят 38611 души.

В Западна Тракия от „101 766 българи, от които 81 457 християни и 20 309 мохамедани, през октомври-ноември 1919 г.” [36] са останали 5140 българи християни и 6138 българи мюсюлмани [37] при преброяването през юни 1941 година.

43-5 е равно на 37 хил. за Егейска Македония /българската зона/, с навлязлата администрация или без. Колко е доброволно, както се твърди е друг въпрос.... Всичко друго е въпрос на пристрастия и интерпретации. И все пак Даскалов има пасаж, в Българите в Егейска Македония, мит или реалност", че реално българската власт е заварило към 1941 г. около 30 000 души местно българско население. Склонен съм да мисля, че може и да са били около 40 000.

Редактирано от Dean Dimov на 25.01.20 12:09.

И? Май не са броени войска и администрация както твърдиш.

В демографско отношение областта представлява твърде пъстра картина, основният тон на която се дава от гръцката народностна група. От своя страна обаче и тази народностна група не е единна. Преобладаващата част от това население са преселници от Източна Тракия, Мала Азия, Кавказ, Черноморското крайбрежие и др., хора с различно възпитание, различна култура, нрави, обичаи и др. и с различно понятие за труд, хигиена, семеен и обществен живот - нещо, което внася още по-голяма пъстрота и разнообразие в народностния състав на областта [34].

интересно какво са смятали нашите да ги правят тия половин милион гърци там /повечето от които скорошни преселници, но все пак/.
а знаеш ли коя група гърци е била най-"хигиенична" /и съответно най-нехигиенична/

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

кажи му северномакедонец вместо да го обиждаш

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Възможно е и да не е, но само за първото, за второто администрация и военни със семействата им сигурна са.

Броили са ги да остават за постоянно...

Вероятно с по-голяма хигиена е било градското население, особено от големите градове Цариград, Смирна, Трапезунд, Бурса, с по-малка селското уседнало и с най-малка трансхумантните пасторалисти.

Лабро Королов е канадски българин от Торонто. Баща му починал през 2002 год., по би отговарял на твоето описание.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от jingiby на 25.01.20 16:25.

вакви и слични клипови веќе се на стотици во тубата, интересното е точно тоа што авторот стриктно побарал да зборува со стариот а не со синот со идеја да си ги потврди македонистичките соништа. Откако не можеле да го одбијат го пускат дедото да говорои но не е сам, а цело време е тука да го контролира е синот и до го исправа ако застрани во приказките. А старката нешто се загвори за бугарцките работи , синот веднага го прекасва.

Накрая обаче разбрахме,че не се познаваме и че сме изгубили жизнените връзки помежду си(В.Перев)

Малко хора в Македония знаят, осъзнават или разбират, че етнонима "македонци", по никакъв начин не е преследван или наказван в Егея, преследван и наказван е етнонима българин. Поради тези причини, непреминалите към гръцко национално самосъзнание, с лекота се определят за македонци, тъй като използването на този термин, не се преследва, защото съвпада с географското име на Егея, а в същото време осигурява ненаказвана различност от етнонима грък(елин).

Прекопана или Прокопана е село в област Западна Егейска Македония, разположено на 30 км южно от град Лерин (Флорина), на 1440 m в планината Вич на пътя между селата Бел камен и Българска Блаца.

Около 1903 г. всички 1600 жители на Прекопана минават под върховенството на Българската екзархия, като в селото функционира и българско училище. На българите принадлежи и голямата църква „Света Богородица“. 60 души от селото участват в Илинденско-Преображенското въстание, което е и причината селото да бъде напълно изгорено от турската войска, църквата да бъде осквернена, а целият ѝ инвентар унищожен. В следващите години жителите на селото стават жертва и на гръцките разбойнически банди.

Прекопана е окупирано от гръцки части и остава в Гърция след Междусъюзническата война. Част от българското население емигрира в България, от тях най-малко 45 семейства само в София. През 1932 г. в селото има 95 българогласни семейства, от които 73 са с „изявено българско съзнание“. По време на окупацията на Гърция през Втората световна война прекопанци изпращат молба до германската комендатура в Лерин за образуване на българска общинска администрация и в селото е създадена чета на българската паравоенна организаци Охрана. Съвременик от с.Чрешница си спомня:

“Те станаха комити поради големата мъка, що я имаха от страна на партизаните. Постоянно им зеваха овци, волове, кокошки, сирене и хлеб. А те кутрите немаха за себе си...”

След въоръжаването на местните жители, с помощта и на членове на Охрана от съседните села Загоричани, Черешница и Олища е отблъснато едно партизанско нападение, при което са убити двама прекопанци и са предизвикани пожари в селото. По-унищожително е нападението от август 1944 г., когато селото е обкръжено и обстрелвано с минохвъргачки и пушечен огън. Според съвременници прекопанци се сражават самоотвержено, като се окуражават с викове „Да живее България!“. В дните на погрома са избити 19 местни жители. След оттеглянето на германските и българските войски от Егейска Македония и след започването на Гръцката гражданска война много от местните жители са принудени да се присъединят към същите тези партизани, които им обещават автономия, ако ги подкрепят в борбата им с гръцката полиция и официална власт. Положението в цялата област се отежнява и от нахлуването на титовите банди с партизани, които носят със себе си и идеите на победилия във Вардарска Македония югомакедонизъм, чиято основна цел е окончателното прочистване на цялата област от хора с бъларско национално самосъзнание. В края на 1947 г. след убийството на местния свещеник от партизаните, гръцките власти подпалват Прекопана, като изгарят всички къщи и всички стопански постройки. Пощадена е само църквата. Впоследствие, жителите на селото го напускат. Преброяването от 1951 г. го показва изоставено...

**†**

"...Баща ми беше голем българин. Беше се бил и с турски аскер, и с андарти. Затова и семейството ни бе гонено от тех. За да спаси живота си, баща ми требваше да напусне семейство и роден край и пристига в Америка през 1907 г...
...Все си вервахме, че един ден, когато Македония се освободи от турци, гърци и сърби, ще се върнем в родния край. Сега ми се струва, че това няма да стане в рамките на моя живот. Вие по-младите, може и да почакате. В село Прекопане от 2400 души сега са останали не повече от 10-12 и то старци. Първо турци го гориха в 1903 г. по време на Илинденското въстание. Заедно с гърците пак го запалиха в 1905 г. През Балканската война селото отново бе опожарено. Нема радост в Македония днес. Къщите са порутени, стопаните им са се запилели. И всичко това стана, защото бехме дебелоглави българи, които не се предаваха. И гърците като нас християни, но искат да забравим произхода си. По-голема жестокост и злоба не съм видел. Когато гледам понекога сърбомани или гъркомани в свободната Америка, как все още не са наясно с българския си произход, става ми мъчно. Бащите и дедите им сa клани от гърци и сърби, избивани са били безпричинно и жестоко, само защото са били българи. А сега в свободен свят некои техни внуци и синове се срамуват да се нарекат българи. Срам за родителите им!"

“Спомени на Методи Тасев Христов", публикувано в "История на Българската Емиграция в Северна Америка; България, мащеха наша", 2003 г.

Редактирано от komitaO3 на 24.02.20 19:34.

На 28 февруари 1870 г. е учредена Българската екзархия, извоювана от българите в борбите за църковна независимост. Нейното учредяване е един от върховите моменти в историята ни.

Българската църква "Св. Врач" във Воден, изгорена до основи.

"Бугарите на Македония сакат езикот си во църквите, сакат схолина (училища) и за да поддържат тая сакаят еднородец Бугарин владика, защо дори во овой сахат не салде гръцки владици имаха туку и фанатици и терачи на езикот както Г-н Никодим, той що повике от два милиони гроша во малко казандиса от Бугарите и за дарба им остави молепцуванието на униятството, а да се тресат още кутрите попови да употребат барем по простите на литургията Бугарски, и що вели? нито „едно Господи помилуй“ треска го фащаше Г-на Никодима кога го слушаше."
Из дописка от воденчани до вестник „Македония“ от 1867 година.

Pravu ye..Nashte stari sal ni rieciya ''Niya jivieyhne u Karadjova(Meglen) zaynu su Bugarite. Niya sne Pomak i sa lafine Bugartski. Nikoga ne sa lafuvayh makedonski''

Първият коментар.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от komitaO3 на 02.03.20 13:52.

Стария гъркомански Негуш, Софка на татко:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от komitaO3 на 02.03.20 23:39.

Костурският митрополит Германос Каравангелис описва в спомените си как вербува Коте Христов от село Руля. Коте Христов е бивш войвода на ВМОРО, ренегат, осъден на смърт, но пощаден от Гоце Делчев:
“Сега вече измислих нещо ново. Щом като нямаше вече да очаквам помощ от Гърция, трябваше да опитам да откъсна някакъв българогласен войвода и да го убедя да се възвърне и стане гръцки капитан. И така се реших да се срещна с Кота от Руля. Той беше юнак и отличен стрелец. А като войвода на българите беше убил Касъм ага. Така че беше извън закона, осъден на смърт. Обаче неговото село Руля преди години беше гръцко и той самият преди да постъпи в комитета беше православен. Така че щеше да ми бъде по-лесно да го привлека най-лесно от който и да било друг. Сетне комитетът все още показваше признаци на симпатия към нашите и особено към тези, които убиваха. „Ще го намеря, значи - казах си. - И какво щ̀е, нека стане.”
След много опити успяхме да се споразумеем и останахме съгласни чрез писмо да се срещнем в едно село срещу Руля - Търна. Отидох там в полунощ. Останахме заедно цялата нощ и говорихме. Казвах му: „Вие сте гърци от времето на Александър Велики, след което минаха славяните и ви пославянчиха. Видът ви е гръцки и земята, която тъпчем, е гръцка. Това свидетелстват статуите, които са скрити в нея. И те са гръцки. И монетите, които намираме, са гръцки и надписите са гръцки. После, църквата ни и Патриаршията защитаваха винаги свободата, докато България не се оказа способна дори и сама да се освободи. Току я освободи Русия. И ти чакаш сега тя да освободи Македония? И ти си представяш, че е възможно някога Европейската дипломация да изостави Македония на България и особено Лерин и Костур, които са на разстояние едва два дни от гръцките граници, докато от българските са на седем дни разстояние?” След това му говорих за убийствата и му казах, че ако действително българският комитет работи за свободата, за такава една свещена цел, нямаше да може да прави такива престъпления да взима с принуждение пари от сиромасите-селяни и да убива невинни. „От днес - му казах - ще бъдеш заедно с нас, ще бъдеш първият. Ще те изпратя долу да се запознаеш с гръцкия крал и кралица и децата ти ще ги изпратя в Гърция да следват”. Той това го прие и останахме съгласни той да възприеме защитата на територията му и аз задължението да издържам чедата му. Даде ми едно писмо, че в бъдеще ще подкрепи гръцкия комитет. След два-три дни ми изпрати своите деца - две момчета, едното на 7 и другото на 12 години, които бяха храненици на костурската българска гимназия. Задържах ги една седмица в Митрополията и след това ги изпратих на Павло Мела с досието им. Тук ги настаниха в лицея на Делио и след това във Военното училище и днес са офицери на гръцката армия.“
Васил Чакаларов задочно отговаря:
“29 декември - Лобаница - неделя (1902 година)
Макар и да бяхме казали да бъдем тайничко, но всички ни узнаха даже и гъркоманския поп Герман, поиска да доди при нас. Позволихме му и доде. Тоя брат до там се е погърчил, щото почна да ни говори една българска две гърцки. Подигнахме въпроса за народността му, той се помъчи всячески да ни докаже, че ние сме гърци! Като не можа да изложи факти, които му поискахме, почна да развива историята за великия Александър Македонски, че не сме нито гърци, нито българи, а сме македонци, без да помисли, че во Македония има и турци и евреи и от много други нации. Човек, който не разбира от история и да почни да ти проповедва со нея, това е много смешно! Ние не искахме да влизаме в повече разпри с него и затова го зарезахме“.
Цитатът е от книгата Васил Чекаларов. Дневник. София, 2001, с. 188; спомените на Каравангелис са притурка към същата книга - с. 328-329.
На снимката - паметник в Костур, на който Германос Каравангелис благославя Павлос Мелас, известният гръцки андартски капитан, прочут с девиза си “Българин да не остане!“.

Буф, сградата на бившето българско училище:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Сърбоман от Егея. Убит от свои, също егейци.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

“Качауните обитават няколко планински села в Грамос – Слатина (Χρυσή), Вишáнско (Πευκόφυτο), Котелци (Κοτύλη), Тухóль//Тухóли (Πεύκος), Ланга (Λάγκα), Ви́тан (Βοτάνιον), Бурбáцко (Επταχώριον), Пчелско (Κυψέλη), Дряново (Γλυκονέριον), намиращи се между Епир и Костурско, и Жужели на границата с Гревена – Тесалия. Етнонимът на жителите на тези селища не е обиден, но значението му не е ясно. В никакъв случай не означава 'каракачанин' както кацаунье в Кюстендилско, нито 'колибари' (вж. БЕР, т. II, с. 287), нито пък 'арумъни', както сочат данните от Охрид (БЕР, т. II, с. 293). Според Папахаги, качаунските села са 11 и се намират в Епир. По всяка вероятност такива селища има и по южните склонове на Грамос. Той смята, че този етноним бил арумънски и означавал 'грък, гърци'.
Качауните говорят особен гръцки диалект, който със своите особености се различава от останалите. На какво се дължи това?
Имах възможност да наблюдавам речта на млади хора, родом от село Слатина, неправилно преведено в най-ново време на гръцки Χρυσή (Златово). В този говор много честа употреба имат звуковете ч, ш, ж. Налице е значителен брой български думи: брáтмос 'побратим', гóл'а, гóло, рýса, рýса-чу пра, бáбо, жáри, жáриа, чáчка 'чаша с дръжка', мисýра (Костурско – ми́сур) 'голяма глинена чиния', дóброс, дóбро, кóжа, кожи́на – мн.ч. кожи́ня 'одрана цялата кожа', жáба, влáга, си́та, гáл'а 'гарга', бини́ца 'мътеница', грéнда, Зáли 'залив' блатиста местност около реката Сарандопорос, зали́вя (ед. ч. зали́ви) 'нанос от пясък и камъчета около реката'.
Освен макротопонимията и микротопонимията е българска. Така напимер, в с. Слатина са налице названия като Лакави́ца 'местност до реката Сарандопелос с ниви, гора и ливади', Дряново 'хълмиста гора на границата между Пчелско, Дряново и Слатина', Бутково 'название на хребет', Сил'о 'местност извън селото, където се намират градините', Петко 'ниви в плато', Жáбяни 'хребет с трапове в блатисти места', Лика 'рид с хубава гледка', Крáкоро 'връх, до който се отива само пешком', Мичодéм 'название на плато', Чáрно 'възвишение с гъста борова гора' и др. В същия говор съществуват и калки на български страдателни глаголни конструкции, които не са присъщи на гръцки език: Ден-ме трóγете 'не ми се яде'; Ден-ме кимáте 'не ми се спи'; Ден-ме пи́нете 'не ми се пие' и т.н. Зарегистриран е и фразеологичният израз: Пи́ни 'пие' като жáба (По въпроса вж. още Д. Матов. Гръцко-български студии. СбНУ, 1893, кн. 9, с. 21-84).
Относно хронологията за изясняване на проучването за погърчването на качауните ни помагат якавските форми, характерни и за речника на с. Богацко от XVI в. Основавайки се на топонима Дряново, и регистрирания в говора израз хл'àп, хл'àп 'яж, яж', може да се допусне, че приблизително погърчването е започнало някъде през XVIII в. Този процес постепенно, но упорито се шири от Тесалия към Македония. През двадесетте години на настоящия век още са били двуезични чисто българските села в Костурско Маврово и Здрелца. Сега там се говори само гръцки. При първия етап на погърчването не са използвани физически насилствени методи. Основна роля в това отношение е играла църквата и училищното обучение. Този процес трябва да се изследва от етнопсихологична гледна точка. Ние изоставаме в проучването на езика и топонимията на вече елинизираните българи. Без подобни задълбочени проучвания не можем да разгадаем т.нар. балкански езиков съюз.
Наличието на якавски форми в говора на с. Слатина и в речника на с. Богацко доказва, че до XVII-XVIII в. и в Македония се е якало.“
Благой Шклифов. Проблеми на българската диалектна и историческа фонетика с оглед на македонските говори. София, 1995, с. 65, бел. 2.
Снимки: село Тухол в планината Грамос.

Из нощния живот в Солун през Хюриета – август 1908:
“Една група българи, между които бяха С. Р-ев, Д. А., солунският търговец М. Л. и две дами, роднини на едного от компанията, след като се любувахме до късно на обкръжающата хубост в приморската градина, отбихме се да пием кафе във вариетето “Алхамбра“, където Хуго Учелини показваше своите магарии. С мъка намерихме място в широката градина. Едно голяма множество евреи, гърци и турци я беше изпълнило и широко се смееше на изобретенията на популярния в София артист. Донесоха ни скоро кафето и запушихме цигарите си. Обаче, почувствувах, че нещо лошо ще стане. Нашата маса беше обкръжена от една полупияна компания от гръцки младежи, които предизвикваха публиката. Особено един от тях, очилат момък, беше крайно арогантен. В своята забрава той отиде до там: извъртя се с гърба към сцената, седна лице срещу лице с една от дамите на нашата маса и почна да си сучи сладострастно мустаците.
Клетият съпруг на госпожата, наплашен солунчанец, гледаше тая сцена и се потеше. Другата дама се въртеше неспокойно на местото си и предлагаше да си вървим. Обаче Д. А. беше на съвсем друго мнение. Когато забеляза неприятността, той се извърна назад. Сетне побледня, подире позеленя и почна да трепери. В един миг, по-кратък от мълнията, той стана на крака и като тигър се хвърли над предизвикателя.
Настана писък и смущение. Музиката млъкна. Учелини прекъсна представлението си и в градината се чуваха само едни юначни слова, по-силни от рева на вълните.
- Мръсник н'еден! – викаше Д. А., като душеше смаяния грък. – Аз ще те науча тебе… куче проклето… ти с кого имаш работа. Аз ще ти покажа какво е българинът и какво е свободата, звяр н'еден!
Тоя мощен глас, не чут досега в тая градина, на която и съдържателя беше грък, направи силен ефект. Между публиката ни узнаха, че сме българи и че Д. А. справедливо се възмущаваше. Но никой не ставаше от местото си. Тълпата изтръпна.
Д. А. беше легнал над жертвата си и продължаваше да я души. Първо се съвзеха неколцина офицери, които почнаха да увещават на развален български език А-ва да се укроти. А след тях една гръцка тълпа обиколи нашия другар и почна да го заплашва. Д. А. повдигна глава, погледна обиколилите го и с глас, в който трептеше страшна нота, извика:
- Извадете револверите, бре! Я да научим тия гарги на приличие…
И блесна в ръката му дулото на един джобен револвер. Не стана нужда от стреляне. Щом като чуха думата револвер, храбрите гърци взеха в ръце фесовете си и тътриха на бяг. Предизвикателят, възползвал се от суматохата, незабелязано последва другарите си.
Д. А. тържествуваше. Болшинството от публиката ръкопляскаше и викаше: “Яшасън бургарлар!“ Блестящият. А. се успокои от дружелюбната манифестация. Той се озърна наоколо, но не видя неприятеля.
- Дръжте ги, бре! – рече.
И тътри след тях.
Сега приморският булевард се обърна на вариете. Юначните гърци бягаха през глава. Д. А. разярено ги гонеше, а ние и една друга тълпа тичахме след него да го заловим и укротим. Тук обаче настанаха високохумористични сцени. Когато А. настигнеше някого от бягащите, тоя отиваше на ляво и се хвъргаше от кея в морето. А. тичаше по друг, но пак ставаше същото, докато не остана кого да гони. И като същински победител, със силни жестикулации, гологлав и червен, той се повърна във вариетето и зае мястото си под гръм от ликувания и аплодисменти:
- По-добре, по-добре! – викаше той – Вместо аз да ги издавя, сами направиха това. Мóре като жаби!...
- Съвсем не, ефендим! – рече един офицерин – те не са се издавили.
- А?
- Изпокриха се из стълбите на кея… Юнаци хора!...
И се изсмяхме всички. Сетне представлението почна, двама полицейски пристави дойдоха ни да ни черпят, а келнерът, свиреп грък, почна да ни говори на български…
Гатанки, любезни мой!“
Завоев, Петър. Писма от Македония. Пътни бележки, наблюдения и впечатления. София, 1916, с. 99-101.
Снимката: Солун в началото на ХХ век.

КОЙ Е ЗИНА ВОЙВОДА
Знам, че някои когато прочетат спомените ми ще ме упрекнат, надявам се други, да са чули за него добро. Готов съм да понеса и упреци, и хубави неща! Истинското му име е Христо Живков от село Корнишор, Ениджевардарско. Къщата му в Горно Воден беше на 200 м. от нашата. Едър мъж, със стегнато тяло, всяващ страхопочитание у всеки. И до днес е пред мен, в средата на май 1944 г., тъкмо черешите бяха прошарили. С моя съученик Милуш Грудев влязохме в лозето на вуйчо му Ивил, където имаше ранозрейка. Току откъснали по две черешки и силна пъдарска свирка ни стресна. До нас спря, възседнал бял кон с пушка на рамо, самият Зина войвода. Десетилетия Зината охраняваше имотите на бежанците в Горно Воден, а след това и земите на ТКЗС. С Милуш едва не заревахме от страх. Свлякохме се от черешата. Зината пъргаво скочи от белия жребец, завърза го за черешата и както си му е редът започна да ни чете "конско". Успокои ни, че няма да казва на родителите ни, но повече да не крадем. Хукнахме презглава. След минути засвириха сирените в Асеновград, тревога за въздушно нападение. Към тях се смесиха ударите на камбаните в Горно и Долно Воден. С Милуш легнахме на една полянката и започнахме да броим самолетите, ескадрила след ескадрила. Земята се разтресе от тътена на взривените бомби. Сирените свириха отбой и заедно с други се върнахме по пътя към лозята. Черешата, на която само преди час бяхме, я нямаше. Бомба беше изкопала грамадна яма и оголила огромен камък в нея. С Милуш се разридахме от радост, че сме живи. Зината беше ни спасил! Години по-късно, в края на 70-те, в подготовка за дипломната си работа „Говора на с.Грубовци”, Зината ме покани у дома си, за да ми разкажи своята история. Мобилизиран в гръцката армия, той дезертира с няколко момчета от Корнишор, Рамна и Дамян и стават нелегални. При с. Мандалево, четата е разбита."Останахме живи само двама от четата след последното сражение с гръцките войски и андарти на Паякот. По разпореждане на ВМРО трябваше да се изтеглим в България. Тъй като много документи и други материали, свързани с борбата с гръцките окупатори беха у мен, трябваше да стигнем до София, за да ги предадем на ръководството на ВМРО. Заедно с моя четник Г.Ф. трябваше да преминем Вардар. А тя се охраняваше много добре от гърците. И намерихме място, където беше не много пълноводна и решихме оттук да я преминем. Договорихме се един от нас първо ще премине реката, като носи със себе си цялата архива и други материали, а другият ще го охранява от брега. Теглихме си жребий с него и се падна аз първи да премина, а той да ме охранява. Когато аз отида на другия бряг ще му дам ишарет да тръгне он и да гази реката. И така стана, и благополучно минахме река Вардар и след няколко дена бехме у София. Предадохме секретните работи на ръководството на ВМРО. Тогава за първи път се срещнах с Тодор Александров.” Зината е белязан с покъртителна житейска драма. За времето, когато е в България, а по-късно в Румъния, съпругата му смята, че е убит и се омъжва за мой роднина от рода на Кралеви, у които заживява заедно с дъщеря му Божанка. Зината научава по заобиколен път за това и се жени за румънка(помня я – едра, снажна). През 1924 г. от нея вече има две деца - Муша и Мирчо и се преместват в Горни Воден. Есента с.г. в селото идват като бежанци и семейство Кралеви, а с тях и първата му съпруга, заедно с дъщерята Божана. Изненадата е голяма… Не след дълго първата му съпруга се разболява тежко и умира. Зината прибира дъщеря си Божана при новото семейство. Междувременно му се раждат още две дъщери - Надя и Тодора, която ми беше съученичка. През 1975 г. посетих Корнишор, когато повечето жители се бяха преселили в съседното понтиашко село. Чрез моя приятел Томо от Пилорик, градски съветник в Енидже Вардар, установих връзка с хора, които лично са познавали и са работили със Зината. Въпреки преживения терор, някои се престрашиха и след 50 г., ми разказаха как Зина войвода ги е защитавал от гръцката власт. Моите роднини от Аларе го представиха в отрицателна форма, като разбойник. Техният баща е бил кмет-гъркоман и затова Зината го е заплашил да защитава българите, а не гърците. Това е била и причината, за да не заминат през 1924 г. за България. Каквито и противоречиви чувства да предизвиква живота на Христо Живков – Зината, той е и ще остане един от последните войводи на ВМРО в Ениджевардарско, защитник на българщината от гръцка окупация!
14.04.2020 г. Атанас Филипов

През 1905 година Тодор Марков записва спомените на дядо Трайко Кехайов от село Ватилък (дн. Βαθύλακκος), Солунско. Любомир Милетич ги публикува на страниците на Македонски преглед през 1932 година. Ето част от тях:
Моют татку си викаше Георгие Кехай, a татку му — Кустадин Кехай. Дедо Кустадин, бог да гу прости, беше от Ватилък. Той беше голем уфчар — кехай. Него го утепá сердàрот, защо сердарот искаше ракия от наш'ти жени, a не от дедо; ама дедо беше юнак човек и не пускал да излезе никой от кукята, и сердарот си разлютил и зел един стап и го убил на сто и десет години човек. Бегот сакаше на Ватилък да му клай зевгар на дедо Костадин, он пък се дигна от Ватилък със 1500 овци и отиде на село Куликиа. Три години седе на Куликиа, напкун гърците фатиха на жените да ги викат „пали вургари"; напкун жените ричеа на дедо: „Ниа от виа гърци не можими да седиме тука". И си отиде пак на Дърмица. Тамука татку се жени, зема от Ватилък жена. И там си родих аз... Напкун не и треали децата на бабата (майка ми). Рожала, малечки и умирали. Майка сакаше да оди на Ватилък и тръгна със бабата Ено. Как a фатили болките на майка до една река, шо е нагори от селото, дето има капини, смокви, ищè джанум една лоша река, и таму на родила и си дошла дома и не може да отиде на Ватилък.
Напкун на доила 7—8 месеца. Кой знай, напкун татку фатил една овца и цицах яз. Така, как прави татко, правиха и уфчарите. По търлото и по бачилото са чиних 10 години дете. Татко се прежени и зима една жена от Негуш. Ама татко не можал да га земи, — кладел един турчин да га купи. Турчинут a купи жената за татку; арнаутин a дукара от Негуш чак до Дърмица. Първата жена татко га милуваше много, ама втората — повече, защо па е била исирка [пленница, робиня]. Кога ги истепали мъжите, турците га зимали за исирка. Кога са расипа Негуш, жените ги зеха турците на место исирки. Татку имаше много пари, и как немаше друга баба, сакаше да се жени. Ама как чул, що продават жени на Негуш, кладел субашията да га купи за него и напкун да го земи. Татку ми броил 1200 гроша за таа жена, София, с 4 деца; децата са викаха Ено, Висо, Алатъно и Христо. София, исирка олуджак [бидейки], беше от права фамилия, баш бугарска фамилия; она не знаеше тоя проклет език.
(Кога ке се женише никоя невеста, ке отиваха да га пречекат, ама нивестата качена на конют. Напкун на га пречекуваха, свъкървата ке a даваше две свещи и ке га въртиха два-три пъти около огенот. Напкун отиваха на църква, ке га венчеха. После ке отиваха дома, нивестата ки бацуваше ръка, ергените ке играиха хоро с байрак ду да замръкни. Напкун ке вечераха).
Ka a купи жената, сердарот разбра, оти жената a зе дедо Георги, татко ми, напкун го фати сердарот на татко и го шета 10—15 дена и направи един елям [присъда] на Солун да го обесат — ищè да го заколят. А на илямот пишеше: „глава дигнал той човек, — да го обесити". А пак нашто село беше от една много голема ханумка — на Селим Пашовата майка. Как го носили на Солун, го чиниа хазър да го заколят. И ханумката, как зе хабер —емен фереджето и право отиде на кунакут. Ca мачиа они да не го дават човекот, ама ханумката рече: „Без човекот яз не отивам от тук нататък и харам [проклето] да ти млекото...” Напкун го зела човекотъ и го откина. Ех анасина, да не беше ханумката, ке го расипаха татко.
Милетич, Л. Из живота на българите в Солунско. По животописни спомени на Дедо Трайко Кехайов от село Ватилък. Македонски Преглед, Година VIII, книга 1, 1932, с. 69-71.

Vatylakkos според съвременната им транскрипция....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Shtrkot на 16.04.20 18:33.

На този проклет език, както се изразява дядото от разказа.

Напълно неосъзнат, флотантен тип е този дядо и изобщо не знае какво е "бугарско", тъй като ЕГзархията не е успяла да стигне до Ватилаккос....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

А най-вече баща му си взел жена от баш бугарска фамилия, покрай Негушкото въстание, което и цисто елинско в цисто елински край.

Пустата Егзархия, насадила тоя варварски език, върху тия невинни гърци, с флотантно самосъзнание.

Тя, горката ЕГзархия, дотам не е стигнала и насън, ама кръвта вода не става...жената беше наистина от околните села, цисти гърци...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

В 1900 година според Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) във Ватилък (Кади Кьой живеят 600 българи християни.[4] По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година във Ватилък (Vatilak) има 640 българи екзархисти и работи българско училище.[

Да де, но спомените на дядката са записани през 1905 г. , той едва ли е станал убеден българин на стари години....а ЕГзархията стига дотам най-рано около 90-те години на 19 в. Тоест тоя дядка в българско училище не е ходил....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Абсолютно. ЕГззархията е обхващала едва 1/4 от живота на дядото.

В психологията има нещо като нагласяне на събития в миналото в съзнанието за да ги примириш с настоящото, подсъзнанието изтласква или преиначава случки в миналото и ги модифицира за да ги напасне с настоящото, за да не са аномални.

Бах тая аномалия, заради психологическо нагласяне на събития от миналото, цялото село се изселило в България след ПСВ.

Междудържавна спогодба

Изселват тези, които не желаят да се признаят за гърци. Според твоята теория, Ватилък е с флотантно самосъзнание, чийто български етноним е привнесен от Екзархията. Въпроса тогава е защо цяло село, решава да се изсели, заради някакви си 15-16г. българско влияние и то при условие, че в селото няма комитет на ВМОРО и не е накървено в борбата с андартите.

Не ми слагай теории в устата.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Черешниченски Велигдин в спомена на Стефан Шклифов от 1941 година

Надежда за българска свобода

“Ние много се израдвахме на идването на германците. Си рекохме, край на нашите Христови мъки. Ама то не било така. Отсетне започнаха по-големите страдания и се расипахме от корен. Ние мислехме, що България ке се разшири, защото е съюзник со Германия, а Германия со Русия. Ама мухи му влезоха во главата на Хитлер да я удри Русия, за да си я изеде главата, да се убият со милиони люде, да загинат и милиони германци и покрай них и ние да се расипиме. Никой от нашите не разбираше от политика. Ние не знаехме що ке се рече фашизъм или комунизъм. Ние знаехме само “Да живее цар Борис, да живее България!“, чекахме България да дойде, да си говориме и пееме слободно български, слободно да кажеме на магарето “Чучкиш, стой!“. Во Загоричени на пъто за Даоло направиха врати со венци – арки, кладоха постоянна стража да наблюдава приближаването на българските войски, да предупредят селяните и свички да се втурнат да ги посрещат со сол и хлеб, со цветя, целувки и прегръдки…
През летото на четирийсет и първа година България се разшири до Битоля и Охрид. Денем и нощем, насон и наяве чекахме български войски да дойдат и при нас. Селяните излегваха на Ридо да гледат къмо Загоричени и Даоло дали идва българска войска. Ако идваше, загорицките камбани сакаха така силно да бият, че да се чуе по цело Костурско, що идва спасението ни. Чекай денес, чекай утре, ама све не идват. Тета ти Тана Зекова не успокояваше, що българите са хитри, нема да дойдат по Даоло да ги видят гърците, а ке дойдат внезапно през Преспа и така по бели гащи ке ги фатат шпионите во Костур. Гърците и гъркоманите во Костур беха много оплашени. Лазо Самарджията наяден ми рече:
- Стефо, тука България ке дойде.
Яз му отвърнах:
- Що е писано, то ке стане.
Жена му беше чиста българка от Маврово. И Лазо говореше по наши. Презимето му беше Тошкос. Къде Тошко при гърците! Беше много добър и кротък човек. Като самарджия живееше от нас селяните, сакаш нейти требаше да сборва български.
Во цело Леринско по пътищата, що влегват во селата, имаха направено арки, врати со венци. Арнаутино Стило от Белкамен ни казваше:
- Когато ходехме во Лерин на пазар и се връщахме по Долно Котори, селяните не ни оставяха качени на добици да поминиме под портата со венци. Требаше да слезиме от добиците и со извадени шапки и наведени глави да поминиме през портите. Ни велеха: “Оттука българска войска ке помине“. Нашите си го отвориха сърцето. Фатиха да пеят български песни, хора наши да играят.
На Великден на тресни зора отидохме во църквата. Попо Наки фати да пее по гръцки. Свички во един глас викнахме:
- Още ке се плашиме от гърците, още на гръцки ке пееш?
Попо отвърна:
- Абре маскаровци, нема български книги, нали гърците ги изториха.
На крайо на службата попо викна со цела сила:
- Христос воскресе, за много години!
Сички ние викнахме со силен глас:
- Воистина воскресе, да живее цар Борис!
Се целувахме, се прегръщахме, плачехме от радост. Сетне пред църквата започна да се вие дълго хоро и песни български да пееме. Най-много се пееше “Млади капитане, откъде идеш ти“ и “Телеграми бият, майко, от града Битоля“. Най-весели беха тета ти Тана и тетко ти Йорги. Тета ти Тана уши българско знаме, тетко ти Йорги ве учеше да пеете “Шуми Марица“. Со знамето, со цветя, со “Шуми Марица“ требаше да го пречекаме българскио аскер.“
Благой Шклифов. На кол вода пиехме. Записки за Христовите мъки на българите в Егейска Македония през ХХ ве. София, 2011, с. 228-229.

Двете житейски истории на (Пасхалина) българката.

"Обърнете внимание на житейската история на Пасхалина, една възрастна жена от Асирос (Гвоздово или Гювезна, бел. наша), която на три пъти ми разказва историята на нейното детство по време на Балканските войни. Пасхалина и аз говорихме за спомените ѝ от младостта и земеделските техники, но специално обсъждахме и Балканските войни, защото тя била родена през 1906 г. в село Амбаркьой в района на Кукуш. За първи път интервюирах Пасхалина в нейния дом, в присъствието на нейни роднини по време на първото ми теренно изследване в Асирос през 1988 г.

Първа житейска история (представена от нас със съкращения): Бащата на Пасхалина бил арендатор, който работел земята на турски собственик и получавал половината от реколтата....Хората от Гювезна, твърдеше Пасхалина, говорели "български". Те били много приятелски настроени, когато идвали в Амбаркьой, за да изкупуват житната реколта или да се женят за местни жени. След Балканската война семейството на Пасхалина се преместило в Гювезна. Тя си спомняше деня, в който станала битката (битката при Кукуш, 1913 г.)....Българската армия отвлякла сестра ѝ и брат ѝ... и ги отвела в България, където отстъпила армията. Пасхалина и родителите ѝ избягали. Докато оръдията още гърмели над дома им, тя и родителите ѝ опаковали някои вещи, натоварили животните и заминали за Сърбия (областта Македония на територията на Кралство Сърбия, бел. наша.) Там те преживели тежки моменти, хората не ги искали и скоро те се завърнали по тези земи...Роднините на майка ѝ живеели в Гювезна. Тя (майка ѝ) имала сестра на име Дона...Братът и сестрата на Пасхалина останали в България. След много години един от съседите им в Асирос казал, че получил писмо от брата на Пасхалина в България. Ето как Пасхалина се събрала със своите брат и сестра. През 1957 г. сестра ѝ посетила Асирос и след това си пишели писма. Пасхалина пишела на гръцки, но сестра ѝ можела да говори само на български (т.е. не знаела гръцки). Сестрата обаче познавала един човек от Костур...и той превеждал писмата на български за нея...Пасхалина се разплака, като си спомни за майка си Стойна, която работела по жътва и си почивала настрана от другите, за да може за си поплаче за изгубените си деца....Пасхалина отишла на училище в Гювезна и там научила гръцки...Тя си припомни как питала какво значи "калимера" (добро утро). Когато била в училище се страхувала много, понеже другите деца я заплашвали, че ще убият нея и нейния народ. Учителят също я наричал с прякора Вулгаруда (малка българка). Пасхалина си спомняше как години наред я наричали "българката"...а другите момичета не искали да играят с нея...По-късно, през 60-те станал един инцидент и той разстроил Пасхалина толкова много, че тя отнесла случая до съда в Лангада (Лъгадина). Една от съседките ѝ я нарекла Пасхалина Вулгаруда...Пасхалина застанала пред околийския прокурор в Лангада и му казала, че не е българка. Тя му показала гръцката си лична карта и му заявила, че ако е българка, синът ѝ няма да може да служи в гръцките ВВС...Тя настояла, че не иска хората да я наричат българка....

Другата житейска история: Последно говорих с Пасхалина през лятото на 1991 г. Аз преглеждах бележките си...и се надявах да изясня някои моменти. Истории за българската армия, която отвеждала деца могат често да се чуят из Гърция и исках да проуча дали има традиционализиране в нейния разказ...В отговор тя отново разказа историята си, но този път със значителни промени...Попитах Пасхалина защо първите ѝ разкази се различават от тази трета версия. Тя отговори, че през всички тези години я е било страх да каже истината...Пасхалина помнеше датата на раждането си, защото тя била записана в регистър, воден от българите, когато Амбаркьой било под тяхно влияние...Селото (Амбаркьой) имало българска църква и българско училище. Гръцката армия изгорила селото, а не българите...Цялото ѝ семейство избягало в едно българско село навътре в Сърбия (областта Македония на територията на кралство Сърбия, бел. наша), където просело хляб. Най-големия ѝ брат и сестра ѝ останали там, защото не искали да се върнат в Гърция. Останалата част от фамилията се срамувала да каже истината за тази история и затова започнали да разказват версията, че тези деца отишли на жътва, докато семейството било в селото. Така те можели да обяснят разделението на семейството. Твърдели, че брат ѝ и сестра ѝ били отвлечени от българската армия. По-късно Пасхалина научила от един човек...който бил офицер в гръцката армия...че е виновен за подпалването на селото. В Гърция не желаел да се върне най-вече брат ѝ...После сестра ѝ извървяла пеш целия до София в България...Повечето от хората от Амбаркьой са сега в Сърбия, твърдеше Пасхалина, но някои са в България. Тя настояваше, че не е имало гърци в Амбаркьой. Гювезна се наричала Гостово (Гвоздово) на "нейния" език. Фамилията на бащата на Пасхалина...била Гълчанов, но по-късно той приел гръцко презиме. Нейното семейство по-късно дошло в Гювезна, но живяло в страх, защото често идвал полицаят и им казвал да се махат...защото били смятани за българи...

...Нейният последен разказ през мен предполагаше..., че семействата като нейното са били третирани като негърци, тормозени, осмивани, притеснявани и отхвърляни...."

(От монографията на Анастасия Каракасиду „Житни поля, кървави хълмове: преходи към националното в Гръцка Македония, 1870–1970”, изд „Сиела“, 2008 г.) Автор е гъркинята Анастасия Каракасиду, социален антрополог и професор в американския Уелсли колидж. Книгата има смелата задача да докаже, че националното съзнание на хората в Егейска Македония не винаги е било гръцко и, че ако днес е преобладаващо такова, то това е постигнато на цената на жестока асимилация, насилие и изопачаване на историята. „Книгата доказва, че постепенната гърцизация на населението в Егейска Македония е отчасти естествена, но и отчасти насилствена. Това е голям пробив в гръцката наука, където тези факти обикновено се премълчават“, казва историкът доц. д-р Александър Николов, преводач на книгата. „Беше засегнато табуто, че това е изконна гръцка земя и колкото българи е имало там, те са били прогонени по силата на различни спогодби. А не се оказва точно така“. Книгата излиза на английски през 1997 г. и веднага бива преведена на македонски, за да послужи на Скопие в постоянната идеологическа борба с Гърция...„Историята не ни е оставила една Македония, няма единна история, нито пък един единствен македонски народ, чието име и идентичност днес други се опитват да узурпират за себе си“, казва авторката. Нещо повече, никъде в книгата гръцката антроположка не говори за автономен македонски народ, който да е наследник на древните македонци на Александър Велики. Вместо това, тя не се стеснява от употребата на термина “българи” и “българско”, като се опира добросъвестно на изключително разнообразен документален и етнографски материал, събиран в продължение на години.

Логично, такава книга не се приема добре в Гърция. Под натиска на гръцкото Външно министерство „Житни поля, кървави хълмове“ е спряна от печат в английското издателство Оксфорд Юнивърсити Прес. Това предизвиква бурни протести и в крайна сметка, монографията е издадена в Чикаго Юнивърсити Прес. Междувременно Анастасия Каракасиду е подложена на заплахи за живота си и системен тормоз от страна на някои крайни гръцки националисти. Водещ атински журналист обвинява авторката в канибализъм и опит за разчленяване на гръцката нация. Жителите на Асирос – селището, което е в основата на антропологичното изследване на Каракасиду, излизат с отворено писмо, в което се разграничават от книгата, заявяват, че общината им никога не е била двуезична, и че те всички са „чисти гърци, 24 карата и по език, и по национално съзнание“. Само няколко месеца преди това, много от хората в Асирос и региона признават пред Каракасиду българските си корени."

Из: "Kървавата гърцизация на Егейска Македония
С 11 години закъснение у нас излезе книгата "Житни поля, кървави хълмове", която казва дълбоко крити истини за българите в Егейска Македония", Петър Добрев

Цялата статия можете да прочетете тук: https://e-vestnik.bg/3743/k%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b3%d1%8a%d1%80%d1%86%d0%b8%d0%b7%d0%b0%d1%86%d0%b8%d1%8f-%d0%bd%d0%b0-%d0%b5%d0%b3%d0%b5%d0%b9%d1%81%d0%ba%d0%b0-%d0%bc%d0%b0%d0%ba%d0%b5%d0%b4%d0/?fbclid=IwAR2YU_XmPPNIzX88TrKosVfUV-7pC8Z1UJkwpzIiVfNhLNdFssYMBMORtOA

Знам я тази книга, има и други интересни истории, на последното местно семейство в Палехора/Гюнейна на едрия скотовъдец Стойнос например, чиято майка била от Асирос/Гювезна. Той назначавал всякакви ратаи да му гледат добитъка без да се ръководи от това кой какъв е. По едно време в опразнената от население Палехора/Гюнейна заселил българи-екзархисти от близкото Ново село/Богородица/Доркада. Поради липсата си на ориентация по националните борби бил тормозен от всякакви чети и принудил се да се премести при тъста си в Лагадина.

Сложих го тук, за да се види ежедневния тормоз, към етнонима българин.

От същата книга:

През една нощ по средата на германската окупация, на вратата на председателя се почукало. "Отвори - казал някой - аз съм приятел! Карамагирис извадил маслини, лук и узо и почерпил странника. Онзи в замяна споделил тайната си: "Българите предлагат пари на онези, които ще се пишат като българи"....

" Един ден по време на германската окупация селяните се събудили и се видели обградени от български войници. Войниците наредили на председателя да събере всички мъже от селото на агората. Приставът, който не знаел български повикал председателя, Атанасиос Карамагирис. тогава пристигнал германски патрул и наближил тълпата. Българите не са наши приятели, казал председателят на германския офицер - наши приятели са германците" Офицерът се обадил на германското командване в Лангада и проблемът бил разрешен....

Но не всички местни селяни споделяли отношението на председателя към българите. Говореше се , че една жена от Асирос поздравила топло българските войници когато марширували покрай портата й, където тя метяла. Тя говорела продължително с тях вероятно на "български", като им казала че асириотите са от същата раса като тях."

Асирос е било гнездо на андартски чети. Надали някой се е опитвал точно там да вербува местните за българи. Бях пуснал тук преди време военен доклад за Солунско 1943-1944г. Имаше интересни сведения. Българските части там са били изключително малобройни и през цялото време страдат от колаборационизма на гърците с германците. Но са добре посрещнати в Сухо и другаде.

Появата на рилци в Егейска Македония е прието с възторг от местните българи през лятото на 1943г. Въпреки гръцкия терор по места те организират както могат тържественото посрещане на българските войски. В известие на разузнавателната служба при щаба на 7-а Рилска дивизия от 20.07.1943г. е отбелязано: "В противовес на гръцкото население, българите в отделните населени места са започнали да проявяват своите народностни чувства." (41)
На 12.07.1943г. на жп гара Наръш, северно от Солун е устроено едно много мило посрещане на пристигналата там 7-а интендантска дружина. Делегацията от съседното село Зарово в състав от 3 души и 5 деца, с развято българско знаме посреща българските войници.
Водачът на групата - посочва в донесението си за случая до Щаба на войската от 20.07.1943г. началникът на дивизията - след като се е легитимирал с личната си карта, издадена от Българския клуб в Солун, приветствал офицерите на чист български език, изразявайки голямата радост на българите от близките села от пристигането на българската войска. Децата пък със сълзи на очи запели песента "От Дунав до Бяло море". Милото посрещане толкова трогнало българските войници, че те заобиколили групата местни българи и започнали да подаряват цигари, а на децата - парички. Заключението на началника на дивизията за тържеството в село Наръш е: "Тази проява на национално чувство и израз на принадлежност към българската народност е един подвиг от страна на тези корави българи." (42)
На 14.07.1943г. отново на жп гара Наръш около 30 българи от съседните солунски села Градобер и Ново село посрещат с друга българска военна част като раздават на българските войници храна.
На 20.07.1943г. в солунското село Киречкъой българите Александър и Щерю Сявови обграждат с внимание пристигналия български офицерски патрул и канят в селото им да се настани български гарнизон. На площада в Ново село пък появата на български войници е отбелязано с пеене на български песни.
В Лагадина, където се установява щабът на 7-а Рилска дивизия се оказва, че българи има и то местни. Това не е случайно. Тук през Балканската война е имало българско местно управление. За околийски управител тогавашния началник на 7-а Рилска дивизия генерал Г. Тодоров назначава Михаил Думбалаков, родом от с. Сухо, Лагадинско. Запазен е печтът на това местно българско управление.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Не е съвсем по темата, но това, че избягали "навътре в Сърбия" е добър довод в полза на онези, които биха твърдели, че македонците са отделен народ, различен от българи и сърби, и както някои са бягали в България (държавата), така други - в Сърбия.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Има много егейски бежанци, от Балканските войни и ПСВ в региона на Струмица...щото тогава е в България този регион. Единици егейски бежанци от този период има в Битолско от Костурско и Леринско.
Никакви изселвания към сръбска Македония до ВСВ. След ВСВ половината егейски бежанци успяват да избягат в България. Вече дял от тях по заповед на Москва са пренасочени към югославска Македония. Югославска Македония отказва да приема масово егейски бежанци след ВСВ. Не приемат и децата бежанци. Оправданието, че югославска Македония е зле икономически от ВСВ. В същото време заселват 30 000 албанци от Косово в Македония, отделно десетки хиляди сърби и босненци. Децата бежанци отрасват в социалистически държави и чак след това някой от тях са насочени към югославска Македония.

Това е политиката към "собственото" бежанско население във сърбоюгославска Македония. Според македонизма Вардарска Македония е два пъти освободена от сърбите - 1912 е освободена от турците и 1944г. от българите!

След ВСВ знам. Отделни случаи преди това също не изключвам - хора и случки всякакви. Попитах, понеже в откъса се говореше явно за времето преди ВСВ, и предполагам, не за Струмица, когато тя е била в България (щеше да бъде възприемана като България, а жената е говорила за "Сърбия").

”...как сред южната местност хълмиста
Варна свети, чудесна и чиста
като сбъднал се утринен сън.”

Редактирано от MupaM на 03.07.20 14:46.

Струмица е за кратко в България и десетилетия в Сърбия. От там впечатлението у жената. Сърбия преди ВСВ определя населението във Вардарско като сърби, затова приема там само такива, които се самопределят като сърби. В Егейска Македония няма сърбомани (отделни изключения), а който не иска да е българин в егейско се определя като грък и няма нужда да емигрира при гръцка окупация.
От Струмица се изселват гъркомани към Гърция след 1913г. Също по призив на Гърция много турци от струмишкия регион се изселват към Гърция. В началото гърците не са сигурни, че Егейска Македония ще остане тяхна и правят всичко възможно да подсилят всякакъв небългарски елемент там, включително с турци. Във войната 1913г. все пак и турци и гърци са съюзници против българите. След като се разбира, че Егейска Македония остава за Гърция...гърците им казват на тези десетки хиляди турски бежанци от Петричко и Струмишко, че имат няколко дена да изчезват от Гърция...стоварени са на голите баири около Солун без хляб, без вода, без нищо. Турция няма време и кораби да организира евакуация и много тръгват...със салове...дури с парчета дъски...да плуват от Солун към Мала Азия.

Затова се освобождават много домове и земи от напусналите гъркомани от Петричко и Струмишко, както и от турците и там България заселва много българи егейски бежанци. След ПСВ Струмишко е взето от Сърбия и така се озовават егейски бежанци в Сърбия. След няколко години и дял от гъркоманите се връщат в България.

Покъртителни истории, които ги е имало със стотици в гръцка Македония. Бог да съди държавници, цар, военни, вмро-вци и всички други, които хвърлиха безрасъдно заровете през 1913 и позволиха да се случи тази неописуема трагедия. Бог да съди и плячкаджиите и насилниците, които с действията си срещу невинни цивилни от други народности в нашата зона ни опозориха и помогнаха на гърци и сърби да ни представят на света като лошите диваци от балканите.

Няма такива данни. Вероятно са отделни семейства, целящи да останат по-близо до родните си места. Както от Драмско отделни семейства помаци, се прехвърлят в България в 1922г., за да не отидат в Турция. Просто отделни семейства, нищо съществено. Житейски истории има всякакви. От Горни Воден пък има беломорски бежанец, поп, доброволно прехвърлил се 20-те във Вардарска Македония. Просто отделни случаи.

Да, дано наистина Българския Бог ги осъди.

Каракасиду е преувеличила. Изселвания на егейски бежанци към Сърбия след Балканските войни или Първата световна практически няма. Може би има единици или отделни семейства, но това са изключения. "Сръбски" бутикови общини е имало до войната само в Солун и Енидже Вардар и от там може да се е изселило нещо. Отделно може нещо да е побегнало като българи на север към източната част на днешна Северна Македония за времето непосредствено около войната и когато още там е била българска окупационна зона и после да са останали там. Трето - българските власти са заселили хора в Струмишко, което до ПСВ остава в България /пример Станишеви от Кукушко в село Щука Струмишко, до тогава турско село/ и нещо да е останало след като България се оттегля от Струмишко. Всички тези хора, останали случайно или целенасочено в Сръбска Македония едва ли са достигали хиляда души. Равенство между избягали в "България или Сърбия" няма.
Силно се преувеличава и изселването на гъркомани от Струмишко към Гърция. Всички бежанци от Сърбия към Гърция през периода 1912 - 1926 г. са само 6000 души. Най-много са от Струмишко, но има и от Битоля и Битолско, Дойранско, Гевгелийско, Прилепско, Ресенско, Охридско, Крушево, Велес и дори Скопие... Част от тях са власи, има и албанци. Бройката е много малка, спрямо това което Сърбия заварва като гъркомани. Сърбия тогава провежда специална кампания да задържи това население и да го направи лоялно на държавата и като цяло успява. Тези от Струмишко 2-3 хиляди се изселват още когато там е България.

Редактирано от Dean Dimov на 14.07.20 22:35.

Не е много по темата, стана ми интересно.
Попаднаха ми случайно документи на човек, не го познавам, роден през 30-те години в село Негочани, сега село Ники, Леринско.
В Уики пише, че там са живели българи патриаршисти.
Живял е у нас и е починал у нас, само с гръцко гражданство обаче.
Нямам никаква представа кога е дошъл у нас и защо, нито за какъв по народност се е смятал.
В по-старите си български документи (60-те-90-те години) е с българско първо име, ама българско по произход (славянско), не българско от типа на Димитър или Константин. И с български варианти на бащино и фамилия. По това предполагам, че не е от ония гърци политически емигранти, които идват у нас по времето на соца.
В по-късните си документи е с гръцки имена, в това число първото е някакво гръцко, звучащо подобно на българското му. Другите две, бащиното и фамилното, са от типа на Димитриос - Димитър.
Изобщо не ми влиза в работата, обаче ми стана любопитно - какво можете да ми кажете за населението на това село?

”...как сред южната местност хълмиста
Варна свети, чудесна и чиста
като сбъднал се утринен сън.”

Не знам нищо повече за селото, освен това което пише в уикипедиите. Било е българско (славянско), патриаршистко и гъркоманско. Пострадало е много по време на гръцката гражданска война. Човекът, роден през тридесетте години в селото вероятно е бил дете на комунист/и. Озовал се е сигурно в България в края на 40-те. Вероятно или двамата му родители са били с български произход, местни, или е бил от смесен брак, на гръцки бежанец/бежанка от 20-те и местен/местна. По-вероятно е да е бил изцяло от български произход. Предполагам, че на по-късен етап е възстановил първоначалните си имена, които в България са били иновирани още в детството му. Вероятно родителите му са били апатриди и не са приели българско гражданство, това е било масово сред бежанците от гръцката гражданска война, независимо от произхода им, а гръцкото гражданство им е било отнето. Апатридите в България от гръцката гражданска война поне формално са имали уж право да пътуват в други страни и са били защитавани от международни конвенции. Имали са надежда един ден или да емигрират на запад или в Австралия или да си възстановят гръцкото гражданство, и дори някои са желаели да станат югославяни. С приемане на българско гражданство са се губели някои права и надежди за бъдеще я в Америка, я в Австралия. На по-късен етап, след демократичните промени в Гърция през 70-те, те имаха право да си възстановят гръцкото гражданство, но само тези от гръцки произход, което е и продиктувало човекът да си върне имената от детството. Той като дете, преди да се озове в България и български/славянски имена не е можел да има. Възможно е родителите му да са се македонеели, същото да се отнася и за него или да е бил лабилен между македонизъм, българщина и гъркоманство.

На 16 юли 1906 г. след патриотичен митинг в Пловдив са превзети и преименувани всички гръцки църкви. Отряд въоръжени мъже от с. Лясково превзема от гърчеещите се патриаршисти горниводенци манастира "Свети Кирик", на снимката от този период. Друг отряд от с. Яврово превзема кукленския манастир. Манастирите са предадени в управление на Българската Екзархия. Гръцките(гърчеещите се) духовници са изгонени, а на тяхно място са настанени български духовници, бежанци от Македония и Беломорска Тракия. Тези акции са в противодействие на подетата официално от Гърция така наречена "Битка за Македония". През 1924 г. Горни Воден, наричан "малката Елада", в чийто землище е манастира "Свети Кирик", ще стане "малката Македония". Цялото село Грубовци, Ениджевардарско, водено от последния си български кмет Христо Филипов - Ичо, ще напусне родните си огнища и ще се засели в Горни Воден.
В Пловдив са превзети гръцките църкви „Св. Харалампи“, „Св. Марина“, „Св. Константин“, „Св. Димитър“ и „Св. Петка“, а гръцките клубове, дюкяни и училища са изпотрошени. Антигръцките вълнения обхващат всички райони, в които има гръцки колонии.
(информация и снимка от книгата на Никола Филипов "Воденски манастир Свети Кирик", Пловдив 2017 г.)

Действията са отговор на гръцкото клане над мирни българи в Загоричани.

Редактирано от komitaO3 на 19.07.20 00:12.

Мерси!

”...как сред южната местност хълмиста
Варна свети, чудесна и чиста
като сбъднал се утринен сън.”

Песната на дедо ми
Това лято беше безкрайно. Аз изчаках до средата на октомври да отминат жегите и тогава поех към Гърция. По право към Егейска Македония. Както винаги, братовчед ми Нико не се изненада от моята поява.

– Вече петнайсе години идваш при наска – каза той с въздишка – Константина беше толко манечка – протегна ръка над земята Нико за да покаже ръста на дъщеря си при нашта първа среща.

Аз лично не си давах сметка за времето. С години бях търсил селото на дядо ми в Егейска Македония и когато го открих, изпитах чувство което може би хаджиите стигнали до Божи гроб изпитват. Не толкова заради природата, а заради хората. В моите срещи с тях нямаше формалности или семейни задължения. Аз дори идвах без да ги предупреждавам. От техна страна също – те ме посрещаха непринудено, все едно съм роден там. Още първия път се случи нещо, което ме дърпа към това село, сгушено между равнината и планината на северна Гърция. На тръгване, стигнал до края на улицата, видях в огледалцето над мен, че Нико тича след колата. Спрях и свалих стъклото.

– Тия от Канада пратия по педесе долара, ама ти дойде! – каза задъхан той. Тези думи останаха запечатани като с червен восък в съзнанието ми.

Селото се намира в триъгълника Флорина – Едеса – Козани. В зависимост от сезона то наброява 3 или 4 хиляди души. Лятото идват братовчеди от Германия, Македония и…България. Когато е било българско се е казвало Суровичево. Това име го няма по пътните карти. Гърците са го прекръстили заедно с имената на реките и на останалите там „славофони”. Днес името му е Аминтео, но местните хора не го ползват. Основното препитание е земеделието. Във всеки втори двор има трактор. Всички селяни разбират български. Старите го говорят, младите – не. При второто ми посещение, аз донесах касети с македонски песни. После им подарих касетефон. „Тия се наши песни,” каза бащата на Нико, но отказа да ги пуска повторно. „Ние гръцки не знаеме, та бугарски…”- изпусна се веднъж той и на мен ми стана ясно, че изучаването на гръцкия език не е лесно. Въпреки това продължих с песните, защото разбрах, че те са единствената връзка с България. „У автокиното (касетофона в колата) ке ги слушаме”- намигна ми Нико и всеки път когато ме развеждаше някъде, той пускаше „песните на дедо ми”…Този път му донесах партида от CD-та, но и няколко DVD-та.

– Айде со мене на пàзар – дръпна ме братовчеда към колата.

Във Флорина, град на границата с Република Македония, имаше доста магазини и избора на стоки беше голям. Докато Нико влезе в един „дукян”, аз останах в колата да слушам „нашите песни”. Бровчед ми се върна с една голяма кутия:

– Бугарска помпа – заяви гордо той – по-арни нема у цела Гърция!

Аз от помпи нищо не разбирах, но Нико, който беше техник, със сигурност не говореше празни приказки. Според мен, нашата среща в Банско преди 5 години, едва ли беше без значение относно погледа му върху качеството на българските стоки.

– Сакаш да се напиемé кàфe? – попита той на връщане.

– Сакам – отговорих положително аз.

Ние с Нико бяхме намерили един общ говор, смесица между съвременен български и стар македонски диалект. Нещо като взаимен код. Той не беше предназначен за ушите на професори по книжовен български, но ни позволяваше да общуваме. Аз никога не го поправях, освен когато той ме питаше.

– Къв éзик зборваме ние с тебе сéга? – любопитстваше той първите години.

– Български – отговарях аз – стар български диалект. Всеки път, когато констатираше, че думите са „исти”, но ударенито само е различно, той пляскаше с ръце и се смееше:

– Ние му велиме тàка, а вие такà! Не тàка, па такà! – По свой начин братовчед ми се подиграваше на защитниците на „македонскиот език”.

Спряхме пред кафенето на Коста в центъра на селото. На терасата нямаше много хора. Само една маса беше заета. На нея седеше млад брадясал мъж с високи обувки на тракторист. Нико се настани до него без да го пита. Явно се познаваха.

– Браточед ми от Бугария – представи ме той.

Младият мъж протегна ръка – Пандо – се казвам. Малко след това седна до нас и собственика Коста. Преди години, когато за първи път влязох в кафенето и поръчах узо, Коста се надвеси над мен и даста грубо изсъска:

– Тука у-зо нé-ма!

По този начин той ми даде да разбера, че в това село не съм в Гърция от пощенските картички.

Жена му, която помагаше като сервитьорка, донесе кафета и сладки:

– Вие сте сой – посочи ме тя на Пандо. След това започна да обяснява родовата връзка между нас. Изключително предпазливи към всички непознати, тези хора ме бяха проучили и приели.

Още от първите посещенията в селото, аз бях впечатлен от невидимото присъствие на дедите ни. Въпреки че нищо веществено не бяха оставили, техните български имена се предаваха от поколение на поколение с уважение и трепет. Много мислих по този въпрос и стигнах до едно лично заключение. По техно време, някъде около 1900-та година, голяма част от българският елит е завършил Солунската гимназия. Друга част е издавала вестници в Охрид, а немалко „македонци” е имало и в министерските кабинети в София. Връзката между трите града Солун, Охрид и София е била здрава и плодородна. Делене на българи и македонци, като днешното, не е имало. По времето на нашите бащи обаче, около 1940- 1950 година например, са ставали събития, за които явно никой не искаше да си спомня.

– Ние со бугарите се разберваме, со скопяните – не се разберваме! – прекъсна мислите ми Нико. Направи ми впечатление, че той избягва да нарича „македонци” гражданите на „Републиката”.

– Не са сите таквия, има и арни люде там! – опита се да му противоречи Пандо.

Истината беше, че на „братовчедите” от северна Гърция им беше втръснало да слушат за Александър Велики. Когато от другата страна на границата ги посрещаха със същата пропаганда за Императора, с който нямаха нищо общо, погледите им се помрачаваха.

– Имаш ли още песни? – попита ме Нико – Ако имаш, дай ги тука!

Аз извадих от колата последните CD-та и ги сложих пред тях.

– Тия песни не са на Александър Македонски – посочи масата той – тия песни са на дедо ми!

– Ако сакате вземете ги – преложих аз на нашите събеседници. Коста и Пандо като, че ли само това чакаха. За секунди CD – тата потънаха някъде.

– Сполай много – казаха двамата и не ме оставиха да плащам кафето.

– Пуснете малко „македонска” музика – предложих по едно време аз.

– Заптиета ли сакаш да дойдат, полицайте де, как му велите вие? – притеснен попита Коста.

През 2012 година гръцките власти продължаваха да преследват българския език в „славофонските” села на северна Гърция! Вече сто години, нищо не се беше променило на юг от Петрич. Къде бяха евродепутатите, еврокомисарите, всички видове защитници на човешки права, на майчини езици и фолклор? Аз гледах изумен моите „братовчеди” и не вярвах на ушите си.

– Они нема да кажат нищо за песните – продължи той – но ке найдот нещо друго, за нивата, за куйката, за виделото. Друго не знаят, ама гайле знаят да сторат!

– Никола Груевски е виновен, само мъти водата! Люти се со гърците, люти се со бугарите, улав човек! Кой ке платва по-сетне– ние ке платваме! – въздъхна Нико.

– Нашо дете … селото му тука é! – посочи с ръка към порозореца Пандо.

– Дедо му е грък! – отряза Нико – и темата за Греувски приключи.

В кафенето нахлуха други селяни. По обувките се виждаше, че идват от полето.

– Я-сас! – поздравляваха те.

– Добър ден – отговарях аз нарочно. Нико, Коста и Пандо отговориха на гръцки и заговориха по-тихо.

– У Бугария зборват като наска! – продължи братовчед ми – Яз го имам одено у Благоевград. Там на чаршията питамé един стар човек, дека можаме да купваме кашкавал. Старйот човек стана и со бастуна ни занесе до завитйот пàзар. Защо тàка правиш, ти си стар! – му велим язка, – ОТИ ВИЕ СТЕ НАШИ! – ми рече он.

Не знам дали човека с бъстуна от Благоевград си е дал сметка за ползата от неговия жест. Но в селото на дедо ми още дълго ще се говори за него.

Забележка: Дядото на Николай Груевски – Никос Груйос от село Крушоради, днес Ахлада, се счита от „нашите македонци” за гръкоман. Той пада убит като гръцки войник от италиански куршум през 1940-та година. В последствие семейството му бяга от Егейска Македония в Скопие

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Таня Мангалакова

У СЕМЕЙСТВО ИМАМ. ДРАМАТА НА ФАЗИЛЕТ

В края на пътешествието сред помаците в Западна Тракия гостувам в дома на моя гид Ахмет Имам. Къщата е на стратегическо място в Ксанти, под прозорците й е прочутият съботен пазар, една от атракциите на града. Няма начин да не се събудиш от пазара, предупредиха ме в петък вечер щерката на моя гид Фазилет и съпругата му Шукрия...
След вълнуващата фотосесия на пазара се прибираме в къщата на моите домакини, където ставам свидетел на това как всички роднини на семейство Имам от Лъджата се изреждат да посетят Шукрия, 52-годишната съпруга на моя гид. Впечатляваща съботна церемония е как едни след други групи по 5-6 жени се изреждат да гостуват у семейство Имам, пият турско кафе и „шушулки”, резлив студен сок от сушени ябълки. Така е всяка събота, уверява ме Фазилет. Семейството се преселило преди 25 години от Лъджата (с. Термес, до българската граница). По онова време в града имало само три семейства от „нашите”. Шукрия обсъжда новините за семействата на всички „ватрешни”, близки и далечни роднини, на „помацки” говор, сходен с диалекта, на който разговарят възрастните хора в района на Златоград. Жените говорят от време на време и на турски, за да не се чувства изолирана Фазилет.
Дъщерята на моя гид Фазилет не се забулва с чембер, макар че е мюсюлманка. Тя е образована модерна жена на 31 години, следвала е в Турция. Работи на няколко места, за да помага на семейството си. Можеше да бъде като всяка друга своя връстница гъркиня или дори еманципирана българка, ако не беше се родила в малката периферна планинска общност на помаците в Гърция. Родителите се притесняват, че все още не е омъжена. Тя ми споделя, че изборът не е голям, защото е мюсюлманка, а гърците имат предразсъдъци към религията и е невъзможно да си намери брачен партньор православен грък. Отделно, че в патриархалното все още общество на помаците, „нашенките” рядко се образоват и се задомяват твърде млади. Тази млада жена мечтае да се измъкне от провинциалната атмосфера на Ксанти, да пътува и да работи в чужбина. Защо не и в Лондон, където има братовчеди.
С Фазилет разговаряме на английски език, от време на време тя използва някоя дума на майчиния си език. Това е така, защото „помацкият” е изтрит от съзнанието й... от нейния баща:
„Баща ми забраняваше да казвам, че сме помаци, да говорим на помацки. От 25 години ни казваше, че сме турци. Израснах с турския език. Затова сега се чувствам като туркиня и не говоря помацки. Когато бях на 5 годинки и говорех на майчиния език, той ме биеше и казваше: „Няма да говориш помацки!” слагаше вестници в устата ми и насила ме караше да спра да говоря на помацки. Още усещам този гаден вкус в устата ми и това ми създаде комплекс. Израснах с турския, учех на турски език, семейството ми ме изпрати да уча в Турция. Сега се чувствам туркиня, а не помакиня. Баща ми осъзна какво е сторил едва преди 3-4 години, той се промени много.
Има двойственост и лицемерие в политиката на Турция да казва, че ние сме турци. Тук, в Гърция, твърдят, че сме турци, но когато отидем в Истанбул, усещаме различно отношение към нас. Имах шанса да живея в Турция и да видя как стоят нещата, ние не сме нищо за тази държава. Турция ни използва като маша да прокарва свои политически интереси. Там не ни приемат като турци. Баща ми също го разбра и осъзна какво е сторил. Политиката на Турция да ни представя за турци се прокарва чрез ходжите, които учат децата на Корана. Гръцкото правителство не прави нищо за помаците и турците използват нашата общност за своите политически игри.”
Асли, 22-годишната братовчеда на Фазилет, също не говори „помацки”. С чичо си общува на турски. Турцизацията на младото поколение е лична драма за моя гид Ахмет Имам, защото преди години той самият е учил „нашите” да говорят турски. Днес той говори на със своите деца и с децата на своите близки роднини на турски език. Интервюто с него се превръща в мъчителна изповед...

Българо-гръцки военни сблъсъци в Мегленията, в януари-февруари 1913г. и кратковременната българска окупация на Съботско:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

27 АВГУСТ
На днешен ден :

1948 г. разстрелян е Андон Христов Калчев (на гръцки: Αντον Κάλτσεφ), български офицер, общественик и революционер, преподавател в Лайпцигския университет. Калчев е виден деец на българското национално-освободително движение през 20 век, основател на българската доброволческа военизирана организация Охрана и на Солунския български клуб в Егейска Македония през Втората световна война.
Андон Калчев е роден в костурското българско село Жужелци (днес Спилеа, Гърция). Когато след Междусъюзническата война Жужелци попада в Гърция бащата на Андон - Христо Димов Калчев емигрира в България, където се занимава с търговия. По-късно към него се присъединява и останалата част от семейството. Установяват се в Балчик. Андон Калчев завършва гимназия в София през 1931 година и заминава за Германия, за да продължи учението си където завършва икономика в Лайпцигския университет и остава да преподава в университета. По покана на цар Борис III Калчев се връща в страната и учи в Школата за запасни офицери, от която придобива чин подпоручик.
След поражението на Гърция от Германия през април 1941 година и връщането на българската администрация в Западна Тракия и източната част на Егейска Македония през август Калчев, произведен в поручик, е сред основателите на Солунския български клуб - организация, която си поставя за цел защита на правата на българите в останалата под гръцка администрация Егейска Македония. През септември 1941 година Калчев се установява във Воден (Едеса) и там развива основаваната с помощта на Цветан Младенов в Лерин (Флорина) българска опълченска организация Охрана, която има за цел да защитава българското население от гръцките паравоенни чети. Силни подразделения на Охрана са формирани и в Костур, достигащи общо около 12 000 въоръжени редовни членове. Стефан Шклифов от Черешница си спомня:
„ Тогава България изпрати офицер, поручик от запасо на име Антон Калчев за свръзка со германското командване да не брани нас българите от издевателствата на гърцките полицаи и италианските им приятели... Со неговото идване им се посече силата на гърците и на гъркоманите. Из цело Костурско Калчев го пречекаха като господ спасител со свирки, со венци, со тъпани, со български байраци. Во полските села ягнища колеха и кой напревар да го гости. Се чудеха на униформата му, му целуваха сабята. Беше хубавец и левент со красивата българска офицерска униформа и сабя на страни. Добро направи, ама добро не пати. Со неговото идване во Костур германците и италианците спреха да убиват безразборно наши и гърци. “
Според гръцки източници на 5 април 1944 година Андон Калчев и отряди на Охрана заедно с германски части участват в клане в Клисура, при което са убити близо 300 души. Клисура е център на комунистическата съпротива в района, а също и на крилото от колаборационистката организация на Георгиос Пулос, ръководено от Андреас Панайотопулос.
Андон Калчев има заслуги в освобождението на българи, заловени от германците като комунистически партизани. Партизанинът от ЕЛАС Коле Пандов си спомня:
„ Калчев издейства Колето, Гилето и брачед ми Слави да бъдат ослободени от затворо като невинни българи. Ето за тая работа беше дойден Калчев - да не брани нас, българите. “
След Деветосептемврийския преврат в България, подразделенията са разпуснати, а Андон Калчев се оттегля в най-северните част на Егейска Македония. По-късно при Битоля е пленен от титовски партизани, които го предават на паравоенните формирования на ЕЛАС, след което е съден от специален гръцки военен съд. На 10 юни 1946 година генерал А. Ананиадис го осъжда на доживотен затвор. След две години каторжен затвор на остров Корфу към края на Гражданската война в Гърция започва втори процес на 10 май 1948 година и трае десет дни. Калчев е съден за „морално подстрекаване към убийство“ като военнопрестъпник. На базата на извънреден гръцки военновременен закон, действащ повече от три години след края на Втората световна война, той е осъден на смърт и е разстрелян в 5:30 в солунския затвор Еди куле (Ептапиргио) на 27 август 1948 година. Последните му думи при разстрела са „Ура Македония!“.

Българите от Беломорска Македония са възпели своя войвода - Андон Калчев „Костурският орел“ с народната песен „Летел е орел над Костурско“, влязла в репертоара на ансамбъл ансамбъл „Гоце Делчев“. На него е посветен разказът „Професорът от Лайпциг“ в сбирката „Беломорски разказ“ от М. Богданов.
Проф. д-р Георги Даскалов изследва и публикува няколко книги за егейските българи и борбите им за национално освобождение от грърците където подробно са представени фактите за делото и участта на Андон Калчев., проф. Добрин Минчев също публикува свой труд за „Охрана“ и нейния организатор Андон Калчев.
В чест на 100 години от рождението и 62 от разстрела на Андон Калчев, в памет на неизвестния му гроб, на 27 август 2010 година е поставена мраморна плоча до възрожденската черква „Свети Никола“ в Балчик, откритата тържествено от зам. областия управител на област Добрич и осветена, в съслужение с още 4 йереи, лично от архийерейския наместник на Варненско-преславската митрополия в присъстрието на представители на българската армия, дипломати от българската мисия в Молдова, гости от Канада и много други българи.

Църквите в гр. Костур

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Филма за Любка Рондова:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Частта за посещението на родната къща е покъртителна! Има ли деца Любка Рондова?

По-скоро няма деца.

Защо изоставихме българите в Южна Македония. Кратък отговор от Лабро Королов.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от komitaO3 на 26.09.20 23:48.

Явно по същото време, когато е гостувал да представи книгата си в София. Разказва много интересни неща:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Единственият политик, който съм чул открито да казва нещата по темата, е Костадин. Но той няма и 1% подкрепа. Освен това не вдъхва особено доверие. Изглежда въртелив като някогашната Атака, която щом се добра до парламент и власт, бързо коригира реториката и действията си.

Имала е син или дъщеря, мисля. Отглеждаше някаква внучка, чиито родители бяха починали.

”...как сред южната местност хълмиста
Варна свети, чудесна и чиста
като сбъднал се утринен сън.”

За съжаление си много прав....цялата работа идва от незаинтересуваността на българското общество към тези въпроси - конкретно за българските общности на Балканите. Не може да очакваш активност за това и от българските лъжепатриоти, потомствени интернационалисти или обслужващи ги нагаждачи, за които личния интерес е водещ.

Уви. 108 години почти непрекъснати падения и поражения създадоха нация от лилипути. Къде да го интересуват българите в Костурско или Ениджевардарско, като той чака някой "голям брат" да го оправи. Дали ще е външно-политически или роден мутрафон - все тая.

По-лошото е, че нашата интелигенция, доколкото има такава, а и българите като цяло, дори като нямат господар, си търсят такъв. Жалка история.

Не съм напълно съгласен, макар да има нотка истина. Нотката идва в режима след 09.09. 1944, защото на новата власт и беше нужен народ от лилипути.
Загубите в Междусъюзническата и ПСВ не са могли да пречупят духа на нацията и това личи много ясно след 1918г.

Не бих правил обобщения за българите като цяло, защото аз плувам в среди, които биха могли да те опровергаят на момента. А интелигенция има, но там въпроса е малко по-сложен и отново не бих се наел да я слагам под общ знаменател.

Духът е пречупен именно след 1918г., тогава българите престават да вярват че могат да променят нещо сами. Само за периода 1918-1941г., имаме 1 войнишко въстание, 1 земеделско въстание, 1 комунистическо въстание, 2 преврата и 1 денонсиране на Търновската конституция, придружено със забрана на партиите, отмяна на изборите и едноличен царски режим. Всъщност последните демократичти избори преди 1990г., са 1934-1935г. Към 9.9.1944г., вече са настъпили много промени в обществото, внесли разделителни линии, на чиято база се стъпва след 1944г.

Качественото изменение в пречупването е от 1944 нататък.
Естествено процесите почват след 1918.
Македонизмът - същата работа, същите дати.

30 години едно и също - депопулация, ликвидиране на икономиката и разпродажба за жълти стотинки на лобистки принцип на разни псевдоинвеститори - всъщност концесионери, чиято първа работа е да съкратят персонала, а не да създадат нещо... и т.н. Ако имаше толкова различни хора, нямаше да се допусне България да изпадне в това жалко положение. Без смяна на системата нищо не може да се промени. Парите и властта ще останат в комунистите и ченгетата, в техните наследници и нагаждачите, които ги обслужват, за да са добре. Запада го устройва това, защото и те са комунисти - неолиберали (неомарксисти).

Отворете си нова тема и си коментирайте. Няма потребност точно тази тема да бъде оспамена.

По бих се съгласил с Тузлия. Колко правителства се сменят във Ваймарската република? Пуч 1923г, свръх инфлация в края на 20-те, хаос и насилие в началото на 30-те, еднопартийна власт след 1933г., трудово-изправителни лагери след 1934г. Извод: от объркано и отчаяно германско общество след ПСВ в края на 30-те виждаме обратната картинка - повярвало в себе си до безобразие, арогантно и насилническо общество, от което ще започнат всички последващи беди и нещастия за народите на Европа, а и на света в следващите неколцина години.
Народа на България е впечатляващ в своите ценности и разбирания, нареден до германския от същото време, а изпитанията на евреите през 1943-та, ще покажат, че българите са на такава висота, на каквато друг европейски народ не се оказва способен...

Темата е за Егейска Македония.

Разговор за живота на художника Тома Трифоновски

https://www.youtube.com/watch?v=3ff3LQ77Al8&list=PLRbaqkW1r4vJzC5L7pvE6MPNrNqdSyfE1&index=119

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Някой може ли да каже кое е селото Статкьово, Демирхисарско, което фигурира в статистиките за населението на Егейска Македония по време на Втората световна война.

Ти нали книга имаш написана, ти ни кажи?

Гледай си работата фурнаджийска лопата. Напиши ти, нали си много компетентен, няма само да политиканстваш.

Интересен щрих.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

На този някога му разпространяваха едни неприятни снимки от спалнята, изглеждаха автентични, макар скопяни да твърдяха, че са монтаж, щото бил вистински македонец в Грчко.

...щото бил вистински македонец в Грчко.


----

Те вистинските македонци са си падали по тези работи. Снимките бяха забавни, но някъде потънаха. Търсих ги преди години за са избъзикам едни негови фенове, но...

Лайното(без извинение) Васил Стерьовски, на предизборно посещение във Връбник, Корчанско. Заедно с общинския кмет. Не мога да скрия задоволството си, от очевидната липса на интерес към единствения представител на "македонското" малцинство в Албания. Тоя им се е натресъл неканен в кафенето, където очевидно 2 маси, дори са му обърнали гръб. Ох, поне в 1 село сме били македонизма здраво.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Песен от Кукушко, изпята от леринка, живееща в Атина.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от komitaO3 на 20.04.21 00:39.

Из обръщение на Воденската община към българския министър-председател, януари 1913 година.
“Още от 1858 година, когато нямаше нито Екзархия, нито свободна България, за да ни окажат някакво материално или морално съдействие, Воден и околията дигнаха знамето за борба против духовното робство на гръцката патриаршия, за да се сдобием със своя народна черква и училище. За извоюване на църковна автономия, за запазване на своя език и народността си, ние цели двадесет години сме водили ожесточена борба с Фенер, докато най-после с големи материални жертви и загуба на сума люде можахме да заставим турската власт да ни зачете като отделна нация, със своя отделна черква. Воден даде известния Гого, представител на Воденската епархия в първия народен събор в Цариград, който не пощади ни имот, ни живот за възкръсването на своя народ. И днес още има семейства, които са били в завидно състояние и са изпаднали в мизерия поради тази борба. Отначало малко на брой, сетне лека-полека тази народна искра озари всички български села от околията и тъй влезнахме в лоното на родната си църква – Св. Екзархия. Постигнат тоя идеал, устремихме се преди 20 години към друга посока: поискахме човешки права от турското правителство. И водихме тая борба цели години, бихме се и с турци, и с гърци-андарти, дадохме сума жертви, костите на които още се белеят по воденските полета и урви. Тая борба люто я водихме с едничката цел да се видим един ден освободени от турското иго и съединени с нашите братя от свободна България под един скиптър, в едно царство. И с такъва цел в настоящата война изпратихме синовете си да се бият рамо до рамо даже и с гръцките войски против петвековния тиранин. Щом обаче се сломи турчинът, управлението в града и околията се взе от гърците, а ние останахме пак в старото положение.
Господине Министре,
Няма да забравим жертвите, които сме дали било за национална черква, било за извоюване на политически свободи; никога няма да се откажем от заветното си желание – да бъдем в оградата на славното българско царство; няма да допуснем ново робство. Работили сме безспирно досега и занапред ще работим, докато тупти нашето сърце, до последна капка кръв, за да се присъединим към нашите свободни братя и да бъдем заедно с тях поданици на обединена България…“
Воден, 26 януарий, 1913 год.
Милетич, Любомир. Документи за противобългарските действия на сръбските и гръцките власти в Македония през 1912-1913 година. София, 1929, с. 282-283.
На снимката - Българската църква "Св. Врач" във Воден, изгорена до основи.

Копелето Стерьовски, получи само 1332 гласа и остана 9-ти в листата на Социалистическата партия в окръг Корча. Парламент нанайци, за македониста. Бил на изчакване, ще чака някой да умре.

Пак много е получил.

При 4-5000 реално живеещи в Мала Преспа, още към 300 във Връбник и Биглища и още поне 2 000 в Корча, бих казал, че е получил звучен шамар. Е, разбира се, те не гласуват само за Социалистическата партия, но при положение, че тя пак печели изборите, означава, че е с най-много гласове, а той взима реално 1/6 от имащите право на глас македонци в окръг Корча. И то при положение, че предишния парламент се е класирал с гласове от същите тези.