Изселват тези, които не желаят да се признаят за гърци. Според твоята теория, Ватилък е с флотантно самосъзнание, чийто български етноним е привнесен от Екзархията. Въпроса тогава е защо цяло село, решава да се изсели, заради някакви си 15-16г. българско влияние и то при условие, че в селото няма комитет на ВМОРО и не е накървено в борбата с андартите.

Не ми слагай теории в устата.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Черешниченски Велигдин в спомена на Стефан Шклифов от 1941 година

Надежда за българска свобода

“Ние много се израдвахме на идването на германците. Си рекохме, край на нашите Христови мъки. Ама то не било така. Отсетне започнаха по-големите страдания и се расипахме от корен. Ние мислехме, що България ке се разшири, защото е съюзник со Германия, а Германия со Русия. Ама мухи му влезоха во главата на Хитлер да я удри Русия, за да си я изеде главата, да се убият со милиони люде, да загинат и милиони германци и покрай них и ние да се расипиме. Никой от нашите не разбираше от политика. Ние не знаехме що ке се рече фашизъм или комунизъм. Ние знаехме само “Да живее цар Борис, да живее България!“, чекахме България да дойде, да си говориме и пееме слободно български, слободно да кажеме на магарето “Чучкиш, стой!“. Во Загоричени на пъто за Даоло направиха врати со венци – арки, кладоха постоянна стража да наблюдава приближаването на българските войски, да предупредят селяните и свички да се втурнат да ги посрещат со сол и хлеб, со цветя, целувки и прегръдки…
През летото на четирийсет и първа година България се разшири до Битоля и Охрид. Денем и нощем, насон и наяве чекахме български войски да дойдат и при нас. Селяните излегваха на Ридо да гледат къмо Загоричени и Даоло дали идва българска войска. Ако идваше, загорицките камбани сакаха така силно да бият, че да се чуе по цело Костурско, що идва спасението ни. Чекай денес, чекай утре, ама све не идват. Тета ти Тана Зекова не успокояваше, що българите са хитри, нема да дойдат по Даоло да ги видят гърците, а ке дойдат внезапно през Преспа и така по бели гащи ке ги фатат шпионите во Костур. Гърците и гъркоманите во Костур беха много оплашени. Лазо Самарджията наяден ми рече:
- Стефо, тука България ке дойде.
Яз му отвърнах:
- Що е писано, то ке стане.
Жена му беше чиста българка от Маврово. И Лазо говореше по наши. Презимето му беше Тошкос. Къде Тошко при гърците! Беше много добър и кротък човек. Като самарджия живееше от нас селяните, сакаш нейти требаше да сборва български.
Во цело Леринско по пътищата, що влегват во селата, имаха направено арки, врати со венци. Арнаутино Стило от Белкамен ни казваше:
- Когато ходехме во Лерин на пазар и се връщахме по Долно Котори, селяните не ни оставяха качени на добици да поминиме под портата со венци. Требаше да слезиме от добиците и со извадени шапки и наведени глави да поминиме през портите. Ни велеха: “Оттука българска войска ке помине“. Нашите си го отвориха сърцето. Фатиха да пеят български песни, хора наши да играят.
На Великден на тресни зора отидохме во църквата. Попо Наки фати да пее по гръцки. Свички во един глас викнахме:
- Още ке се плашиме от гърците, още на гръцки ке пееш?
Попо отвърна:
- Абре маскаровци, нема български книги, нали гърците ги изториха.
На крайо на службата попо викна со цела сила:
- Христос воскресе, за много години!
Сички ние викнахме со силен глас:
- Воистина воскресе, да живее цар Борис!
Се целувахме, се прегръщахме, плачехме от радост. Сетне пред църквата започна да се вие дълго хоро и песни български да пееме. Най-много се пееше “Млади капитане, откъде идеш ти“ и “Телеграми бият, майко, от града Битоля“. Най-весели беха тета ти Тана и тетко ти Йорги. Тета ти Тана уши българско знаме, тетко ти Йорги ве учеше да пеете “Шуми Марица“. Со знамето, со цветя, со “Шуми Марица“ требаше да го пречекаме българскио аскер.“
Благой Шклифов. На кол вода пиехме. Записки за Христовите мъки на българите в Егейска Македония през ХХ ве. София, 2011, с. 228-229.

Двете житейски истории на (Пасхалина) българката.

"Обърнете внимание на житейската история на Пасхалина, една възрастна жена от Асирос (Гвоздово или Гювезна, бел. наша), която на три пъти ми разказва историята на нейното детство по време на Балканските войни. Пасхалина и аз говорихме за спомените ѝ от младостта и земеделските техники, но специално обсъждахме и Балканските войни, защото тя била родена през 1906 г. в село Амбаркьой в района на Кукуш. За първи път интервюирах Пасхалина в нейния дом, в присъствието на нейни роднини по време на първото ми теренно изследване в Асирос през 1988 г.

Първа житейска история (представена от нас със съкращения): Бащата на Пасхалина бил арендатор, който работел земята на турски собственик и получавал половината от реколтата....Хората от Гювезна, твърдеше Пасхалина, говорели "български". Те били много приятелски настроени, когато идвали в Амбаркьой, за да изкупуват житната реколта или да се женят за местни жени. След Балканската война семейството на Пасхалина се преместило в Гювезна. Тя си спомняше деня, в който станала битката (битката при Кукуш, 1913 г.)....Българската армия отвлякла сестра ѝ и брат ѝ... и ги отвела в България, където отстъпила армията. Пасхалина и родителите ѝ избягали. Докато оръдията още гърмели над дома им, тя и родителите ѝ опаковали някои вещи, натоварили животните и заминали за Сърбия (областта Македония на територията на Кралство Сърбия, бел. наша.) Там те преживели тежки моменти, хората не ги искали и скоро те се завърнали по тези земи...Роднините на майка ѝ живеели в Гювезна. Тя (майка ѝ) имала сестра на име Дона...Братът и сестрата на Пасхалина останали в България. След много години един от съседите им в Асирос казал, че получил писмо от брата на Пасхалина в България. Ето как Пасхалина се събрала със своите брат и сестра. През 1957 г. сестра ѝ посетила Асирос и след това си пишели писма. Пасхалина пишела на гръцки, но сестра ѝ можела да говори само на български (т.е. не знаела гръцки). Сестрата обаче познавала един човек от Костур...и той превеждал писмата на български за нея...Пасхалина се разплака, като си спомни за майка си Стойна, която работела по жътва и си почивала настрана от другите, за да може за си поплаче за изгубените си деца....Пасхалина отишла на училище в Гювезна и там научила гръцки...Тя си припомни как питала какво значи "калимера" (добро утро). Когато била в училище се страхувала много, понеже другите деца я заплашвали, че ще убият нея и нейния народ. Учителят също я наричал с прякора Вулгаруда (малка българка). Пасхалина си спомняше как години наред я наричали "българката"...а другите момичета не искали да играят с нея...По-късно, през 60-те станал един инцидент и той разстроил Пасхалина толкова много, че тя отнесла случая до съда в Лангада (Лъгадина). Една от съседките ѝ я нарекла Пасхалина Вулгаруда...Пасхалина застанала пред околийския прокурор в Лангада и му казала, че не е българка. Тя му показала гръцката си лична карта и му заявила, че ако е българка, синът ѝ няма да може да служи в гръцките ВВС...Тя настояла, че не иска хората да я наричат българка....

Другата житейска история: Последно говорих с Пасхалина през лятото на 1991 г. Аз преглеждах бележките си...и се надявах да изясня някои моменти. Истории за българската армия, която отвеждала деца могат често да се чуят из Гърция и исках да проуча дали има традиционализиране в нейния разказ...В отговор тя отново разказа историята си, но този път със значителни промени...Попитах Пасхалина защо първите ѝ разкази се различават от тази трета версия. Тя отговори, че през всички тези години я е било страх да каже истината...Пасхалина помнеше датата на раждането си, защото тя била записана в регистър, воден от българите, когато Амбаркьой било под тяхно влияние...Селото (Амбаркьой) имало българска църква и българско училище. Гръцката армия изгорила селото, а не българите...Цялото ѝ семейство избягало в едно българско село навътре в Сърбия (областта Македония на територията на кралство Сърбия, бел. наша), където просело хляб. Най-големия ѝ брат и сестра ѝ останали там, защото не искали да се върнат в Гърция. Останалата част от фамилията се срамувала да каже истината за тази история и затова започнали да разказват версията, че тези деца отишли на жътва, докато семейството било в селото. Така те можели да обяснят разделението на семейството. Твърдели, че брат ѝ и сестра ѝ били отвлечени от българската армия. По-късно Пасхалина научила от един човек...който бил офицер в гръцката армия...че е виновен за подпалването на селото. В Гърция не желаел да се върне най-вече брат ѝ...После сестра ѝ извървяла пеш целия до София в България...Повечето от хората от Амбаркьой са сега в Сърбия, твърдеше Пасхалина, но някои са в България. Тя настояваше, че не е имало гърци в Амбаркьой. Гювезна се наричала Гостово (Гвоздово) на "нейния" език. Фамилията на бащата на Пасхалина...била Гълчанов, но по-късно той приел гръцко презиме. Нейното семейство по-късно дошло в Гювезна, но живяло в страх, защото често идвал полицаят и им казвал да се махат...защото били смятани за българи...

...Нейният последен разказ през мен предполагаше..., че семействата като нейното са били третирани като негърци, тормозени, осмивани, притеснявани и отхвърляни...."

(От монографията на Анастасия Каракасиду „Житни поля, кървави хълмове: преходи към националното в Гръцка Македония, 1870–1970”, изд „Сиела“, 2008 г.) Автор е гъркинята Анастасия Каракасиду, социален антрополог и професор в американския Уелсли колидж. Книгата има смелата задача да докаже, че националното съзнание на хората в Егейска Македония не винаги е било гръцко и, че ако днес е преобладаващо такова, то това е постигнато на цената на жестока асимилация, насилие и изопачаване на историята. „Книгата доказва, че постепенната гърцизация на населението в Егейска Македония е отчасти естествена, но и отчасти насилствена. Това е голям пробив в гръцката наука, където тези факти обикновено се премълчават“, казва историкът доц. д-р Александър Николов, преводач на книгата. „Беше засегнато табуто, че това е изконна гръцка земя и колкото българи е имало там, те са били прогонени по силата на различни спогодби. А не се оказва точно така“. Книгата излиза на английски през 1997 г. и веднага бива преведена на македонски, за да послужи на Скопие в постоянната идеологическа борба с Гърция...„Историята не ни е оставила една Македония, няма единна история, нито пък един единствен македонски народ, чието име и идентичност днес други се опитват да узурпират за себе си“, казва авторката. Нещо повече, никъде в книгата гръцката антроположка не говори за автономен македонски народ, който да е наследник на древните македонци на Александър Велики. Вместо това, тя не се стеснява от употребата на термина “българи” и “българско”, като се опира добросъвестно на изключително разнообразен документален и етнографски материал, събиран в продължение на години.

Логично, такава книга не се приема добре в Гърция. Под натиска на гръцкото Външно министерство „Житни поля, кървави хълмове“ е спряна от печат в английското издателство Оксфорд Юнивърсити Прес. Това предизвиква бурни протести и в крайна сметка, монографията е издадена в Чикаго Юнивърсити Прес. Междувременно Анастасия Каракасиду е подложена на заплахи за живота си и системен тормоз от страна на някои крайни гръцки националисти. Водещ атински журналист обвинява авторката в канибализъм и опит за разчленяване на гръцката нация. Жителите на Асирос – селището, което е в основата на антропологичното изследване на Каракасиду, излизат с отворено писмо, в което се разграничават от книгата, заявяват, че общината им никога не е била двуезична, и че те всички са „чисти гърци, 24 карата и по език, и по национално съзнание“. Само няколко месеца преди това, много от хората в Асирос и региона признават пред Каракасиду българските си корени."

Из: "Kървавата гърцизация на Егейска Македония
С 11 години закъснение у нас излезе книгата "Житни поля, кървави хълмове", която казва дълбоко крити истини за българите в Егейска Македония", Петър Добрев

Цялата статия можете да прочетете тук: https://e-vestnik.bg/3743/k%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b3%d1%8a%d1%80%d1%86%d0%b8%d0%b7%d0%b0%d1%86%d0%b8%d1%8f-%d0%bd%d0%b0-%d0%b5%d0%b3%d0%b5%d0%b9%d1%81%d0%ba%d0%b0-%d0%bc%d0%b0%d0%ba%d0%b5%d0%b4%d0/?fbclid=IwAR2YU_XmPPNIzX88TrKosVfUV-7pC8Z1UJkwpzIiVfNhLNdFssYMBMORtOA

Знам я тази книга, има и други интересни истории, на последното местно семейство в Палехора/Гюнейна на едрия скотовъдец Стойнос например, чиято майка била от Асирос/Гювезна. Той назначавал всякакви ратаи да му гледат добитъка без да се ръководи от това кой какъв е. По едно време в опразнената от население Палехора/Гюнейна заселил българи-екзархисти от близкото Ново село/Богородица/Доркада. Поради липсата си на ориентация по националните борби бил тормозен от всякакви чети и принудил се да се премести при тъста си в Лагадина.

Сложих го тук, за да се види ежедневния тормоз, към етнонима българин.

От същата книга:

През една нощ по средата на германската окупация, на вратата на председателя се почукало. "Отвори - казал някой - аз съм приятел! Карамагирис извадил маслини, лук и узо и почерпил странника. Онзи в замяна споделил тайната си: "Българите предлагат пари на онези, които ще се пишат като българи"....

" Един ден по време на германската окупация селяните се събудили и се видели обградени от български войници. Войниците наредили на председателя да събере всички мъже от селото на агората. Приставът, който не знаел български повикал председателя, Атанасиос Карамагирис. тогава пристигнал германски патрул и наближил тълпата. Българите не са наши приятели, казал председателят на германския офицер - наши приятели са германците" Офицерът се обадил на германското командване в Лангада и проблемът бил разрешен....

Но не всички местни селяни споделяли отношението на председателя към българите. Говореше се , че една жена от Асирос поздравила топло българските войници когато марширували покрай портата й, където тя метяла. Тя говорела продължително с тях вероятно на "български", като им казала че асириотите са от същата раса като тях."

Асирос е било гнездо на андартски чети. Надали някой се е опитвал точно там да вербува местните за българи. Бях пуснал тук преди време военен доклад за Солунско 1943-1944г. Имаше интересни сведения. Българските части там са били изключително малобройни и през цялото време страдат от колаборационизма на гърците с германците. Но са добре посрещнати в Сухо и другаде.

Появата на рилци в Егейска Македония е прието с възторг от местните българи през лятото на 1943г. Въпреки гръцкия терор по места те организират както могат тържественото посрещане на българските войски. В известие на разузнавателната служба при щаба на 7-а Рилска дивизия от 20.07.1943г. е отбелязано: "В противовес на гръцкото население, българите в отделните населени места са започнали да проявяват своите народностни чувства." (41)
На 12.07.1943г. на жп гара Наръш, северно от Солун е устроено едно много мило посрещане на пристигналата там 7-а интендантска дружина. Делегацията от съседното село Зарово в състав от 3 души и 5 деца, с развято българско знаме посреща българските войници.
Водачът на групата - посочва в донесението си за случая до Щаба на войската от 20.07.1943г. началникът на дивизията - след като се е легитимирал с личната си карта, издадена от Българския клуб в Солун, приветствал офицерите на чист български език, изразявайки голямата радост на българите от близките села от пристигането на българската войска. Децата пък със сълзи на очи запели песента "От Дунав до Бяло море". Милото посрещане толкова трогнало българските войници, че те заобиколили групата местни българи и започнали да подаряват цигари, а на децата - парички. Заключението на началника на дивизията за тържеството в село Наръш е: "Тази проява на национално чувство и израз на принадлежност към българската народност е един подвиг от страна на тези корави българи." (42)
На 14.07.1943г. отново на жп гара Наръш около 30 българи от съседните солунски села Градобер и Ново село посрещат с друга българска военна част като раздават на българските войници храна.
На 20.07.1943г. в солунското село Киречкъой българите Александър и Щерю Сявови обграждат с внимание пристигналия български офицерски патрул и канят в селото им да се настани български гарнизон. На площада в Ново село пък появата на български войници е отбелязано с пеене на български песни.
В Лагадина, където се установява щабът на 7-а Рилска дивизия се оказва, че българи има и то местни. Това не е случайно. Тук през Балканската война е имало българско местно управление. За околийски управител тогавашния началник на 7-а Рилска дивизия генерал Г. Тодоров назначава Михаил Думбалаков, родом от с. Сухо, Лагадинско. Запазен е печтът на това местно българско управление.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Не е съвсем по темата, но това, че избягали "навътре в Сърбия" е добър довод в полза на онези, които биха твърдели, че македонците са отделен народ, различен от българи и сърби, и както някои са бягали в България (държавата), така други - в Сърбия.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите