Кои са любимите ви стихотворения из книгите на Толкин?

Ето едно:

Song of Beren and Luthien

The leaves were long, the grass was green,
The hemlock-umbels tall and fair,
And in the glade a light was seen
Of stars in shadow shimmering.
Tinuviel was dancing there
To music of a pipe unseen,
And light of stars was in her hair,
And in her raiment glimmering.

There Beren came from mountains cold,
And lost he wandered under leaves,
And where the Elven-river rolled
He walked alone and sorrowing.
He peered between the hemlock-leaves
And saw in wonder flowers of gold
Upon her mantle and her sleeves,
And her hair like shadow following.

Enchantment healed his weary feet
That over hills were doomed to roam;
And forth he hastened, strong and fleet,
And grasped at moonbeams glistening.
Through woven woods in Elvenhome
She lightly fled on dancing feet,
And left him lonely still to roam
In the silent forest listening.

He heard there oft the flying sound
Of feet as light as linden-leaves,
Or music welling underground,
In hidden hollows quavering.
Now withered lay the hemlock-sheaves,
And one by one with sighing sound
Whispering fell the beachen leaves
In the wintry woodland wavering.

He sought her ever, wandering far
Where leaves of years were thickly strewn,
By light of moon and ray of star
In frosty heavens shivering.
Her mantle glinted in the moon,
As on a hill-top high and far
She danced, and at her feet was strewn
A mist of silver quivering.

When winter passed, she came again,
And her song released the sudden spring,
Like rising lark, and falling rain,
And melting water bubbling.
He saw the elven-flowers spring
About her feet, and healed again
He longed by her to dance and sing
Upon the grass untroubling.

Again she fled, but swift he came.
Tinuviel! Tinuviel!
He called her by her elvish name;
And there she halted listening.
One moment stood she, and a spell
His voice laid on her: Beren came,
And doom fell on Tinuviel
That in his arms lay glistening.

As Beren looked into her eyes
Within the shadows of her hair,
The trembling starlight of the skies
He saw there mirrored shimmering.
Tinuviel the elven-fair,
Immortal maiden elven-wise,
About him cast her shadowy hair
And arms like silver glimmering.

Long was the way that fate them bore,
O'er stony mountains cold and grey,
Through halls of ireon and darkling door,
And woods of nightshade morrowless.
The Sundering Seas between them lay,
And yet at last they met once more,
And long ago they passed away
In the forest singing sorrowless.

Редактирано от turambar на 11.09.04 15:06.

особено това. и на двата езика

Roads go ever ever on,
Over rock and under tree,
By caves where never sun has shone,
By streams that never find the sea;
Over snow by winter sown,
And through the merry flowers of June,
Over grass and over stone,
And under mountains in the moon.

Roads go ever ever on
Under cloud and under star,
Yet feet that wandering have gone
Turn at last to home afar.
Eyes that fire and sword have seen
And horror in the halls of stone
Look at last on meadows green
And trees and hills they long have known.

И напред ни повеждат пътеките вечно
през скали и под горски зелен гъсталак,
край реки невидели морето далечно
и покрай пещерите изпълнени с мрак;
през кристалният сняг на студените зими,
на разцъфнало лято под топлия дъх,
по скали и зелени тревисти килими,
и под ясна луна край планинския бръх.

Тъй напред ни повеждат пътеките вечно
под звезди и под облачен мрачен покров
но краката след дългият път надалече
пак на родният дом чуват тихия зов.
А очите от огън и меч изморени
след чертози и ужас невиждан до днес,
най-подир си отдъхват в ливади зелени,
край познатите хълмове с тихия лес.

missing moment

Винаги са ми харесвали печалните елфически песни... някак дълбоки и тъжни... в тях винаги се говори за миналото, потънало в спомени, за времето, което не може да се върне.

Запях за лист, за златен лист и златен лист изгря.
За вятъра запях-и той в листата заигра.
Оттатък Слънце и Луна, зад океана син
растеше златното дърво в далечен Илмарин.
Сред Вечен здрач под звезден лъч блестеше златен клон
във Елдамар, край крепостта на елфи-Тирион.
Листата златни ден след ден и век след век растат,
а тук, зад Скръбното море, пак елфите скърбят.
О, Лориен! На Зима зла настъпи мрачен ден;
в Реката падат лист след лист, отиват си от мен.
О, Лориен! Тъй дълго бях сред родния простор.
Изви се златното венче на вехнещ еланор.
За кораб бих запяла днес, но кой при мен ще спре
и кой ли ще ме върне пак през бурното море?


Песен за Нимродел


Живяла дева в прежен ден-
зорница в изгрев бял,
в бял плащ, със крайчец позлатен,
с обувки от кристал.

Звезда красяла лоб пречист,
в косата ѝ зора
трептяла като в клон златист
сред Лориен добра.

И белонога, с кръшен стан,
с развеяна коса,
летяла като лист отвян
с южняка из леса.

Там, дето Нимродел летял
от стръмното безспир,
гласът ѝ сребърно звънтял
над грейналият вир.

Но пътят никой днес не знай
къде я е отвел;
в далечният планински край
изчезна Нимродел.

И зад високи планини
в уреченият час
я чакал кораб много дни
сред сивия талаз.

Но бурен вятър се извил
от север с гневен вой
и ладията отклонил
през нощния прибой.

А призори видели как
сред бурните вълни
изчезва надалече бряг
с мъгливи планини.

Амрот се взрял към роден кът
и участта проклел,
че му отрежда дълъг път
далеч от Нимродел.

Той бил на елфи древен крал,
владетел горделив,
когато златен клон цъфтял
в Лотлориен красив.

Изправил се на своя борд
и всеки го видял
как като буревестник горд
в морето полетял.

Развял коси, могъщ и смел,
прибоя оседлал,
и като лебед път поел
сред пяна от кристал.

Ала от запад няма вест.
Под този небосвод
не чуха елфите до днес
за гордият Амрот.




Песен за палантирите


Девет краля и ладии девет,
но какво ли ни носят, какво,
на морето през бурната пяна
и през залез, разлял зарево?
Седем камъка, седем звездици
и едно снежнобяло дърво.





А! Елберет Гилтониел!
Силиврен пенна мириел
о менел аглар еленат,
Гилтониел! А, Елберет!
И тук, сред горския предел
ще помним твоя звезден плам
на запад, над Морето там.



Бих искала да изредя тук всички стихове на Толкин, но ще стане твърде дълъг постинг.

Тал: Роханският балрог се използва за ездитен добитък.

поезията му е невероятна ! :) питай кое не ми харесва ?:) и все пак ..........
Елберет Гилтониел

Ти, снежнобяла! О, прекрасна!
Кралице на задморси кът!
О, светлина неземно ясна
над трудният ни горски път!

Гилтониел! О, Елберет!
Ухае твоят дъх навред!
За тебе пеем песни, знай,
в далечният задморски край.

Ти в мрачен ден и в мрачен час
с сияйна длан пося звездите
и днес разцъфват те над нас
сред вятъра на висините.

О, Елберет! Гилтониел!
И тук, сред горският предел,
ще помним твоя звезден плам
на запад, над Морето там.

'Враг на владенията Морготови'

на мен пък ето това ми е любимото:

Щърбете чаши, пукайте чинии
и вилици, и ножове кривете!
Туй мрази Билбо Бегинс, чуйте вие:
бутилките по пода разхвърлете!
Покривките му с масло омажете,
в килера с мляко - плочките измити,
огризките из спалнята пръснете,
а виното разлейте по вратите!
Строшете всички съдове от глина,
на късчета ги счукайте с чукало!
Хвърлете после в холната камина
отломките и всичко оцеляло!
Туй мрази Билбо Бегинс, чуйте вие:


Казано от Билбо и от Фродо

Започва Път от моя праг -
безкраен, обграден с трева.
Увлечен в неговия бяг
и аз ще трябва да вървя,
да тропам весело с пети,
догдето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам.


И разбира се Елберет Гилтониел

Ти, снежнобяла! О, прекрасна!
Кралице на задморски кът!
О, светлина неземно ясна
над трудния ни горски път!

Гилтониел! О, Елберет!
Ухае твоят дъх навред!
За тебе пеем песни, знай,
в далечния задморски край.

Ти в мрачен ден и в мрачен час
с сияйна длан пося звездите
и днес разцъфват те над нас
сред вятъра на висините.

О, Елберет! Гилтониел!
И тук, сред горския предел,
ще помним твоя звезден плам
на запад, над Морето там.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Миналата година по някое време имаше една такава тема, ама тогава още не смеех да пиша:))
Имам едно изключително любимо стихче... Ако започна да ги изброявам ще стане прекалено дълго, затова давам това, което в момента ми е на сърцето:)



Аз мисля, седнал край жарта,
за минали неща,
за пеперуди и поля
в отколешни лета;

за листа жълт, за скрежа бял
в септември отлетял,
с мъгли сребристи и ветрец
косата ми развял.

Аз мисля, седнал край жарта,
за онзи бъден час,
когато дойде пролетта,
без да я видя аз.

Безброй неща стоят до днес
невиждани от мен!
Та всяка пролет всеки лес
различно е зелен.

Аз мисля, седнал край жарта,
за всеки стар познат,
за тез, които подир мен
ще видят този свят.

И уж си мисля и седя,
а все се вслушвам аз
за стъпки, що се връщат пак,
за тих другарски глас.

The Sun doesn't cry. It just looks at its own reflection in the mirror through one tear.

Към това, което е написала Безценни ас ще добавя само

Гибелта на Гил-галад

Печално арфите звънят
за елфа светъл Гил-галад,
последният владетел жив
на край свободен и щастлив.

Бе дълъг неговият меч,
блестеше шлемът отдалеч;
звезди от нощния зенит
искряха в сребърният щит.

Но той замина и до днес
от него вече няма вест;
звездата му събори враг
в Мордор, където тегне мрак.



Песен за Дурин

Светът бе млад, върхът зелен
и Месецът неопетнен,
без име - камък, вир, треви
Дурин когато се яви.
Той имена им отреди,
пи млади изворни води;
той в Огледалното се взря
и сякъш перлен низ съдря
корона бледа от звезди
над образа му да трепти.

Светът бе чист, висок върхът
и още тачеше светът
крале могъщи в Гондолин
и Нарготронд; но пътят син
на Запад бе им отреден.
Светът бе чист в Дуринов ден.

Той беше крал със трон висок
в подземен каменен чертог
с таван от злато, сребрен под
и с руни над вълшебен вход.
Звезди, и слънце, и луна
дариха ясна светлина
в кристални лампи да блести
навън щом мракът се сгъсти.

Там чук напевно зазвъня,
длето дълбаеше стена;
ковяха там и меч, и щит;
миньор пробиваше гранит.
Берил, и перли, и опал,
и ризници от здрав метал,
топори броня, меч и шлем
там трупаха се ден след ден.

Народът му неуморим
със песен славеше Дурин,
разляха арфи нежен звън
и пееха тръби навън.

Светът е сив, върхът е стар,
в ковачницата няма жар;
не ще запее арфа пак-
Дурин лежи в гробовен мрак
далеч от светлина и шум
във Мория, във Хазад-дум.
Но и до днес блестят звезди
под Огледалните води-
короната сред мрака син
очаква и до днес Дурин.


На английски също звучат много хубаво, но ще стане доста дълъг пост ако ги сложа Пък и всички стихотворения са много хубави.

Beleriand, Beleriand,
the borders of the Elven-land.

Печално арфите звънят
за елфа светъл Гил-Галад...

но най-вече онова на троловете (И лежи. И мижи...)

a wee little girl with a can of gasoline

Всички стихове са невероятни, трудно ми е да изброя всички, но ще посоча най-най-най- любимите ми:
Песента на Билбо:
"Започва Път от моя праг -
безкраен, обграден с трева.
Увлечен в неговия бяг
и аз ще трябва да вървя,
да тропам весело с пети,
догдето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам."

Поемата за Гил-галад (първият стих е... нямам думи!):
"Печално арфите звънят
за елфа светъл Гил-галад,
последният владетел жив
на край свободен и щастлив.

Бе дълъг неговият меч,
блестеше шлемът отдалеч;
звезди от нощния зенит
искряха в сребърния щит.

Но той замина и до днес
от него вече няма вест;
звездата му събори враг
в Мордор, където тегне мрак."

Особено харесвам баладата "Леитиан"-за двубоя между Саурон и Финрод Фелагунд:
"Запял тогава песен за магия,
издайничество, подлост, тирания,
разкриване, измяна и покорство.
Финрод се люшнал, но в единоборство
отвърнал с песента си за упорство,
за съпротива, битка със свирепост,
за скрити тайни и могъща крепост,
за вярна клетва, свобода, спасение;
за лик сменен с магическо умение,
за празни примки, счупени капани,
затвор разбит, окови разковани.
Напред, назад трептели двете песни.
Кънтели мощно като вихри бесни
словата им, а Фелагунд тогава
сбрал цялата магия величава
на елфите във своя глас чудесен
и чули в полумрака птича песен
над Нарготронд... и още по-далечно
въздишало с тъга Морето вечно,
отвъд света изпратило талази
към Елфодом по пясък от елмази.
Но паднал здрач; тъмата се разстлала
над Валинор, червена кръв обляла
брега, где зли Нолдори с меч избили
чедата морски, сетне похитили
от кея светъл ладиите бели.
И гарвани в небето полетели,
застенал вятър, вълците завили.
В Морето ледовете се строшили.
Ангбанд кънтял от робските окови.
Отекнал гръм, избухнали огньове...
и рухнал Фелагунд сразен пред трона."

Просто нямам думи!

"Започва път от моя праг..."
И
джуджешката песничка от "Хобит", всъщност те са Dве. Едната е онази с чиниите и чашите,
а другата е тази с "to dungeons deep and caverns old
we must await ere break of day..."

Необходимото Ми Зло