Когато тъгата
Безмълвно покълне
В сърцето, където
Превъща се в мрак
И в кротка забрава,
След кратката слава
Духът ти остава
Задъхан от бяг,
След тропотен вихър,
Безропотно стихнал,
С бездомния спомен
За детсво и смях,
Дали ще откриеш,
Че ти сам се криеш
В ненужната сянка
На чуждия грях?
Дали ще приемеш
Ненужното бреме
Да бъдеш сам съдник
На тази съдба,
Която от някой
Небрежно и нежно
Към теб е подхвърлена
с лека ръка...?
Какво си и сторил,
Защо си го сторил-
От мисли отвлечени
Как ще се спреш?
И своята тежка
Човешка обреченост
Как ще премислиш
И преразбереш?
В очите, личи ти
Умората спори
Със старата мяра
За нов благослов.
Горчиво отпиваш
От луди заблуди
С безяростна вяра
И зов за любов!
Но спри! Опомни се
И виж се, че ти си
Все същата външно
Намръщена твар
И в свойта спокойна
Недвойнствена двойнственост
Мъкнеш помръкнал
Коварен товар.
Ще видиш, че трижди
Завиждаш на ближния-
Не че е вечно обречен
На власт.
(При все, че в престижа му
Бързопостижното
Пасва негласно
С най-сластната страст.)
Той властва опасно
С най-бясната истина-
“зъб за чене”
или даже за “две”!
Но мъж ли си? Дръж се!
Задръжките всъщност са
Купол от скрупули
Струпан над теб!
Купове скрупули
Струпани в струпеи
Гнойна пробойна
Във твоето “Аз”
Ех, ако можеше
Божем и кожата
Смело да сменяш
Във нужния час?!
Но никак не става!
С такава представа
Преставаш да се
Уважаваш ти сам...
И пак продължава
Да шава душата ти
Сбръчкана, сгърчена
Болна от срам.
А Мракът не чака!
Със тръпнещи стъпки
Той пищно се нищи
И хищно следи,
Как в куция крак
На живота ти спъва се
Сетното ехо
На детските дни.
Затуй щом тъгата
Безмълвно покълне
В сърцето и тайно
Превърне се в мрак-
Какво ти остава
По пътя безкраен?
...единствен духът ти
Задъхан от бяг...

________________________________________________



Стихотворението е на баща ми, писа го неотдавна и понеже ми харесва, реших да ви го покажа. Дано и на вас ви хареса! Всъщност, достатъчно ще е ако никой не ми се скара, че е трябвало да го пусна в Кръчмата... :)
А си запазвам и правото (ако имам такова) да пусна още някое по-ведро.

Imagine...!

ами аз определено няма да се скарам :)))

радвам се че го прочетох. Особено след the sandman #38. Някакси пасна.... благодаря :)

...Тъй напред ни повеждат пътеките вечно...

На мен най ми харесаха финалните редове, но и като цяло стихотворението е хубаво.

Много е хубаво...
От живота...
Много поздрави и усмивки на баща ти...
И на теб, че си го пуснал
Много,много, много....

Редактирано от Eлиoн на 13.06.04 11:38.

Поклон на баща ти !

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Много е хубаво Дано скоро да видим и по ведрите!

Beleriand, Beleriand,
the borders of the Elven-land.

Много е. . поетично!

Май няма име.

Много ми хареса и тъй като май така или иначе се канеше да го пуска... ами.....
....... пътеките. :)





И напред ни повеждат пътеките вечно
през скали и под горски зелен гъсталак,
край реки невидели морето далечно
и покрай пещерите изпълнени с мрак;
през кристалният сняг на студените зими,
на разцъфнало лято под топлия дъх,
по скали и зелени тревисти килими,
и под ясна луна край планинския бръх.

Тъй напред ни повеждат пътеките вечно
под звезди и под облачен мрачен покров
но краката след дългият път надалече
пак на родният дом чуват тихия зов.
А очите от огън и меч изморени
след чертози и ужас невиждан до днес,
най-подир си отдъхват в ливади зелени,
край познатите хълмове с тихия лес.

...Тъй напред ни повеждат пътеките вечно...

страхотно е,браво!
точно в поезията(и,боя се,в още много неща)никога не ме е бивало,затова много се възхищавам на хора като баща ти!

"and i'm not gonna change may way,so kiss my ass and go the hell.."

Елфе....
аз ли не пиша или ти не четеш?
Трябва да се внимава с кавичките, така много тежки таланти ми възлагаш :/
Комплиментите са лош навик, сега нека поне ги пренасоча към правилния човек.

... стихотворението е на... Толкин...
В Хобит, ако не се лъжа.

Гуд нюз - поне темата е е напълно офф сега.

А щях да поствам като цяло събрани моите недомислици.

Нямало едно време...