“Странно е, че не ми се отива. До вчера не бих повярвал нито за миг, че ще застана на вратата и ще се запъна. Проклетото чувство за край ме тормози.

Мразя да има край. Обичам началата на всичко, началото е толкова сладко с надеждата и възможностите, които ти представя. А краят - дори и най- щастливият е просто смърт на началото и на всички неизживени възможности.

Краищата ме оставят твърде самотен. Но хайде, стига разсъждения.”

Аннатар стана от креслото, направи кръг се из просторната стая, но не излезе. Върна се обратно и седна. Опря чело на юмрука си. Черните му очи блуждаеха из пода.

“Отвратително. Той ме кара да се чувствам неловко. С досадната си привързаност и тия сини очи, блестящи като проклетите Силмарили. Ух, как ги мразя.”

С ловко движение оправи езика на високите си кожени обувки и изцъка през зъби. “Е хайде сега, защо не го направя по лесния начин? Той изпълни ролята си, нали? Даа, напомня ти проклетия Финрод. Помниш го, нали ... сините очи. Проклети очи. Не искам повече да виждам молещи сини очи... Отвратителни, блестящи... болезнени силмарили.”

Аннатар захлупи главата си с ръце и пое дълбоко дъх. Всеки път щом решаваше да тръгне някаква сила го задържаше на място. Накрая реши да изчака и да види какво ще стане.

Навън денят отиваше към края си. Нощните сенки изпълваха горите и поляните. Скоро след тъмните фигури на облаците се появиха звездите и тънкия сърп на младата луна.

Келебримбор се прибра малко преди полунощ. Задъхан, развълнуван той скочи от седлото и се затича към работилниците, където очакваше да намери Аннатар. Но той не беше там и елфът тръгна да го търси.

Намери го в дома му. Аннатар все още седеше в същото кресло, протегнал дългите си крака, облегнал назад глава с разпиляна коса, той сякаш спеше. Но Келебримбор знаеше, че не спи. Той ходеше изключително тихо, но усещаше, че всяка негова крачка е чута и всеки дъх е уловен.

Застана срещу него и каза:
- Аннатар, трябва да поговорим.

Аннатар мързеливо повдигна глава и измънка, сякаш току-що се бе събудил от дълбок сън:
- За какво, късно е вече...
- Може би си прав, че е късно, но не мога да чакам повече. Трябва да говорим сега веднага – произнасяйки последните думи елфът повиши глас и особените нотки на раздразнението завибрираха из въздуха в стаята.

Аннатар усети как тръпките на гнева бодат гърба му. Но лицето му остана все така спокойно.
- Добре, щом искаш. Вземи си стол, седни и дай да говорим. Аз ще сипя по една чаша вино.

След малко се върна с двете чаши, подаде едната на елфа и се настани обратно в креслото. Келебримбор пое чашата, отпи една доста голяма глътка и каза на скороговорка:
- Говорих с мои приятел и той ми каза, че ти не си този за който се представяш и че ти всъщност си ... – Келемримбор спря точно когато тръгна да изговаря името, защото изведнъж му хрумна, че това име е обидно, и дори той да е той, не би искал да го обиди.

Това невероятно го учуди. За пръв път той се опитваше да свърже името с този, които седеше срещу него и не се получаваше. “Саурон, Саурон - повтаряше наум Келебримбор и гледаше едрото, открито лице на събеседника си – не, не може, не прилича. Саурон не може да пее с мен докато работим, не може да се храни на моята маса, да държи ръката ми, когато съм неуверен... тя греши, сто пъти греши!”

Първата реакция на Аннатар бе желанието да се засмее. Гръмогласно. Но не го направи, просто се усмихна криво и нещо жегна сърцето му.Жегна го точно това, че елфът дори не можа да произнесе името му. Неговото име, дадено му от което роднините му като доказателство за страха им към него. Видението на великолепието на стените на Ангбанд сви болезнено сърцето му и той го запрати обратно в бездната на спомените. Успокои се, наложи си да не мисли за нищо друго освен за нещата, които трябваше да каже сега.

- Не се учудвам от това приятелю – Аннатар широко се усмихна и лицето му стана съвсем различно – твоите приятели са ми познати и не ме учудват. Ти самият не би трябвало да се учудваш, нали?
- Но кой си ти? Толкова време вече чакам отговор на този прост въпрос?
- Аз съм просто приятел Келебримбор. Не можеш ли да ме възприемеш като такъв и това е.
- Не! Тази тайнственост ме кара да мисля, че криеш нещо. Как да ти имам доверие.

Аннатар постави чашата си на пода, наведе се напред към елфа и заговори. Ниският му глас, премина в шепот:
- Аз наистина принадлежа към рода на айнурите. Но има нещо, което твоите приятели не знаят - много от нас живеят тук сред елфи и хора, но не издават своя произход. Някои са пратени да свършат една или друга работа, други са дошли по собствено желание защото такъв живот ги привлича. Е, аз съм от вторите. Някога Великият Ауле бе мой господар, но сега реших да дойда сред вас и да споделя, онова което знам. Да ви дам своето знание и да ви помогна да живеете по-добре. Вярваш ли ми?
- Да – с готовност отговори Келебримбор и тържествуваща усмивка озари лицето му – аз съм късметлия, нали? Знам, откакто те срещнах разбрах, че в теб има нещо специално и ти ще промениш моя живот завинаги.

Келебримбор продължи да говори. Той бе щастлив, защото чу онова, което желаеше. Неговата си истина, неговите сбъднати мечти. Сега той открито заяви мечтата си, да стане най-великият майстор сред елфите. Защото бе срещнал съдбата си. И прогони мисълта за Саурон далеч, далеч и минаха години без да се сети за нея.

А щом остана сам Аннатар за пръв път от създаването си се почувства уморен. Уморен от преструвки. “И така ли ще бъде от тук нататък? Лъжи, приказки и измама? Ще се крия завинаги, ще се срамувам да ги призная на кого служих и кому се преклоних по собствена воля? Не, няма да стане така. А онази гласовита нолдорска патица. Хммм ...ще потанцуваме с нея отново. Заклевам се.”

...искам онова, което искат всички ... но го искам по-силно...

Много е добро!

Харесва ми представянето на "традиционното зло" по такъв начин - също както и историята ти с орка. Айде, доразвивай идеята - и в конкурса :)

Портал за почитателите на Толкин - връзки и новини

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Много ми допадна:)
Бравоссс...:)
Грах

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

страшно грах
поклон

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Who's the master of them all...
Grah!

Необходимото Ми Зло

“Странно е, но ми е по-добре от предишния път. Тогава болеше много повече ... болеше ме всичко, всичко ...
Не, не бива да се подсещам за дребното нищожество Елронд. Дребен мазен ... ах как ми избяга ... а трябваше да го убия. Той е виновен а не глупавият Келебримбор ... а можеше да го спасиш, нали? Прибърза и не му даде шанс. Ако не беше Елронд щях! Той е... нещастник! Ненавиждам го.

Когато се ядосам не ме боли толкова ... това поне е някаква полза. Но ръката ми е счупена, подува се. Трябва да се погрижа за себе си веднага. ”

Саурон бавно се изправи от пода и дрънчейки с веригата тръгна към решетката. Отстрани, опрял се на каменната стена стоеше висок войник в красиво сребърно-синя униформа. Щом видя, че затворника приближава решетката той отскочи назад.

Саурон се усмихна на ум.

“Войниче – гласът му – красив и гладък като мрамор се разля из коридора – ръката ми е счупена, трябва ми превръзка. И побързай моля те.”

Войникът не реагира. Той стоеше неподвижно с наведена глава, стараейки се с всички сили нито да вижда, нито да чува затворника.

“Погледни ме!” – викът на Саурон изпълни подземието. Нуменорецът стреснато вдигна глава и се вгледа в лицето му.

Видя две мътни тъмни очи насред мръсно, омазано с кръв и кал лице. И сплъстена черна коса. Но щом премигна, погледът му се избистри и видя само две умни, добри очи насред хубаво мъжко лице. И се зачуди какво точно е страшното в този затворник? Този ли е ужасът на ужасите? Нищо опасно не прозираше през чертите му, нищо тайнствено не се криеше в очите му. Има някаква грешка ...

“Имам нужда от лекар” – каза дружелюбния глас и дружелюбните очи го потвърдиха- “Боли ни - каза те- ти ще ни помогнеш, нали?”

Някакво мъничко щастие се разля в сърцето на нуменореца когато си помисли, че ще помогне. Разбира се, че ще помогне ... на онези очи беше приятно да се помага. Те бяха добри очи, съвсем като очите на баща ми... да, на баща ми – мислеше си нуменорецът докато тичаше нагоре по стълбите – лекар, лекар ... той иска лекар, бързо доведете лекар!

...искам онова, което искат всички ... но го искам по-силно...

Значи ми е трудно да сформулирам точната си мисъл, но бих искала да ви поканя много настоятелно, всички вас които пишете малко, много или пък дори онези, които още не са прописали, но вече им е време да се включат в този проект- изложба, посветен на Саурон - най-устойчивия от героите на Толкин, който въпреки постоянството на присъствието си в книгите му, има твърде много "бели биографични петна".

Дали ще бъдат етюди, леки скици или просто щрихи на някой момент от дългия му живот из Средната земя няма значение. Нека просто се опитаме да проникнем зад кулисите, отвъд маската, достигайки до личността му, мислите му, чувствата му - независимо какво отношение имаме към него.

Саурон винаги е бил предизвикателство и заслужава му дадем достоен отпор!

...искам онова, което искат всички ... но го искам по-силно...

Хлад и борови иглички усещат ходилата ми. Тихи стъпки и кървави следи вървят пред мен. Почти не дишам, защото миризмите са упоителни и ме карат да вия. А аз трябва да мълча ...

Нощта си отива, знам го ... часове отминават а аз все още кретам по чуждата следа. От пусто любопитство, дори не съм гладен но искам да разбира кой влачи ранения си крак из мойта пустош.

Дали да не го изпреваря? Вече утрото иде... Не, той няма да избяга. Силите му отпадат, виждам как забавя своя ход. Нека походи още малко, да се измори добре. Тогава ще си поговорим двамата.

Хм, глутницата ми е доста далеч. Какво ли ловуват? Елени ... чувам радостните им възгласи. Елените са най-вкусни. Освен онези бледните, как се казваха... уф, досадно е, че в този вид не се сещам за толкова много имена. Казваха се ... хмм, не, не мога да си спомня.

Чакай малко, какво е пък това. Ах ето я там моята плячка ... Виждам само някакъв сгърчен силует, но миризмата е многообещаваща. Като на бледен. Обаче... доста миризлив като за бледен. Пот,прах, умора, страх... И има оръжие. Още по-хубаво, само дето не съм гладен.

Да, хиляди пъти съм съжалявал, когато срещна хубава плячка към утрото а стомахът ми вече и пълен с какво ли не ... Когато съм наистина гладен не подбирам особено.

Седи, облегнат на един бор и диша, толкова шумно, че и глутницата ще го чуе чак оттатък. Какъв глупак.

Бавно и спокойно се провирам през дърветата и заставам точно срещу него. Чул ме е и ме посреща с опулени очи и вдигнат меч. Започвам искрено да се забавлявам.

Усмихвам му се а той размахва меча. По това време съм доста общителен. Може би щях да излая ако знаех как! Имаше някакъв начин, но на мен не си получава. Пробвам и се получава само един нескопосан рев.

Той също надава някакви писъци, пробва се да стане, но явно и това не може. Залепя се за дървото, шепти нещо и размахва смешното си желязо. Жалка картинка, настина.

Ако бях гладен нямаше да постъпя така. Щях да му спестя тези унизителни игрички, но след като съм тичал толкова дълго по него заслужавам някаква отплата, нали. Сядам на мъха, прибирам опашката плътно до краката си за да не ме разсейва и започвам да пея. Миризмата на кръвта му ме вдъхновява за нещо ново и по-различно от обичайните мотиви. Високо, високо литва моя глас и тънките лунни паяжини започват нежно да ми звънят.

От някъде ми отговаря глутницата. Харесало им е и ето един по един, гласовете повтарят моите думи а вятърът разнася нашите гласове над борове и ели, надалеч отвъд бялата кула.

А моят слушател трепери като лист, дочувам тракането на зъбите му и едно топло задоволство заклокочва в гърлото ми. Толкова е мил, държи се толкова естествено и не ме разочарова.

Глутницата идва насам. Май са изоставили елените. Разбрали са, че моята плячка е много по-вкусна. И доста нетърпелива. Бледните са винаги много нервни. Затова кръвта им е толкова топла и много червена. Единственият цвят, който различавам в това тяло.

Виждам сивите им сенки. Заобиколили са ни в кръг и ме питат с гладни очи. Ще ме почакат още малко. Правя още една крачка напред. Бледният наистина изглежда зле. Сега мога да видя ужасното му лице – слабо, голо и бяло като най-студената от луните. Май е умрял преди да го убием. Не вярвам да се съпротивлява.

Отстъпвам назад и се скривам в гората. Все пак се обръщам да хвърля едно око, може пък да греша. Но виждам само стегнатия кръг на сивите тела и чувам доволно ръмжене.

...искам онова, което искат всички ... но го искам по-силно...

. . . Той седеше сред смъртта и разрухата, тържествуващ и обзет от еуфория. Най- сетне, след толкова години бе успял! Това, което стори си заслужаваше мъките и униженията. Униженията! Още помнеше онзи ден, в който бе принуден да се преклони пред короната на Нуменор; пред онези жалки нищожества, които вече плаваха към гибелта си. Безумци! Понякога се чудеше как му повярваха! Смехът му отекна из изпълнената с трупове зала. Беше отмъстил. Сега оставаше само да изкорени и последните останки на Елдарите и нищо нямяше да му попречи. . . да властва над Средната земя, а защо не и над цяла Арда?! Пронизителният смях, стигащ до безумен и истеричен кокот отново се извиси. Първоначално смяташе да опита да върне Господаря си в обратно в света на живите, но бързо се отказа- не желаеше отново да се прекланя пред когото и да било!
Громовен тътен отекна в далечния Запад. Очите му се оцъклиха от радост. Съдбата бе посрещнала Златния крал. За трети път смехът му огласи залата. Дори и не обърна внимание на това че тътенът се приближаваше към Нуменор. Вече нищо друго не го интересуваше, освен неутихващата радост от Победата! И така го посрещна гибелта- седящ сред разрухата на храма в Менелтарма. Огромните вълни разбиха острова на парченца за броени минути, а сред грохота на вълните отекна нечовешки вик. Отново бе победен от проклетите Властелини! Преди да упсее да реагира по какъвто и да било начин, беше запокитен от чудовишните вълни във Великото море. Нищо не можеше да оцелее при разрухата на Нуменор и Саурон не правеше изключение. Красивата телесна обвивка бе разкъсана на парченца от неумолимата сила и тежест на високите като планини вълни, разрушили най- великото човешко кралство Нуменор
Духът му се извиси над бушуващото Море. Не можеше да повярва, но някакво странно безразличие бе притъпило емоциите и чувствата му. Беше мъртъв, но поне беше отмъстил! Изведнъж от вълните изскочи флотата на Елендил, понесла в отчаяна гонитба с бурята последните останки от най- великата цивилизация, съществувала някога. Вик на болка и гняв се надигна в гърдите на Саурон, но от устните му не излезе никакъв звук. Беше мъртъв, беше безплътен и разголен пред Гнева на Валарите. Нещо го накара да се обърне на Запад. Мощен вятър налетя оттам, но Саурон бе подготвен- разпръсна се на малки частици, толкова малки, че вятърът не можеше да ги подхване и всяка една от тези частици се насочи към Средната земя и Мордор. Може и да беше мъртъв, но за един Айнур това не бе фатално- щеше да си изгради нова телесна обвивка с времето, но този път нямаше да бъде като красивия Анатар. Този път бе решил да властва с най- сигурната тактика, която бе усвоил в Ангбанд- оръжие щеше да му бъде нечовешкия ужас. . . Смехът отново се надигна в ума му. Този път щеше да смачка Чедата на Илуватар.

Който не работи, не трябва да яде!!!

коя е "нолдорската патка"???

Страхът води до гняв,гневът-до омраза,омразата-до страдание....