|
Гърбът на хипогрифа беше твърд и миришеше. Вече повече от седем часа.
Разбира се, Стоманената Врана не забелязва. Не и тя. Не и такова нещо. Мислите й са изцяло заети с жаждата за кръв и битка.
Всеки Пазител умее да избира за какво да мисли. Част от обучението. Малцина са добри в това. И малцина стават Пазители. Или си добър, или...
Няма “или”.
Тя не мисли за това. Тя мисли само за орките, грапавата им зелена кожа и ужасните им остри брадви, с които те съсичат - ако не си достатъчно бърза. Тя мисли за това колко е бърза всъщност.
Знае, че отговорът е "Доста".
Това е..... успокоително.
Така поне си мисли.
Небето грее в тъмночервено на изток. От там, където се намира, тя вижда изгрева, и не го харесва. Тя никога не го харесва. Гледа го всяка сутрин последните петнадесет хиляди години и нито веднъж не е заслужавал да бъде харесан. Изгрева я прави по-слаба. Тоест прави другите по-силни.
Сила. За това мисли тя на миризливия космат гръб на хипогрифа. Сила. Силата да сервираш на гарваните тези, които се опитват да сервират на гарваните теб. Тези, които заплашват всичко важно и красиво.
Или просто са ти антипатични.
Силата, която отслабва у нея.
Тя не мисли за това.
И все пак не може да го игнорира напълно. То се рови в главата й като червей в ябълка, гризе я отвътре и я плаши.
Плаши я.
Тя се страхува за пръв път откакто се помни. А помни много.
И в мислите й подмолно се промъква едно тънко гласче, което иронично я успокоява... "Скойно" казва то, "надали ще умреш преди тази битка..."
Под нея е великата равнина.
Хипогрифа надушва оркските вълци и тихо - но остро - изръмжава. Може би по-скоро пищи, но много по-тихо от всяка птица в небето. За да не го чуят долу.
Не че имa значение. Зелентие не са слепи. Стоманената Враната знае, че е забелязана. Предполага и какво ще направят орките..
Прелита ниско над гората и каца на първото място, където може.
После пуска хипогрифа.
Той отлита... и вече го няма. Краткотрайната връзка е загубена.
Тя е Пазител и командва зверовете и без самоубийствените сливания, който са задължителни за другите елфи . Като пиявица се прикачва към някой ум и го използва за свои цели.
Така. Сега да премине към целите. И кръвта. Тя обича кръвта.
Протяга мисълта си.......
...... и помирисва страха си, страха на другите вълци… и острият гневен страх на орките, забелязали хипогрифите в небето. Надава вой, като братята си и забавя ход, оглеждайки равнината за някакво скривалище...
На единият й край е Дивий Лес, гора, за която хората твърдят, че е населена от елфи. Някога може и да е била, но сега това е царство на зверове и птици, диви и свободни. Още братя. Някои от тях стават за храна. Вълкът е гладен , не е ял от последната битка, а след нея дойде препускането през равнината.... и хипогрифите в небето.
Той мрази хипогрифите. От тях мирише на елфи. И смърт.
Той мрази смъртта. Мрази и елфите.
Чува далечно тихо свистене, и рязко вдига глава. Познава този звук, страхува се от него и го мрази. Това са стрелите.
Вятър, защото така се казва той, поглежда небето , но в момента няма опасност за него. Неспокоен е. Помни, че когато има една има много. И всичките болят ако те захапят. Хапали са го, и той знае.
Подушва страха на господаря си.
И жаждата му за кръв.
Чува виковете на орките. Знае кой е главатаря, защото в него няма и зрънце срах. Той говори с няколко други зелени, а после изчезва нанякъде с малка глутница.
А после всички братя се разделят на по трима- четирима и заедно с ездачите си навлизат в горите. Усеща задоволството на господаря, приема го като свое. Знае, че скоро ще има кръв.
Изплезва език и в този момент част от него го напуска. Той не забелязва.
Враната бавно възвръща контрола над крайниците и сетивата си. Мрази това забавяне, но не може иначе. Чуждото тяло не е нещо, от което можеш да се върнеш изведнъж.
И въпреки това тя почти го прави. И докато се опитва да накара краката й да я държат изправена без предните лапи, вече анализира това, което бе видяла.
Така значи. Малки глутници. В гората.
Тя държи леко Листото за малката тясна дръжка и духът й се разпростира извън нея, обхваща полянката, дърветата - едно по едно - слива се с птиците и зверовете. Поглежда назад и бавно далеч в малкото й телце нещо я кара да се усмихне.
Не можеш да се скриеш от елф в гора.
Просто не става,
Тя тича, а под нея жълтите сълзи на дърветата почти не се мачкат.
Зеленокожите са на малки групички.
Значи....
Значи ще стигнат за по-дълго.
Смехът й звучи като вятър, режещ крехки мъртви листа.
Тя е щастлива.
Скоро започват писъците на орките.
'Листото' не е пригодено за бърза и безболезнена смърт.
Вождът е напрегнат. Опитва се да гледа навсякъде и да чува всичко. Ранно утро е и гората е сравнително тиха, за това разбира кога бойците му срещат врага.
Чува писъци.
Чува ОРКИТЕ.... НЕГОВИТЕ закалени войни да ПИЩЯТ! Те, които минават през обучение, което би натрошило и камъните! Те, които презират болката, които умират в мрака без стон за да не разбира врага, че стрелите му са нацелили някого...
Писъци. Безкрайни писъци.
Вождът се опитва да гледа във всички посоки, за да види някой от проклетите елфи... когато види някого... само да види….
Но не вижда.
Ядосан е. Много
Над него стрелците му са по високите дървета. Стрелят по хипогрифите из прикритието на листата. Карат ги да слязат в горите.
Вожда знае, че това е самоубийство. Знае, че в горите елфите са непобедими. Знае че трябваше да се скрие и да се надява не той да е целта на армията на тази древна и садистична раса. Защото ако се бие ще загине.
Знае. Но не познанието е важно.
Елфите стреляха първи.
Орките не бягат от битка
Стрелците му се целят по хипогрифите със скапаните си арбалети с разтеглени тетиви. Ако хипогрифите не прелитаха ниско над гората, търсейки орки, нямаше шанс да бъдат наранени изобщо.
Той чува поредният писък на свой вълкоездач и усеща болка в челюстта си. Стиснал е зъби със сила, която ги наранява. Отпуска се колкото може, а в главата му има една едничка мисъл.
"Елате по-ниско. Кацнете!"
"кацнете!"
Стоманената Врана е едно с гората.
Тя Е гората. Телцето й е малка - много малка - част от нея. Тя е совите и вълците, цикадите и дивите мечки. Тя вижда с хиляда очи и чува с хиляда уши.
Не чувства умора и никога не би могла. Природата е безкрайно силна, а корените й са впити в самата основа на съществуванието.
Но онази част от нея, която всъщност е "тя" престава да тича, защото вече не може да пази равновесие. Залита напред.
А после пада на колене. ...
.... и в миг тя Е тази малка фигурка, но вече голяма като света. Тоест нормално голяма. Точно колкото е голяма обикновено
За няколко мига не вижда. Дори съвършените й зелени елфически очи не могат да се сравняват с хилядите, десетките хиляди различни гледки, които получаваше допреди мигове. Затворена е в малката си крепост от относителен мрак, няма ги хилядите очи в гората, показващи й света. Сега тук са само нейните собствени топки зряща плът, заковани на лицето й.
Тя изтиква самосъжалението докато лежи на листата, опитвайки се да събере енергията си.
Силата. Силата й не беше достатъчна за това. Беше се надценила.
След няколко минути се изправя. Останала й е толкова Енергия, колкото да владее себе си.
О, не тази сила. Може да тича още дни наред. Тялото й не познава умора.
Но душата, онази част от нея която тя скрива в дъното на мисълта си преди всяка битка...
Душата й копнее само за покой.
И скоро тя, Враната, няма да може да я контролира.
Стиска по-здраво дръжката на Листото, въпреки че няма нужда и тръгва напред, през будните дървета.
От долу идват стрели.
Ездачите на хипогрифите гледат натам, едновременно ядосани и развеселени. Нито едно парченце дърво не стига до тях, а и да стига - силата на арбалетите е толкова малка на такива разстояния, че дори и само козината на хипогрифите спира стрелите.
Ала не това е важно. Оките трябва да умрат. Всички трябва да умрат. Силните - най-напред, за да не станат по-силни.
А водача на тези орки е силен. Най-силният орк след Гром, за когото се казва, че накарал самият Ад да пищи от гняв и болка.
Този орк е водач.
Господарите на небето като един се спускат и кацат. А после на поляната има само хипогрифи.
Елфите са част от гората.
Ловът е започнал.
.... Вожда ги чува. Проклетите демони се движат толкова тихо, че около тях самата гора става бяло петно, изцяло лишено от шум. Но той е водил много битки с елфи в гори е оцелявал. Разбира къде има стрелци и къде не по това колко безкрано тихо е там.
В момента има елфи навсякъде.
Не го виждат. И орките имат по някой трик в ръкава.
Сега или никога.
Изскача от невидимостта си, избрал къде да удари. Превърта се и е отново на крака преди бойният вик да е стигнал до гърлото му. Стрела прелита поне на метър от него, той тича като обезумял и брадвата му е вдигната високо.
Втора стрела профучава покрай главата му, плъзга се по кората на дърво и пада на земята.
Скоро кръвта отдолу я оцветява в тъмно червено.
Битката е започнала.
Враната чува някъде далеч в неизвестна посока бойни викове на зеленокожите. Усеща и воплите на умиращи елфи, съсечени на две или изкормени.Чува писъците на хипогрифите.
Те са едно - ездачите и хипогрифите им. Когато умре главата, тялото също свършва земният си път. Логично.
Враната смята, че това е отвратително. Винаги е смятала, че това е отвратително, но го е крила от себе си.
Вече не го прави, защото няма смисъл да хаби от малкото си енергия си за самозаблуда. Защо наистина? Та тя ще умре само след няколко часа. Не крие от себе си и това.
По писъците определя положението хипогрифите. Сигурно всички са на едно място, охранявани от малка групичка стрелкини.
Тя ги чува и знае къде са.
Смята, че ако продължават да пищят така, орките също ще разберат.
Орките надали мислят доброто на пернатите.
И в един момент вече е решила какво да прави. Тя е пазителка.
А това, което пазят тези като нея всъщност не е Елфическата Раса или Справедливостта или Доброто
Тя просто трябва да пази природата.
Краката й я повеждат към хипогрифите, а умът й за пръв път от десетки хилядолетия е щастлив по свой собствен избор. Тя не е наложила на ума си щастие – не му е наложила нищо. Свободна е.
И това... това я прави щастлива.
От хълбока му грозно стърчи пречупена стрела. От бедрото му също. Остриетата на двете са така изковани, че да не могат да се извадят без да съдерат кожата и плътта от костите му, раздирайки мускули и кръвоносни съдове.
Дупките на десетина от по-нормалните са навсякъде по кожата му.
Когато надава бойният си вик кръв изскача от уста и се стича по лицето му. И после надолу, където се смесва с останалата –негова и чужда. Белият му дроб е пробит и свисти на всяка крачка, и се пълни с кръв.
Но за него нищо от това не е важно. Като пантера скача от клон нагоре по поредното дърво, стрелата се плъзва по ризницата му и брадвата му е змия , захапваща черепа на проклетия елф, докато той пищи. Пищи, защото първото движение на брадвата вече е отсякло ръката му.
А после пада. Чупи клоните, шуми ужасно, и накрая се удря в земята, вече мокра от кръвта му, изпреварила го по пътя надолу.
Главата му е като сцепена диня. Само дето е по-малка и цапа повече.
Вожда надава победният си рев и още десетки обречени гърла го подемат. Орките няма да загубят. Дори и да измрат до крак.
"ТАР-РАТ-ДУРОР!!!"
Тя чува орките. Няма как да не се възхити - сега, когато не държи мислите си в стоманена ръкавица.
Те ще се бият до последно. Знаят, че можеха да избегнат смъртта. Но не го направиха. Това е глупаво, смята тя. Глупаво, и въпреки това е красиво.
Ще се бият и ще умрат за Дурор, за вмирисаната дупка, в която живеят.
До последният.
До последният орк на света...
Елфите са раздразнени. Разтревожени. Умряха повече от тях, отколкото можеше да се очаква. Те виждат в сенките, но не и зад себе си - а орките са там. Стрелците се спотаяват и дебнат, но самите те са дивеч и сянката на смъртта не оставила никого встрани от мрачното си покривало.
Където се поява огромната зелено-червена от кръвта фигура на Вожда , или бягаш или си труп. Или и двете.
Елфите са гневни и недоволството свети в очите им. Никой орк не може да оцелее толкова дълго с тези рани. Дори и демон би умрял - рано или късно. А падне ли вожда, орките ще загубят.
Сега просто трябва търпение.
Елфите са търпелива раса.
Стоманената врана се добра до хипогрифите. Усеща стрелкините в короните на дърветата, вижда труповете на тези хипогрифи, които са загубили ездачите си, вижда и кръвта на орките, нападнали поляната.
Вижда и самите тела. От тях стърчат стрели като шипове от таралежи.
"Тъпо", мисли си тя. Сега другите орки няма да излязат на открито, а ще се опитат да влязат в гръб на стрелкините. Телата трябваше да се скрият в сенките.
Елфите винаги са подценявали зеленокожите. Враната убеждаваше себе си, че така е правилно. Преди.
Сега е ядосана. "Те се на животни", крещи на стрелкините. "Ние воюваме! Това не е скапан лов!". "Те няма да дойдат, привлечени от кръвта на своите!".
Сенките мълчат. Може би подигравателно. Може би неразбиращо. Не й пука
Тя завлича труповете сама. И съвсем без да знае защо казва кратка молитва. Най-кратката, която знае. "Дано луната ви приеме"
Смята, че се е уморила от толкова смърт последните петнадесет хилядолетия. Чак сега го осъзнава. “Луната се е препълнила от труповете на тези, които съм пратила там”, мисли си.
Изведнъж не иска никой да умира повече.
Но знае, че тя не се ръководи от желанията си. И никога няма.
Ще остане тук и ще пази хипогрифите.
До последна капка кръв.
"До последният орк на света" мисли си тя, и оставя мисълта да рикошира известно време из главата й.
Той гледа света през червена пелена. Усеща загубата на кръв, и знае, че няма да оцелее още дълго. Още тича, още внимава за стрели и още три елфа умират, съсечени от него и глутницата му. Стрела стърчи от гърдите на единият. Тоест едната. Вожда отсича и нейната глава, благодарен, че все пак и арбалетчиците му правят нещо. Оглежда се през мъглата на кръвта и кислородният глад за други елфи.
Една стрела се забива в него, завърта го, и той пада. Пада на хълбока си. Този, от който стърчи пречупена дръжка, коварно парче дърво.
Той усеща болката, безкрайно силната болка, но не издава нито звук. С неописуемо усилие се обръща с лице към небето. Около него се чува рева на бойците му, съсекли стрелеца. Но виковете им не са победни. Те са отчаяни.
Връщат се при него и го гледат. Може би с надежда. Може би. Той не може да прецени. Почти не ги вижда.
Още стиска в ръка брадвата. Мускулите му сега са непокорни, и за пръв път отказват да му се подчинят.
Но той също е непокорен. Сантиметър по сантиметър вдига ръка, а бойците му го гледат, без да мигат, без да дишат. Знаят обичая, но не са и предполагали, че могат да го видят. Помнят само от песните. Песните за Гром и Траал.
"Ре-та-крорат-друр!"
‘Вземете брадвата ми и я напоете с кръв!’
Няколко мига те просто стоят там. А после един от тях, просто един от тях се протяга и несигурно хваща дръжката. Дръпва леко, гледайки вожда в очите.
За миг съзира там гняв.
Песните. Спомня си песните. Обичаят повелява той да отнеме брадвата.
Дърпа с всичка сила, но не успява да я извади. Дори и на крачка от смъртта вожда е силен. Твърде силен.
А после войнът държи брадвата. Сам. Старият боец е бил победен. Водачеството е предадено.
И преди дъхът на орка да излезе за последно, той чува как воините му в един глас подемат " ТАР РАТ РАГААР!".
В смъртта си той е запомнен.
Рагаар е неговото име.
И знае, че те ще го облеят в кръв.Чужда и своя.
Щастлив прегръща мрака.
Врана стой. Глава й бумти от мисли, които са чакали цяла вечност да изплуват. Мисли, които не си е позволявала. Мисли, на които е нямала право и ги е убивала, за да може да Пази. За да бъде роб на справедливостта.
Мисли за любов и омраза. Мисли за щастие и тъга. Мисли за болка и радост.
Всичко е в главата й. Сега. Като хор от хиляди гласчета се извива и пищи. И се смее.
Бронята й е нагорещена от слънцето, което я грее без прекъсване последните няколко минути. Краката й са изтръпнали, а едната й ръка я боли ужасно от безспирното стискане на дръжката на Листото, по-корава и по-твърда отпреди.
Чака.
Не знае какво ще направи когато дойдат, но ги чака.
И ето ги.
Стигат до ръба на поляната, правилно преценяват, че е засада и отскачат обратно към сенките. Знаят, че има стрелци, но не ги виждат. Не знаят къде са и се страхуват.
Но няма да се откажат. Ще претърсят близките дървета, ще намерят стрелците и ще умрат. Мястото е такова, че ако видиш стрелец, той вече те е видял. Ако той е елф, ти си труп.
Е, тя не е стрелец. Събира малкото си енергия, и в едно примигване вече е между четиримата ездача. Преди да се опомнят, тя пуска листото и вдига ръце. Няма никаква идея защо го прави. Никаква.
По това те приличат на нея. Не знаят как да реагират. Единият надава несигурен победен вик и замахва.
Не стига до нея. Друг, по-старши е спрял с дългият меч неговата брадва. Изръмжава.
Враната гледа това като наблюдател, а не като участник То не я засяга, но й е крайно интересно
Оркът я пита на развален общезик какво иска тя.
Тя мълчи. Не знае.
Той също. Той също.
"Не наранявайте хипогрифите."
Да... тя искаше това, нали? За това дойде. За да ги помоли да не нараняват хипогрифите.
Той пита защо.
Тя знае много причини. Защото са живи, а всичко живо заслужава поне това : Живота си. Защото са невинни и с една проста магия, която всеки шаман може да направи, те ще бъдат отново свободни в небесата. Защото те са символ на красотата и на всичко добро и невинно, те са царете на небето. Това бяха преди елфите да ги ...опитомят. Превземат. Покварят.
Казва : "Можех да убия и четирима ви. Не го сторих."
Тя гледа старият орк в очите. И знае, че той я разбира.
Сега остава тя да разбере него.
… и дори почти успява.
"Това е война" изрича той, и ужасното му произношение не позволява се определи дали се извинява, дали поучава глупаво дете или заплашва.
Тя може да го убие в миг. Стара е и могъща. Дори и без Листото по нея висят повече оръжия, отколкото могат да видят очите. Може да забие отровно острие във всеки от четиримата, което да причини много бърза и болезнена смърт. Може да запрати във всички страни едновременно малки остри сребърни листа, които да превърнат орките в кървава каша.
Той знае.
Стоманената Врана Вдига глава и отвръща, че това не е война. Това е лов. И винаги е било. И за двете раси.
И че тя няма нищо общо с лова.
Главата й се търкулва. Ударът е бил чист въпреки тежката борня. Тя е умряла безболезнено.
Не. Не. Изпитала е цялата болка от смъртта.
Но въпреки това се усмихва. Но разбира се това не е весела усмивка. Не МОЖЕ да бъде, нали?
А после от короните на дърветата идват стрелите и кръвта й се смесва с тази на орките. И попива в жадната земя.
Вярвате или не, там ще поникне цвете.
Няколко момента по-късно стрелкините бяха убити с арбалетите, направени от гоблини. Враната и разговора й със зеленокожите ги бяха разсеяли. Жалко… твърде жалко.
Тази вечер небето червенееше като земята под него. Залезът беше повече от залез. Елфите оплакваха сестрите си, погинали от брадва и тези, чийто хипогрифи бяха убити от орките. Кръвта беше навсякъде, и тревата смърдеше ужасно.
Стрелкините бяха изпратени в последният им път с огън под светлината на луната. Хипогрифите просто бяха изгорени.
А после елфите си тръгнаха. Орките останаха да се разлагат, храна за лешоядите.
На земята остана брадвата на вожда, цялата в кръв и нащърбена. Тя щеше да ръждяса след няколко години. Беше най-обикновена брадва сега, когато всички воини на Рагаар бяха мъртви.
Така че брадвата не е важна.
На земята също така остана и Листото. Враната беше Изпратена с почести. Те не знаеха за решението й. За тях беше Враната, героят от първите Войни. Стоманена Врана, бронята, която познаваха, и която им беше била полезна.
Листото остана да ръждясва, защото елфите не се интересуваха от оръжията. "Нека си стои там". "То не беше част от нея". И наистина, то не беше.
Нямаше да ръждяса веднага изцяло. Беше магическо и щеше да се запази още десетки хилядолетия. Може някой да го намери и да почерпи от силата му.
Но вече и то не е важно.
Важен е само залеза.
Защото той нямаше да ръждяса.
Не и заради една единствена война...
***
Авторът/ката помоли за анонимност...
|
[
