Маглориада / Фен клубове / Дж.Р.Р.Толкин

Маглор (Maglor)
Маглор (Maglor), в някои текстове се споменава като Маелор (Maelor ), - вторият син на Феанор и Нерданел. По-голям брат Маедрос, по-малки братя – Куруфин, Келегорм, Карантир, Амрод и Амрос.

В забележките към текста “За джуджетата и хората” е споменато, че Маглор бил женен. За жена му не е известно нищо.

Бащиното име на Маглор на коеня е Канафинве, което означава “гръмогласен или внушителен” (съкратено - Кано). Майчино име - Макалауре. Значението на това име, както пише самият Толкин не е докрай изяснено. Обикновено било тълкувано /и се считало да пророческо, съдбовно име/ като “ковещ злато” “forging gold" – на едно место а на друго - "gold-cleaver". Предполага се, че това име може да е поетическа форма във връзка с “златните” звуци, които изтръгвал от арфата си.

Синдаринската форма на името – Маглор, е образувана по метода на проста фонетична конверсия на името "Макалауре" в синдаринско "Maglor" (в чист вариант би трябвало да бъде във вид на "maka-glaur").

В забележките към “Куента Нолдоринва” се споменава и древноаглийското име на Маглор - Дегмунд Свинсере (Daegmund Swinsere). Кристофър пише, че също не може да обясни изцяло това име, но "mund" означава ръка /а също и защита/ а "swinsere" - музикант, певец.

Маглор е известен като най-големия певец и менестрел на древността и чак Даерон от Дориат успява да се прослави повече от него. Споменава се написаната от Маглор малко преди неговото изчезване песен “Нолдоланте” – плач за падението на нолдорите, където немалка част е посветена на клането в Алквалонде.

След като Мелкор убива Финве и открадва силмарилите, Маглор заедно с баща си Феанор и останалите братя ( 1495 г. по валинорското летоброене) прави в Тирионе Клетва с името на Илуватар, призовавайки на своята глава Извечния Мрак, ако не я сдържи, със свидетели Манве, Варда и планината Танкветил, кълнейки се да ненавижда и преследва всеки, който завладее, получи или укрие от Феанор и наследниците му някой от силмарилите. След което Маглор с цялата армия заминава за Средната земя.

Последващата му съдба е свързана с тази на братята му. Може да се предположи, че заедно с останалите той участва във Втората битка (Дагор-нуин-Гилиат). След смъртта на Феанор, и след попадането на Маедрос в плен, отстъпил заедно с войските си към езерото Митрим. Според "Куента Силмарилион" именно при Маглор идва посланикът на Моргот с известието, че Маедрос ще бъде освободен след като нолдорите не отидат далече на запад или на юг.

Заедно с Маедрос присъствал на празника Мерет Адертад, организиран от Финголфин след двадесет години след първият изгрев на слънцето.

В Белерианд Маглор и хората му се заселват в областта между две разклонения на река Гелион, на изток земите му достигали до Еред Луин; тази област получила името Маглоров проход (Maglor's gap) защото на едно место там била прекъсната велигата от хълмове, именно от там в Източен Белерианд влизат орките преди Третата Битка (Дагор Аглареб)

Според “Сивите анали” Маглор заедно с Маедрос участва в битката с орките, опитващи се да завладеят Аглонския проход.

По време на Дагор Браголах Глаурунг пропълзява през Маглоровия проход и опустошава цялата област. Маглор се присъединява към Маедрос в Химринг, който бил геройски удържан от двамата.

По-късно (ок. 463 г.) Маедрос сключил съюз с дошлите племена востаки и поканил на служба техните вождове Бор и Улфанг. Синовете на Бор – Борланд, Борлах и Бортанд служили на Маглор и Маедрос и им останали верни, докато Улфанг и неговите синове дали клетва за вярност на Карантир, но не я сдържали.

Заедно с другите братя Маглор участвал в Петата битка Нирнает Арноедиад (472 г.). След предателството на Улфанг и Улдор, Маглор убил Улдор, но дошли нови попълнения към войската на предателите. Армията на Маедрос била обкръжена от всички страни, разбита и побягнала на всички страни. Всички феаноринги били ранени, но нито един от тях не бил убит. Те се събрали заедно, обединили оцелелите нолдори около себе си и се спасили на изток, към планината Долмед.

След Нирнает синовете на Феанор загубили земите си, войските им не съществували, съюзите се разпаднали. Те живеели в подножието на Еред Луин заедно с други нолдори от Осирианд.

Най-вероятно Маглор заедно с братята си участвал в нападението над Дориат /около 506 г./, по време на което загинали Келегорм, Куруфин и Карантир, а Елвинг избягала със единия силмарил.

Когато Маедрос разбрал, че силмарилът се намира в Заливите (ок. 512 г), останалите живи братя се събрали отново и поискали от Елвинг да им се даде камъка, но тя категорично отказала. След известно време (ок.538 г) феанорингите нападнали Заливите Сирион. Според една версия инициатори на нападението били близнаците а големите братя “им помагали с нежелание”.

По време на тази битка били убити много жители на Заливите, загинали и братята Амрод и Амрос. Елвинг със силмарила в ръце се хвърлила в морето. Маглор и Маедрос оцелели и взели в плен синовете на Еарендил и Елвинг – Елронд и Елрос. Децата не били убити а отглеждани и възпитавани от Маглор, който се държал с тях нежно защото “душата му била измъчена от страшната Клетва”.

В ранните версии се казва, че след погрома в Заливите Маглор и Маедрос живеели тайно с други свободни елфи в южната част на Източен Белерианд, недалече от Амон Ереб, но Моргот ги атакувал и те избягали на остров Балар.

След победата във войната на Гнева, Еонве призовал елфите да напуснат Следната земя, а Маглор и Маедрос да се явят пред съда на валарите, тъй като в следствие на делата си са загубили правата си върху камъните на баща си.

Маглор искал да се подчини, но Маедрос го уговорил и заедно те предприели последен отчаян опит да вземат силмарилите. С променен външен вид те проникнали в лагера на Еонве, избили стражата, взели силмарилите и избягали. Но камъните горели ръцете им и Маглор не издържайки болката, която му причинявал камъкът го хвърлил в морето. След което той вечно ходел по брега и пеел тъжни песни.

След редица работни версии и промени в съдбата на големите феаноринги, Толкин най-накрая пише, че Маедрос със своя силмарил се хвърля в огнена пропаст а Маглор хвърляйки своя в морето остава да се скита по брега.

Според някои схващания Маглор губи разсъдъка си след като хвърля силмарила, но това никъде не се доказва от текстовете на Толкин.

В "Куента Силмарилион" се казва, че Маглор никога повече не се появил сред елфите..

Според В "Куента Нолдоринва" е възможно Маглор да е живял сред други елдари някъде на север, или на западните острови на Земята на Лейтиен и заедно с него бил Елронд.

В по-късен вариант на поемата “Лейтиан” се споменава, че Маглор се хвърлил в морето, но не е ясно кога е станало това. В другите текстове тази версия не е потвърдена.

По този начин съдбата на Маглор остава тайнствена и неясна, и е вдъхновила много автори – толкинисти, които са му посветили свои стихове, песни и проза.