момчи/ерих, аз вече станах на 20. вече от колко години се познаваме, от поне 3, нали?
спомням си как искрено ти се дразнех на безкрайния поток от думи, които излизаха от устата ти, а и тази мания с втората световна беше нечовешки нетърпима.
понататък ти влязох под кожата и те разбрах що за птица си. странен, скромен, затворен, искрен, противоречив, комплексиран, горделив, самодоволен, двусмислен, сложен. човек, който разбира какво му говоря, когато думите излизат с искреното ми желание да бъдат казани и разбрани, да стане интерференция, да има реакция и синтез, да ти светнат очите зад очилата.
рожденият ми ден беше тази събота. бях на конференция в гьолечица с почти всичките ми преподаватели. бях си взел три неща за четене - към края на времето на ъпдайк (по работа, трябва да чета една книга всяка седмица и да й пиша рецензия), скулптиране във времето на тарковски и една част от етимологиите на свети изидор от севиля. за шест дни прочетох 60 страници от ъпдайк. и нищо друго. нито ред.
за сметка на това слушах. 27 доклада за смъртта - три сутрин, три следобед.
смъртта при платон, плотин, прокъл, при хайдегер, левинас, бланшо, при православни, католици, социалисти, при чумави, проказни и спинозни.
в петък, когато беше веселата последна нощ на смъртоносната конференция, се оказа че само аз си нося дискове. шест часа пусках музика на студенти, магистри, асистенти, доктори, доценти и професори. в 00:00 спрях песента, не помня коя беше, казах, че вече съм на 20 и хората, повечето мои преподаватели, ми пяха хепи бъртдей. след секунди получих и два есемеса.
1) Chestit! Twist&shout i da si/ste malko, no ne syvsem. Xxx, m.
2) Chestiti 20 godini. Budi mnogo shtastliv. Obicham te. Leka nosht.
такива съобщения понякога само изострят чувството, че си сам.
и така, какво правих през тези шест дни в планината и по-точно - близо до мальовица. обадих се, за да откажа предложение да съм сценарист, заедно с ваня щерева, на тв предаване. лежах, спах, пих мартини, беше ми гадно, чувствах се не на място. по едно време ми мина и спря да ми пука.
когато четях доклада ми за смъртта и въображаемото по време на чума, заваля сняг. чумата е черна, снегът е бял, проказата също е бяла, месецът е май. сетих се за две неща.
1) черният сняг в края на психоза 4:48 на сара кейн. в края на постановката. тъжен и психиращ завършек.
2) снегът в носталгия на тарковски.
минаха ми през ума и продължих да чета.
в настоящия момент друго ми минава през главата:
- едно момиче е на 10 километра от мен, друго е на 3000
- вчера, за да се анестезирам от света, звъннах на една позната журналистка, която знам, че всеки ден пуши трева. по-рано през деня се видяхме случайно и ебаси неочакваното в червената къща, където имаше тийн семинар и дебат по сексуалните въпроси. та, даде ми тя една торбичка трева и аз отидох на шестия етаж на една от най-известните сгради в бг и там с няколко човека пушихме. три джойнта на фона на джой дивижън.
- нищо не ми се прави, но имам среща точно след 39 минути и след малко трябва да ставам. затова малко забързвам темпото.
- момчи, в истанбул беше яко, нали. аз не ти казах как за малко не правих тройка там. беше много забавно, толкова забавно, че не спрях да се смея и ми падна. гледах пичът, който и той ми е толкова близък и който обичам колкото теб, приятелю, гледах го как се обърнал с гръб на своето легло, докато момичето над или пък под или просто там някъде около мен, онази гимназиална пичка, за която толкова сме се бъзикали, прави всичко възможно да се изчукаме. красиво и слабо тяло. стегнати малки гърди с тъмнокафяви зърна. прекрасно дупе. тя с цялата си похотлива съсредоточеност и квазирационализирана механична сексуална последователност ми духа, държи ми го, после си го слага, а аз се смея, защото е абсурдно. и спирам комедията.
- по-хубав спомен от истанбул ми е този: четиримата си пеем wonderwall или пием и слушаме майлс дейвис или пушим наргиле.
- момчи, ти през декември ставаш на 20. декември е 12-и месец. размени местата и става 21. аз догодина ставам на 21.
- дай да не мислим за 20 или 21. или за 19.
- нека на 21 юни отидем на депеш.
сега е точно 17. имам половин час, за да стигна до одеон.

Редактирано от Cив на 18.05.06 17:04.

На 19 играех пантомима. Не приказвах, и се чувствах адски гот. Бях върл поддръжник на еманципацията, а сега не съм. Май само това е разликата.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

а през юли ще идем пак в истанбул. кой знае какво ще стане.
“човече, казвам ти, жените биха предпочели поетите пред всичко на света с изключение на немските овчарки”. сещаш се кой го е казал )))
снощи се избръснах и отидох в амор. беше нормално, съвсем нормално, не ми се тръгваше към 3, защото не ми се занимаваше с таксиметрови шофьори, бях ужасно в кондиция въпреки водките, за пръв път с толкова ясно съзнание. както лил каза – вероятно е било, защото трябва да се грижа за друг човек. един приятел се напи ужасно много и трябваше да помогна. иначе можеше да си стоя така и да си пия спокойно до кой знае кога. оказа се, че с водката се оправям по-добре отколкото с бирата или просто съм си направил добре сметките с яденето.
оказа се, че трябва да тръгнем към 3:30 иначе вероятно щяха да ни изхвърлят защото...
прибрах се и накамарих много книги около леглото, ей така да си имам, не ми се спеше. хванах учебника по отп и така съм заспал.
деба това време няма ли да се оправи?

Терореро, ша ходиш ли на Депеш, м?

Не, жар пиле, никога не съм си падала по Депеш..., престааш ли си. Обаче не знам какво си пожелавам като концерт, ся, стой, че ме хвана тоя "лайф-стайл" и ще взема да го докарам много като - снощи бях в "Блейз", видях се с М. К., обсъдихме последния му проект за постмодерната етика или пък: последното четене в "Грамофон" мина без обичайния лед по бара, помня, когато Л. К. взе шейкъра от ръцете на онзи с голия пъп и го изсипа пред мен, и не успях да чуя онази история за първата целувка, която после пуснаха в лайт-а на "Капитал"...
Бих отишла на концерт на "Рики е повери" сега, честно. Или айде на Адриано Челентано.

И аз обичах "Блейз" едно време. Една вечер там седяхме и си пивтунехме с един приятел, една две три водки /малки, обичам ги малки/ и си клюкарствахме както му е ред. Спомням си, че той сподели с мен колко обичал кльощавите мацки, почти само кокал, без месо по тях. Винаги, когато си помисля за "Блейз", в съзнанието ми изниква тази бесмесна мацка. Това е то, лайфстайл.

Нее, аз си измислям, никога не съм ходила в "Блейз", но има някои знакови места за днешната модерна, пишеща, театрална и прочие младеж. Ау, водка?!
Бляк, веднъж само много отдавна, класиката Блъди Мери и оттогава невър агейн)

Не я пия чиста. Винаги с нещо друго.
Не винаги пия и водка. Обичам да ми е разнообразно.

Нямам цигари, но нищо, освен това не мога да пиша без главни букви, много се дразня. По някое време, ако този отговор тръгне и не ме домързи може да изляза за една кутия. Никак не са лоши. Цигарите визирам. Виктори, ню, блу. А нито ми е виктори, още пък по-малко блу (о, мами блу), а още по-малко ню. Когато бях на 19 учех неща, които биха ми докарали сребро в косите сега. Спомням си, отивам на упражнение, и гледам – дете с разцепено небце, заешка устна, не, нямаше заешки уши, нито опашка, нямаше малки скокливи лапи, беше високо дете, с неестествено издължено лице, като оная картина, как беше... „Писък”, а чия беше? Няма значение, същият беше рисувал некви празни кафенета, после май си беше рязал ушите. Ухото. Изпитвам вече див ужас или нека го кажем (ебати и стила го докарвам) отвращение към историите за луди творци. Сорри, Ерих.... То никой не е висял в банята зад гърба на тоя художник, взрян в огледалото и любопитен да види дали ще покапе кръв или дали ще боли, но пък и ровенето в нечий болен мозък... ми прилича много на ония чичковци от парковете, зад храстите. Веднъж подгоних един такъв, абсолютно куку, имала съм буйна младост. Като си помисля, че онова момче Христос е бил на 33 и съвсем ми се вгорчава на върха на езика. И хич не ми се отваря учебника по възрастова психология, защото почти предугаждам на какво ще се натреса като диагноза. Да започнем от параноята – има Бог и той ме вижда и... ах, ето пак тръгнах в друга посока. Та, какво исках да ти пиша. Сетих се за една актриса, имаше един режисьор, който наричаше жените на сцената актьорки, та имаше една такава в един стар български филм. Ретро, соц, напоследък взех да се вдетинявам, та тази жена Тасева, казваше с характерен, писклив тембър – „Контрооолаааа”, много красиво ми звучи сега, защото и аз си го казвам – „Контроооллаааа”, дръж юздите на този стил, това все пак не ти е „Смъртта на еднодневката”, пък и сега „поток на съзнанието” е вече отживелица. Сега се пише за кал в ушише, прах по обувките, мръсно под ноктите и тук-таме съвсем ненадейно изскача по някоя любов. Обаче е толкова целофанена намачкана като увехнал карамфил... Няма нещо, което да ти опре ножа в гърба, като... Стой да се сетя, като „Американска мечта” на Мейлър. Споменът всъщност не е конкретен, по-скоро усещане, и какво значение има кой да е Килиманджаро от коя да е чужда книга, нито дали авторът е катерил нагоре без кислород, Господи, каква скука...
Дори думите, ако случайно пожалаеш да обидиш някого са еднакви днес. „Досега не съм срещала човек, който да не е искал да блесне пред друг, на когото всъщност трябва да лиже обувките”. Кенеф, лайна, вой, лой, „вървете си говорете с конете, мене не ме ебете, ям”, е, разбирам защо няма любов, защо няма нищо по-дълбоко от описание на един ден, ако е възможно по часове – ухапа ме комар, тази лампа е топла, като дим над пожар, като лъч в баня, като дръж ми шапката. И как, представяш ли си, след десет, 20 или тридесет години, когато аз отворя твоя дневник, блога на Сив, и се опитам да ви различа, няма да успея, защото това писане с мелодията, която те приспива е сякаш събирано от една ръка, от едно лозе, мачкано от едни и същи стъпала, в един и същ дървен леген, а след това виното, което се е получило е било пито толкова дълго, че последната чаша някой е изсипал върху собствения ти гроб. Това е художествена измислица, похват – нали се сещаш... Та, не е чак толкова важно това как аз ще чета теб или някой друг куул и янг, може би е хубаво това, че като отвориш днес неговия блог, ти можеш да си спомниш твоето вчера, а като погледнеш в огледалото можеш да видиш моя нос, майтапя се, аз не се унифицирах, очеизвадно, с лайф стайл писането, нищо, че сега се старая и май не се получава.
Имах един колега, Александър, отиваме на море, цял ден се излежаваме под някакъв чадър на плажа, мятаме уморени въдици срещу вълните, правим се на много хипи или хай, пием джин, шляпаме боси между бунгалата, и влетяваме в бунгалото, където друг един динозавър от онези години се е излегнал на двете, допрени едно о друго легла. Калин, зверски пиян или друсан, или и двете. Сядаме ние на единственото трето свободно легло, отваряме поредните бутилки, псъъът, пяната... Бирата никога няма да ми омръзне... „На гроба ми не сипвайте вода, ако възкръсна от пръстта, ще бъде само, за да се напия”... Та, Калин прави някакви замахващи движения, излегнал се. И Сашо го пита – Калине, ама какво правиш? И отговорът, който получаваме е – Кво да прая, бе, бера печурки. След което находчивият Александър отговори – Бе, Кальо, защо не дойдеш на тоя креват, тука има манатарки...
Та, така с далечните спомени от 19... Това е почти като в рекламата на Мтел. За разлика от това писане, life stile, рекламите все още не си приличат, като почерк... Може би, зависи от продуктите....Оф, кой е казал, че трябва да напиша нещо умно... Мисълта ми беше, че понякога мога да изкарам дни наред, цял месец, зяпайки рекламни клипове. И няма да ми трябва никакъв Ролан, който да ми обяснява, че забраната е най-бързият път до желанието. Или как беше... Паметта ми хич не е толкова гъвкава, колкото винаги съм си мислила, че е. Спомням си неща, които не са се случили. И които с абсолютна сигурност не мога да прочета в нито един чужд блог, нито пък бих могла да си осиновя нечия чужда идея, да я напъхам в стила, който ми е удобен, или единствено възможен, да се оплаквам, да се радвам или просто... да не си пусна филм. Каквото и ще направя след малко.
А всъщност очаквах, че ще пропиша също като теб и ще се хвана за всяко заглавие на книга или автор от библиотеката, която ми е точно на две крачки разстояние, но не го направих... Макар че харесвам стил като този:

„СТАРЦИ РАЗБОЙНИЦИ
улицата се спуска безмилостно като мълния
кокалестият й "s" се забива в зелен облак
мента и мастика
потното стъкло на содата задържа нетърпеливите мехурчета
като презерватив
рими: коневръз/бъз/мерак/сак

В края на този блогоподобен, бързо ала-литературен отговор, на мястото на рими трябваше да има поне 10 имена, поне 15 заглавия, а вместо старци в изложението би могло да пише нещо отчаяно или романтично мътно, носталгично. Е, няма. Както казваше един друг, случайно засечен автор – купи си съквартирант и по дяволите, искай го различен от теб, в краен случай може и куче -;)

Снобари гнякави, всеки се опитва да блесне като Венера посред нощите. Аз на 19 бях точки, точки, точки. Кой го фрега, граждани. Мога да напиша много-интересна-история-за-тогава, но не заслужавате. Айде, къш.

http://www.radiotangra.com/