О, няма такова нещо! / Култура и изкуство / Литература

възможно ли е това да е негова статия?

ПОЕТ НА СВОЯТА СКРЪБ
Петър ВЕЛИЧКОВ

В началото на века се появиха двама поети и една поетеса, които живяха и писаха с блаженство за смъртта и толкова страстно я зовяха, че най-накрая тя се смили и ги прибра в мъгливите градини на мрачния си замък. Най-напред се самоуби Димитър Бояджиев, три години по-късно го последва Яворов, а през 1920 година в черната пръст отпусна натежалото си от скръб сърце Екатерина Ненчева. -> ебаси первезното чувство за хумор

Димитър Бояджиев е първият от тях, който открива търсеното от него послание в една чудна балада на руския поет Иван Бунин за птицата Вир. Тая митична и невидяна от жив човек птица живеела в бездънните елхови гори, а тихият й плач бил като балсам за всеки страдалец. Който го чуел, забравял за всичко останало, тръгвал след птицата Вир, докато живият мъдрец в душата му намери мир.

На 12 юли 1911 г., едва 31-годишен, поетът Бояджиев се самоубива и отнася със себе си загадката на един живот и причината за ранната си смърт. Приятелят му Петър Нейков казва, че Бояджиев избира такъв край, защото имал дълг към една жена, но чувства към друга, при това омъжена и с деца. И до днес нито едно име на жена не е посочено, нито пък е потвърдено. Братът на самоубиеца, Иван, разказва, че на погребението му направило впечатление как една мургава, черноока девойка горчиво ридаела: "Защо направи така, милий?" По-късно разбрал, че няколко месеца преди това тя и брат му се били сгодили неофициално. През 30-те години на площад "Славейков" Елин Пелин посочил превита надве бабичка на Тодор Боров и му казал: "Ей заради тази се самоуби Митко Бояджиев." -> клюкарски истории

Мнозина са претегляли дума по дума воплите в стиховете на Бояджиев, но и в тях липсва и най-малката следа. От всеки ред се издига само болезненият вик на един страдалец, паднал на колене пред огромната статуя на непостижимата ЖЕНА. Пред нейната величавост всяка жива плът бледнее, губи сила. Ето тук е тайната на самоубийството на Бояджиев - и тази тайна се крие в неговия страх от действителността, за която той нямал очи. Много по-примамлива му се вижда птицата Вир, много по-омайна е скръбната й песен, толкова безплътна е сянката й, че за мечтатели като Бояджиев тя се превръща в мираж, много по-желан от грубостта на алчната тълпа. -> дрън-дрън ярина

Дори и когато Бояджиев заминава за Марсилия и всички се надяват, че там ще се успокои, ще заживее тъй, че зърното пясък да не му се вижда като смазваща планина, мислите му си остават все същите - от черни по-черни. Когато обвиняват приятелите му, че не са направили необходимото, за да спрат ръката на самоубиеца, обвинителите не са прозрели, че никой не може да спре пътя на Съдбата. Например Димо Кьорчев неведнъж съветвал поета да превъзмогне увлеченията си по скръбта, но Бояджиев бил непреклонен: "Да превъзмогна: какво? Чувствата, страстите си? Копнежите, носталгиите, целия си живот, сам себе си? Немислимо. Но и да беше възможно всичко това, за какво би послужило то?"

Димо Кьорчев най-точно определя Бояджиев като "поет на своята скръб". Сестра му Дафина пък най-точно разкрива любовната тайна на поета: "Една лабилност на нервната система. Необикновено емоционален и девствен." ->
Едва след като прочетем тези нейни два реда, можем да вникнем до дъно във вопъла към жената на Бояджиев: "Не радост си вече за мене, а страшен кошмар." -> аре, бръкнахме му в гащите на човека. ебаси простащината.

Учудващото в драмата на поета е друго. Ако той беше грозен, отблъскващ, бихме разбрали и оправдали края му. -> !!!!! е нямам думи.
Но неговите съвременници рисуват с обожание привлекателния му външен лик. Елин Пелин съзирал в "неговата прекрасна външност, телесния образ на неговата също така прекрасна душа". Нямало жена или момиче, която да не губела ум по тънката му изящна фигура, по меките, бляскави коси, по чистото фино лице, по бадемовите огнени очи... Кроткото изражение на Бояджиев карало съвременниците му да го оприличават на Христос. Чудомир го видял само веднъж и възхитен от красотата му, го сравнил с Албрехт Дюрер. Даже художникът Никола Балтов го изографисва като Йоан Кръстител в стрелчанската църква. Но ако Бояджиев беше щастлив и не беше във властта на скръбта, за която лекарството е смърт, щеше ли да остави следа в литературата, щеше ли някой днес да си спомни за него? -> просташки цинизъм.

Малкото му на брой стихове обаче и сега го издигат между неоспоримите имена, които са гордост за всяка литература. Преди него с толкова стихове е само Ботев. Абсурдно е да се разсъждава какъв би бил споменът за двамата поети, ако единият не беше тръгнал да освобождава робите, а другият не беше се застрелял в горещия юлски ден на далечната 1911 година. Гениите рядко имат колебания, когато музата ги обсеби. И колкото по-безрезервно се отпуснат в нейната власт, толкова повече се отличават от съвременниците си.

резюме: клюкарщина и простотия.