Окололитературно, сиреч клюки ;) / Култура и изкуство / Литература

като ще е гарга, да е рошава:

Бъдещето на литературната история
Три предизвикателства през XXI век

Бъдещето на литературната история изглежда несигурно, но не чак толкова мрачно, колкото биха искали да мислят някои. Макар по ирония на съдбата самите призиви да изоставим литературната теория имат почти стогодишна история1, чувството за криза и методологическа безизходица се изостри едва през осемдесетте години на XX век, когато опитите за реформи в литературната историография кулминираха в написването на прочутата днес "Нова история на френската литература" (1989)2. Мнозина видяха в този проект атака срещу традиционната литературна история, макар да не могат да отрекат, че съставителят, Денис Холие, е усетил проблемите пред дисциплината след появата на постмодернизма и постструктурализма и е реагирал по оригинален, макар и не винаги убедителен начин3. Следващото десетилетие постави ребром въпроса за самата легитимност на литературната история4, но в началото на XXI век реакциите към тoзи проблем са белязани по-скоро от умереност и конструктивен скептицизъм, отколкото от радикално отрицание. Международната конференция, организирана неотдавна от Марко Юван и Дарко Долинар от Института за словенска литература и литературни изследвания в Любляна, където, съдейки по резюметата, сa били представени редица интересни доклади5, представлява добър пример за такова отношение.
Бъдещото развитие на литературната теория до голяма степен ще зависи от промените в по-широкия контекст на нейната еволюция. Вникването в същността на тези промени ми се струва важна първа стъпка. По-долу ще се спра на три фактора и ще се опитам да изясня тяхното значение за литературната история.

1. Националната държава
Произходът на литературната история като институционализиран дискурс е тясно свързан с развитието на национализма и националната държава след Френската революция. Макар първите литературни катедри да преподават изящната словесност без особени национални ограничения, след падането на Наполеон надигащият се в Европа национализъм води до постепенен преход към национално-зависими изследователски и преподавателски програми.
Самата литература се разглежда като инструмент за запазване и прослава на "онази велика национална памет, която тъне в далечното минало на националната история"6. Такава е и задачата на литературната историография. Както отбелязаха наскоро Корнис-Поуп и Нойбауер, изучаването на литературата и нейната история са институционализирани за пръв път в онези общества, които са били най-загрижени за култивирането на ясна национална идентичност и постигането на национална независимост (Германия, Италия, Централна и Източна Европа)7, макар да трябва да признаем, че в Англия, където държавността и националната идентичност са постигнати доста рано, развитието на литературната историография изпреварва опитите в гореспоменатите държави. (Между 1774 и 1781 Томас Уортън публикува три тома от своята недовършена литературна история, стигайки едва до Реформацията.) В Германия първата литературна история се появява далеч преди Бисмарк да обедини страната през 1871 г.: между 1835 и 1842 г. Георг Гервинус (1805-1871) публикува петтомната Geschichte der poetischen Nationalliteratur der Deutschen (по-късно заглавието е променено на Geschichte der deutschen Dichtung); това става половин век преди излизането на първата голяма история на френската литература, издадена от Гюстав Лансон през 1895 г. В Италия Де Санктис публикува двутомна история на италианската литература през 1870-71 г., след обединението на страната, но все пак двадесет години преди Лансон. Макар Гервинус да не е съгласен с политиката, чрез която Бисмарк се стреми да постигне обединението на страната, неговата история е мощен фактор за създаването на публично съзнание за хомогеннoстта нa немската култура.
Бъдещето на тази тенденция, останала неоспорвана повече от век, вече е несигурно. Причините са няколко. Първо, от Първата световна война насам самият евроцентризъм постепенно губи почва, а заедно с него и европейският модел на националната литературна история. Този процес се изостря от развитието на глобализацията посредством революционните открития в информационните технологии през петдесетте години, което съвпада с бързия разпад на колониалната система. Последвалото разрастване на диаспорични култури, от една страна, и процесът на европейската интеграция в контекста на глобализираната икономика, от друга, водят до явления, които могат да бъдат описани като постепенно "изпразване" на националната държава на Запад. Става все по-несъстоятелно да ce говори за единен канон, на който така дълго се основаваше литературната история. В рамките на националната държава възникват низ паралелни канони, които трябва да компенсират социалните несправедливости в миналото.
Стига да искаме да ги видим, съществуват ясни сигнали за оттласкването от националните литературни истории: на дневен ред (особено в Германия, където Гьоте някога бе мечтал за "световна литература") е въпросът как да конструираме представителен европейски канон, който да стимулира създаването на регионални истории или, в идеалния случай, на история на европейската литература като цяло. И това не е само развлечение за богатите.
Загрижени за сигурността и заинтересувани от все по-нататъшно разширяванe на пазарите, Европейският съюз и различни неправителствени организации се надпреварват да спонсорират на Балканския полуостров учебници, които трябва да убедят младите поколения в тяхната обща политическа и културна история. Така че ние сме свидетели на две тенденции, и двете твърде неблагоприятни за традиционната литературна история, писана по поръчка на националната държава: или регионални и дори "паневропейски" истории, служещи на доста различни политически цели от познатите ни от близкото минало, или транснационални, често трансконтинентални наративи, обърнати не към монолитните проекти на националната държава, а (както настоява Стивън Грийнблат) към постколониалните процеси на "изгнание, емиграция, странстване, примесване и неочакваните последици от тях, както и към яростните позиви на алчността, копнежа и безпокойството, защото" - продължава Грийнблат - "тъкмо тези разрушителни сили създават историята и смесването на езиците, а не уседналото чувство за културна легитимност"8. Ако традиционната национална литературна история иска да оцелее, тя трябва да стане максимално гъвкава, за да се съобрази с тези нови тенденции. Пресен пример в това отношение е новата Oxford English Literary History в тринайсет тома, два от които ще бъдат посветени на периода след Втората световна война; тези два тома ще предлагат две различни интерпретации на понятието за "английска" литература: томът "1960-2000: The Last of England" ("1960-2000: Краят на Англия"), който се пише от Рандал Стивънсън, описвaн като "шотландец, който смята, че вече не може да се говори за "английска литература"9, и "1948-2000: The Internationalisation of English Literature" ("1948-2000: интернационализацията на английската литература"), който е в ръцете на канадеца Брус Кинг, приветстващ мултикултурализма не като край, а като възраждане на тази идея. (Забележете също така, че двата тома поставят различно долната хронологическа граница на изследвания период.) Така новата Оксфордска история се опитва да транспонира - без да го отхвърля - почти изчерпания национален наратив в тоналността на мултикултуралния глобализъм.
2. Медиите
Твърдението на Маршал Маклуън, според когото медиaта e посланието10, получава нов резонанс днес, когато се опитваме да опишем траекторията на литературната история. Полето на литературната история се промени драматично през последните петдесет години, до голяма степен поради промяната в пътищата, чрез които литературата достига до нас.
Тази промяна има няколко аспекта.
Първо, начините на потребление на литературата претърпяха значителни изменения. Изобилстват филмовите адаптации на произведения от националния канон; те създават заблудата, че щом си гледал "Разум и чувства", няма нужда да четеш Джейн Остин. Достъпността на класиката чрез нискобюджетните телевизионни версии постепенно затвори дистанцията между ниска и висока литература, на която открай време се опираше литературната история като научна дисциплина. Разбира се, въпросното разграничение между "високо" и "ниско" е създадено тъкмо от литературната история. Тъкмо тя въздига творби, писани като вестникарски подлистник за забавлението (и наставлението) на широката публика, и ги обявява за шедьоври на високата култура. В десетилетията след първото им издание много от романите на XIX век, включително тези на Достоевски и Балзак, претърпяват подобнa метаморфоза в ръцете на академичните литературни историци. Сега обаче съдбата се обръща срещу литературния историк: изобилието от филми, радиоадаптации, комикси и т.н. го запраща в един свят, където някогашната сигурност, създавана от канона, е почти изчезнала. Предполагаемо уникалният акт на самостоятелното, уединено четене е все по-брутално изместван от масовата консумация на визуални сурогати, които като че ли подчертават сюжета и костюмите за сметка на смятаното за велико философско послание на литературната творба. Така литературните историци са оставени да сe скитат без компас в гъсталака на една култура, която не е нито висока, нито ниска, а се основава на възпроизводимостта на сакралното в хилядите ежедневни примери на припокриване между представление и епифания.
Вторият аспект се дължи на извънредно мощното присъствие на електронните медии. След Бодрияр11 ние сме се научили да се съмняваме в границата между факт и фикция заради начина, по който работят електронните средства за масова информация. Още повече че съвременните медии и особено интерактивните технологии доведоха до безпрецедентна отвореност на текста към модификации от страна на реципиента. Така статутът на текста се промени отвъд удобните граници, на които се осланяше традиционната литературна история. Непокорният текст, създаден в резултат на електронното взаимодействие, е вечно незавършен, гъвкав като никога досега и наистина безграничен; дори концептуалните оръжия на интертекстуалността не могат повече да го овладеят. Този винаги флуиден хипертекст прави обичайнaта артикулация на семантичните единици остарялa и ненадежднa. Резултатът е един архив от семантично динамични депозити, към които можем да прибавяме или отнемаме по всяко време. Границата между автор и читател все повече се заличава, a с това и основите на рецептивната теория и традиционната литературна история.
Трето, глобалната мрежа създава огромна електронна библиотека, където националните традиции и лоялности бързо се дестабилизират. Фрагментарен в основите си, опитът на читателя в интернет води до нова парадигма на интерпретацията, при която препратките и сравненията вече не извират със строга логика от някакъв исторически доказуем корпус на националната литература. За да осмислят даден разказ или стихотворение, учители и ученици все по-често разчитат на подкрепата на глобалната банка от сюжети и образи, подхранващи въображението, без да задават въпроси за историческата или националната уместност на предлагания им материал. Така електронните медии и интернет поставят литературната история пред двойното предизвикателствo на синхронията в употребата на информация и нейната национална "изкорененост". ('simultaneity and deracination').
3. Гените
Неотдавна Хабермас (наред с други автори) зададе, меко казано, неудобния въпрос за "бъдещето на човешката природа".12 Той постави този въпрос в контекста на модерната генетика и неизбежните - и все още не напълно непредсказуеми промени в резултат от бъдещото навлизане на клонирането и генетичните модификации на човешкия материал. От моя гледна точка тук се сплитат две взаимно свързани теми: дълголетието и паметта. И двете хвърлят коментатора в неизследвани досега дълбини. Продължителността на живота нараства и правителствата се опитват да се справят с този въпрос чрез различни икономически и административни техники, но как се отразява това на социалното разпределение на паметта? Как методите за справяне с увеличената продължителност на живота ще повлияят на представите ни за формaтивен опит и формативни сегменти в човешкия живот, детството и юношеството? Два от крайъгълните камъни на литературната история - пък и на всяка история - ще бъдат подложени на драматична трансформация. Единият е понятието за поколение, другият - понятието за период. Традиционната литературна история разчита на тези две понятия като смислов център на интерпретацията. Няма да бъде достатъчно да си даваме сметка, че периодите в литературната и интелектуалната история са дискурсивни идеологически конструкти; това го знаем и сега. Истинският проблем е променящата се продължителност на живота на поколенията, а с нея и променящите се ритми на производство на значения в обществото. Общественото съгласие по ключови събития в историческия разказ ще се постига по още по-сложен и опосредстван начин, защото всеки от съставните гласове в ансамбъла на поколенията ще има своя темпоралност, продължителност и съответно сила, различни от онези, на които стъпва днешната (литературна) историография. По-сложното разделение на социалното пространство между застъпващи се за все по-дълго време поколения ще означава още по-крехък консенсус върху това, кое точно конституира отличителните черти на даден темпорален отрязък и произвежданата в него култура. Далеч не е сигурно дали микроисторията или другите инструменти на съвременната историография ще могат да отговорят на тези предизвикателства. Не искам да звуча като автор на посредствена научна фантастика: реалностите на прогреса в генетиката и на предстоящото нарастване на продължителността на живота в безпрецедентен мащаб ни принуждават да преосмислим основите на (литературната) история в бъдещето. Тук е мястото да подчертаем, че литературната история винаги се е крепяла преди всичко на сигурния пазар на училищното и университетското образование; без този пазар тази дисциплина трудно би оцеляла в което и да е съвременно общество. Но като част от икономическите и социални техники на демографския контрол, днес сме свидетели на въвеждането на една коренно различнa идея за образование. Така нареченото "продължаващо образование" или "пожизнено образование", което вече е част от образователния пейзаж в Европа и Америка, бавно, но сигурно предефинира философията на образованието, отхвърляйки догмата на яснотo разграничение между дисциплините. Подходът "от всичко по малко", характерен за западния образователен супермаркет, няма да отшуми, а ще се използва периодично през целия живот на индивида. Обслужването на все по-растящия пазар на "пожизненото" (life-long) образование, както и на модулната система на бакалавърските курсове, дори сега вече оказват съществено влияние върху обсега и дълбочината на научните изследвания в съвременните университети. Така ставаме свидетели на нов цикъл на образование и заетост, които вече не са разделени; както и на нова социална задача, на която образованието трябва да отговори. Всичко това допринася за нов климат в обучениетo и научната дейност, при който култът към дисциплинарно обособеното знание (включително и към литературната история) и към произтичащия от него авторитет става все по-неудържим.
И все пак не е задължително да завършваме песимистично. В "Битие и време" Хайдегер предупреждава, че "като детерминация историчността предхожда онова, което се нарича история"13. С това той иска да каже, както пояснявa в същия раздел (No. 6), че базисната историчност на Dasein може да остане скрита от самото Dasein, тоест скрита от нашето съществуване тук и сега. Но освен това с тези думи той ни предупреждава, че съзнанието за история (и писането на история) винаги идват като отговор (и "дар от Битието") на неизтребимата историчност (темпоралност), обуславяща живота ни като човешки същества. С други думи, не можем да избягаме от историчността, дори и в паузите - дълги или къси - когато практикуването на литературната история изглежда обезкуражително замряло. Просто литературната история ще трябва да се завърне променена в един променен свят. Ако за тази цел тя трябва отново да се разтвори в културната история, но по начин, различен както от позитивистичното струпване на факти през XIX век, така и от високопарните идеологически паралели на Geistesgeschichte през XX век, така да бъде.

Lancaster University,

Галин Тиханов
Превела от английски Зорница Христова

----
1 Различните критики към литературната теория от края на XIX век до шейсетте години са изложени накратко в Rene Wellek, "The Fall of Literary History", The Attack on Literature and Other Essays, Chapel Hill: University of North Carolina Press, 1982.

2 Denis Hollier (ed.), A New History of French Literature, Cambridge, MA: Harvard University Press, 1989.

3 Степента, в която проектът на Холие се отклонява от традиционните практики на литературната историография, проличава от факта, че в по-късната - френска - версия на книгата думата "история" отсъства от заглавието. (Denis Hollier (ed.), De la litterature francaise, Paris: Bordas, 1993).

4 Вж. напр. David Perkins, Is Literary History Possible? Cambridge: Harvard University Press, 1992.

5 Darko Dolinar and Marko Juvan (eds.), Kako pisati literarno zgodovino danes? Mednarodni simpozij. Povzetki referatov/ How to write literary history today? International Conference. Summaries, Ljubljana: Scientific Research Centre of the SAZU, 2002.

6 Friedrich Schlegel, "Geschichte der alten und neuen Literatur" [1815], Kritische Friedrich-Schlegel-Ausgabe, ed. Ernst Behler et al., Paderborn: Schohning, 1961, Vol. 6, p. 15.

7 Marcel Cornis-Pope and John Neubauer, Towards a History of the Literary Cultures in East-Central Europe: Theoretical Reflections (ACLS Occasional Paper, 52), New York: American Council of Learned Societies, 2002, p. 12.

8. Stephen Greenblatt, "Racial Memory and Literary History", в Rethinking Literary History. A Dialogue on Theory, ред. Linda Hutcheon and Mario J. Valdes, Oxford and New York: Oxford University Press, 2002, p. 61.

9 Jonathan Bate, "A monumental task. Why the new Oxford English History will differ from its predecessor?", Times Literary Supplement, 4 October 2002, p. 17.

10. Marshall McLuhan, Understanding Media. The Extensions of Man, New York: New American Library, 1964, pp. 23-36.

11 Вж. преди всичко прочутия памфлет на Бодрийяр The Gulf War Did Not Take Place, прев. Paul Patton, Bloomington: Indiana University Press, 1995.

12 Jurgen Habermas, Die Zukunft der menschlichen Natur. Auf dem Wege zur liberalen Eugenetik?, Frankfurt am Main: Suhrkamp, 2001.

13. Martin Heidegger, Being and Time: A Translation of "Sein und Zeit", прев. Joan Stambaugh, Albany: State University of NewYork Press, 1996, стp. 17.