OWING THE TIGER ONE
I’m waiting for you on a bench in the park
Which used to be a zoo when I was a child
Ghosts of animals still roaming the lawns
The rock garden scarred by the polar bear’s claws
The air abristle with horny wars of independence
Apparitions of monkeys hijacking baby-carriages
Distorting the smiles of the next generation
And scaring brainless whole shipments of moms
And as I sit thinking of all this
For a moment I think I hear your footsteps
I turn my head and I spot a giant dog
Raising a leg to mark territories
Previously very much out of its reach
How would the rhino have reacted to that?
I don’t think it would have healed so fast
do you?
And then the next noise it’s you
And I toy with the thought
That had I not moved the beast
To the cage of the unconscious
You wouldn’t be prancing around so cheerfully
All over my life now

There's only so much you can learn in one place.The more that I wait, the more time that I waste

Миналата седмица пейнкилърът Райчев каза да изхвърлим баба Илийца барабар с кола и да го забодем на Вазов за сметка на Пасков.
На последния, признавам, симпатизирам за доста неща.
Ще опиташ ли цитат от актуалната му книга?

Е сега - това е тема само за текстовете!
Бих опитала, ако пуснеш тук.
Кой е този Райчев?
Вазов не мож го изхвърли, но определено
може да се помисли за нови автори в учебниците...

Именно, защото е за текстове, затова ти предложих да го направиш. Последният роман на Виктор Пасков се казва "Аутопсия на една любов" или нещо такова. Бих извадил цитат от него, но дадох книгата някъде. Ако не си я чела, след ден-два ще пусна част от нея. След другите му книги не мога да повярвам, че си е позволил да напише подобно нещо.


Андрей Райчев - социолог, политолог и т.н.

Толкова ли е зле?
Мислех да си я купувам
Райчев ми е леко "ведомствен" политолог

ПС. Бе дай да не коментораме баш у тая тема - тя нали си е само за текстове

ЗА ТЕБЕ ХОРАТА ГОВОРЯТ

Текст: Иван Ненков
Изпълнява: Тони Димитрова

Отдавна хората говорят,
че ти си тъмен летен облак.
Прииждаш бързо и отминаваш
и после сто беди след теб оставяш.
Прииждаш бързо и отминаваш
и после сто беди след теб оставяш.

Но да повярвам не, не мога,
аз виждам слънце в твоя поглед.
С лъчи от нежност ти все ме галиш
и страсти огнени във мене палиш.
С лъчи от нежност ти все ме галиш
и страсти огнени във мене палиш.

И още хората говорят,
че ти напомняш дъжд пороен.
Заливаш крехки треви зелени,
погубваш всекиго, най-много мене.
Заливаш крехки треви зелени,
погубваш всекиго, най-много мене.

Да вярвам в думи не, не искам,
за мене ти си си ручей бистър!
Пред тебе само аз коленича
отпивам светлина и те обичам…
Пред тебе само аз коленича
отпивам светлина и те обичам…






ПРИЯТЕЛСКО
Камелия Кондова

Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта-
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още ? Уморен си...
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш " влязох в релси ".
Отдавна, както казваш " няма празно ".
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо !

Защото, всъщност искам да се любим...

ФИНДЛИ

Р.Бърнс

- Кой хлопа в този късен час?
- Аз хлопам- каза Финдли
- Върви си! Всички спят у нас.
- Не всички- каза Финдли
- Не зная как си се решил?
- Реших се- каза Финдли
- Ти май си нещо наумил?
- Май нещо- каза Финдли
- При тебе , ако дойда вън...?
- Ела, де- каза Финдли
- Нощта ще минеме без сън.
- Ще минем- каза финдли
- При мене ,ако дойдеш,току виж...
- Да дойда- каза Финдли
- До утре ти ще престоиш...
- До утре- каза Финдли
- Веднъж да минеш моя праг...
- Да мина - каза Финдли
- И утре знам ще тропаш пак.
- Ще тропам- каза Финдли
- Ще ти отворя,ала чуй...
- Отваряй- каза Финдли
- Ни дума никому за туй...
- Ни дума - каза Финдли.

THE BELLS

I
Hear the sledges with the bells-
Silver bells!
What a world of merriment their melody foretells!
How they tinkle, tinkle, tinkle,
In the icy air of night!
While the stars that oversprinkle
All the heavens, seem to twinkle
With a crystalline delight;
Keeping time, time, time,
In a sort of Runic rhyme,
To the tintinnabulation that so musically wells
From the bells, bells, bells, bells,
Bells, bells, bells-
From the jingling and the tinkling of the bells.

II
Hear the mellow wedding bells,
Golden bells!
What a world of happiness their harmony foretells!
Through the balmy air of night
How they ring out their delight!
From the molten-golden notes,
And an in tune,
What a liquid ditty floats
To the turtle-dove that listens, while she gloats
On the moon!
Oh, from out the sounding cells,
What a gush of euphony voluminously wells!
How it swells!
How it dwells
On the Future! how it tells
Of the rapture that impels
To the swinging and the ringing
Of the bells, bells, bells,
Of the bells, bells, bells,bells,
Bells, bells, bells-
To the rhyming and the chiming of the bells!

III
Hear the loud alarum bells-
Brazen bells!
What a tale of terror, now, their turbulency tells!
In the startled ear of night
How they scream out their affright!
Too much horrified to speak,
They can only shriek, shriek,
Out of tune,
In a clamorous appealing to the mercy of the fire,
In a mad expostulation with the deaf and frantic fire,
Leaping higher, higher, higher,
With a desperate desire,
And a resolute endeavor,
Now–now to sit or never,
By the side of the pale-faced moon.
Oh, the bells, bells, bells!
What a tale their terror tells
Of Despair!
How they clang, and clash, and roar!
What a horror they outpour
On the bosom of the palpitating air!
Yet the ear it fully knows,
By the twanging,
And the clanging,
How the danger ebbs and flows:
Yet the ear distinctly tells,
In the jangling,
And the wrangling,
How the danger sinks and swells,
By the sinking or the swelling in the anger of the bells-
Of the bells-
Of the bells, bells, bells,bells,
Bells, bells, bells-
In the clamor and the clangor of the bells!

IV
Hear the tolling of the bells-
Iron Bells!
What a world of solemn thought their monody compels!
In the silence of the night,
How we shiver with affright
At the melancholy menace of their tone!
For every sound that floats
From the rust within their throats
Is a groan.
And the people–ah, the people-
They that dwell up in the steeple,
All Alone
And who, tolling, tolling, tolling,
In that muffled monotone,
Feel a glory in so rolling
On the human heart a stone-
They are neither man nor woman-
They are neither brute nor human-
They are Ghouls:
And their king it is who tolls;
And he rolls, rolls, rolls,
Rolls
A paean from the bells!
And his merry bosom swells
With the paean of the bells!
And he dances, and he yells;
Keeping time, time, time,
In a sort of Runic rhyme,
To the paean of the bells-
Of the bells:
Keeping time, time, time,
In a sort of Runic rhyme,
To the throbbing of the bells-
Of the bells, bells, bells-
To the sobbing of the bells;
Keeping time, time, time,
As he knells, knells, knells,
In a happy Runic rhyme,
To the rolling of the bells-
Of the bells, bells, bells:
To the tolling of the bells,
Of the bells, bells, bells, bells-
Bells, bells, bells-
To the moaning and the groaning of the bells.

Дъщеря на Албион

Превод Христо Радевски

Пред къщата на помешчика Грябов спря прекрасна каляска с гумени шини, с дебел кочияш и с кадифено седалище. От каляската изскочи околийският предводител на дворянството Фьодор Андреич Отцов. В преддверието го срещна съненият слуга.
- Господарите в къщи ли са? - попита предводителят.
- Съвсем не. Господарката и децата отидоха на гости, а господарят с мамзел гувернантката ловят риба. От сутринта още.
Отцов постоя, помисли и тръгна към реката да дири Грябов. Намери го на около два километра от къщи, като се приближи до реката. Когато погледна надолу от стръмния бряг и видя Грябов, Отцов прихна да се смее... Грябов, едър, дебел човек с много голяма глава, седеше на пясъка, скръстил под себе си по турски крака, и ловеше риба с въдица. Шапката му беше на тила, връзката му се изметнала настрана. До него стоеше висока, тънка англичанка с изпъкнали рачешки очи и голям птичи нос, който приличаше повече на кука, отколкото на нос. Облечена беше с бяла муселинова рокля, през която ясно прозираха сухите й жълти плещи. На златния й колан висеше златно часовниче. И тя ловеше риба с въдица. Около двамата цареше мъртва тишина. И двамата бяха неподвижни, като реката, върху която плаваха въдичарските им тапи.
- Желание страстно, но участ горчива! - засмя се Отцов. - Здравей, Иван Кузмич!
- А... ти ли си? - попита Грябов, без да откъсва очи от водата. - Пристигна ли?
- Както виждаш... А ти все още с тия свои глупости се занимаваш! Не си отвикнал още?
- Къде, по дяволите... Цял ден ловя, от сутринта... Някак не върви днес. Нищо не хванах нито аз, нито този караконджо. Седим, седим и никакъв дявол! Просто да се скъсаш от яд!
- Я се остави! Върви да пием водка!
- Почакай... Може да хванем нещо. Привечер рибата повече кълве... Седя, брат, тука от сутринта! Такава скука, че не мога да ти я опиша. Кой ме дявол караше да се захващам с този лов! Зная, че е глупост, а седя! Седя като подлец някакъв, като каторжник и гледам водата, като глупак някакъв! На коситба трябва да ида, а аз риба ловя. Вчера в Хапониево преосвещеният служи, а аз не отидох, тука седях ей с тази чига... с тази вещица...
- Но... ти побъркан ли си? - попита Отцов и засрамено погледна англичанката. - Ругаеш пред дама... и то нея...
- Да върви по дяволите! Все едно, бъкел не разбира руски. Ако щеш, я хвали, ако щеш, я ругай - все едно й е на нея! Погледни й носа! Само от носа й ще ти припадне! Седим по цял ден заедно и нито дума! Стои като плашило и пули зъркелите си във водата.
Англичанката се прозина, смени червея и хвърли въдицата.
- Истински ми е чудно, брат! - продължаваше Грябов. - Живее, глупачката, в Русия десет години, и нито дума не знае руски... Отиде някое наше аристократче у тях и бързо се научи по тяхному да дърдори, а те... дявол ги знае! Ти погледни носа й! Носа й погледни!
- Е, престани де... Неудобно е... Какво си се заял с жената?
- Тя не е жена, а мома... За женихи навярно мечтае, дяволската му кукла. И мирише на някакъв гнилоч... Намразил съм я, брат! Не мога да я гледам равнодушно! Като ми се опули с тия очища, целият се изкривя, като да съм си блъснал лакътя о перилата. И тя обича да лови риба. Погледни: лови и свещенодействува! С презрение гледа на всичко... Стои, мискинката, и съзнава, че е човек и че, значи, е цар на природата. А знаеш ли как се казва? Уилка Чарлзовна Тфайс! Пфу!... Не можеш го и изговори!
Англичанката, като чу името си, бавно изви нос към Грябов и го измери с презрителен поглед. От Грябов дигна очи към Отцов и обля и него с презрение. И всичко това мълчаливо, важно и бавно.
- Видя ли? - попита Грябов със смях. - На ви, значи на вас! Ах ти, караконджо! Зарад децата си само държа този тритон. Да не бяха децата, и на десет километра до имението си не бих я допуснал... Носът й също като на ястреб... А талията! Тази кукла ми прилича на дълъг гвоздей. Да го вземеш, знаеш, че да го забиеш в земята. Чакай... Струва ми се, че на моята въдица кълве...
Грябов скочи и вдигна пръчката. Конецът се опъна ... Грябов дръпна още веднъж, но не извади въдицата.
- Закачила се е! - каза той и се намръщи. - За камък навярно... Дявол да го вземе...
На лицето му се изписа страдание. Като въздишаше, мърдайки неспокойно и мърморейки проклятия, той почна да дърпа влакното. Дърпането до нищо не доведе. Грябов побледня.
- Жалко! Във водата трябва да влизам.
- Я остави!
- Не може... Привечер хубаво се лови... Гледай ти каква беля, прости, господи! Трябва да влизам във водата. Трябва! А пък да знаеш как не ми се съблича. Англичанката трябва да разкарам... Неудобно е пред нея да се събличам. Все пак дама е!
Грябов хвърли шапката и връзката си.
- Мис... ъ-ъ-ъ... - обърна се той към англичанката. - Мис Тфайс! Же вупри* (* Моля ви... (от фр. - je vous prie)). Е, как да й кажа? Е, как да ти кажа, за да разбереш? Слушайте... натам! Натам идете! Чуваш ли?
Мис Тфайс обля Грябов с презрение и издаде носов звук.
- Какво? Не разбирате ли? Махай се оттука, ти казват! Трябва да се събличам, дяволска кукло! Нататък иди! Нататък!
Грябов дръпна мис за ръкава, посочи й храстите и клекна: върви, значи, зад храстите и се скрий там ... Англичанката, движейки енергично веждите си, бързо изговори дълго английско изречение. Помешчиците прихнаха да се смеят.
- Пръв път в живота си чувам гласа й... Няма какво да се каже, гласче! Не разбира! Е, какво да я правя?
- Зарежи! Да вървим да пийнем водка!
Не може, сега трябва да се лови... Вечер... Е, какво ще кажеш? Гледай ти беля! Ще трябва да се събличам пред нея...
Грябов съблече сюртука и жилетката си и седна на пясъка да си събува обущата.
- Слушай, Иван Кузмич - каза предводителят, като се смееше в шепата си. - Това вече, приятелю, е подигравка, гавра.
- Никой не я моли да не разбира. Това им е за урок на чужденците!
Грябов събу обущата, панталоните, съблече си бельото и се намери в адамов костюм. Отцов се хвана за корема. Той се зачерви от смях и от срам. Англичанката замърда вежди и замига с очи... По жълтото й лице пробягна надменна, презрителна усмивка.
- Трябва да се поохладя - каза Грябов, като се тупаше по бедрата. - Кажи ми, моля ти се, Фьодор Андреич, защо всяко лято се изривам по гърдите?
- Но влизай по-скоро във водата или се покрий с нещо! Животно!
- И да беше се засрамила поне, мръсницата! - каза Грябов, като влизаше във водата и се кръстеше. - Брр ... студена вода... Гледай я как си мърда веждите! Не се маха... Над тълпата стои! Хе-хе-хе... И за хора не ни смята!
Като влезе до колене във водата и се изправи с целия си грамаден ръст, той намигна и каза:
- Това, брат, не й е Англия!
Мис Тфайс хладнокръвно смени червея, прозина се и хвърли въдицата. Отцов се обърна настрана. Грябов откачи кукичката, гмурна се и със сумтене излезе из водата. След две минути той седеше вече на пясъка и пак ловеше риба.

1883